Духът, личната сила и историите на един учител по литература

Имах един учител, който оказа огромно влияние върху възгледите ми, ценностите ми и върху цялостния ми светоглед. Преподаваше литература и всички мои съученици го харесваха. А харесването е най-лесния начин да чуем какво говори един човек. Иначе умувете ни се заемат от други мисли. Този човек възпитаваше ценностите ни, когато бяхме малки, а това е начинът да повлияеш на живота на хората. Краткосрочно можеш да манипулираш някого, можеш да го накараш да поеме в друга посока или дори да направи нещо срещу ценностите си, но никога не можеш да направиш това дългосрочно. Ценностите определят какво правим, как постъпваме, и как мислим и всеки човек има живот, който е резултат от това, в което вярва и от това какво смята за правилно.

Учителите са една особена категория хора. Те държат бъдещето в ръцете си. Буквално. Защото ако си човек, който има проблеми с психиката си, с емоциите си или финансите си, то ти предаваш това на децата, които обучваш. А никога не знаем кой докъде ще стигне и кой какъв отпечатък ще има, и върху колко хора. Както един приятел обича да казва: “Светът щеше да е различен, ако учителят на Хитлер го беше научил да обича всички!”

В този смисъл учителят ми имаше страхотно влияние над мен. Когато някой има влияние над нас и формира ценности в нас, винаги чувстваме дали това, което прави е добро или не. Има няколко неща, които съм чул в живота си и умишлено не съ проверил дали са верни. Защото ако не са тогава няма да вярвам в нещо, което ми харесва, понеже може да се окаже, че не е вярно.

От този учител чух една история, която съм имал много възможности да проверя, но никога не съм го направил. Защото избирам да мисля, че историята е вярна. Много хора имат по една такава история в живота си, която отказват да проверят. Става въпрос за прабългарите. Веднъж, когато целият клас се оплакваше, че се налага да направи контролно по неговият предмет, той ни изчака да утихне и ни каза така:

“Уважаеми- така се обръщаше той към всички- не се оплаквайте, че искам от вас да направите контролно. Това е нещо просто, можете да го направите ако сте ме слушали, докато съм ви разказвал. Ако не сте ме слушали, можете да го направите, ако сте прочели книгите, които съм ви казал да прочетете. Ако нито сте ме слушали, нито сте прочели книгите, тогава няма да го издържите, но това няма да ви навреди. Просто не сте издържали едно контролно. Навремето, при прабългарите контролните и тестовете са били съвсем различни.

Знаете, че обществото се е образувало, за да учи и да се грижи за децата. Това е фундаменталната му функция. Всичко останали функции на обществото са производни на тази. Така и прабългарите са имали своите учители и са се грижели за обучението на децата си. На континента по това време не е имало много държави, но всички които са били вече образувани са се страхували от прабългарите, защото са имали най-страшната и непобедима армия. Армия, която не е имала щитове, защото са се отбранявали със сабите си толкова добре, че не са имали нужда от това. Още повече, това е имало психологически ефект върху противника. Те са били на ясно, че срещу тях са стояли хора, готови да умрат.

Знаете ли, че децата на прабългарите също са имали контролни. Но техните контролни са били по-трудни от вашите. На 7 години, след период на обучение, прабългарското дете е трябвало да издържи тест. Качвали са ги на кон, облечени в брони и въоражени единствено със сабя (интересен факт, който малко хора знаят е, че прабългарската сабя се е правила посъщата технология, като японските самурайски мечове). Децата са се редували, да яздят по права линия, по средата на която от 50 крачки стрелец от армията е изстрелвал стрела. Разбира се без боен връх и затъпена. Детето е трябвало да отбие стрелата единствено с един кръгов замах на сабята. Ако издържи теста, обучението му продължава за военен, ако не – намират му друга съдба, с която да е полезно като порастне, например ковач.

На 17 години, на децата, които са били избрани за военното поприще се прави втори тест. Теста повтаря горе-долу първия с няколко малки, но значими разлики. Разстоянието от, което стреля стрелецът са вече 100 крачки, но стрелата е със боен връх. Резултатите са ясни!”

Сега като е минало време от училище си давам сметка, защо ни е разказвал тази история, че просто е искал да премахне страха от нас, както и да дадем всичко от себе си на въпросното контролно.

Но има още нещо в тази история. Ние сме наследници на воини. Тази история разказва за дух, който живее в нас, който тече във вените ни и който сме наследили. Дух, който не се вижда в днешните вестници и телевизии, нито в ежедневието. Дух, който няма да чака някой да дойде и да му помогне. Дух, който се справя със всяко възможно предизвикателство пред, което се изправи и не мрънка, че този или онзи му бил виновен, че не е щастлив. Дух, който няма да чака някой да го води, чрез директиви, които трябва да изпълнява. Дух, който има собствен път и никой не може да го отклони от него.

Замислете се приятели, къде е този дух сега.

Аз ще ви кажа той е в нас и спи, чака да бъде събуден, но не за насилие, а за да води към добро. Да бъдеш войн, означава да имаш сила. В ежедневието, в решенията, във всичко. Всеки от нас и всички заедно имаме път. И той не е свързан с насоките на когото и да било. Всеки човек трябва да е лидер, като дава най-доброто от себе си, а това важи и за държавата. Не като институция, а просто като страна – не трябва да настигаме или да следваме когото и да било. Дай най-доброто от себе си и света ще ти даде най-доброто от себе си!

Живей достойно приятелю и помни, че силата е в теб! Идва от вътре и ако дадеш най-доброто от себе си, най-доброто ще ти се върне!

Иво Топалов, 19.08.2011г.