Разочарованието или защо някои книги просто не трябва да бъдат филмирани

Тук няма да става въпрос за разочарованието и несгодите,
които ни движат напред, и които могат да действат на душата както пръчката
действа на магарето, за да ни придвижват напред по пътя ни. Друг път съм
споделял за това какво мисля за изолацията и несгодите, които ни се случват, в
статията „За компанията на другите и мирът със себе си” обяснявам точно какво
имам предвид.

Тук обаче ще стане въпрос за обикновеното разочарование. За
това, което не те придвижва по пътя напред, а дори напротив – задържа те и те
спира. И си даваш сметка, че времето ти е било пропиляно.

Тази година беше филмирана една от моите най-любими книги на
всички времена – Играта на Ендър от Орсън Скот Кард.


За да добиете представа колко ми е любима тази книга ми позволете да ви кажа
няколко неща. Чел съм я повече от десет пъти. Може би дори повече от двадесет.
Последните 16 (шестнадесет) години не е имало лято, когато да не съм я прочел
поне веднъж. Всеки път историята ме вълнува и си припомням колко са важни
ценностите, които човек може да има и колко е важно да живееш така, че да не те
е срам от нищо, което правиш. Всъщност не мога да си представя лятната ваканция,
дори да е по-къса от седмица, както ми се случва последните няколко години, без
деня, който отделям на Ендър и невероятната история за това как света е спасен
от едно малко дете. Копието, което притежавам е с размера на библиотека
„Галактика” и е отпечатано от Роял 77, за първи път в България през 1993 г..
Повече от половината ми страници са подлепени с хартиено тиксо, а много от
останалите ще се нуждаят от такова след следващото прочитане, което предполагам
ще бъде някъде около края на юли 2014 г. Във втората си книга използвам
структурен похват от Играта на Ендър за разделяне на сюжетните линии по един
особен, но много смислен и, надявам се, много привлекателен начин.

Накратко, за какво става въпрос в книгата. В далечното
бъдеще Земята е пренаселена, но всички хора са обединени и се възстановяват от
атаките на извънземна цивилизация, наречена бъгерите. Никой не знае защо сме се
били с тях, но те просто идват и ни нападат. На два пъти. И двата пъти
оцеляваме по чудо. В третата война ни е необходим най-брилянтния и добре обучен
командир. Военните откриват, че децата мислят по-бързо, креативно и качествено
от възрастните, тренират по-отдадено и изобщо имат качества, които възрастните
са забравили. Ендър, на своите крехки десет години, се превръща в
най-блестящият войн, който човечеството е раждало. Военните и системата им за
наблюдение, започват да се опитват да го отведат до границата на възможностите
му, включително и с мръсни трикове, за да видят дали могат да му поверят
командването на армията на човечеството. Не искам да ви издавам повече.

Някои от силните черти на книгата са това, че авторът
предвижда създаването на социалните мрежи, още през далечната 1985 г., когато
единици са имали удоволствието да се докоснат до интернет, а да отидеш в гората
откъдето да комуникиураш с останалите щеше да стане повод да затворят автора в
някоя болница, ако книгата му не беше художествена фантастика, ами го беше
казал в някакъв разговор например. Освен това в книгата, въпреки че има някаква
политическа окраска, която не ми допада и да не съвпада с моите вярвания, се
поставя въпроса за човешките ценности, които са над някакви идеологии, поставят
се и множество други въпроси, за достойнство, убеждения, отношения с другите и
посвещаване на дадена цел. Не половинчатото посвещаване, в което не сме сигурни
дали искаме да постигнем целта си или да гледаме телевизия, а посвещаването на
цялото същество на една единствена цел. Вярвам, че този пламък е горял в очите
на древните пророци и светци. И липсва на повечето от съвременните „духовни”
хора. Не искам да влизам в тази тема, затова спирам с тази метафора.

Орсън Скот Кард малко след написването на книгата

 

Тази книга някак си остана незабелязана в България, както и
много други ценни културни произведения по различни причини и фактори – от
реклама до недостъпност за дълго време. Въпреки това, аз не съм единственият й
фен. Всъщност тя е една от най-продаваните книги в историята на
книгоиздаването. Разбира се, далече е от „Малкия принц”, или „Повест за два
града” (две от най-четените книги в историята на света), но определено „Играта
на Ендър” има своята публика. От първата година, в която е написана – 1985, тя
попада в листа на Ню Йорк Таймс за най-продавани книги и не излиза от него до
ден днешен. Всъщност най-долната позиция, в която се озовава е около 40-та
(тази информация е по спомен отпреди пускането на филма и трябва да бъде
проверена допълнително, понеже интернет е залят от нова информация за филма, то
не можах да открия статията). Сега през последните 60 седмици тя отново е в
челните 25 места на списъка, а от лятото го оглавява. Освен това, книгата е преведена
е на 33 езика, а след проведената анкета, читателите в Amazon.com я включват в списъка с„Най-добрите книги на хилядолетието” (на 32-ра позиция от общо 50 заглавия).

Стига толкова, надявам се да сте разбрали какво означава
тази книга за мен и защо е толкова значима за още много хора в целия свят.
Когато излезе филмът тази година, с баща ми, който също я харесва и я е чел
няколко пъти, се заредихме пред касите на киното. Да, позачудихме се, понеже и
двамата имаме лош опит с филмираните любими произведенеия, но все пак решихме,
че трябва да се гледа. Взехме си пуканки и зачакахме. Филмът започна. Сега, не
искам да съм груб, но мисля, че бяха филмирали някаква друга книга.

Почти през цялото време някакви деца летяха в безтегловност
по екрана. Бяха пропуснати така важните сцени със сестрата и брата на главния
герой, Ендър Уигин. Нямаше нищо от умозрителното преживяване на детето, което
трябваше да се превърне в безгрешно човешко същество, да извърши огромен скок в
личностното си развитие, да стане емпат и да разбира другите напълно, и да ги
обича, за да може да спаси света и да се справи с нечовешките
предизвикателства, пред които го изправяше военната машина. Тотално
разочарование или най-лошо похарчените ми 10 – ина лева за цялата година (без
пуканките).

Самият филм, сам за себе си не е лош и има даже доста
интересни специални ефекти. Бих го препоръчал на някой, който не е чел книгата
или дори не е чувал за нея. Може да му бъде интересен. Но ако сте се докоснали
до вътрешния свят, на съвършения и невинен, и в същото време смъртоносно опасен
Андрю Уигин, просто не гледайте този филм. Дори участието на Харисън Форд и Бен
Кингсли не можаха да го спасят (на последния по някава неведома причина
режисьорът му беше татуирал цялото лице. Причината остана мистерия за мен дълго
след като излязох от салона, та до сегашния момент, когато вече не ме
интересува). Загубено време.

Единствения плюс на този филм бе, че стана причина Играта на Еднър да бъде преиздадена на българския пазар и да достигне до още повече хора.
За съжаление не съм виждал дали са направили нов превод и каква им е
редакцията, затова не мога да препоръчам на сто процента пред старото издание,
но все пак е по-добре от нищо, нали?

И последно, все пак ето и трейлърът към филма, поне той е
приятен за гледане и съдържа в общи линии всичко, което си заслужава да се види
в него: