Home » Социални » Българската депресия или позитивния поглед върху негативното

Българската депресия или позитивния поглед върху негативното

Блогът, който усмихва хората, Иво ТопаловДо последно се двоумях дали да подхвана една толкова негативна тема. Наистина ми е неприятно, но някой трябва да го направи. През декември месец списание Иконъмист1 ни определи като най-нешастната нация на света според доходите на глава от населението. Дали това е случайно или е резултат на 20 годишно промиване на мозъците? Как стигнахме до там, че бедните африкански държави, със всичите им прилежащи проблеми като глад и болести, са по-щастливи от вечно недоволните българи?

Направило ли ви е впечатление как ни биват поднасяни новините? Как една тревожна двойка застава с тъжните си лица на екрана при всяка емисия новини, по всяка една телевизия, и започват да ни разказват колко нещастия са се случили днес, колко тревожна е ситуацията на България, как търсят вина за всичко, което се е случило или което може да се случи. Например, направи ми впечатление един репортаж, говорещ за опасността, грозяща Европроект. Интервюираха отговорно правителствено лице. Припомням, в репортажа се говореше за ЕВЕНТУАЛНА опасност, която грози голям инфраструктурен проект. Начинът, по който репортерът задаваше въпросите си, накара горкия човечец да изпитва вина за нещо, което МОЖЕ да се случи. Даже накрая го питаше и кой щял да поеме вината. Е, това ако не е фабрикуване на страх, здраве му кажи. Бих искал да попитам репортерът дали си представя как неговата жертва ще работи следващите няколко дни с живата мисъл за това, какво може да се случи и как ще поема вината.

Друг потресаващ и безумен пример. Миналия уикенд ми се наложи да изгледам една новинарска емисия. Трябва да ви кажа, че умишлено избягвам новините по телевизията от известно време и гледам да се информирам по други начини. Но в случая нямаше как и ги изгледах. Ставаше въпрос за обезлюдяването на селските райони и, забележете словосъчетанието: “селата призраци”. Бях разтърсен. Не вярвах на очите си. Отделиха половината емисия да ни убедят колко страшно е това, което се случва. Как имало мъртви села. Имаха си даже репортажи от мястото, графики и карти, оцветени с червен цвят, за да покажат най-засегнатите райони и репортерка с жалостив глас на черен фон. Страхотно, просто класика. Не обърнах особено внимание на репортажа, докато вчера в един разговор с приятели не се повдигна въпроса. Изненадах се че всичките са обезпокоени от информацията.

Каква невероятна простотия и подлост!

Знам, че не трябва да се съди, но е по-силно от мен!

Няма значение дали е съзнателно от страна на журналистите или не, но това е манипулиране на фокуса на обществото!

Когато са получили информацията са имали избор. Дали да представят новините по положителен или по отрицателен начин. Познайте кое са избрали.

Важно е особено, когато имаш пряк достъп до толкова много хора, да представяш нещата от добрата им страна. Има разлика дали говориш за обезлюдяване на селските райони или говориш за увеличаване на урбанизацията на градовете, което засилва икономическата им мощ, нещо толкова важно в трудни времена. Дали говориш за това кой ще поеме вината, ако даден проект се издъни или говориш за страхотната смелост на човек да ръководи даден проект, дори при неизменните опасности от провал, които са възможни при всякакви проекти.

Всъщност това са само два примера, а всъщност последните 20 години ни заливат отвсякъде с информация за възможните опасности, за наказване на виновни, които се измъкват, за лошото мнение, което другите държави имат за нас, за отчаянието на хората в България и така нататък и така нататък. Просто безумие.

Всеки, който се е занимавал поне малко с личностно развитие и малко психология знае: получаваме това, върху което се съсредоточаваме. Затова не е чудно, че България прилича на човек в депресия. Изпаднал в отчаяние, отблъснал приятелите, които искат да му помогнат и изпаднал в омагьосания кръг на самосъжалението и самообвинението дотолкова, че понякога се замислям дали не е време да извикаме някой от световноизвестните психотерапевти, за да ни помогнат. Може би това е помощта, която толкова време чакаме.

Стига толкова негативно, че направо се задуших.

Скоро стана въпрос в разговор с един близък за мен човек за Южна Корея (не си направих труда да проверявам информацията, ако някои знае нещо допълнително, ще бъда благодарен да ме осведоми). Не знаех, но там негативните новини и сутрешните блокове са забранени със закон! Колко хубава политика, призовавам за прилагането й по спешност в България! Не само това, но всички телевизии са задължени да отделят еди какъв си процент от сутрешната си програма за успокояваща музика и картини от природата! Това не приключва всичко. Сутрин имат коли, които обикалят и разказват за постиженията от предишния ден, като икономически ръст, завършени проекти и т.н..

Какъв старт на деня!

И ако погледнем последните 20 години от историята на Южна Корея можем да си дадем сметка има ли смисъл подобна политика. Най-бързо развиващата се страна от региона след Китай, дом на Samsung, дом на Daewoo и други промишлени гиганти. И после можем да погледнем ние върху какво сме се съсредоточили последните десетилетия и да погледнем и нашите резултати.

Ако България беше човек, щях да препоръчам разходки сред природата и антидепресанти. Няма как това да се случи, но има други неща, които могат да се направят.

На първо място трябва да признаем, че сме нещастни и че всичките сме в кюпа. В това няма нищо лошо, всеки има сривове. Въпросът е какво правим след това. Има вариант за спасяване поединично и от там трябва да се започне, признавам. Има много щастливи и успели хора в България, но те имат една много характерна обща черта. Всички са единаци, откъснали са се от нещастните и са се обградили с хора, които поддържат идеите и вярванията им.

Трябва да разберем обаче. Всички сме в кюпа. Да се събудим и отърсим е задължение, което всеки един от нас има.

Човек, изпаднал в депресия и отчаяние, обикновено не иска да напусне сам това състояние. То носи временно успокоение, но дългосрочно предизвиква саморазрушителни поведения. Ако искаме да излезем от това състояние, трябва да сме наясно с ползите, които то ни носи. Когато се самосъжаляваш, ти се освобождаваш от отговорност за собствените си действия. Другите не могат да те държат отговорен, ако са ти се случили лоши неща извън твоя контрол (тази тема ще я разгледам подробно друг път, защото също е много интересна и контролът, който имаме над ситуацията е доста по-голям, отколкото си представяме). Също така отчаянието намалява вината, защото е форма на покаяние. В смисъл, наказвайки се с отчаяние, човек се покайва за действията, които са го довели до настоящето му и се освобождава от поемане на отговорност за това, както и се освобождава от задължението да го направи. Тук е важен момент да се отбележи, че това е илюзия и всеки е отговорен за настоящето си. Знам, че това може да породи спорове, но е важно да приемем, че не сме безсилни и всичко зависи от нас.

Какво можем да направим? Как да излезем от омагьосаната въртележка?

Винаги можем да последваме примера на Южна Корея, който толкова харесвам. Но всъщност, това не може да ни помогне. Досега 20 години се движим по посоката на напредналите държави, с малко люшкане тук там в избора си на модел за подражание, се опитваме да копираме моделите, които те прилагат, за да постигнем техните постижения. В този ред на мисли, ако копираме това, което се случва в Южна Корея, би било поредното повтаряне на същото действие. А както е казал мъдрецът: “Дефиницията на лудостта е когато повтаряме едно и също действие, а очакваме различен резултат”. Мъдрецът е Алберт Айнщайн. Или както близък мой приятел обича да казва: “Решението не може да бъде резултат от мисленето, което е породило проблемът.” Мисля, че цитира същия човек. Та отговорът не е да копираме каквото и да било или да подражаваме с моделите си на която и да било напреднала държава.

Отговорът е в нас.

Трябва да разберем, че всичко зависи от нас поотделно и заедно. Трябва да намерим собствената си мисия. Държавите, на които подражаваме имат собствени мисии, дали те са икономическа доминация или културна доминация няма значение! Те са си техни мисии. Ние трябва да имаме собствена. Това е единствения начин да излезем от този кръг.

Само за момент си затворете очите. Представете си, че живеете в държава, която има собствена мисия, собствена цел и собствена ясна посока! Независимо каква е! Да бъде духовен център, да призвежда нещо уникално, да е дом на идея или каквото и да било друго, което може да се досетите. Представете си, че посоката е ясна, целта е поставена, а мисията си е наша!

Какво прекрасно чувство, а?

Сякаш веднага ще се отърсим от обвиненията, които отправяме постоянно към управляващи и управлявали, към другите, които са ни виновни. Сякаш веднага ще спрем да гледаме към това колко лошо ни било и ще поемем в своята посока с вдигната глава и усмивка на устните, убедени в прекрасното си бъдеще.

Всичко е възможно, ако се отърсим от миналото си. Човек, който живее в миналото, няма бъдеще. Държава, която живее в миналото, няма бъдеще. Човек и държава със собствена мисия са значими в собствените си очи.

Процесът започва от теб и от мен. Започва с действията, които предприемеме всеки един ден! Започва с това, върху което се съсредоточаваме и начинът, по който си избираме да гледаме на него!  Процесът започва от сега! Даже за някои вече е започнал! Вдигни глава! Изправи раменете! Усмихни се! Очаква те страхотно бъдеще! Очаква ни страхотно бъдеще!

Поздрави и усмивки!

Иво Топалов, 23.02.2011г.

____________________

  1. The Econimist, 17.12.2010г., http://www.economist.com/node/17722557

Comments are closed.