Tag Archives: филми

Иво Топалов, Блогът, който усмихва хората, Еверест, Everest, Ivo Topalov

Еверест (филма) или един разказ за границите

topalov No Comments

Иво Топалов, Блогът, който усмихва хората, Еверест, Everest, Ivo TopalovСкоро бях на един тимбилдинг, където един приятел ми препоръча филмът „Еверест“. В средите, в които се движа често основната тема, освен шегите, е лидерството и успехът. Та този мой приятел каза, че това е много лидерски филм. Правен по истински случай.

Това са ми достатъчни бутони. Гледах филма. Открих наистина лидерския елемент в него, но всъщност видяното много повече ми натисна бутоните, отколкото да ме мотивира.

Ще направя всичко възможно да изкажа това, което имам, без да разказвам филма , за тези, които все още не са го гледали, но ако сте си го набелязали (макар че вълната мина), предлагам да спрете да четете, понеже може да научите части от края и филмът да не ви е толкова интересен.

Така ….. след като останахме тези, които са го гледали и тези, които няма да го гледат, ще започна първо с положителното. Разбрах защо този приятел ми препоръча филма. Когато професионалният алпинист събира групата от аматьори, дава им инструкции и ги повежда към Еверест, те постоянно, дори в разговорите помежду си, се питат ЗАЩО правят това, което правят. Накъде са тръгнали и защо не правят нещо друго.

Иво Топалов, Блогът, който усмихва хората, Еверест, Everest, Ivo TopalovПо моето скромно мнение за постигането на успеха е много важно да имаш ясно дефинирана цел, и още повече да знаеш ЗАЩО правиш това, което правиш.

Съвсем скоро попаднах във фейбук на цитат от великия Зиг Зиглър (слушал съм обучението, където той казва тези думи, но ги бях забравил, а в случая цитатът беше върху негова снимка – сещате се за кой тип мъдри картинки говоря…) „Никой човек не е излязъл на разходка и, просто докато е обикалял наоколо, да се е озовал на връх Еверест. Необходима е цел и здрава работа в нейна посока!“

В този смисъл филмът наистина е лидерски.

Обаче ме провокира друго – идеята на режисьора да разкаже една трагедия (която наистина се е случила и е ужасна), но да предизвика у зрителите едно такова разбиране, чувство за героизма на хората и най-вече на водача на експедицията, както и за неизбежната опасност, която грози всеки, осмелил се да предизвика най-високия връх на Земята.

Добре, това е така, но дори от филма (да, давам си сметка и не забравям, че съм видял просто една интерпретация на събитията), стана ясно, че трагедията не се дължи на „нещастно стечение на обстоятелствата и внезапна буря“, а на поредица от човешки грешки, направени от водача на експедицията, която струва живота на него самия, на няколко други човека, сред които един от добрите му приятели, направил опит да го спаси, както и ампутацията пръстите на ръцете и на носа на един от аматьорите в групата.

Всъщност грешките са свързани помежду си, но преди да ги обобщя, искам да ги разгледам поотделно.

(Последно предупреждение за тези, които искат да гледат филма – спрете тук, ако не искате да разберете какво се случва.)

Първият сериозен проблем пред алпинистите беше осигуряването на маршрута. Шерпите (местно население, ползвано като водачи и носачи) не бяха поставили въжета и стълби на част от трасето. Тук беше и първият избор на водачът. Все още времето беше хубаво, но се наложи хората от двете му поверени групи аматьори да изчакат повече от два часа на студа, докато осигурят новото трасе. Тук скритият избор е, че можеше да избере да прибере групите и да покорят върховете друг ден. (Признавам, че това не е особено явно и трудно се осъзнава в момента.)

Иво Топалов, Блогът, който усмихва хората, Еверест, Everest, Ivo Topalov

Вторият момент, който беше ключов, бе когато един от изкачващите се разболя от снежна слепота. (поне във филма го наричаха така, после разбрах, че медицинският термин е остър фотокератит, макар това да няма отношение към смисъла на тази статия). Това е и първият червен флаг, който ми се вдигна в мозъка. Водачът, вместо да върне човека в базовия лагер, го остави да лежи в снега и да си „помисли“ дали ще може да се качи. Това ми каза, че човекът май не е с много силен характер и не спазва собствените си принципи. Знаете за какво говоря – когато човек потъпква собствените си граници и принципи, за да не се конфронтира с другите и да не спори с тях. (В този момент времето все още беше хубаво, но все пак имаха два часа закъснение, а и ми се струва странно да оставиш човек, който не може да вижда да лежи в снега).

Иво Топалов, Блогът, който усмихва хората, Еверест, Everest, Ivo TopalovНай-провокативната ситуация за вземане на решения дойде за мен, когато водачът изведе остатъка от групата на непосредствения подстъп към върха, когато вече беше ясно, че времето ще се развали и бурята се виждаше в далечината. Тогава последният, който искаше да се изкачи (детски учител с два неуспешни предишни опита да достигне Еверест) се предаде на болестно състояние и изчерпа силите си. Той помоли водачът да се смили и да му помогне да се изкачи до върха. За мое най-голямо изумление водачът се съгласи. Тук дойде героичният момент във филма (в смисъл, че със свръх-човешко усилие постигнаха поставената си цел), но според мен това беше и началото на края. С други думи, след като стигнаха върха двамата се озоваха в капана на лошото време. Учителят умря, човекът, който бяха оставили да лежи в снега измръзна и загуби ръцете и носа си, от групата, която тръгна да се връща без водача си към базовия лагер, оцеляха единици, а още няколко човека, заедно с един от добрите приятели на водача, не оцеляха по време на спасителните акции, продължили почти две денонощия. Самият водач също загина и остави бременната си жена.

Къде е скрития избор? Тук вече не е скрит. Можеш да отстоиш авторитета си и да откажеш да рискуваш всичко това в името на нещо. На някои хора просто не им е съдено да постигнат мечтите си, колкото и тъжно да звучи това. На най-нещастните им е отсъдено да стигнат в подстъпа към върха, но да нямат физическата възможност да достигнат така желания връх, метафорично казано. Тук няма да се впускам в анализ защо са се оказали в тази ситуация, но често – такива хора преследват мечти, вменени отвън.

Стана ми тъжно. За всички загинали, затова, че лидерът имаше всички знания и способности, просто искаше да угоди на всички и вярваше повече в тях, отколкото те бяха способни да дадат по пътя към мечтата си. От друга страна, много хора ще кажат, че е лесно е да седя на топло пред компютъра и да философствам какво е трябвало да направи този или онзи, това е върха – най-голямо предизвикателство пред човека, с най-много жертви и т.н.. И ще бъдат прави.

Просто ми се искаше да изведа някакви универсални неща в това есе, вдъхновен от филма. Още повече, нали знаете, че човек обикновено проповядва това, което най-много му е необходимо да научи. Това е валидно и за мен. Не мога дори да изброя всички случаи, когато не съм отстоявал нещо, за което съм бил сигурен, че съм прав или, в което съм вярвал по най-различни причини – не съм искал да бъда отхвърлен, не съм бил достатъчно уверен и т.н. и т.н. Мога да продължа до утре.

Изводът от всичко това:

За пореден път се убеждавам, че ако са правилно изградени, почиват на практически опит и знание, принципите са изключително важно нещо и е много важно да ги отстояваш. На всяка цена. Толкова важно, че може да застрашиш собствената си сигурност и собственото си оцеляване. А като авторитет и водач на групи, както в ситуацията, описана във филма например, е изключително важно да изпълняваш обещаното, а именно – да върнеш хората живи.

Понякога оцеляването е по-важно от мечтите. Особено, ако последните не са наши, а са дошли от вън. А и оцелявайки – винаги ще имаш възможност за още един опит, за още един подстъп към успеха.

Иво Топалов, Блогът, който усмихва хората, Ivo Topalov

Силвестър Сталоун или Историята на Роки

topalov No Comments

 „Вярвам, че съществува
вътрешна сила, която създава победителите или губещите. И победителите са тези,
които наистина слушат истината на сърцето си.”
– Силвестър Сталоун
Трябва да си призная, че преди време не харесвах Силвестър Сталоун. Да, гледах филми с него, радвах му се на някои от ролите, но не го ценях особено като актьор или герой. Мина време обаче и случайно прочетох преразказа на едно интервю с него. Интервюто беше на Антъни Робинс, най-известният и успешен човек в областта на личностното развитие, за когото някой ден също ще напиша материал, понеже си заслужава. И сега не гледам филми с участието на Слай особено често, но за сметка на това започнах изключително много да го уважавам като човек.
Защо искам да споделя тази история? Защото от почти три години я ползвам като мотивационна по време на обучения, както в бизнес, така и в частен коучинг, понеже вярвам, че в нея е заложен един от най-важните ключове към успеха изобщо, защото е чисто човешка и най-вече, защото много ми допада. Това не е първият път, в който я споделям публично. Разказах я в едно радио интервю за предаването „Аларма“ в началото на лятото, което се излъчи по БНР, програма „Христо Ботев”, но за съжаление, това интервю, както и всички останали интервюта освен едно, които съм давал по радиата, изчезна. После човек как да не повярва в някоя теория на конспирацията…
Както и да е. Да ви разкажа все пак историята, достатъчно говорих за нея. Малко хора знаят, но при раждането на Слай е имало усложнения, и като са го вадели от майка му са притиснали лицето му с форцепса. Затова то е парализирано наполовина, което освен външния вид, нарушава и говора му. Въпреки това, Силвестър мечтаел да стане актьор и се преместил с първата си жена да живее в Ню Йорк, където имало достатъчно агенти, които да помогнат на кариерата му. Казва на Антъни Робинс, че е получил няколко хиляди отказа, на което последният отговаря, че това не може да бъде вярно, понеже има едва 300 агенции в Ню Йорк. Слай му казва, че е ходил поне по пет пъти във всяка от тях.
Периодът, в който получава откази, се проточва изключително дълго и парите започват да привършват. След като една вечер преспива пред офиса на един от агентите, най-накрая му дават роля във филм, в който за няколко секунди трябва да се появи на сцената, за да бъде набит от главния герой. Според агента е толкова грозен, че хората биха се израдвали, ако видят, че някой го бие. За това му плащат няколко долара. Униженията не спират дотук, приема роля в еротичен филм, за която му плащат 200 долара. Жена му не го приема много добре, а в последствие авторите на филма го преименуват на „Италианският жребец” прякора му от „Роки” и се опитват да изкарват пари на негов гръб, след като вече става известен. Силвестър приема това с усмивка и обяснява, че не е имал голям избор. Или е трябвало да прави това, или е щял да се озове на улицата. На въпросът на Антъни Робинс защо тогава не се е хванал на каквато и да било работа, той отговаря със следните думи: „Понеже щях да изгубя глада си и да се успя от комфорта! Щях да спра да преследвам мечтите си.”
Положението не се подобрява и се налага Слай да ходи да се топли в обществените библиотеки. Споделя, че това е най-доброто нещо, което му се е случвало, понеже, от една забравена книга от друг човек, той се запалва по историите и разказите на Едгар Алан По, а от там и по други класически произведения и започва да чете книги. Постепенно, както се случва с много от хората, които се докосват до магията на писаното слово, той решава, че иска да стане писател и започва да пише сценарии за филми. Това е поредното начинание, което претърпява неуспех – успява да продаде само един или два сценария за по стотина долара.
В паричната си безизходица дори залага и впоследствие губи семейните бижута на жена си. Според него това е едно от нещата, които човек никога няма право да прави, независимо в колко лошо положение е. Това е неофициалният край на техните взаимоотношения според него, които продължават да се влошават, за да се разделят след няколко години, въпреки детето, което им се ражда.
Чък Уепнър – вдъхновението
за Роки Балбоа
Един ден, през 1975 година, гледал боксов мач по телевизията между легендата Мохамед Али и белия и несравнимо по-скромен боксьор Чък Уепнър. Въпреки че Али почти смачква своя опонент, Уепнър постоянно става и налита на шампиона. Дори успява да го свали на земята – това само разярява Али и той буквално помила белия боксьор. Уепнър губи няколко секунди преди края на петнадесетия рунд с технически нокаут, но въпреки счупения нос и аркадите и на двете вежди, когато съдията отброява девет, той е на крака и готов да завърши мача. Силвестър Сталоун се вдъхновява, сяда и, пишейки по 20 (двадесет) часа на ден, през следващите три дни прави сценария на „Роки”. За това свое дело много по-късно той коментира: „Действай смело, когато си вдъхновен!”.
Мохамед Али удря Чък Уепнър

Опитва се да продаде сценария на няколко места, но никой не го одобрява. Междувременно, финансовото му положение съвсем се нарушава, жена му забременява и парите му свършват. В опита си да се пребори с глада, той отива пред един магазин за алкохол и се опитва да продаде кучето си, мастиф, който води със себе си още от Филаделфия, за скромните 50 долара. Тогава идва един човек и спазарява най-добрия му приятел, единственото същество, което го обича напълно безрезервно на половин цена за 25 долара. В интервюто той споделя: „Това бе най-низкият ден от живота ми и аз плаках по целия път към вкъщи. Тогава разбрах, че съм стигнал много под нулата.”

Чък Уепнър на въжетата в последния
рунд на знаменития мач
След по-малко от месец обаче идва невероятно предложение. Продуцентска  компания иска да закупи правата за „Роки” срещу 125 000 долара. Това му идва малко като шок, но той им казва, че трябва да преговарят с едно неизменимо
условие. Той трябва да участва във филма. Продуцентите са скандализирани. Обясняват, че вече имат човек за главната роля и е най-добре сценаристът да си
гледа сценариите. Той отговаря, че всъщност е актьор и за голям ужас на продуцентите и на бременната си жена, отказва да продаде сценария.
След седмица, продуцентите отново се свързват с него и му казват, че наистина са харесали неговия сценарий. Затова му предлагат да удвоят предложението си на 250 000 долара. За техен ужас, той отново отказва. След няколко дни го търсят за трети път и му предлагат 350 000 долара, за да не участва в собствения си филм. Той отново отказва. За да направиш подбно нещо, трябва наистина да знаеш какво искаш и за какво се бориш. Да знаеш истинската си цел. Продуцентите му се съгласяват да му дадат главната роля, но срещу аванс от 35 000 долара, десет пъти по-малко пари, за да носи наравно с тях рискът от провал. И той приема!
На това място Антъни Робинс го поздравява за успеха, все пак това са много пари за човек, който не може да си позволи парно и отопление в апартамента си, и пита какви са били следващите му действия, като самият той си признава, че е очаквал Слай да е отишъл да празнува. Вместо това се оказва, че той е отишъл пред магазина за алкохол, с надеждата човекът, който е закупил кучето му, да се появи отново.
Там той чака три дни, когато човекът отново се появява. Слай директно отива при него и пита дали човекът го помни. Преди месец и половина са сключили сделка за едно куче. Човекът се сеща и му благодари, децата му много били харесали кучето. Тогава Слай казва, че иска да си купи кучето обратно. Човекът е кратък. Кучето не се продава. Слай обаче настоява и предлага 100 долара за кучето, което е закупено само за 25. Човекът отказва. Слай предлага 500 долара за кучето, но човекът отново отказва. Антъни Робинс пита тогава, какво е направил Слай, при условие, че човекът не желае да продава. На това Силвестър отговаря: „Знаех целта си и желания резултат и вече имах опит с продуцентите, затова продължих да променям подхода, докато не постигнах целта си.”
„Какво ти струваше това?” – пита го Тони Робинс и получава зашеметителен отговор. Кучето се връща при Слай срещу 15 000 долара и роля в „Роки”. Точно така, човекът участва във филма. Между другото, кучето също. Бъткъс, мастифът на Роки, всъщност е кучето на Силвестър Сталоун от истинския живот.В надписите е представен като Бъткъс Сталоун.
На снимачната площадка – Слай и Бъткъс.

 

„Роки” става най-касовият филм през годината, получава няколко Оскара, включително за най-добър филм, от общо десет номинации. Никога повече Силвестър Сталоун не изпада в нищета.

Тази история не е само за артисти и писатели. Тя е за всички хора!
Линкове:
Оригиналната история, която чух за пръв път през 2010 г. услужливо изрязана за нас от цялата лекция на Тони Робинс: http://www.youtube.com/watch?v=1AjIO0HTV5w
Допълнителни интересни факти на английски език: http://www.feelingsuccess.com/sylvester-stallone/

Силвестър разказва историята сам, както и много други истории, в много повече детайли: http://www.youtube.com/watch?v=PJvPD2u3YBI

Слай и Чък малко след заснемането на Роки

 

Отново двамата преди няколко години.
Между другото Чък е завършил кариерата
си с доста завидна статистика:
Мачове: 51
Победи: 35
С нокаут: 17
Загуби: 14
Равни: 2

Ако сте харесали тази статия може да ви хареса историята на друга спортна легенда, бенефисът на Данчо Йовчев, под заглавие За героите, силата, мотивацията, волята и спорта. Също може да ви допадне статията за Духът, личната сила и историите на един учител по литература.

Много усмивки от “Блогът, който усмихва хората”!

 

Иво Топалов, Блогът, който усмихва хората, Ivo Topalov

Разочарованието или защо някои книги просто не трябва да бъдат филмирани

topalov No Comments

 

Книгата е спечелила “Хюго” и “Небюла”
Тук няма да става въпрос за разочарованието и несгодите,
които ни движат напред, и които могат да действат на душата както пръчката
действа на магарето, за да ни придвижват напред по пътя ни. Друг път съм
споделял за това какво мисля за изолацията и несгодите, които ни се случват, в
статията „За компанията на другите и мирът със себе си” обяснявам точно какво
имам предвид.
Тук обаче ще стане въпрос за обикновеното разочарование. За
това, което не те придвижва по пътя напред, а дори напротив – задържа те и те
спира. И си даваш сметка, че времето ти е било пропиляно.
Тази година беше филмирана една от моите най-любими книги на
всички времена – Играта на Ендър от Орсън Скот Кард.
За да добиете представа колко ми е любима тази книга ми позволете да ви кажа
няколко неща. Чел съм я повече от десет пъти. Може би дори повече от двадесет.
Последните 16 (шестнадесет) години не е имало лято, когато да не съм я прочел
поне веднъж. Всеки път историята ме вълнува и си припомням колко са важни
ценностите, които човек може да има и колко е важно да живееш така, че да не те
е срам от нищо, което правиш. Всъщност не мога да си представя лятната ваканция,
дори да е по-къса от седмица, както ми се случва последните няколко години, без
деня, който отделям на Ендър и невероятната история за това как света е спасен
от едно малко дете. Копието, което притежавам е с размера на библиотека
„Галактика” и е отпечатано от Роял 77, за първи път в България през 1993 г..
Повече от половината ми страници са подлепени с хартиено тиксо, а много от
останалите ще се нуждаят от такова след следващото прочитане, което предполагам
ще бъде някъде около края на юли 2014 г. Във втората си книга използвам
структурен похват от Играта на Ендър за разделяне на сюжетните линии по един
особен, но много смислен и, надявам се, много привлекателен начин.
Накратко, за какво става въпрос в книгата. В далечното
бъдеще Земята е пренаселена, но всички хора са обединени и се възстановяват от
атаките на извънземна цивилизация, наречена бъгерите. Никой не знае защо сме се
били с тях, но те просто идват и ни нападат. На два пъти. И двата пъти
оцеляваме по чудо. В третата война ни е необходим най-брилянтния и добре обучен
командир. Военните откриват, че децата мислят по-бързо, креативно и качествено
от възрастните, тренират по-отдадено и изобщо имат качества, които възрастните
са забравили. Ендър, на своите крехки десет години, се превръща в
най-блестящият войн, който човечеството е раждало. Военните и системата им за
наблюдение, започват да се опитват да го отведат до границата на възможностите
му, включително и с мръсни трикове, за да видят дали могат да му поверят
командването на армията на човечеството. Не искам да ви издавам повече.
Някои от силните черти на книгата са това, че авторът
предвижда създаването на социалните мрежи, още през далечната 1985 г., когато
единици са имали удоволствието да се докоснат до интернет, а да отидеш в гората
откъдето да комуникиураш с останалите щеше да стане повод да затворят автора в
някоя болница, ако книгата му не беше художествена фантастика, ами го беше
казал в някакъв разговор например. Освен това в книгата, въпреки че има някаква
политическа окраска, която не ми допада и да не съвпада с моите вярвания, се
поставя въпроса за човешките ценности, които са над някакви идеологии, поставят
се и множество други въпроси, за достойнство, убеждения, отношения с другите и
посвещаване на дадена цел. Не половинчатото посвещаване, в което не сме сигурни
дали искаме да постигнем целта си или да гледаме телевизия, а посвещаването на
цялото същество на една единствена цел. Вярвам, че този пламък е горял в очите
на древните пророци и светци. И липсва на повечето от съвременните „духовни”
хора. Не искам да влизам в тази тема, затова спирам с тази метафора.

Орсън Скот Кард малко
след написването на книгата

 

Тази книга някак си остана незабелязана в България, както и
много други ценни културни произведения по различни причини и фактори – от
реклама до недостъпност за дълго време. Въпреки това, аз не съм единственият й
фен. Всъщност тя е една от най-продаваните книги в историята на
книгоиздаването. Разбира се, далече е от „Малкия принц”, или „Повест за два
града” (две от най-четените книги в историята на света), но определено „Играта
на Ендър” има своята публика. От първата година, в която е написана – 1985, тя
попада в листа на Ню Йорк Таймс за най-продавани книги и не излиза от него до
ден днешен. Всъщност най-долната позиция, в която се озовава е около 40-та
(тази информация е по спомен отпреди пускането на филма и трябва да бъде
проверена допълнително, понеже интернет е залят от нова информация за филма, то
не можах да открия статията). Сега през последните 60 седмици тя отново е в
челните 25 места на списъка, а от лятото го оглавява. Освен това, книгата е преведена
е на 33 езика, а след проведената анкета, читателите в Amazon.com я включват в списъка с„Най-добрите книги на хилядолетието” (на 32-ра позиция от общо 50 заглавия).
Стига толкова, надявам се да сте разбрали какво означава
тази книга за мен и защо е толкова значима за още много хора в целия свят.
Когато излезе филмът тази година, с баща ми, който също я харесва и я е чел
няколко пъти, се заредихме пред касите на киното. Да, позачудихме се, понеже и
двамата имаме лош опит с филмираните любими произведенеия, но все пак решихме,
че трябва да се гледа. Взехме си пуканки и зачакахме. Филмът започна. Сега, не
искам да съм груб, но мисля, че бяха филмирали някаква друга книга.
Харисън Форд всъщност прави добра роля
Почти през цялото време някакви деца летяха в безтегловност
по екрана. Бяха пропуснати така важните сцени със сестрата и брата на главния
герой, Ендър Уигин. Нямаше нищо от умозрителното преживяване на детето, което
трябваше да се превърне в безгрешно човешко същество, да извърши огромен скок в
личностното си развитие, да стане емпат и да разбира другите напълно, и да ги
обича, за да може да спаси света и да се справи с нечовешките
предизвикателства, пред които го изправяше военната машина. Тотално
разочарование или най-лошо похарчените ми 10 – ина лева за цялата година (без
пуканките).
Самият филм, сам за себе си не е лош и има даже доста
интересни специални ефекти. Бих го препоръчал на някой, който не е чел книгата
или дори не е чувал за нея. Може да му бъде интересен. Но ако сте се докоснали
до вътрешния свят, на съвършения и невинен, и в същото време смъртоносно опасен
Андрю Уигин, просто не гледайте този филм. Дори участието на Харисън Форд и Бен
Кингсли не можаха да го спасят (на последния по някава неведома причина
режисьорът му беше татуирал цялото лице. Причината остана мистерия за мен дълго
след като излязох от салона, та до сегашния момент, когато вече не ме
интересува). Загубено време.
Бен Кингсли като Мейзър Ракъм

 

Единствения плюс на този филм бе, че стана причина Играта на Еднър да бъде преиздадена на българския пазар и да достигне до още повече хора.
За съжаление не съм виждал дали са направили нов превод и каква им е
редакцията, затова не мога да препоръчам на сто процента пред старото издание,
но все пак е по-добре от нищо, нали?

 

И последно, все пак ето и трейлърът към филма, поне той е
приятен за гледане и съдържа в общи линии всичко, което си заслужава да се види
в него:

 

Бюлетин

Запиши се в бюлетина, за да:

- научаваш пръв за новите статии и съдържание на Блогът, който усмихва хората
- да получиш веднага комикс за новогодишната резолюция
- да изразиш по този начин своята подкрепа към моите начинания и инициативи (Благодаря ти предварително)





Име (задължително)

Email (задължително)

 Искам да получавам поща от БКУХ

Фейсбук