За компанията на другите и мирът със себе си

Наскоро си говорихме с една приятелка за един период от живота ми, когато бях голям почитател на книгите на Карлос Кастанеда и учението на дон Хуан. Все още ги харесвам, просто не ги чета така жадно и страстно както преди. Някои сигурно са запознати с тяхното съдържание, но за другите бих искал да уточня, че става въпрос за учение, което ни учи как да живеем. Не е религия, а е остатък от шаманизма, т.е. преди религията. Учението се нарича Пътят на война. Войнът според дон Карлос трябва да е безупречен. Безупречен в действията си, безупречен в мислите си. Трудно е да се предаде цялото учение с две думи, но да си безупречен означава действията ти да идват от един много дълбок център вътре в теб, а не от повърхностния ум. Когато действието идва от спокойствието и е осъзнато, тогава е правилно. Войнът също така не оставя след себе си недовършени дела. Ако приключим връзка с определен човек, то трябва да е финално и окончателно, продиктувано от доброта и любов към другото човешко същество. Дори в едната от книгите дон Хуан кара младият тогава Карлос да издири своя приятелка от младините, в която е бил влюбен и е оставил нещата недовършени. След като я издири, ученикът има задачата да й даде подарък на стойност всички пари, които притежава в момента.

Направо усещам начеващи бунтуве, докато пиша това. Моля обаче за още малко внимание. Представете си силата, която идва от едно такова ограмно освобождаване. Има човек, пред който се чувстваме задължени последните няколко години, заради цялата любов, с която ни е дарил, а ние не сме могли да отговорим. В момента, в който пуснем този багаж и му позволим да си отиде, умът ни полита към висините на свободата. И какъв по-добър начин да направим това, от ритуалното приношение на толкова много скъп ресурс. Хората се обвързват най-много с парите си, защото те са символ, а и начин за удобно складиране на ресурс. Един подарък е ценен само и единствено тогава, когато е скъп за този, който го подарява. Иначе подаръкът няма никакъв смисъл.

Досега не съм успял да събера смелост да направя това. Поне засега. Намерих сили в себе си само да издиря някои от тях, с които изгубих връзка по пътя и да им благодаря за времето, любовта и споделените мечти. Но някой ден…

Направих обаче друго. За успокояване на желанията на Егото или по-скоро за ограничаване на влиянието на повърхностния ум дон Хуан изпраща вече не толкова младият Карлос на самоволно заточение. Кара го да си вземе дълъг отпуск, да замине за някое малко градче, където никой не го познава и да открие най-долнопробния хотел, който е способен. Колкото по-мизерен, толкова по-добре. Задачата беше умопомрачаваща. Ученикът трябваше да остане сам в изолация, докато не загуби желанието да бъде с други хора. Да остане сам, докато излезе от повърхностния ум и загуби желание за одобрение, загуби желание да прави впечатление или дори да разказва своите невероятно интересни истории.

Реших, че това упражнение е точно за мен. Точно в този момент баба ми беше заминала в чужбина и апартаментът й стоеше празен. Не само това, но когато оставиш апартамент в големия град празен, като всяко празно място във вселената, то има навика да се пълни. Градските апартаменти се пълнят с хлебарки. Тук трябва да спомена, че аз имам невероятен страх от хлебарки. Когато бях малък, живеехме с родителите ми в един апартамент, където имаше няколко популации от тях. Имаше кафява колония с по-дребни индивиди, имаше и черна колония с по-малко, но по-едри индивиди. Бяха изключително много. Толкова много, че присъстваха всеки ден активно в живота ни. Примерно, ако един ден решиш да отвориш бурканче с мед и то не бъде изядено, много беше вероятно на следващия ден в него да плува умряла хлебарка. Пълзяха в хладилника, по шкафовете, дори по балкона и в спалните. От тогава страхът ми граничи с фобия, примесена с чувство на погнуса. Затова апартаментът на баба ми изглеждаше точно за целта. Щях да загубя желанието си да бъда сред хора и щях да се срещна с един от най големите си страхове – хлебарките. Преместих се там и сведох контактите до минимум. Контактувах през целия период само с хората, които се чудеха дали няма да умра. Това бяха кратки контакти по телефона с родителите ми, в които потвърждавах, че съм още жив и че нямам намерение да се самоубивам. Също и редки контакти с хора със сходни търсения, с които обменяхме опит, без да се обвързваме много, много.

Забравих да спомена, че по това време имах и навика да си попийвам малко повече от здравословното. Да кажем, че пиех всяка вечер, независимо дали съм с компания или не. И отричах, че имам проблем.

В края на първият месец, след като останах сам, спрях да пия, но започнах да се пристрастявам към интернет. Контактувах с хора предимно виртуално и си казвах, че не нарушавам правилата. Дори залюбих едно момиче, с което се увличахме в дълги разговори вечерно време, в които си споделяхме и се успокоявахме взаимно. След месец обаче признах пред себе си, че това, което правя не е правилно. Прекратих и висенето в интернет. Все още имах спестени пари, затова реших да продължа периода на усамотение. Междувременно, постепенно отвоювах от хлебарките различни части от апартамента. Стая по стая. Първо банята, после спалнята, после холът и така нататък. Всеки ден различна отрова. Миене на приборите за хранене преди всяко ядене и цялата храна опакована. В началото се завивах така, че да бъда непристъпен, защото се притеснявах да не ме полазят докато спя. Постепенно се успокоих. Когато всеки ден метеш трупове на хлебарки в един момент започваш да ги приемаш. Спрях да се завивам и постепенно спря да ми пука. Чудо! В момента, в който спря да ми пука, хлебарките постепенно изчезнаха. Имам чувството, че заедно с хлебарките си отиде постепенно и желанието ми да съм сред хора. Започнах да правя гимнастика. Спрях да ям месо. Заради комбинацията от активните упражнения, заедно с липсата на алкохол, свалих 15 кг. От тялото ми излязоха отдавна натрупани отрови. После започнах да качвам отново, но вече изглеждах по съвсем различен начин. Нямаше подпухналост, нямаше и нездрав вид. Започнах да се харесвам! На шестия месец баба ми се прибра. Апартаментът й беше в прекрасно състояние и поддържан, без хлебарки и когато си събрах багажа ми каза: Изглеждаш много добре!

Сега вече гледам по съвсем различен начин. Все още понякога се срещам с хора, които ми се обиждат, когато не им се обаждам. Хора, които ме обвиняват, че не мога да живея, понеже предпочитам понякога да съм сам, вместо да търся компания. Тълкуват го твърде лично. А аз просто ги наблюдавам, както наблюдавам всичко, което се проявява в живота ми. Приветствам ги, когато идват и им пожелавам на добър път, когато си тръгват. От цялото си сърце. И наистина ги обичам. Просто пътят на всеки е различен и много, много интересен. Дано имаме възможност да се срещнем, дори за кратко. Или ако вече сме се срещали, дано имаме възможност да го направим още веднъж. От мен искам да ти пожелая: На добър път приятелю и дано откриеш мир за себе си!

Иво Топалов, 16.08.2012 г.