Така ще те помня

За Митко!


 




А ти, ти познаваше ли го добре?




Какво значи да познаваш добре някой? Не знам. Три години бяхме най-добри приятели. Но човешките същества са толкова дълбоки, че дори и най-близките ти имат скрито от теб. Мисля си, че го познавах, обаче. Имаше момент, в който се отдалечихме. После пак бяхме близки. Споделяхме си. Но можеше и още да го опозная, да поправим счупеното. Времето не стигна. То никога не стига. Но аз го виждах. Виждах това, което го движеше. И беше силен. Знаеш ли коя беше най-любимата му фраза?


Коя?


“Да пробваме! Какво толкова може да се обърка.” И после се смееше. Смееше се с тенекиения си смях, който бе толкова заразителен. Караше те да се чувстваш, че по някакъв начин нещата ще се наредят. Това беше изворът на смелостта му.



Кажи ми още за него.


Той можеше да работи. Един път написа книга за 3 дни. От 300 страници, че и отгоре. Не казахме на главния редактор за колко време го е направил, че щеше да припадне. Видиш ли, за онзи книгите са свещени. А за него, книгите бяха средство. Средство да излее това, което му е на душата. Да сподели на хората. Да сподели това, което може да им е от полза. И не се привързваше към тях. Казваше: „Тогава бях друг, може да не съм разбрал“, и опитваше новите идеи. И се хвърляше.


Това добре ли е?


Добре е! Много хора не живееха. Той беше жив. Когато опитваше нещо – го правеше докрай. Философия, жени, цигари. После ги отказваше. Другите си мислят за крaйностите, плашат се от тях, а той ги живееше. В светите книги пише за хора като него. Хора, които се хвърлят, които вярват, които местят планини. Той не обичаше да чака и планираше умерено. Действието беше неговото верую, а да се пуска на 100%, когато не задържаш нищо назад – беше неговата религия. За краткия си живот той живя по-дълго отколкото някои хора живеят за столетие.


Звучи страшно.


Страшно е. Хората се плашеха от него. От размаха, от силата. Затова и толкова много хора го мразеха. Не го разбираха, не можеха с неговото темпо. Той им прощаваше. Първо се обиждаше, после им прощаваше. Но именно заради това и толкова много хора го обичаха.


Кое е най-смелото нещо което сте правили?


Много са нещата. Той ме събуди. Научи ме да вярвам в собствените си идеи. Научи ме да съм смел и да не задържам нищо назад. Да не си пестя силите за обратния път, понеже обратен път може и да няма. Правили сме много смели неща. Имали сме и провали. Повече отколкото успехи. Не знам кое е най-смелото. Трудно е да избера. Дали това, което хората са видели като главозамайващ успех, или това, което сме знаели само ние, че сме опитали, но сме се провалили славно. Веднъж, без да имаме пукната стотинка запазихме зала 1 на НДК за семинар. После събрахме стотици хора на събитие. На две събития. Вярвахме, че правим добро. Той винаги правеше всичко и вярваше, че прави добро.


Какво изненадваше хората в него?


Много неща. Колко беше разностранен. Знаеш ли, че свиреше на китара?


На китара?


Да, беше същински виртуоз. Като с думите. Видях го как с тази китара преодоля най-големия си страх. Излезе пред 500 човека, които очакваха да им говори за смисъла на живота.


И какво?


Ами той им свири. Техниката отказа, притесни се, изложи се, но беше себе си. Той винаги беше себе си. Правеше нещата както ги чувстваше. И рядко съжаляваше.


А хората?


Някои му се смяха. Но те не го разбраха. Може би смисълът е точно в музиката. Не музиката като изкуство. Музиката, като това да имаш собствена такава, да живееш в собствения си ритъм и да правиш това, в което вярваш. За него това беше просветление. И искаше да просвети хората. Но никога не спря и да търси. Беше истински търсещ просветител.


Защо млъкна?


Нямам какво повече да кажа. Думите рядко нямат сила. Силата е в преживяването. Точно както той правеше. И съм благодарен.


За какво?


За това, че го познавах. За всичко, което научих. Стига толкова, сега. Нека малко помълчим. И да се усмихваме. На сбогуване будните се усмихват.


 

Ето така ще те помня!