Слушай аудио на тази статия от тук
Тaзи статия няма за цел да промотира нищо друго, освен четенето. Книгите, за които става въпрос, обикновено се намират по прашасалите тавани, антикварните пазари или по домашните библиотеки, но не и в книжарниците.
Не знам дали си като мен, но аз имам някои странности (то кой ли няма?). Например, книги, които са ми доставили удоволствие, много често ги препрочитам.
Именно заради това, реших да споделя истински книги, които са важни за мен и са ме докоснали с посланията, с мъдростта си, които са ме карали да търся между кориците им повече от веднъж.
1. Коледна приказка, Чарлз Дикенс
Започвам с истинска класика, която сигурно повечето хора са чели, гледали са адаптация в игрален филм или анимация. Има дори комикси правени по нея.
В нея богаташът Ебинизър Скрудж преживява страшно Бъдни вечер, след като изпраща племенникa си, който работи при него, без коледна премия или дори пожелания към семейството и се прибира в самотния си дом.
Чарлз Дикенс описва много добре тази картина, което ни дава възможност да разберем колко свита (нарочно не използвам думата стиснат) е душата и живота на този извънредно богат човек.
Той отоплява кантората си с едно единствено парче въглища, почти не яде, не пали светлини. За него Коледа е ужасен повод за разхищения.
В тъмния и студен дом три привидения му се появяват. И му показват последователно три различни (от неговата) гледни точки към миналото, настоящето му и бъдещето.
Понякога в живота е необходимо някой човек, ситуация или стечение на обстоятелствата да ни покаже просто различна гледна точка, за да получим „просветление“.
Няма да влизам в подробности, за да не разваля кефа на читател, който не е имал възможност да се докосне до тази приказка все още, но ще се опитам да предам настроенията на Скрудж, след като се среща с трите привидения.
Животът е твърде кратък, за да правим постоянни сметки. Това може да се отнася за парите (според мен Скрудж притежава доста далновидност и много полезни качества преди промяната си, но просто е потънал в абсолютни крайности), но най-вече се отнася за хората около нас.
Точно както племенника на Скрудж около нас има много хора, които не забелязваме колко много ни обичат, разбират и са готови да бъдат всеотдайни, въпреки че ние сме кисели задници.
Понякога става късно преди да забележим ценните хора около нас. Хубаво е да не чакаме свръхестествено събитие, преди да се огледаме в близките (не само роднини, също приятели, колеги и съседи) и да видим кой наистина го е грижа…
2. Дядо Прас, Тери Пратчет
Тери Пратчет не е за всеки. И не всеки е за Тери Пратчет. Осъзнавам, че като го избирам, може да отблъсна някого. Но това е положението, все пак това е мой списък…
Любимото ми в книгите на този автор не е хуморът, причината поради която повечето хора са му фенове. Не е и завладяващата история, или по-точно истории, защото рядко при него има само две сюжетни линии, обикновено преплита по три-четири.
Това, което ме е грабвало при него, е изключителната многопластовост.
От една страна дядо Прас е история за това как дядо Коледа е убит и няма кой да изпълни неговата функция. Това води към фундаментални въпроси и разсъждения.
Първо, дядо Коледа не е ли история?
Отговорът е, че това не му пречи да е истински.
Второ, след като е бил убит, как това ще се отрази на нас?
Ами нашият свят е съставен от истории, съшити в нещо, което арогантно наричаме реалност. Това е самата основа на нашето преживяване. Тоест, ако историята е убита, тогава това няма ли да срине всичко, целия ни свят…
И на тази философска основа се развива действието в цялата книга, изпъстрено с уникални шеги, какъвто си е стилът му още от първите книги. В някои преобладава хуморът, в други философията, но всеки роман на Пратчет е преживяване само по себе си. Дядо Прас е едно от любимите ми.
3. Коледата на мосю Поаро, Агата Кристи
Агата Кристи е явление. Признавам си, че преди не я разбирах. В повече от един случай съм виждал как човек след като прочете нещо от нея, се превръща в нещо като наркоман. Опитва се да се докопа до следващата книга, опитва други, по-долнокачествени продукти от други автори и накрая изпада в абстиненция.
Шегата настрана, когато попаднах на Еркюл Поаро той моментално се превърна в любим мой герой. Аз самият се пристрастих, но не изпаднах в търсене на нови детективски романи, когато приключих с него. Може и да има добри, но искам да си запазя емоцията и привързаността, която той остави в мен.
Човек, изтъкан от странности, имащ силни и слаби страни като всички нас (силна страна е безспорно умът му, слаби – егото, голямата зиморничавост и постоянното търсене на топлофицирани жилища, забравянето, инатът… и много други) той се превръща в разпознаваем и разбираем герой почти от първата страница.
В Коледата на Поаро има загадъчен случай, неочаквана развръзка и всичко, с което Агата Кристи обикновено награждава своите читатели, но книгата ми е любима по друга причина.
В началото виждаме Поаро, който е най-известният детектив в света (неведнъж се споменава това в почти всички произведения, в които той участва), всички лондонски вестници например пишат постоянно за него. Неведнъж е ставало ясно, че той познава хора от цялото общество и цялото лондонско общество го познава него. Колко е особено, когато толкова социален човек, известен и свързан, след като секретарката му и приятелят му Хейстингс, с когото заедно разрешават случаите, заминават, остава изгнаник, самотен по празниците, обречен на самотна чаша вино до радиото (по това време това е най-модерният източник на информация – нещо като забозването във вестниците на 20 век, както и втренчването в телефоните на нашето време) и кутия от любимите му белгийски шоколадови бонбони, които (това не се споменава никъде, а си е моя интерпретация) най-вероятно го настройват носталгично по родната му страна.
Не знам защо толкова ме докосна този момент. Не мога да кажа, че е имало случай да съм наистина сам по празниците. Просто не се е случвало. Винаги съм в някоя весела компания, винаги правим нещо. Имам приятели, които са били сами по празниците и, когато съм разбирал, винаги съм ги придърпвал. Но за мен, а предполагам, че и за повечето хора, има нещо разпознаваемо в самотата на детектива. Нещо, което да разбираш, ако осъзнаваш, че колкото и хора да има около теб, накрая винаги оставаш сам.
И в това няма нищо лошо. Наистина. Като с всяко нещо в живота, не е проблемът какво ни се случва, а как ние самите го интерпретираме. И в случая Поаро се отнася изключително добре към ситуацията. Той остава позитивно настроен, дори в радостно очакване за празничната вечер, когато ще предават любимата му радиопиеса и ще има възможност да прекара време със себе си.
Може би това е една от причините. А може би е съвсем друга. Поаро поставя под въпрос доста от традиционните ценности:
„Поаро продължи мисълта си:
— И семействата, забележете, семействата, разделени за цяла година, отново се събират заедно. И точно при тези обстоятелства, не може да не се съгласите, се получава особено напрежение. Хора, които не са настроени дружелюбно, полагат усилия, за да изглеждат дружелюбни. По Коледа хората са лицемерни, макар и в името на добрата традиция. И все пак са лицемерни.
— Е, аз не бих казал точно така — усъмни се полковник Джонсън.
Поаро му отправи ослепителна усмивка.
— Не, не! Моля ви! Разбира се, че не вие. Аз го казвам това. Аз се опитвам да ви покажа, че при тези условия на душевно напрежение и физическо неразположение е твърде възможно липсата на симпатия, едва доловима преди, и стари препирни да добият по-сериозен характер. Рано или късно усилието да бъдат по-любезни, по-склонни към прошка, по-великодушни, отколкото са, кара хората да се държат по съвсем различен начин. Те стават по-заядливи, по-груби и като цяло по-неприятни от истинското си аз. Ако сложите бент на потока на естественото си държане, mon ami, рано или късно този бент се разрушава и настъпва катаклизъм!“
Това е разговорът, точно когато съобщават на Поаро и полицейския инспектор за убийство, което после ще се превърне в семейна драма с намесени именно стари вражди и не малко количество диаманти (издателство ЕРА, 2006 г., превод от Васил Антонов и Пламен Ставрев).
Разбира се, такава гледна точка е друга възможност защо великият детектив не се е чувствал самотен. Защото има много голяма разлика между сам и самотен, както знаем от мъдрите книги.
Но все пак, нека не забравяме, че в други книги виждаме Еркюл Поаро да си казва наздраве със своите приятели, дори споделя празнична трапеза със семейтвото на инспектор Джаб, човек, когото безспорно обича и уважава, но който го провокира със своята простоватост и прекалена „английскост“.
4. Отбой в полунощ, Уилям Уортън
Уилям Уортън е цяла тема сама по себе си. Първо ми е адски любим, защото през целия си живот старателно избягва публичността. Живее дълго във Франция и рисува, от 1960 до 90-те години вестниците се докопват до 1 (една) негова снимка и дори не могат да потвърдят самоличността му (Уилям Уортън е псевдоним) въпреки, че романът му „Пилето“ се превръща в световен бестселър. Освен това, причината да не успее да се скрие от публичните прожектори, е всъщност голяма житейска трагедия, която преживява. През 1988 дъщеря му, зет му и двете му внучета загиват в катастрофа, причинена от дим на пътя от опожаряване на стърнища в щата Орегон. Събитията и последвалото дело, в което той търси някаква отговорност, са описани в по-късните му творби. Има много какво да се каже по темата Уортън (истинското му име е Албърт Уилям Дю Ейм), но засега да се върнем на книгата и на Коледата в нея.
Сега, тази книга съм я чел много отдавна и то само два пъти, веднага един след друг, защото бързах много да я върна. Бях още тийнейджър и най-силните ми останали спомени са главно за емоциите, които ме накара да преживея. Това е един от онези романи, които те стискат за гърлото от първата страница и не те пускат до последната, като през повечето време чувствата ти са се свили на топка точно над глътката. Какво говоря, тази книга те хваща още преди първата страница, започва със стихотворение и уточнение:
„Страх
Дъхът ми секва, застивам;
сноп птичи пера пламват,
мирис на смърт в едно цвете.
Без поглед, без дума, зинал;
уплашен да зърна или да се извърна;
миг празнота — в перленосиво.
Загледан в себе си, гледам как се гледам.
Имената в тази коледна приказка са подменени, за да не бъдат изобличени виновниците…“
Темата е втората световна война, отряд американци, леко встрани от фронта, но не и от действията, се срещат със всички ужаси, които войната може да предложи. Още от първата сцена, чувството, което те грабва, е на безизходица, на безсилие. Героите бързо виждат безсмислието на всичко и се опитват по някакъв начин да оцелеят психически. Всичко това върви успоредно с бунт срещу обстоятелстата и абсолютно желание да не се подчинят, да се измъкнат от този ад.
Това, с което книгата ми стана любима е, когато американците и немците, които безмилостно се избиваха по чужди заповеди, в името на чужди ценности и интереси, в навечерието на Коледа започнаха да си правят изненади, да се опитват да вкарат мира в техния малък микросвят и фронт. Успяха, въпреки разликите в езиците, за една нощ да се превърнат отново в човешки същества, да празнуват живота, да почетат всичко свято, което носи в себе си значението да бъдеш човек. Те пяха коледна песен, размениха подаръци, бяха хора.
След това, обстоятелствата се промениха и те отново станаха малки пионки в ръцете на света и неговият неумолим ход, който мачка хората като хартиени фигурки. Но , ако искаш да разбереш какво става, препоръчвам да прочетеш книгата. Да не развалям удоволствието ти…
Това, което си взех от тази книга е, че останах с чувството, че въпреки целия ужас, някак си човек трябва да продължи да вярва в човешкото.
Между другото, събития подобни на описаните в книгата са се случили наистина. Само, че през първата световна война и са известни като Коледното примирие от 1914 г., когато войниците са пренебрегнали заповедите и са напуснали окопите, за да посрещнат празника заедно.
И така стигаме до последната ми препоръка:
5. Хвърчащата класна стая, Ерих Кестнер
Абсолютно най-любимата ми книга от всички изброени. Може би, защото я четох много малък и тогава бях много впечатлителен, може би, защото огромна част от ценностите в нея, макар и съвсем просто и дори наивно изложени, някак си се превърнаха в ядро и основа за много от моите вярвания. Тази книга съм я чел поне 6 пъти, в съвсем различни периоди от живота си, първият път в разгара на лятото, когато се опитвах да си представя снежните топки и пъртините, по които любимите герои тичаха, за да извършват подвизите си.
В книгата става въпрос за училище, мъжка гимназия, в която компания от най-добри приятели учи и живее, тъй като това е интернат и децата спят там през целия учебен срок.
Смела компания осмокласници, водени от младеж на име Мартин Талер, подготвят пиеса, наречена „Хвърчащата класна стая“, воюват с другата гимназия (бой със снежни топки, понеже са откраднали класните им работи) и се подготвят за коледната ваканция, когато ще се съберат със семействата си. Книгата е изпъстрена с уникални персонажи като „Непушача“ – човек, при когото нашите осмокласници обичат да се отбиват, когато бягат от училище и когото наричат така, защото живее в преустроен железопътен вагон точно до училището, на който все още има табелка „Непушачи“. Последният се оказва приятел от младините на директора на училището, д-р Йохан Бьок (когото учениците наричат „Справедливеца“), и който е особена птица сам по себе си. Само за пример, когато се разсърди, че децата в гимназията са непослушни (а неговото определение за непослушен е, когато действията и ценностите на човек се разминават) , той им забранява да го поздравяват с „Добър ден“ по коридорите…
Само човек с много определени ценности може да измисли подобно наказание и си спомням, че това ми направи уникално впечатление.
Като се развива действието разбираме, че водачът на малката група приятели – Мартин, всъщност е от много бедно семейство. Факт, от който много го е срам от другите ученици, и мотивацията му да учи е всъщност да успява да помага със стипендията си на родителите си, като дългосрочният му план е да се справи добре с живота си, за да може да се погрижи за тях, за да не живеят вече в нужда.
Когато всички ученици вече се подготвят да заминат, той се оказва с едно писмо в градината на училището от майка му и баща му, които му съобщават, че не са успели да съберат пари да му изпратят за влака, с който да се прибере. Там, сам сред градината, ученикът, който е първенец на класа, в който всеки вижда лидера и водача, си позволява да плаче така, както само малкото дете може да плаче, когато разбере, че не може да бъде с родителите си.
Следват една неочаквана среща, подадена приятелска ръка от учител, който му дава 20 марки (това беше немската валута преди Еврото🙂 ) и по някакъв начин осмокласникът успява да се прибере, като взима дори подаръци: на баща си кутия за цигари, а на майка си пантофи. Оскъдно, но едва ли някой има нужда от повече. И си спомням как тогава, четейки за Мартин и родителите му, повярвах в нещо, което стои с мен дори и до днес. Дори когато има много малко, човек може да има всичко.
Разбира се, тези пет заглавия не изчерпват всички коледни книги, не претендират и за някакво положение на „най“. Мога да добавя още заглавия като Гринч, на Д-р Зюс или Малката кибритопродавачка или други, но мисля, че това изчерпва всичко, което исках да кажа.
А ти, коя е твоята любима коледна книга? Има ли такива заглавия, които препрочиташ?
Надявам се тази статия да ти е харесала, не забравяй да споделиш с приятели и да се запишеш за бюлетина.
Така ще можеш да получаваш подобно съдържание всеки две седмици, директно в пощенската си кутия (безопасно е, не продаваме контактите си, почти не пускаме рекламни съобщения и винаги, във всеки мейл има бутон отпиши се🙂 )
Благодаря ти от сърце и весели празн ици,
Иво.
Получавай бюлетинът на всеки две седмици, пълен с интересно съдържание. Запиши се долу!
Използваме бисквитки единствено за подобряване на функционалността! Ако продължите да четете, приемаме, че сте съгласни! Благодарим! 🙂
Comments are closed.