Tag Archives: спомени

Vol-02-Presentators-13

Така ще те помня

topalov No Comments

За Митко!

 

Vol-02-Presentators-13А ти, ти познаваше ли го добре?

Какво значи да познаваш добре някой? Не знам. Три години бяхме най-добри приятели. Но човешките същества са толкова дълбоки, че дори и най-близките ти имат скрито от теб. Мисля си, че го познавах, обаче. Имаше момент, в който се отдалечихме. После пак бяхме близки. Споделяхме си. Но можеше и още да го опозная, да поправим счупеното. Времето не стигна. То никога не стига. Но аз го виждах. Виждах това, което го движеше. И беше силен. Знаеш ли коя беше най-любимата му фраза?

Коя?

“Да пробваме! Какво толкова може да се обърка.” И после се смееше. Смееше се с тенекиения си смях, който бе толкова заразителен. Караше те да се чувстваш, че по някакъв начин нещата ще се наредят. Това беше изворът на смелостта му.


Кажи ми още за него.

Той можеше да работи. Един път написа книга за 3 дни. От 300 страници, че и отгоре. Не казахме на главния редактор за колко време го е направил, че щеше да припадне. Видиш ли, за онзи книгите са свещени. А за него, книгите бяха средство. Средство да излее това, което му е на душата. Да сподели на хората. Да сподели това, което може да им е от полза. И не се привързваше към тях. Казваше: „Тогава бях друг, може да не съм разбрал“, и опитваше новите идеи. И се хвърляше.

Това добре ли е?

Добре е! Много хора не живееха. Той беше жив. Когато опитваше нещо – го правеше докрай. Философия, жени, цигари. После ги отказваше. Другите си мислят за крaйностите, плашат се от тях, а той ги живееше. В светите книги пише за хора като него. Хора, които се хвърлят, които вярват, които местят планини. Той не обичаше да чака и планираше умерено. Действието беше неговото верую, а да се пуска на 100%, когато не задържаш нищо назад – беше неговата религия. За краткия си живот той живя по-дълго отколкото някои хора живеят за столетие.

Звучи страшно.Vol-01-Presentators-71

Страшно е. Хората се плашеха от него. От размаха, от силата. Затова и толкова много хора го мразеха. Не го разбираха, не можеха с неговото темпо. Той им прощаваше. Първо се обиждаше, после им прощаваше. Но именно заради това и толкова много хора го обичаха.

Кое е най-смелото нещо което сте правили?

Много са нещата. Той ме събуди. Научи ме да вярвам в собствените си идеи. Научи ме да съм смел и да не задържам нищо назад. Да не си пестя силите за обратния път, понеже обратен път може и да няма. Правили сме много смели неща. Имали сме и провали. Повече отколкото успехи. Не знам кое е най-смелото. Трудно е да избера. Дали това, което хората са видели като главозамайващ успех, или това, което сме знаели само ние, че сме опитали, но сме се провалили славно. Веднъж, без да имаме пукната стотинка запазихме зала 1 на НДК за семинар. После събрахме стотици хора на събитие. На две събития. Вярвахме, че правим добро. Той винаги правеше всичко и вярваше, че прави добро.

Какво изненадваше хората в него?

Много неща. Колко беше разностранен. Знаеш ли, че свиреше на китара?

Vol-02-Presentators-16На китара?

Да, беше същински виртуоз. Като с думите. Видях го как с тази китара преодоля най-големия си страх. Излезе пред 500 човека, които очакваха да им говори за смисъла на живота.

И какво?

Ами той им свири. Техниката отказа, притесни се, изложи се, но беше себе си. Той винаги беше себе си. Правеше нещата както ги чувстваше. И рядко съжаляваше.

А хората?

Някои му се смяха. Но те не го разбраха. Може би смисълът е точно в музиката. Не музиката като изкуство. Музиката, като това да имаш собствена такава, да живееш в собствения си ритъм и да правиш това, в което вярваш. За него това беше просветление. И искаше да просвети хората. Но никога не спря и да търси. Беше истински търсещ просветител.

Защо млъкна?

Нямам какво повече да кажа. Думите рядко нямат сила. Силата е в преживяването. Точно както той правеше. И съм благодарен.

За какво?

За това, че го познавах. За всичко, което научих. Стига толкова, сега. Нека малко помълчим. И да се усмихваме. На сбогуване будните се усмихват.

 

Vol-01-Presentators-76

Ето така ще те помня!

Блогът, който усмихва хората, Иво топалов, Ivo Topalov

На Марти, когото така и не успях опозная

topalov No Comments

Блогът, който усмихва хората, Иво топалов, Ivo TopalovОбикновено, като приключвам работа късно вечер, имам навика да си проверявам пощата и фейсбук. Този навик ми е от най-противните и отдавна се каня да поработя по него, но все има по-важни неща. Не веднъж ме е държал до малките часове на компютъра, изтощен до изнемога и с кървясали очи. Казвам ви това неслучайно, а за да придобиете представа за някои навици, защото ние сме навиците, които отказваме да напуснем.

Тази събота беше по-особена. Бях изморен от предишната вечер и през деня бях свалил цяло интервю, което е доста трудоемко, заради постоянното превъртане на записа. След като приключих, реших да погледна във Фейсбук, да взема душ и да лягам.

Имах едно съобщение, въпреки че скоро бях проверявал. Предположих, че е от една приятелка, която имаше рожден ден. Разгледах малко от стената си и след това цъкнах на съобщенията. Изненада. Писал ми беше приятел, с когото не бях общувал от повече от година. Зарадвах се на писмото му, въпреки, че беше от онези познанства, които повечето хора избягват. В смисъл познавах го от период, в който не харесвах толкова много себе си. Когато решим да направим промяна в себе си, хората, които са около нас някак автоматично отпадат. Не защото не ги обичаме повече, но защото ни напомнят за нас самите в момент, когато сме били низки в собствените си очи. Не се и опитваме да го обясним, просто си тръгваме.

Имах един период в живота си когато се бях пристрастил към една онлайн игра. Предполагам, че това с пристрастяванията ми е нещо като по-генерална тема през живота. Имал съм си привързаност към алкохол, игри, цигари, дори и към хора. Тази игра беше по-особена. Хората, които се записваха в нея, играеха с армии и строяха градове, след това формираха съюзи и се отказваха от личния си живот за периоди от по няколко месеца, докато траеше играта на единия сървър. Тогава отново седях до късно зад компютъра, но беше за да водя битки и да обединявам хора. Очите ми бяха кървясали, спях по три часса на вечер и то на пресекулки, плащах безумно много пари, за да имам платен акаунт с привилегии (всъщност от такива като мен печелят повечето онлайн игри), но се биех за един по-добър измислен свят в играта. Воювах със своите собствени, виртуални мелници. Между другото, аз винаги съм обичал рицарите. Дори съм си представял, че не съм уцелил времето си с няколко века. Много пъти съм си представял, че живея в период, когато ценностите са ясни и можеш да се опълчиш на злото и да ги защитаваш от него. Това беше преди да опозная по-добре света и да разбера, че няма ясни критерии за добро и зло. Както и, че повечето зло се дължи на добри намерения.

Както и да е, твърде много се отплеснах. Отворих съобщението и се зачетох. После го прочетох отново. То беше доста кратко. „Иво, здравей. Ако още не си получил скръбната вест, да знаеш, че от този свят си замина Марти. Ще правим помен, ако искаш пиши, за да се разберем.”

Не беше това, което очаквах, а човек получава много болка, когато светът не отговаря на очакванията му. Това ми е третият помен за тая година, а Марти беше само с няколко години по-възрастен от мен, малко след средата на трийсетте. Или поне така изглеждаше. Нямах много възможност да го опозная, защото го познавах преди, когато не обръщах внимание на хората. Сега се стремя да обърна внимание на всички, с които се срещам. Помня имената и дори част от личните истории на хиляди хора. Но на Марти не му знаех фамилията. Не му знаех и историята. Знаех само един измислен ник, който обаче поне си беше избрал сам – Комикс.

Той беше от онези, които ми напомняха за недоспалия и некъпан Иво, когото се опитвах да забравя. Странно е. Спомням си, че си водех записки и когато той влезе в нашия съюз го описвах, понеже бях един от лидерите. Дълго време преди и след съюза ни с Марти изкарахме в челната двадесетица на участниците. Добро постижение за игра с 10 000 състезатели. Спомням си, че в една битка, когато вече нямаше надежда срещу един руснак, той дойде при мен и ми помогна. Без да го моля. Просто се изправи и тръгна редом с мен. Игрите, които играем понякога отразяват начина, по който действаме в реалния живот. Или начина, по-който бихме действали, ако знаехме, че всичко е възможно.

Реално не можах да разбера кой е Марти в истинския живот, има ли деца и семейство, какво работи или другите ежедневни неща, с които обикновено се описваме, когато ни попитат. Но аз познавах Комикс – Човекът с главната буква. Комикс, който защитаваше по-слабите, и който никога не проявяваше агресия пръв. Познавах Комикс, който живееше, за да побеждава и притежаваше аналитичен и строен ум. Познавах Комикс, който будуваше, за да могат другите да спят спокойно. Рицарските времена може да са си отишли много отдавна, ако изобщо някога са съществували в романтичния вид, в който си ги представяме. Въпреки това аз мога да кажа, че Комикс бе рицар. Бил съм се рамо до рамо с този човек, макар и виртуално. Затова мога да кажа, че той притежаваше смелост и доблест, достойнство и сила, с които би се гордял всеки и можеха да служат за пример.

На добър път Комикс, непознати приятелю, и дано намериш покой от битките, които толкова дълго води тук!

Иво Топалов, 1.7.2012 г.

Бюлетин

Запиши се в бюлетина, за да:

- научаваш пръв за новите статии и съдържание на Блогът, който усмихва хората
- да получиш веднага комикс за новогодишната резолюция
- да изразиш по този начин своята подкрепа към моите начинания и инициативи (Благодаря ти предварително)





Име (задължително)

Email (задължително)

 Искам да получавам поща от БКУХ

Фейсбук