Home » Личностно развитие » За маските и оптимизма

За маските и оптимизма

Или какво е и какво не е положително мислене

Бях си обещал повече да не пиша за оптимизма и положителното
мислене. Писал съм преди статии за това, признавам, като първата изобщо статия в този блог: „Размисли върху положителното мислене и търговията”,
както и една от най-четените и предпочитани в него „За постигането на целите или от къде идват пепеперудите в корема ми” например, но това беше преди много време. Въпреки,
че все още вярвам в написаните тогава думи, съм достигнал и до много други
изводи, направил съм си няколко развносметки и съм получил интересни прозрения.
Та нали човек постоянно се развива и променя.


Няма да пиша за това, понеже всеки ден се изливат тонове
цитати, весели картинки, мотивиращи напъни и какво ли още не в социалните мрежи
и интернет. Толкова много, че вече е станало изтъркано и банално да се
занимаваш с темата. Ще кажа само, че от началото на блога и написването на
горепосочените статии бих искал да допълня следните неща, които според мен са
най-важни:


Положителното мислене
е в умението да сменяш гледната точка.
Когато ти се случи нещо, което
определено трудно може да се преглътне или пък те наранява, за да запазиш
психическата си сила е много важно да умееш да променяш гледната си точка.
(Същото умение е изключително силно развито у хората, които имат голямо чувство
за хумор.) Например, ако можеш да прозреш урока в поредната трудност, неприятна
вест или злополука, която те е застигнала, това може да те направи изключително
силен и уравновесен. За да ни се случи това обаче, трябва да можем да поемеме
отговорността за всички свои действия и/или резултати в живота си. Да не
прехвърляш вината върху някой друг („Те са виновни!”, „Той ме накара!”, „Ако
обстоятелствата бяха по-различни …”, „Само ако …” и т.н.), а да поемеш отговорност
за това, което ти се случва в момента. Ако има интерес, може някой път
специално да напиша нещо повече по темата, но засега е достатъчно да кажа, че
така не отдаваме собствената си сила на външни за нас фактори. Никой друг или
нищо не трябва да се променя, за да получим това, което искаме. Достатъчно е да
променим само собственото си поведение.


Оптимизмът те прави
значително по-приятен човек.
Всеки има приятели, с които е трудно да се
общува, понеже просто отхвърлят всичко ново или малко по-различно. Такива хора,
които винаги знаят всичко за всичко и имат мнение, което не само че се опитват
да вменят на всички наоколо, но и се сърдят, ако някой не се съгласи с тях.
Тези многознайковци, ако случайно са малко по-негативни, на запад ги наричат с
хубавата дума „хейтъри” (хейтър – човек, който мрази). Накрая тези хора, често
остават сами с домашните си животни или другарите си по чашка. При оптимистите
обаче положението е доста по-различно. Много по-вероятно е един оптимист да те
насърчи или да се изкаже положително по някоя тема. Това не означава, че е прав
разбира се, но компанията на такъв човек скоро става предпочитана.


Положителното мислене
и оптимизмът ти дават сила да продължиш.
Това е скрития коз в ръкава на
заклетия оптимист, леката му отдалеченост и изкривена представа за реалността.
Ако песимистът в повечето случаи е по-близък до реализма, то в много случаи
може да се окаже, че това му играе лоша шега. Бидейки прав по отношение
например на това, че се е изложил, когато е излязъл да говори на сцена, това
може да накара същия този песимист никога повече да не опита излезе пред
публика. Докато самозаблуждаващият се оптимист (който между другото също се е
изложил, но има различна гледна точка към нещата) ще си каже нещо от рода на
„О, справих се чудесно! Сигурно следващия път ще се справя още по-добре!”,
което ще му даде сили да продължи да се опитва, докато не постигне това, което
иска. Също като в историята на живота на Силвестър Сталоун, която ако сте пропуснали, можете да прочетете в нашумялата (и дори крадена няколко пъти) статия „Силвестър Сталоун или Историята на Роки“.


Така, след като добавих каквото исках да добавя, искам да
споделя и причината, поради която пиша тези редове. Миналият месец се проведе
41-вият международен панаир на книгата в София. Аз, като млад и обнадежден
автор, прекарах доста време на щанда на издателите ми от ИК „Хермес”. Честно
казано, не знам какво по-важно може да има от книгите в живота на един автор и срещите с читатели,
но това е тема на друга статия. Може би като стана „стар” автор ще разбера, ще
видим. Запознах се с много интересни индивиди, както от посетителите, така и от изложителите и се убедих за пореден път, че съм попаднал на правилното място. Екипът на издателите ми се състои от млади и енергични хора, които се усмихват и не се плашат от работа. Определено ми харесват. А с много от всички тези хора, които срещнах, успях да разменя и по няколко думи.
От всички тези личности, с които се запознах, една жена и
един мъж ме върнаха на нещо, което си мислех, че никога няма да срещна отново или поне си бях обещал да избягвам, когато го разпозная у някого.
Стана ми много жал. Имаше нещо в тях, което съм срещал и преди, в разговори с други, и което тогава подминах и не описах. Може да съм сбъркал, а може още да не му е било дошло времето тогава. Естествено няма да назовавам хората, за
които става въпрос по очевидни причини, макар да смятам за почти невъзможно това, което пиша да стигне до тях. Сигурен съм, че много от читателите са срещали подобни хора. Такива, които са прочели някоя книга и са се вманиачили по написаното в нея, не са го преживели, но искат да научат всички останали на новото си знание. Или още по-лощо, имат някоя езотерична приятелка или приятел, които са им напълнили главата с мъдрости и сентенции, които горките жертви наизустяват и започват да повтарят по повод и без повод, кимайки дълбокомислено с глава, придавайки си вид на мъдрост и просветление.


Затова, този път ще споделя размислите си и след разговорите с тях
искам да кажа какво НЕ Е положително мислене и оптимизъм. Може да свърши работа някому, кой знае. А може би не.


Положително мислене
със сигурност не е да насилваш и изкривяваш лицето си в постоянна, гримасоподобна усмивка. Това, освен че причинява огромен дискомфорт може да бъде опасно и за психическото равновесие. Когато общувате с другите, е вероятно те да усетят, че се насилвате да се усмихвате. Спокойствието ни може да подейства много
по-положително на околните, отколкото насилената усмивка или придобитият автоматичен ентусиазъм.


Оптимизъм със сигурност не е отричането и отхвърлянето на всички злополуки и несгоди, които ни се случват или са ни се случили някога. Да твърдим, че един проблем не е проблем, е близко до глупостта и крие в себе си опасност от лавинообразно нарастване на неприятностите. Положителната настройка в случая би била да потърсим решение, вместо да се съсредочаваме върху проблема, както и вярването, че ще успеем да се справим, колкото и трудна да е понякога ситуацията.


Положително мислене
не е и това, да говорим с приповдигнат глас и да обясняваме на всички, колко ни е хубав живота, когато всъщност ни се плаче. Всички имаме травми и е човешко, понякога да се чувстваме уязвени или наранени. Когато излекуваме травмите си (това става със много съчувствие към нас самите и понякога с консултация със специалист) или ги приемем и простим (на себе си и въвлечените в ситуацията), ще намерим облекчение, а не в изкуственото потискане. Последното понякога ни се струва като пряк път. Но това, което съм научил досега, е че в живота, както и в личностното развитие няма преки пътеки. Всеки „тарикатлък” и опит за заобикаляне на уроци или измама излиза възсолен и понякога твърде скъп. Но това отново е нещо, което всеки трябва да научи за себе си и може да стане отделна статия.


Знам поне, че аз ще продължавам да се уча и винаги ще се опитвам да намеря гледната точка, която ще ми позволи да продължа напред. И съм сигурен, че ще се справям все по-добре! От мен – усмихнат и положителен ден!
Иво Топалов, 16.01.2014 г.
 
 

 

Comments are closed.