За героите, силата, мотивацията, волята и спорта – довиждане Данчо!

Снимка: www.aspekti.info

В тези дни, когато вниманието е насочено предимно към политиката, искам да обърна внимание на една неполитическа тема. Но, според мен, също толкова важна. В събота вечер, на 23.02.2013 г. се състоя бенефисът на великия български атлет Йордан Йовчев – неговото официално оттегляне от спорта. Още повече, това е една по-лична тема за мен. Големият атлет се оттегля от спортната гимнастика. Спорт, в който леля ми е едно от най-големите имена на България.

Шоуто беше грандиозно, изпъстрено от атлети, акробатични клубове, танцьори и изпълнители от най-малки (дечица, които едвам ходеха, но се премятаха като професионалисти) до най-възрастни. Участваха и ансамбълът по художествена гимнастика, и националния отбор по спортна гимнастика. Общо над 160 артисти. Не за това искам да пиша. Не искам да пиша и за тълпата, която в навечерието на големия протест се движеше като на митинг. Но с различно настроение, позитивно и енергизиращо. Деца, възрастни и хора с бастуни, които едвам се крепяха на крака, отиваха да изпратят своя любимец. Отиваха да видят своя герой. Колите не можеха да преминат по булевардите около колелото на 4-ти километър, понеже имаше твърде много пешеходци, даже и по улицата. Не искам да разказвам и за хората, които продаваха български знамена и тромби по пътя. Не това е важно.

Искам да напиша за Йордан Йовчев, с колкото може по-малко патос.

Този човек, който никога не успя да спечели олимпийска титла, по ред причини и лоши обстоятелства, граничещи с ръба на измамата, спечели сърцата на хората. Това е най-голямото признание за скромния пловдивчанин. Да бъде национален герой.

Между разнообразните спортни изпълнения, песни и акробатични номера, в някои от които самият той участваше, Данчо се появяваше на екраните в залата и разказваше пътя си в един много интересен и поучителен филм. От малък хлапак в залата, носещ сак, който е по-голям от него, до този момент, в който всички го познават, когато вече е легенда на спорта, най-възрастния гимнастик и един от най-великите олимпийци на всички времена.

Докато слушах разказа на Данчо ми се прииска да си нося бележник и химикалка. Всъщност, аз си носех, но в залата беше тъмно и не можех да пиша заради силните емоции, които изпитвах. А исках да запомня простичките мъдрости, които идваха от този човек.

„Ако искаш много силно успеха и тренираш много усилено, става малко по-малко невъзможен!”

„Америка ме научи, че трябва да се оправям сам и да работя за това, което искам да постигна!”

Цитирам по памет и твърде възможно неточно. Но имаше поне 10 – ина мисли, които си заслужава да бъдат записани. Даже си заслужава да бъдат сложени до негов портрет във всички гимнастически салони на училищата в страната. Да служат за пример.

Докато гледах шоуто и си мислех за силата, волята и упоритостта на този човек, в ума ми дойде интересен образ. Затворих очи и си представих си как някое малко дете, бъдещ шампион седи в залата, гледа в захлас и се вдъхновява. Защото има пример, има от кого да се учи. Дори за момент повярвах, че наистина мога да доловя мечтите на някой малък, бъдещ герой.

Върхът на вечерта беше когато олимпийския шампион Юри Кеки излезе и вдигна ръката на Данчо, точно както го направи и в Атина през 2004 година. 13 000 души в залата се изстреляха на крака, за да го аплодират. След това, когато вечерта завърши, аплодисментите продължиха повече от 10, дори 15 минути и никой не седна. Не даваха на своя любимец да слезе от сцената и да се прибере. Защото той е шампион.

Шампионът на народа!

Благодаря ти, Данчо! Ти си велик!