Tag Archives: социални

Блогът, който усмихва хората, Иво Топалов

Духът, личната сила и историите на един учител по литература

topalov No Comments

Блогът, който усмихва хората, Иво ТопаловИмах един учител, който оказа огромно влияние върху възгледите ми, ценностите ми и върху цялостния ми светоглед. Преподаваше литература и всички мои съученици го харесваха. А харесването е най-лесния начин да чуем какво говори един човек. Иначе умувете ни се заемат от други мисли. Този човек възпитаваше ценностите ни, когато бяхме малки, а това е начинът да повлияеш на живота на хората. Краткосрочно можеш да манипулираш някого, можеш да го накараш да поеме в друга посока или дори да направи нещо срещу ценностите си, но никога не можеш да направиш това дългосрочно. Ценностите определят какво правим, как постъпваме, и как мислим и всеки човек има живот, който е резултат от това, в което вярва и от това какво смята за правилно.

Учителите са една особена категория хора. Те държат бъдещето в ръцете си. Буквално. Защото ако си човек, който има проблеми с психиката си, с емоциите си или финансите си, то ти предаваш това на децата, които обучваш. А никога не знаем кой докъде ще стигне и кой какъв отпечатък ще има, и върху колко хора. Както един приятел обича да казва: “Светът щеше да е различен, ако учителят на Хитлер го беше научил да обича всички!”

В този смисъл учителят ми имаше страхотно влияние над мен. Когато някой има влияние над нас и формира ценности в нас, винаги чувстваме дали това, което прави е добро или не. Има няколко неща, които съм чул в живота си и умишлено не съ проверил дали са верни. Защото ако не са тогава няма да вярвам в нещо, което ми харесва, понеже може да се окаже, че не е вярно.

От този учител чух една история, която съм имал много възможности да проверя, но никога не съм го направил. Защото избирам да мисля, че историята е вярна. Много хора имат по една такава история в живота си, която отказват да проверят. Става въпрос за прабългарите. Веднъж, когато целият клас се оплакваше, че се налага да направи контролно по неговият предмет, той ни изчака да утихне и ни каза така:

“Уважаеми- така се обръщаше той към всички- не се оплаквайте, че искам от вас да направите контролно. Това е нещо просто, можете да го направите ако сте ме слушали, докато съм ви разказвал. Ако не сте ме слушали, можете да го направите, ако сте прочели книгите, които съм ви казал да прочетете. Ако нито сте ме слушали, нито сте прочели книгите, тогава няма да го издържите, но това няма да ви навреди. Просто не сте издържали едно контролно. Навремето, при прабългарите контролните и тестовете са били съвсем различни.

Знаете, че обществото се е образувало, за да учи и да се грижи за децата. Това е фундаменталната му функция. Всичко останали функции на обществото са производни на тази. Така и прабългарите са имали своите учители и са се грижели за обучението на децата си. На континента по това време не е имало много държави, но всички които са били вече образувани са се страхували от прабългарите, защото са имали най-страшната и непобедима армия. Армия, която не е имала щитове, защото са се отбранявали със сабите си толкова добре, че не са имали нужда от това. Още повече, това е имало психологически ефект върху противника. Те са били на ясно, че срещу тях са стояли хора, готови да умрат.

Знаете ли, че децата на прабългарите също са имали контролни. Но техните контролни са били по-трудни от вашите. На 7 години, след период на обучение, прабългарското дете е трябвало да издържи тест. Качвали са ги на кон, облечени в брони и въоражени единствено със сабя (интересен факт, който малко хора знаят е, че прабългарската сабя се е правила посъщата технология, като японските самурайски мечове). Децата са се редували, да яздят по права линия, по средата на която от 50 крачки стрелец от армията е изстрелвал стрела. Разбира се без боен връх и затъпена. Детето е трябвало да отбие стрелата единствено с един кръгов замах на сабята. Ако издържи теста, обучението му продължава за военен, ако не – намират му друга съдба, с която да е полезно като порастне, например ковач.

На 17 години, на децата, които са били избрани за военното поприще се прави втори тест. Теста повтаря горе-долу първия с няколко малки, но значими разлики. Разстоянието от, което стреля стрелецът са вече 100 крачки, но стрелата е със боен връх. Резултатите са ясни!”

Сега като е минало време от училище си давам сметка, защо ни е разказвал тази история, че просто е искал да премахне страха от нас, както и да дадем всичко от себе си на въпросното контролно.

Но има още нещо в тази история. Ние сме наследници на воини. Тази история разказва за дух, който живее в нас, който тече във вените ни и който сме наследили. Дух, който не се вижда в днешните вестници и телевизии, нито в ежедневието. Дух, който няма да чака някой да дойде и да му помогне. Дух, който се справя със всяко възможно предизвикателство пред, което се изправи и не мрънка, че този или онзи му бил виновен, че не е щастлив. Дух, който няма да чака някой да го води, чрез директиви, които трябва да изпълнява. Дух, който има собствен път и никой не може да го отклони от него.

Замислете се приятели, къде е този дух сега.

Аз ще ви кажа той е в нас и спи, чака да бъде събуден, но не за насилие, а за да води към добро. Да бъдеш войн, означава да имаш сила. В ежедневието, в решенията, във всичко. Всеки от нас и всички заедно имаме път. И той не е свързан с насоките на когото и да било. Всеки човек трябва да е лидер, като дава най-доброто от себе си, а това важи и за държавата. Не като институция, а просто като страна – не трябва да настигаме или да следваме когото и да било. Дай най-доброто от себе си и света ще ти даде най-доброто от себе си!

Живей достойно приятелю и помни, че силата е в теб! Идва от вътре и ако дадеш най-доброто от себе си, най-доброто ще ти се върне!

Иво Топалов, 19.08.2011г.

Блогът, който усмихва хората, Иво Топалов

Българската депресия или позитивния поглед върху негативното

topalov No Comments

Блогът, който усмихва хората, Иво ТопаловДо последно се двоумях дали да подхвана една толкова негативна тема. Наистина ми е неприятно, но някой трябва да го направи. През декември месец списание Иконъмист1 ни определи като най-нешастната нация на света според доходите на глава от населението. Дали това е случайно или е резултат на 20 годишно промиване на мозъците? Как стигнахме до там, че бедните африкански държави, със всичите им прилежащи проблеми като глад и болести, са по-щастливи от вечно недоволните българи?

Направило ли ви е впечатление как ни биват поднасяни новините? Как една тревожна двойка застава с тъжните си лица на екрана при всяка емисия новини, по всяка една телевизия, и започват да ни разказват колко нещастия са се случили днес, колко тревожна е ситуацията на България, как търсят вина за всичко, което се е случило или което може да се случи. Например, направи ми впечатление един репортаж, говорещ за опасността, грозяща Европроект. Интервюираха отговорно правителствено лице. Припомням, в репортажа се говореше за ЕВЕНТУАЛНА опасност, която грози голям инфраструктурен проект. Начинът, по който репортерът задаваше въпросите си, накара горкия човечец да изпитва вина за нещо, което МОЖЕ да се случи. Даже накрая го питаше и кой щял да поеме вината. Е, това ако не е фабрикуване на страх, здраве му кажи. Бих искал да попитам репортерът дали си представя как неговата жертва ще работи следващите няколко дни с живата мисъл за това, какво може да се случи и как ще поема вината.

Друг потресаващ и безумен пример. Миналия уикенд ми се наложи да изгледам една новинарска емисия. Трябва да ви кажа, че умишлено избягвам новините по телевизията от известно време и гледам да се информирам по други начини. Но в случая нямаше как и ги изгледах. Ставаше въпрос за обезлюдяването на селските райони и, забележете словосъчетанието: “селата призраци”. Бях разтърсен. Не вярвах на очите си. Отделиха половината емисия да ни убедят колко страшно е това, което се случва. Как имало мъртви села. Имаха си даже репортажи от мястото, графики и карти, оцветени с червен цвят, за да покажат най-засегнатите райони и репортерка с жалостив глас на черен фон. Страхотно, просто класика. Не обърнах особено внимание на репортажа, докато вчера в един разговор с приятели не се повдигна въпроса. Изненадах се че всичките са обезпокоени от информацията.

Каква невероятна простотия и подлост!

Знам, че не трябва да се съди, но е по-силно от мен!

Няма значение дали е съзнателно от страна на журналистите или не, но това е манипулиране на фокуса на обществото!

Когато са получили информацията са имали избор. Дали да представят новините по положителен или по отрицателен начин. Познайте кое са избрали.

Важно е особено, когато имаш пряк достъп до толкова много хора, да представяш нещата от добрата им страна. Има разлика дали говориш за обезлюдяване на селските райони или говориш за увеличаване на урбанизацията на градовете, което засилва икономическата им мощ, нещо толкова важно в трудни времена. Дали говориш за това кой ще поеме вината, ако даден проект се издъни или говориш за страхотната смелост на човек да ръководи даден проект, дори при неизменните опасности от провал, които са възможни при всякакви проекти.

Всъщност това са само два примера, а всъщност последните 20 години ни заливат отвсякъде с информация за възможните опасности, за наказване на виновни, които се измъкват, за лошото мнение, което другите държави имат за нас, за отчаянието на хората в България и така нататък и така нататък. Просто безумие.

Всеки, който се е занимавал поне малко с личностно развитие и малко психология знае: получаваме това, върху което се съсредоточаваме. Затова не е чудно, че България прилича на човек в депресия. Изпаднал в отчаяние, отблъснал приятелите, които искат да му помогнат и изпаднал в омагьосания кръг на самосъжалението и самообвинението дотолкова, че понякога се замислям дали не е време да извикаме някой от световноизвестните психотерапевти, за да ни помогнат. Може би това е помощта, която толкова време чакаме.

Стига толкова негативно, че направо се задуших.

Скоро стана въпрос в разговор с един близък за мен човек за Южна Корея (не си направих труда да проверявам информацията, ако някои знае нещо допълнително, ще бъда благодарен да ме осведоми). Не знаех, но там негативните новини и сутрешните блокове са забранени със закон! Колко хубава политика, призовавам за прилагането й по спешност в България! Не само това, но всички телевизии са задължени да отделят еди какъв си процент от сутрешната си програма за успокояваща музика и картини от природата! Това не приключва всичко. Сутрин имат коли, които обикалят и разказват за постиженията от предишния ден, като икономически ръст, завършени проекти и т.н..

Какъв старт на деня!

И ако погледнем последните 20 години от историята на Южна Корея можем да си дадем сметка има ли смисъл подобна политика. Най-бързо развиващата се страна от региона след Китай, дом на Samsung, дом на Daewoo и други промишлени гиганти. И после можем да погледнем ние върху какво сме се съсредоточили последните десетилетия и да погледнем и нашите резултати.

Ако България беше човек, щях да препоръчам разходки сред природата и антидепресанти. Няма как това да се случи, но има други неща, които могат да се направят.

На първо място трябва да признаем, че сме нещастни и че всичките сме в кюпа. В това няма нищо лошо, всеки има сривове. Въпросът е какво правим след това. Има вариант за спасяване поединично и от там трябва да се започне, признавам. Има много щастливи и успели хора в България, но те имат една много характерна обща черта. Всички са единаци, откъснали са се от нещастните и са се обградили с хора, които поддържат идеите и вярванията им.

Трябва да разберем обаче. Всички сме в кюпа. Да се събудим и отърсим е задължение, което всеки един от нас има.

Човек, изпаднал в депресия и отчаяние, обикновено не иска да напусне сам това състояние. То носи временно успокоение, но дългосрочно предизвиква саморазрушителни поведения. Ако искаме да излезем от това състояние, трябва да сме наясно с ползите, които то ни носи. Когато се самосъжаляваш, ти се освобождаваш от отговорност за собствените си действия. Другите не могат да те държат отговорен, ако са ти се случили лоши неща извън твоя контрол (тази тема ще я разгледам подробно друг път, защото също е много интересна и контролът, който имаме над ситуацията е доста по-голям, отколкото си представяме). Също така отчаянието намалява вината, защото е форма на покаяние. В смисъл, наказвайки се с отчаяние, човек се покайва за действията, които са го довели до настоящето му и се освобождава от поемане на отговорност за това, както и се освобождава от задължението да го направи. Тук е важен момент да се отбележи, че това е илюзия и всеки е отговорен за настоящето си. Знам, че това може да породи спорове, но е важно да приемем, че не сме безсилни и всичко зависи от нас.

Какво можем да направим? Как да излезем от омагьосаната въртележка?

Винаги можем да последваме примера на Южна Корея, който толкова харесвам. Но всъщност, това не може да ни помогне. Досега 20 години се движим по посоката на напредналите държави, с малко люшкане тук там в избора си на модел за подражание, се опитваме да копираме моделите, които те прилагат, за да постигнем техните постижения. В този ред на мисли, ако копираме това, което се случва в Южна Корея, би било поредното повтаряне на същото действие. А както е казал мъдрецът: “Дефиницията на лудостта е когато повтаряме едно и също действие, а очакваме различен резултат”. Мъдрецът е Алберт Айнщайн. Или както близък мой приятел обича да казва: “Решението не може да бъде резултат от мисленето, което е породило проблемът.” Мисля, че цитира същия човек. Та отговорът не е да копираме каквото и да било или да подражаваме с моделите си на която и да било напреднала държава.

Отговорът е в нас.

Трябва да разберем, че всичко зависи от нас поотделно и заедно. Трябва да намерим собствената си мисия. Държавите, на които подражаваме имат собствени мисии, дали те са икономическа доминация или културна доминация няма значение! Те са си техни мисии. Ние трябва да имаме собствена. Това е единствения начин да излезем от този кръг.

Само за момент си затворете очите. Представете си, че живеете в държава, която има собствена мисия, собствена цел и собствена ясна посока! Независимо каква е! Да бъде духовен център, да призвежда нещо уникално, да е дом на идея или каквото и да било друго, което може да се досетите. Представете си, че посоката е ясна, целта е поставена, а мисията си е наша!

Какво прекрасно чувство, а?

Сякаш веднага ще се отърсим от обвиненията, които отправяме постоянно към управляващи и управлявали, към другите, които са ни виновни. Сякаш веднага ще спрем да гледаме към това колко лошо ни било и ще поемем в своята посока с вдигната глава и усмивка на устните, убедени в прекрасното си бъдеще.

Всичко е възможно, ако се отърсим от миналото си. Човек, който живее в миналото, няма бъдеще. Държава, която живее в миналото, няма бъдеще. Човек и държава със собствена мисия са значими в собствените си очи.

Процесът започва от теб и от мен. Започва с действията, които предприемеме всеки един ден! Започва с това, върху което се съсредоточаваме и начинът, по който си избираме да гледаме на него!  Процесът започва от сега! Даже за някои вече е започнал! Вдигни глава! Изправи раменете! Усмихни се! Очаква те страхотно бъдеще! Очаква ни страхотно бъдеще!

Поздрави и усмивки!

Иво Топалов, 23.02.2011г.

____________________

  1. The Econimist, 17.12.2010г., http://www.economist.com/node/17722557

Бюлетин

Запиши се в бюлетина, за да:

- научаваш пръв за новите статии и съдържание на Блогът, който усмихва хората
- да получиш веднага комикс за новогодишната резолюция
- да изразиш по този начин своята подкрепа към моите начинания и инициативи (Благодаря ти предварително)





Име (задължително)

Email (задължително)

 Искам да получавам поща от БКУХ

Фейсбук