Великденски (Пост)-ижения

Много отдавна не бях писал в Блогът, който усмихва хората. Предполагам, че не съм имал нужда да усмихвам никого, или пък съм вярвал, че хората са могли да се усмихват и без мен. В крайна сметка, всички ние сме генетично програмирани да сме щастливи и сами да сме си авторитет. Нещо повече, програмирани сме генетично да сме герои, да правим саможертва за другия, да живеем достойно и с чест. Програмирани сме да бъдем съвършени, но забравяме за това, когато се отдадем на поредното увлечение. Но затова ще говорим някой друг път. Да се върна на темата. Всъщност истината е, че бях толкова зает, че нямаше да мога да усмихна никого дори и да пожелая.

Но ето ме тук, седнал зад клавиатурата за пореден път, както правех като малък за училищния вестник и както скоро ми напомни един приятел. Там бях и редактор, и репортер, и печатар, и чистач, след като другите си тръгнат, защото имахме условие да оставяме класните стаи в нормален вид за училищните занятия на следващия ден. Знам, че не е Нова година, но тазгодишният Великден има смисъл на нова година за мен. Всъщност сега трябва да празнуваме много повече, защото идва пролетта и всичко се ражда отново. Като листата. Като Феникс. Като мен.

Звучи много драматично, но нямам нищо такова предвид, просто се опитах за пръв път през живота си да направя Великия пост тази година (това е седемседмично постене, което, поне в началото, ми изглеждаше като детска игра, но в края не съвсем. Но за това след малко). Направих го и ме накара да се замисля за страшно много неща. Не ме разбирайте погрешно, не съм излишно религиозен. За мен преживяването на Бога е индивидуално и всеки сам си го преживява, може би по-добре в тихото, сам, отколкото по време на шумен и общ църковен ритуал. По-скоро ме накара да се замисля за всичко, което ми се случи през последната година. И си направих една малка равносметка за годината. През април… (няма по-подходящ момент от сегашния).

Няма да влизам в излишни подробности, само искам да скицирам най-общо.

През последната една година два пъти бях на ръба на фалита и два пъти се разминавах на косъм. Изградих фирма (отново), която дори започна да функционира. Излизал съм много пъти от България, но през последната година отидох до Италия на първото си пътуване, което не беше служебна командировка. Смених два пъти жилището си, като сега отново живея в дома, в който съм отраснал. През последната година открих, че мога да говоря пред публика въпреки огромният страх, който изпитвам, открих, че това ми доставя удоволствие, почти колкото на хората, които ме слушат. Говорих пред 800 човека. Също така разбрах, че гласът е най-доброто средство за комуникация, понеже е някак магически. Няма значение колко нови начина за комуникация ще открием, като смс-и, мейли и социални мрежи. Хората обичат да чуват човешкия глас. Спечелих много нови приятели и загубих няколко – по различни причини. Бях предаден от трима човека, като за единия бях вложил повече от година по изграждане на образа и репутацията, на които се радваше. Три пъти спирах да пуша и започвах отново два пъти. Два пъти се влюбих. Написах книга. Засадих дърво – ябълка, която ще изчакам да порастне. Пусках фенери с горещ въздух в мразовита нощ на плажа, които тръгнаха към звездите. Нахраних бездомно куче.

Бих казал, че беше една доста интересна година. Дори бих я нарекъл отлична. Със сигурност не получих това, за което мечтаех преди това, но получих много повече. Уроците, някои от тях научени трудно, други дошли много изненадващо. Много от тях едвам понесох. Но май уроците, който плащаме най-скъпо са най-ценни. Сега разбирате защо не ми е останало време да пиша и да обновявам Блогът, който усмихва хората. Трябваше да изживея пълноценно всичко това и да му се насладя, защото когато се случваше, всичко това беше настоящият момент за мен.

Нека да се върнем на Великите пости и Великден. Когато научих, че започват Великите пости, които са най-тежкото изпитание за вярващите, изпитах невероятно желание да постя. Никога досега не съм го правил и не го направих от религиозни подбуди, както посочих по-рано.

Нека да направя малко пояснение. По принцип не ям месо, но да не се докосвам до никакъв млечен продукт се оказа доста сериозно изпитание за ума и за душата ми. Най-много ме изненада Разпети петък. Тогава имаш право да пиеш единствено вода. Има много хора, които гладуват по няколко дена и аз познавам такива, които стигат до 21 дни глад. Предполагах, че това с което се захващам е доста по-лесно и трябва да призная, че в началото по-скоро го възприемах като игра. Като поредното упражнение да увелича силата на волята и издържливостта на тялото. Поредната възможност да освободя тялото си от ненужния багаж и да освежа силата на ума си.

Оказа се, че доста греша.

Не само, че се оказа много трудно, но по едно време сериозно се съмнявах дали ще изкарам докрай. Минах през виене на свят, слабост и световъртеж, както и болки в бъбреците. В същото време продължих да правя гимнастика, за да не губя тонус и да имам повече издържливост. Хем се чувствах слаб, хем имах сила да правя повече упражнения откогато и да било.

Не мога да кажа, че чаках нещо специално. В много книги съм чел, че когато хората постят, получават просветления, за които, между другото, също мисля, че са различни и индивидуални за всеки човек. Единственото, което получих като нова яснота, е това колко всъщност е вкусна храната. В момента се захранвам и искам да споделя, че едно солено пържено картофче може да презвика еуфория от вкусове. Същото ми се случи и с второто парче кашкавал (първото изядох много трудно).

Нещо подобно се случи и с ума ми. Не знам дали заради постите, заради пролетта или просто по някаква съвсем неясна причина, но прекъснаха объркването и апатията, които ме бяха налегнали след като завърших книгата (тя беше започната заради тежка емоционална травма, но успях да я завърша щастлив).

Сега, заедно с дръвчетата и природата, се събудих и аз. Работим по няколко нови проекта (с хората от екипа, не с дръвчетата и природата), които ме карат да дишам (преносно) и да ставам рано сутрин (буквално). Постепенно всичко около мен да се движи на по-висока скорост. Виждам блясък в очите на хората, сигурно защото те са започнали да го виждат в мен.

Мечтите са като растения. Не стоят дълго време в земята и веднъж, щом започнат да растат, цялата природа заговорничи, за да ги подкрепи. Когато много хора мечтаят заедно, няма нищо, което може да ги спре.

Чувствам Великден като някаква голяма граница, която съм достигнал, без да мога да определя точно каква. Научих много и сигурно още толкова предстои. Но виж колко хубаво грее слънцето и колко красиво става, когато се усмихнеш и погледнеш смело напред.

Днес е Велик ден, затова знаеш накъде да погледнеш, нали?

Точно така!

Напред и нагоре!

Иво Топалов, 16.04.2012 г.