Tag Archives: Хермес

Иво Топалов, Блогът, който усмихва хората, Ivo Topalov

Размисли от панаира

topalov No Comments

Миналата седмица завърши международният панаир на книгата в София. Аз също присъствах, както може да се очаква, и това беше невероятно изживяване. От присъствието на събитието до обикалянето между щандовете в издирване на съкровища, което е познато на всеки запален „либрофил” и „либрохолик”. Там също се случи нещо, което ме наведе на сериозен размисъл и реших да го споделя тук.

Преди всичко имах честта да се срещна с много писатели, читатели и изложители. Има нещо специално в хората, които се занимават или се интересуват от книги. Не мога да го определя. Може би са малко по-присъстващи. Или пък има някаква искрица в очите им, която прави погледа им по-смислен, сякаш издава, че има някой зад „прозорците на душата”. А може и да си внушавам и само аз да имам подобно усещане. От друга страна, имах и честта да бъда поканен на щанда на ИК „Хермес”, за да разписвам книги и тогава се появиха много неочаквани приятели и познати. Дори хора, с които не се бяхме виждали от повече от десетилетие, което докосна сърцето ми и ме разчувства.

Няма да разказвам за всички тези срещи, но искам да разкажа за едно конкретно общуване. Минах да поздравя един добър познат и, на щанда, на който бяха изложени книгите му, беше седнал възрастен мъж, очевидно потопен в разговор с него. Познатият ми (умишлено не споделям името му) се занимава с личностно развитие и пише книги. Той реши, че трябва да ме запознае с човек, с когото разговаряха. Човекът се изправи на крака, поздрави ме и се здрависа, размахвайки бастуна със свободната си ръка. Едвам успях да си кажа името и човекът започна разпалено и ентусиазирано да ми продава книгите на моя познат.

–          И да знаете, в момента, в който прочетете книга „Х” или дори първите няколко глави на книга „Y”, ще се промените веднага. – каза той.

„Момент сега. А аз наистина ли имам нужда от промяна? Промяна от какво, към какво? Наистина ли това е книгата, която ще ме научи или нещата, написани в нея, вече са ми известни и съм ги преживял? Освен това, кой си ти, че ми препоръчваш каквото и да било, от коя позиция? Единствено поради факта, че си по-възрастен от мен? Нима възрастта е фактор за авторитет по-незначим от преживяванията и още повече – от това какво съм научил от всичко, което ми се е случило?” Тези въпроси минаха като светкавица през главата ми, но продължавах да се усмихвам и да стискам подадената ми ръка.

Това не е ли показателно за толкова много от нас, хората? Нямаме истински интерес към другия човек. Не успяваме да задържим вниманието си върху него достатъчно дълго дори и само за да научим името му и с какво се занимава. Откъде идва и накъде се е запътил. (След това, ако стане въпрос, обясняваме на наши приятели, че не можем да помним имена –не е в способностите ни. Ние просто ги забравяме в момента, в който хората ни се представят. Вместо да признаем пред себе си, че дори не се и опитваме да се поинтересуваме от другите, и в момента на представянето мислим само и единствено за това как изглеждаме НИЕ в очите на другия. Питали са ме много пъти как така помня толкова много имена и не се бъркам. Истината е, че нямам система. Просто когато другите говорят, аз слушам.) Веднага се впускаме в това да препоръчваме книги, да се правим на интересни или да се опитваме да привлечем вниманието върху себе си.

Разговорих се с този човек и му разказах за няколко други книги (без да омаловажавам книгите на моя познат, които ми препоръчваше, защото те безспорно са ценни, както е и самият им автор), които бяха на същия етаж, някои от които писани преди векове, също способни да променят животи. Между кориците на много книги се съдържат зрънца от истините, които, ако попаднат на правилната почва, могат да израснат във вдъхновяващи идеи или смели начинания. В мечти за далечни земи или копнежи и трепети на сърцето.

Накрая разговоряхме за внуците му и за това колко пригодни за този свят се раждат децата вече. Той разказа как е наблюдавал внучето си, което, още неможещо да говори, с течаща лигичка по брадата,се справя с таблет без никакви проблеми, сякаш е родено с него в ръцете. Разделихме се със спомена за думите на великия Луис Армстронг от последния куплет на може би най-известната му песен „What a wonderful world”. Спомнях си ги наизуст, понеже скоро ги използвах в презентацията на новия ми роман „Докторът”:

„Чувам деца как плачат

и ги гледам как растат,

те ще научат много повече,

отколкото аз изобщо някога ще знам…”

Сачмо е прав, светът наистина е прекрасен и този дядо беше открил това в своя внук!

Хубави, светли и усмихнати дни от „Блогът, който усмихва хората”!

Бюлетин

Запиши се в бюлетина, за да:

- научаваш пръв за новите статии и съдържание на Блогът, който усмихва хората
- да получиш веднага комикс за новогодишната резолюция
- да изразиш по този начин своята подкрепа към моите начинания и инициативи (Благодаря ти предварително)





Име (задължително)

Email (задължително)

 Искам да получавам поща от БКУХ

Фейсбук