Притча за значенията. И един смислен подарък…

Искам да ви разкажа една история, която ми разказа големият аржентински писател Енрике Марискал, когато беше на посещение през 2011 г. в България. Преди това само накратко – Енрике беше дошъл, защото книгите му се издават в девет страни, всичките обаче испаноговорящи и за пръв път щеше да бъде преведен на друг език, а именно български. Той беше решил, че това си струва да се отпразнува подобаващо като прекоси половината свят и види място, което никога не е виждал преди. Такъв е той, жизнен и непредвидим и дори на 73 години, живее според импулса и предизвикателството.

Енрике много обича да разказва истории, както личи от книгите му. На една от вечерите, след като бе настъпило кратко мълчание, някой го помоли да разкаже нещо за най-известната си книга (все още не е издадена на български) „Наръчник за човешко градинарство”. Енрике остави приборите си, избърса се със салфетката и се облакъти на масата. И започна:

„Имало едно време един човек, който живеел скромно и нямал много радости в живота, но имал достатъчно, за да бъде щастлив. Имал добра работа, достойна, както и семейство, жена и малка дъщеря на пет години. Като всеки човек имал проблеми, но имал и своите сполуки. И той като другите имал един ден в годината, когато се чувствал специален. Това бил неговият рожден ден. Тази година, рожденият му ден се паднал в делничен ден и тъй като искал да си вземе дълга отпуска през лятото не посмял да си вземе почивен ден. Бил замислил да посрещне специалния ден като занесе малка почерпка в службата, а след това отпразнува тихо и скромно със семейството.

Всичко било добре до обяда. Човекът обикновено не взимал обедна почивка, но този ден решил да се поразходи из близкия парк, колкото да почете специалния случай. Когато се върнал на работа обаче, нещо се било объркало. Един от клиентите, които били негова отговорност се бил обадил и се оплакал от него и работата, която вършел. Било несправедливо оплакване, но шефът на човека не се интересувал от това. Наказал го с намаляване на заплатата и отказ за отпуска през следващите шест месеца.

Когато следобедът узрял и наближило 5 часа, човекът си тръгнал от службата, решен поне вечерта да се наслади на радостта от компанията на семейството си.

Когато се приближил до колата си обаче видял, че някой недоброжелател или завиждащ за скромното съществуване на човека бил минал покрай колата и оставил свирепа резка с ключа си. А човекът знаел, че застраховката му е изтекла преди седмица, но отлагал подновяването й до заплата.

Когато пристигнал вкъщи бил почти забравил, че има рожден ден. Когато отворил вратата обаче останал смаян от изненада. В коридора го чакала дъщеря му, усмихната и щастлива, държаща подарък, голям почти колкото нея, опакован в най красивата цветна хартия и завързан с най-красивата панделка. Бил от онези подаръци, които човек не иска да отваря, заради прекалено красивата им опаковка.

Човекът веднага се успокоил. Имало на този свят хора, които го обичат, а нима е необходимо друго на този свят. Внимателно разопаковал подаръка, за да зарадва дъщеря си, защото човекът знаел, че повечето от удоволствието на подаряващия е задоволството на получаващия. Отворил подаръка и ужас! Кутията била празна. Това сигурно била лоша шега, която детето било научило от детската градина или от някой от странните анимационни филми, които постоянно гледало.

Човекът обикновено не губел присъствие на духа и бил спокоен, но този път му дошло в повече. Всичко натрупано през деня изведнъж избухнало в един вик:

–          Отивай си в стаята! – извикал той. – Ще те науча аз теб как се подаряват празни кутии! Когато другите имат специален ден, ние се грижим за тях и не ги нараняваме. Веднага в стаята, наказана си до утре!

Разплакано, момиченцето изтичало през коридора към своята стая. Обърнало се на вратата и през сълзи казало с тих глас на баща си:

–          Но, татко, кутията не беше празна. Аз прекарах цял следобед да я пълня със целувки!

И затворило вратата.”

Тогава Енрике спокойно вдигна приборите си и продължи да се храни, а хората наоколо го гледаха смълчани и просълзени.

–          Но Енрике, това е прекрасно, – проговори някой и после попита – Но какво означава и какво общо има с човешкото градинарство?

–          Много просто – отговори той. – Човешкият градинар винаги гледа какъв смисъл другите хора влагат в действията си. Ние сме хора, не работим с факти, а със значения. Дайте шанс на другите да ви обичат и им позволете да го изразят по техния си начин.

Енрике Марискал, Наръчник по човешко градинарство

Иво Топалов, 16.5.2012 г.