Tag Archives: търсене на истината

Vol-02-Presentators-13

Така ще те помня

topalov No Comments

За Митко!

 

Vol-02-Presentators-13А ти, ти познаваше ли го добре?

Какво значи да познаваш добре някой? Не знам. Три години бяхме най-добри приятели. Но човешките същества са толкова дълбоки, че дори и най-близките ти имат скрито от теб. Мисля си, че го познавах, обаче. Имаше момент, в който се отдалечихме. После пак бяхме близки. Споделяхме си. Но можеше и още да го опозная, да поправим счупеното. Времето не стигна. То никога не стига. Но аз го виждах. Виждах това, което го движеше. И беше силен. Знаеш ли коя беше най-любимата му фраза?

Коя?

“Да пробваме! Какво толкова може да се обърка.” И после се смееше. Смееше се с тенекиения си смях, който бе толкова заразителен. Караше те да се чувстваш, че по някакъв начин нещата ще се наредят. Това беше изворът на смелостта му.


Кажи ми още за него.

Той можеше да работи. Един път написа книга за 3 дни. От 300 страници, че и отгоре. Не казахме на главния редактор за колко време го е направил, че щеше да припадне. Видиш ли, за онзи книгите са свещени. А за него, книгите бяха средство. Средство да излее това, което му е на душата. Да сподели на хората. Да сподели това, което може да им е от полза. И не се привързваше към тях. Казваше: „Тогава бях друг, може да не съм разбрал“, и опитваше новите идеи. И се хвърляше.

Това добре ли е?

Добре е! Много хора не живееха. Той беше жив. Когато опитваше нещо – го правеше докрай. Философия, жени, цигари. После ги отказваше. Другите си мислят за крaйностите, плашат се от тях, а той ги живееше. В светите книги пише за хора като него. Хора, които се хвърлят, които вярват, които местят планини. Той не обичаше да чака и планираше умерено. Действието беше неговото верую, а да се пуска на 100%, когато не задържаш нищо назад – беше неговата религия. За краткия си живот той живя по-дълго отколкото някои хора живеят за столетие.

Звучи страшно.Vol-01-Presentators-71

Страшно е. Хората се плашеха от него. От размаха, от силата. Затова и толкова много хора го мразеха. Не го разбираха, не можеха с неговото темпо. Той им прощаваше. Първо се обиждаше, после им прощаваше. Но именно заради това и толкова много хора го обичаха.

Кое е най-смелото нещо което сте правили?

Много са нещата. Той ме събуди. Научи ме да вярвам в собствените си идеи. Научи ме да съм смел и да не задържам нищо назад. Да не си пестя силите за обратния път, понеже обратен път може и да няма. Правили сме много смели неща. Имали сме и провали. Повече отколкото успехи. Не знам кое е най-смелото. Трудно е да избера. Дали това, което хората са видели като главозамайващ успех, или това, което сме знаели само ние, че сме опитали, но сме се провалили славно. Веднъж, без да имаме пукната стотинка запазихме зала 1 на НДК за семинар. После събрахме стотици хора на събитие. На две събития. Вярвахме, че правим добро. Той винаги правеше всичко и вярваше, че прави добро.

Какво изненадваше хората в него?

Много неща. Колко беше разностранен. Знаеш ли, че свиреше на китара?

Vol-02-Presentators-16На китара?

Да, беше същински виртуоз. Като с думите. Видях го как с тази китара преодоля най-големия си страх. Излезе пред 500 човека, които очакваха да им говори за смисъла на живота.

И какво?

Ами той им свири. Техниката отказа, притесни се, изложи се, но беше себе си. Той винаги беше себе си. Правеше нещата както ги чувстваше. И рядко съжаляваше.

А хората?

Някои му се смяха. Но те не го разбраха. Може би смисълът е точно в музиката. Не музиката като изкуство. Музиката, като това да имаш собствена такава, да живееш в собствения си ритъм и да правиш това, в което вярваш. За него това беше просветление. И искаше да просвети хората. Но никога не спря и да търси. Беше истински търсещ просветител.

Защо млъкна?

Нямам какво повече да кажа. Думите рядко нямат сила. Силата е в преживяването. Точно както той правеше. И съм благодарен.

За какво?

За това, че го познавах. За всичко, което научих. Стига толкова, сега. Нека малко помълчим. И да се усмихваме. На сбогуване будните се усмихват.

 

Vol-01-Presentators-76

Ето така ще те помня!

Иво Топалов, Блогът, който усмихва хората, Ivo Topalov

Автентичността на младия търсач

topalov No Comments

„Вместо любов, пари и слава, ми дайте истината!”
– Хенри Дейвид Торо

 

И преди съм писал на тази тема в статията си „Приказка за истината”. В нея става дума за един мъдър човек, който сразил враговете си с
един замах и останал вечно млад. Но това беше написано отдавна. Тогава оставих
приказката без тълкуване, понеже смятах, че така е по-добре. Все още мисля
така.
Наскоро обаче, присъствах на лъжа, която сериозно ме
разбунтува, а след това ме наведе на сериозни размисли. Няма значение каква е лъжата и къде се е случила, защото е важно другото. А именно, естеството на действията на даден човек. Той излъга, за да си спести евентуални бъдещи проблеми, както и обясненията, които щеше да му се наложи да дава. Няма значение и самоличността на този човек. За негово оправдание мога само да кажа, че момчето е едва на двадесет години. Наскоро четох един изследвания за лъжата, които казваха, че колкото по-млад е човек, толкова по-вероятно е да излъже. Това последното не знам дали е съвсем вярно. Може би с възрастта се научаваме да се прикриваме по-добре, както ще потвърди всеки експерт по езика на тялото. А може би не се
научаваме никога.
Нека започнем с нещо по-основно. Каква точно е стойността на
истината? Още от малки ни възпитават, че е лошо да се лъже, че трябва да сме честни един към друг и ни пълнят главите с различни поговорки и поучения. Понякога им вярваме, понякога не. А когато пораснем, научаваме, че не всички са честни и понякога може да ни заболи, ако ни отвърнат с лъжа. (В България е различно. Тук това се нарича тарикатлък и всеки се опитва да го придобие, защото вярва, че така се оцелява.) За съжаление, никой не ни казва защо трябва да сме честни и защо трябва да
казваме истината.
Истината има много положителни качества, но две са най-важни за мен. Първо, истината пести време. Независимо дали говорим за връзка, за интервю за работа или излизане с приятели, всички сме се озовавали в ситуации, когато ни се иска да кажем „не”, но това ни е много трудно, дори понякога не
успяваме да го направим. А всъщност, точно в такъв момент истината ще спести много време на човека, който трябва да я чуе и изключително много енергия на човека, който трябва да я каже. Когато чуя отрицателен отговор за нещо, аз съм изключително благодарен, понеже мои значителни бъдещи усилия да получа положителен отговор са били пожалени и спестени от човека, който ми дава директен отказ. От друга страна, винаги гледам да съм директен, когато давам отговор. Истината се помни лесно. Ако винаги я казваме, не се налага да натоварваме толкова много паметта си, за да помним какво точно и на кого сме казали. Освен това, истината винаги се отплаща в дългосрочен план при общуването ни с другите хора.
Толкова за стойността на истината в ежедневния живот. Какво се случва обаче, ако искаме да работим върху себе си? Ако искаме да се занимаваме с развитие на личността си и да развиваме собствените си качества? Тогава нещата стават малко по-сложни.
Тук отново има два аспекта. От една страна искренноста ни към другите, а от друга: откровеността към самите себе си.
Да бъдем искрени към другите е нещо, което се научава много трудно. Пред нас стоят всякакви препятствия. Навиците от детството, когато сме лъгали по повод и без повод. Страховете ни. А те са толкова много. Страхът от отхвърляне, от отчуждение, от новото и от излизането от зоната на комфорта. И множество други. Но ако искаме да се развиваме, трябва да започнем да казваме истината на хората. Естествено, задължително с много съчувствие и любов към тях. И тогава се случва някаква магия. Колкото по-често го правим, толкова по-лесно става. И чувството е все по-приятно, понеже знаем, че сме на чисто с всички. С приятели, с работодател, с кредитираща банка или партньор. А освен това има чувство за лекота. После ще спомена откъде идва то.
Какво обаче точно означава да бъдем автентични. Това не означава просто да не изричаме лъжа. Твърде често се случва, да притихнем в очакване и да се надяваме да не ни задат някой конкретен въпрос или просто да ни се размине. Но това не е автентичност. За да бъдем автенични, трябва умишлено и с желание да хвърляме светлина върху неясните въпроси. Да даваме обяснение, дори когато то не е поискано, и думите ни да бъдат смислени и разбираеми, а не да объркват другите. Да не оставяме възможност събеседникът ни да се заблуди, ако разполагаме с информация, която може да осветли като прожектор проблем или ситуация, които го засягат, без да изчакваме да ни бъде зададен конкретен въпрос. Само това поведение може да бъде бъде наречено истинно и откровено.
Да бъдем искрени към самите себе си е още по-трудно и още по-важно. По пътя на израстването, единственият ключ и спътник, който имаме, е истината. Да гледаме на нещата от ъгъла на това, каква е реалността, а не от
страна на нашите очаквания за нея, желания, привързаности или дори мечти. Да отворим очи за истината. Да спрем да се самозалъгваме и да погледнем фактите в очите. Само признавайки реалността, придобиваме сила и, понякога (само понякога), право да я променяме. А за това дори не се налага да правим някакво по-специално усилие. В момента на нашето осъзнаване става истинската и трайна промяна в живота ни. Тогава получаваме възможността да направим по-различен от досегашния ни избор. Тогава настоящето се променя, а различното настояще води
до съвсем ново бъдеще.
И тук идва и най-важният въпрос, който е препъвал търсачите
по пътя им от векове и ще продължава да го прави сигурно хилядолетия. Защо да бъда честен, след като всички останали послъгват? Защо да избера истината, когато всички носят маски? Защо да съм автентичен и да постигам целите си с откровеност, когато останалите търсят преки пътеки и всячески се опитват да ме прекарат?
Тези въпроси са породени от вярването, че в света няма достатъчно за всички, че всички се борим за определено количество ресурс и трябва да победим някой непременно. Може и да е така, но според мен, това е само едно вярване.
Освен това, и на мен същите въпроси са ми идвали в главата нееднократно.
Всъщност не само в главата. Случвало се е хора да ме помислят за луд, когато
казвам истината или се признавам за „виновен”, когато съм имал и най-малката възможност да избегна „наказанието”. Много пъти съм се чудил какъв е смисълът и дали някога ще има справедливост. Истината е, че света не е справедлив. Никой не ни е обещавал да бъде такъв. Това е реалността и трябва да я приемем. Единствено тогава можем да направим различен избор. Освен това, когато накрая теглим чертата, ще можем да кажем, че сме успели честно, че, въпрекi изкушенията, сме устояли и не съм получили нищо за сметка на нечие нещастие. Когато теглим чертата, ще знаем, че всичко, което имаме, е наше и успехът е личен. А това изобщо не е малко. И, най-вече, сърцето ни ще се запази живо. Ще можем да погледнем собствения си образ в огледалото право в очите. Ще уважаваме самите себе си. А този, който се уважава, не го е страх от нищо. Този, който не се страхува, е свободен. А нима великият учител не беше казал: „Истината ще ви направи свободни.”
Истината си е истина, дори никой да не вярва в нея.
Лъжата си е лъжа, дори всички да й повярват.

 

Можете да прочетете „Приказка за истината” тук, за още по
темата. Ако се интересувате от личностно развитие можете да прочетете популярната статия от миналия месец “За маските и оптимизма” или някой от следните материали: “За компанията на другите или мирът със себе си”, “За страданието” и “Духът, личната сила и историите на един учител по литература”.
Също могат да са ви интересни знаменитото интервю с д-р Менис Юсри в две части: “Депресията изобщо не съществува”  и “Всеки може да бъде милионер”.

Блогът, който усмихва хората, Иво Топалов, Ivo Topalov

Приказка за истината

topalov No Comments

Блогът, който усмихва хората, Иво Топалов, Ivo TopalovНапоследък все по-актуална тема за разговори и размисли ми е истината.

Най-вероятно това се дължи на наближаващата премиера на моята книга „Полетът на орела”, където една от основните линии е търсенето на истината и пътят на търсача. Предполагам много от вас са чували за този ефект на мозъка (нарича се екраниране), когато решим да си купуваме кола, започваме да виждаме по улиците изключителен брой автомобили от същата марка и модел. Или решаваме да си търсим жилище в даден квартал и се появяват познати, живеещи там, както и ни попадат статии за района. Няма да влизам в повече детайли, предполагам знаете за какво говоря.

Напоследък всеки филм, който гледам, всяка книга, която чета съдържат дълбокомислени слова за това какво разбираме под истината и каква е нейната стойност.

От познатите клишета като:

„Истината е истина, дори никой да не вярва в нея. Лъжата си е лъжа, дори всички да вярват в нея!”

–        Анонимен

През мъдрите мисли на философи:

„Вместо любов, пари и слава ми дайте истината!”

–          Хенри Дейвид Торо

До цели книги на Георгий Гурджиев („Картини от реалния свят”) и Пол Екман („Излъжи ме, ако можеш”), които обсъждат ценността на истината и това колко е важно умишлено да хвърлиш светлина върху неясна ситуация. Защото премълчаването на информация не е искреност и казване на истината. Когато сме искрени най-вече със себе си до болезненост, можем да извлечем полза за себе си и своето развитие от Истината.

Във връзка с това, искам да споделя една турска приказка с вас, която ми попадна благодарение на известния писател и сценарист Георги Мерджанов, за което съм му много благодарен, понеже усмихна седмицата ми.

Ето я и нея:

Живял някога през девет планини в десета един човек с бяла брада, чиято мъдрост била по-голяма от добрината му, а добрината му пък била по-голяма от мъдростта. 

На най-оживения площад в най-големия град на тази страна бил издигнат идол с искрящи от скъпоценни камъни очи, с коси от чисто сребро, с тяло от чисто злато и висок, колкото хиляда и един човек. Хората на тази страна, в която живеел този, който бил по-мъдър, отколкото добър, и по-добър, отколкото мъдър, се кланяли на този идол, детето ми. Те мислели, че всичко на земята — добро и зло, плодородие и немотия, грозно и красиво — е дело на този идол, хиляда и един път по-висок от човека

Само нашият старец с бялата брада не вярвал, детето ми, на идола. Той дълго скривал това, но колкото повече минавали годините и той стареел, тази тайна като тежък камък започнала да притиска сърцето му. Накрая не издържал, отишъл на площада, където се извисявал идолът, и силно извикал

— В името на какво вие, хора, се прекланяте пред този идол с искрящи от скъпоценни камъни очи, с коси от сребро и тяло от чисто злато? Нали вие със собствените си ръце го сътворихте! Това, което е създадено от вашия ум и от вашите ръце, вие смятате за творец на ума и ръцете ви. Помнете: нищо на света не е небитие. Битието няма край, няма начало. Постоянно се мени и никой не го създава. Унищожете тези идол, братя мои!… 

Отначало хората, като чули думите на този, който бил по-мъдър, отколкото добър, и по-добър, отколкото мъдър, не го разбрали; после се поослушали; накрая се разсърдили. Започнали да хвърлят огромни камъни по него. Толкова го били, детето ми, че бялата му брада станала червена от кръв, но той не млъкнал. Като говорел на хората това, което смятал за истина, човекът с бялата брада започнал да се подмладява. Колкото повече се подмладявал, толкова по-силен ставал гласът му; колкото по-силен ставал гласът му, толкова повече се подмладявал. 

Докато под дъжда от камъни човекът с бялата брада се подмладявал, детето ми, ръцете на тези, които хвърляли камъните, затреперали, гърбовете им се изкривили. Останали без сили и не можели да защищават своя идол. Тогава този, чиято смелост била по-несломима от мъдростта му и чиято мъдрост била по-непобедима от смелостта му, с един удар на мощния си юмрук свалил огромния идол. 

Ако ти, детето ми, даже и под дъжд от камъни не се страхуваш да кажеш истината, в която вярваш, както е направил човекът, който бил по-мъдър, отколкото добър, и по-добър, отколкото мъдър, и който живял през девет планини в десета, ще бъдеш вечно млад. 

Край

Източник на приказката: http://chitanka.info/text/18392-vtora-prikazka-za-moja-sin

Бюлетин

Запиши се в бюлетина, за да:

- научаваш пръв за новите статии и съдържание на Блогът, който усмихва хората
- да получиш веднага комикс за новогодишната резолюция
- да изразиш по този начин своята подкрепа към моите начинания и инициативи (Благодаря ти предварително)





Име (задължително)

Email (задължително)

 Искам да получавам поща от БКУХ

Фейсбук