Tag Archives: психология

Иво Топалов, Блогът, който усмихва хората, Ivo Topalov

Изкуството да бъдеш егоист

topalov No Comments

“Приключението да живеем щастливо – дори когато това не се харесва на другите”

Позабравената книга на австрийският писател Йозеф Киршнер, която ни учи как да живеем първо за себе си, а чак след това за другите.Това е една от първите книги за личностно развитие, която някога прочетох. Най-напред беше Наполеон Хил, след това – „Манипулирайте, но правилно” на същия Йозеф Киршнер, и след това тази книга – Изкуството да бъдеш егоист“.

Признавам, че я бях забравил и, може би, никога не съм я разбирал, докато миналия месец не попаднах случайно на книгата в една библиотека и нещо в мен  ме накара да  я взема. Трябва също така да отбележа, че с тази книга са свързани и някои от ранните ми юношески травми. Поглъщайки жадно страниците й, в ранните си тинейджърски години, аз се изправих пред скандализираните от заглавието й възрастни авторитети, които ме атакуваха с думи и фрази от типа на „Да, типично е да имаш лошо държание, след като мислиш само за себе си!” или „Може да се очаква такова поведение от някой, които се учи как да бъде егоист и да не зачита по-възрастните!” или „Който мисли само за себе си, другите го смятат за егоист и не го зачитат!” И още много в същия род и вид.

Тогава се предадох пред натиска и зарязах принципите, постулирани в този философски труд, а скоро след това книгата изчезна и от библиотеката ми. Сиурно се бяха погрижили да не съм вече егоист. Ако бях по-уверен в себе си и бях възприел дори малка част от това, което пише Киршнер, може би целият ми живот щеше да се стече по друг начин. Човек не знае.

Сега, прочитайки отново книгата, погледнах на нещата с нови очи и, смея да кажа, я преоткрих. Рядко (почти никога) някое четиво ме предизвиква да пиша за него, освен ако не трябва да напиша анотация (което не съм правил за никое издателство вече повече от година). Но намерих в нея някои бисери, които ми се ще да споделя с повече хора, тъй като смятам, че могат да им бъдат полезни.

Самият Йозеф Киршнер е писател, (1931 г. – ) и името му в Германия и Австрия се нарежда редом с Дейл Карнеги и Наполен Хил. Минал е през цял букет от разнородни професии, нещо, с което обикновено се отличават търсещите умове. Преуспял е материално и се радва на престижна позиция в обществото.

Въпреки провокативните заглавия, които слага на творбите си, работата му е насочена най-вече към стремежа за изграждането на цялостна и самостоятелна личност. Също така към създаването  на успешна стратегия за живот, която да бъде индивидуална и съобразена с личните възможности на всеки негов читател.

„… изкуството да бъдеш егоист се състои предимно в това, да планираме живота си сами според своите представи и съзнателно да осъществяваме този план. Това отношение към живота изисква да се вслушваме повече в самите себе си, отколкото във внушеното ни от другите.”

В „Изкуството да бъдеш егоист” авторът разисква теми като поемането на лична отговорност за собствените неуспехи, изграждането на сигурност в себе си и вътрешна опора, интелигентния егоизъм, в който мислим първо за себе си и осигуряваме първо себе си, а едва след това се опитваме да помагаме и обгрижваме други. Разглежда също принудата на съвременното общество и семейство постоянно да повишаваме постиженията си, без да имаме време да им се насладим и, не на последно място, как да познаем своята територия и как да я отбраняваме срещу трите основни начина, с които другите искат да ни подчинят и завладеят (подчинение, подкупване и изкушаване).

Освен всичко гореизброено, той докосва и много фундаментални теми за човешкия живот, които разглежда от позицията на собствения си опит и с изобилие от примери.

Относно ентусиазма да се месим в живота на другите и да ги поучаваме с цел да спестим някои трудности, през които самите ние сме минали, той пише:

„Нашето близко до ума, но тогава крайно непопулярно заключение беше: „Безсмислено е да натрапваме на някой своите мерки за благосъстояние, ако при него неприятностите не са нараснали до такава степен, че той сам да промени положението си.”

Или иначе казано: За да доведе до смислени резултати, всяка инициатива за промяна изисква достигане на определена степен на естествено развитие.”

Горното напомня много отношението на Антъни де Мело, който казва, че за да има истинска промяна, човек трябва да е страдал достатъчно.

Относно поемането на риск и страховете ни от провал Йозеф Киршнер пише:

„Безброй домакини се измъчват от своята домашна работа. Обаче единственото, което предприемат срещу безрадостното си всекидневие, се състои в това да обвиняват другите. Искат да се сбъднат мечтите им, обаче се боят от свързания с тях риск. Почти няма човек, който да не мечтае за промяна, приключения и трескаво напрежение, свързано с тях. Но търсят ли те тези приключения и това напрежение? Не. Дори ги заобикалят отдалеко. Преживяват всичко, което им се иска да преживеят, само от втора ръка. От книги, вестници, от киното и телевизията. Пасивното съпреживяване от сигурно разстояние е най-скромният вид заблуда, но той ги задоволява.

Но никой не може да живее мечтания живот, ако избягва опита, който сам трябва да събере. Защото само в този опит се състои истинския живот.”

Относно способността ни да се наслаждаваме на ежедневния си живот и всяка малка стъпка, която предприемаме към постигането на нашите цели, той разглежда умението ни да си създаваме удоволствие от всяко нещо:

„Това не са знания, които могат да се получат от книгите. Те не са резултат от научни изследвания. Нито пък на други способности, които имаме или нямаме. Те по-скоро са лично решение, което всеки трябва да вземе сам, за да осъществи по този начин обрат към по-добро в отношението си към всекидневния живот. Всеки може да каже:

–          От днес нататък ще пия виното така, че всяка отделна глътка да ми доставя удоволствие. По същия начин ще се държа и в любовта.

–          Или: Във всичко, което правя, ще се наслаждавам на всяка отделна стъпка, която е необходима, за да се достигне дадената цел.

–          Или: Следващата неделя аз не просто ще подкарам колата, така че да достигна до целта си по най-бързия начин. Вместо това ще си оставя време, за да се насладя на всичко, което ми хареса по пътя.

Решението за стратегията на малките стъпки като основна житейска нагласа е повече от рецепта как да правим нещата по-различно от досега. Тя е началото на обновяване на нашия твърде монотонен живот.”

Йозеф Киршнер продължавада разсъждава за силата на волята. Според него прехвалената сила на волята всъщност е само и единствено пречка пред нас, понеже от момента, в който решим, че „трябва” да успеем това събужда единствено напрежение и отбранително поведение в нас. Той разглежда нещата от една друга гледна точка:

„Причината за изключителните постижения на много хора в никакъв случай не е тяхната воля, а страхът да не се провалят. Този страх от неуспеха като мотив за нашите действия има последици, които се отразяват съдбовно, не само на самите нас, но и на околните. По всяка вероятност там се крие ядрото на цялото твърдоглавие, с което толкова хора принуждават себе си и другите да вършат неща, които не им се вършат.”

Почти в самия край на книгата авторът дава един от най-мотивиращите си съвети:

„Никоя революция не е по-възможна от революцията на решителното самоутвърждаване на всеки един от нас. Според своите възможности. Според своите способности. Според своите знания за закономерностите, които водят до пълното разгръщане на личността.

Понеже никой не е заинтересуван да ни осигури най-добрите оптимални предпоставки за развитие, всеки от нас трябва да го направи сам.

Понеже никой не иска и не може да поеме отговорността за нашето щастие, трябва сами да я поемем. Понеже доникъде няма да стигнем, ако прехвърлим на другите вината за собственото си нещастие и недоволство, трябва сами да вземем в ръце живота си.

Най-добре е да започнем тази революция още днес. И да не престанем никога.”

Ако статията ви е харесала, тогава моля споделете я с приятели. Можете също да прочетете и съветите за успех на Арнолд Шварценегер или интервюто с британския психиатър д-р Менис Юсри, според който всеки може дабъде милионер.

Ако искате да получавате други подобни четива, моля запишете се в мейллиста на „Блогът, който усмихва хората” (формулярът е в контакти), което е най-сигурният начин, че няма да пропуснете нищо, особено след последните промени в логаритмите на Фейсбук.

Усмихнат ден!

(изд. Кибеа, 1994 г., София. Автор Йозеф Киршнер, австрийска, обществена библиотека)

Иво Топалов, Блогът, който усмихва хората, Ivo Topalov

За маските и оптимизма

topalov No Comments

Или какво е и какво не е положително мислене

Бях си обещал повече да не пиша за оптимизма и положителното
мислене. Писал съм преди статии за това, признавам, като първата изобщо статия в този блог: „Размисли върху положителното мислене и търговията”,
както и една от най-четените и предпочитани в него „За постигането на целите или от къде идват пепеперудите в корема ми” например, но това беше преди много време. Въпреки,
че все още вярвам в написаните тогава думи, съм достигнал и до много други
изводи, направил съм си няколко развносметки и съм получил интересни прозрения.
Та нали човек постоянно се развива и променя.
Няма да пиша за това, понеже всеки ден се изливат тонове
цитати, весели картинки, мотивиращи напъни и какво ли още не в социалните мрежи
и интернет. Толкова много, че вече е станало изтъркано и банално да се
занимаваш с темата. Ще кажа само, че от началото на блога и написването на
горепосочените статии бих искал да допълня следните неща, които според мен са
най-важни
Положителното мислене
е в умението да сменяш гледната точка.
Когато ти се случи нещо, което
определено трудно може да се преглътне или пък те наранява, за да запазиш
психическата си сила е много важно да умееш да променяш гледната си точка.
(Същото умение е изключително силно развито у хората, които имат голямо чувство
за хумор.) Например, ако можеш да прозреш урока в поредната трудност, неприятна
вест или злополука, която те е застигнала, това може да те направи изключително
силен и уравновесен. За да ни се случи това обаче, трябва да можем да поемеме
отговорността за всички свои действия и/или резултати в живота си. Да не
прехвърляш вината върху някой друг („Те са виновни!”, „Той ме накара!”, „Ако
обстоятелствата бяха по-различни …”, „Само ако …” и т.н.), а да поемеш отговорност
за това, което ти се случва в момента. Ако има интерес, може някой път
специално да напиша нещо повече по темата, но засега е достатъчно да кажа, че
така не отдаваме собствената си сила на външни за нас фактори. Никой друг или
нищо не трябва да се променя, за да получим това, което искаме. Достатъчно е да
променим само собственото си поведение.
Оптимизмът те прави
значително по-приятен човек.
Всеки има приятели, с които е трудно да се
общува, понеже просто отхвърлят всичко ново или малко по-различно. Такива хора,
които винаги знаят всичко за всичко и имат мнение, което не само че се опитват
да вменят на всички наоколо, но и се сърдят, ако някой не се съгласи с тях.
Тези многознайковци, ако случайно са малко по-негативни, на запад ги наричат с
хубавата дума „хейтъри” (хейтър – човек, който мрази). Накрая тези хора, често
остават сами с домашните си животни или другарите си по чашка. При оптимистите
обаче положението е доста по-различно. Много по-вероятно е един оптимист да те
насърчи или да се изкаже положително по някоя тема. Това не означава, че е прав
разбира се, но компанията на такъв човек скоро става предпочитана.
Положителното мислене
и оптимизмът ти дават сила да продължиш.
Това е скрития коз в ръкава на
заклетия оптимист, леката му отдалеченост и изкривена представа за реалността.
Ако песимистът в повечето случаи е по-близък до реализма, то в много случаи
може да се окаже, че това му играе лоша шега. Бидейки прав по отношение
например на това, че се е изложил, когато е излязъл да говори на сцена, това
може да накара същия този песимист никога повече да не опита излезе пред
публика. Докато самозаблуждаващият се оптимист (който между другото също се е
изложил, но има различна гледна точка към нещата) ще си каже нещо от рода на
„О, справих се чудесно! Сигурно следващия път ще се справя още по-добре!”,
което ще му даде сили да продължи да се опитва, докато не постигне това, което
иска. Също като в историята на живота на Силвестър Сталоун, която ако сте пропуснали, можете да прочетете в нашумялата (и дори крадена няколко пъти) статия “Силвестър Сталоун или Историята на Роки”.
Така, след като добавих каквото исках да добавя, искам да
споделя и причината, поради която пиша тези редове. Миналият месец се проведе
41-вият международен панаир на книгата в София. Аз, като млад и обнадежден
автор, прекарах доста време на щанда на издателите ми от ИК „Хермес”. Честно
казано, не знам какво по-важно може да има от книгите в живота на един автор и срещите с читатели,
но това е тема на друга статия. Може би като стана „стар” автор ще разбера, ще
видим. Запознах се с много интересни индивиди, както от посетителите, така и от изложителите и се убедих за пореден път, че съм попаднал на правилното място. Екипът на издателите ми се състои от млади и енергични хора, които се усмихват и не се плашат от работа. Определено ми харесват. А с много от всички тези хора, които срещнах, успях да разменя и по няколко думи.
От всички тези личности, с които се запознах, една жена и
един мъж ме върнаха на нещо, което си мислех, че никога няма да срещна отново или поне си бях обещал да избягвам, когато го разпозная у някого.
Стана ми много жал. Имаше нещо в тях, което съм срещал и преди, в разговори с други, и което тогава подминах и не описах. Може да съм сбъркал, а може още да не му е било дошло времето тогава. Естествено няма да назовавам хората, за
които става въпрос по очевидни причини, макар да смятам за почти невъзможно това, което пиша да стигне до тях. Сигурен съм, че много от читателите са срещали подобни хора. Такива, които са прочели някоя книга и са се вманиачили по написаното в нея, не са го преживели, но искат да научат всички останали на новото си знание. Или още по-лощо, имат някоя езотерична приятелка или приятел, които са им напълнили главата с мъдрости и сентенции, които горките жертви наизустяват и започват да повтарят по повод и без повод, кимайки дълбокомислено с глава, придавайки си вид на мъдрост и просветление.
Затова, този път ще споделя размислите си и след разговорите с тях
искам да кажа какво НЕ Е положително мислене и оптимизъм. Може да свърши работа някому, кой знае. А може би не.
Положително мислене
със сигурност не е да насилваш и изкривяваш лицето си в постоянна, гримасоподобна усмивка. Това, освен че причинява огромен дискомфорт може да бъде опасно и за психическото равновесие. Когато общувате с другите, е вероятно те да усетят, че се насилвате да се усмихвате. Спокойствието ни може да подейства много
по-положително на околните, отколкото насилената усмивка или придобитият автоматичен ентусиазъм.
Оптимизъм със сигурност не е отричането и отхвърлянето на всички злополуки и несгоди, които ни се случват или са ни се случили някога. Да твърдим, че един проблем не е проблем, е близко до глупостта и крие в себе си опасност от лавинообразно нарастване на неприятностите. Положителната настройка в случая би била да потърсим решение, вместо да се съсредочаваме върху проблема, както и вярването, че ще успеем да се справим, колкото и трудна да е понякога ситуацията.
Положително мислене
не е и това, да говорим с приповдигнат глас и да обясняваме на всички, колко ни е хубав живота, когато всъщност ни се плаче. Всички имаме травми и е човешко, понякога да се чувстваме уязвени или наранени. Когато излекуваме травмите си (това става със много съчувствие към нас самите и понякога с консултация със специалист) или ги приемем и простим (на себе си и въвлечените в ситуацията), ще намерим облекчение, а не в изкуственото потискане. Последното понякога ни се струва като пряк път. Но това, което съм научил досега, е че в живота, както и в личностното развитие няма преки пътеки. Всеки „тарикатлък” и опит за заобикаляне на уроци или измама излиза възсолен и понякога твърде скъп. Но това отново е нещо, което всеки трябва да научи за себе си и може да стане отделна статия.
Знам поне, че аз ще продължавам да се уча и винаги ще се опитвам да намеря гледната точка, която ще ми позволи да продължа напред. И съм сигурен, че ще се справям все по-добре! От мен – усмихнат и положителен ден!
Иво Топалов, 16.01.2014 г.
 
 

 

Блогът, който усмихва хората, Иво Топалов, Ivo Topalov

За компанията на другите и мирът със себе си

topalov No Comments

Блогът, който усмихва хората, Иво Топалов, Ivo TopalovНаскоро си говорихме с една приятелка за един период от живота ми, когато бях голям почитател на книгите на Карлос Кастанеда и учението на дон Хуан. Все още ги харесвам, просто не ги чета така жадно и страстно както преди. Някои сигурно са запознати с тяхното съдържание, но за другите бих искал да уточня, че става въпрос за учение, което ни учи как да живеем. Не е религия, а е остатък от шаманизма, т.е. преди религията. Учението се нарича Пътят на война. Войнът според дон Карлос трябва да е безупречен. Безупречен в действията си, безупречен в мислите си. Трудно е да се предаде цялото учение с две думи, но да си безупречен означава действията ти да идват от един много дълбок център вътре в теб, а не от повърхностния ум. Когато действието идва от спокойствието и е осъзнато, тогава е правилно. Войнът също така не оставя след себе си недовършени дела. Ако приключим връзка с определен човек, то трябва да е финално и окончателно, продиктувано от доброта и любов към другото човешко същество. Дори в едната от книгите дон Хуан кара младият тогава Карлос да издири своя приятелка от младините, в която е бил влюбен и е оставил нещата недовършени. След като я издири, ученикът има задачата да й даде подарък на стойност всички пари, които притежава в момента.

Направо усещам начеващи бунтуве, докато пиша това. Моля обаче за още малко внимание. Представете си силата, която идва от едно такова ограмно освобождаване. Има човек, пред който се чувстваме задължени последните няколко години, заради цялата любов, с която ни е дарил, а ние не сме могли да отговорим. В момента, в който пуснем този багаж и му позволим да си отиде, умът ни полита към висините на свободата. И какъв по-добър начин да направим това, от ритуалното приношение на толкова много скъп ресурс. Хората се обвързват най-много с парите си, защото те са символ, а и начин за удобно складиране на ресурс. Един подарък е ценен само и единствено тогава, когато е скъп за този, който го подарява. Иначе подаръкът няма никакъв смисъл.

Досега не съм успял да събера смелост да направя това. Поне засега. Намерих сили в себе си само да издиря някои от тях, с които изгубих връзка по пътя и да им благодаря за времето, любовта и споделените мечти. Но някой ден…

Направих обаче друго. За успокояване на желанията на Егото или по-скоро за ограничаване на влиянието на повърхностния ум дон Хуан изпраща вече не толкова младият Карлос на самоволно заточение. Кара го да си вземе дълъг отпуск, да замине за някое малко градче, където никой не го познава и да открие най-долнопробния хотел, който е способен. Колкото по-мизерен, толкова по-добре. Задачата беше умопомрачаваща. Ученикът трябваше да остане сам в изолация, докато не загуби желанието да бъде с други хора. Да остане сам, докато излезе от повърхностния ум и загуби желание за одобрение, загуби желание да прави впечатление или дори да разказва своите невероятно интересни истории.

Реших, че това упражнение е точно за мен. Точно в този момент баба ми беше заминала в чужбина и апартаментът й стоеше празен. Не само това, но когато оставиш апартамент в големия град празен, като всяко празно място във вселената, то има навика да се пълни. Градските апартаменти се пълнят с хлебарки. Тук трябва да спомена, че аз имам невероятен страх от хлебарки. Когато бях малък, живеехме с родителите ми в един апартамент, където имаше няколко популации от тях. Имаше кафява колония с по-дребни индивиди, имаше и черна колония с по-малко, но по-едри индивиди. Бяха изключително много. Толкова много, че присъстваха всеки ден активно в живота ни. Примерно, ако един ден решиш да отвориш бурканче с мед и то не бъде изядено, много беше вероятно на следващия ден в него да плува умряла хлебарка. Пълзяха в хладилника, по шкафовете, дори по балкона и в спалните. От тогава страхът ми граничи с фобия, примесена с чувство на погнуса. Затова апартаментът на баба ми изглеждаше точно за целта. Щях да загубя желанието си да бъда сред хора и щях да се срещна с един от най големите си страхове – хлебарките. Преместих се там и сведох контактите до минимум. Контактувах през целия период само с хората, които се чудеха дали няма да умра. Това бяха кратки контакти по телефона с родителите ми, в които потвърждавах, че съм още жив и че нямам намерение да се самоубивам. Също и редки контакти с хора със сходни търсения, с които обменяхме опит, без да се обвързваме много, много.

Забравих да спомена, че по това време имах и навика да си попийвам малко повече от здравословното. Да кажем, че пиех всяка вечер, независимо дали съм с компания или не. И отричах, че имам проблем.

В края на първият месец, след като останах сам, спрях да пия, но започнах да се пристрастявам към интернет. Контактувах с хора предимно виртуално и си казвах, че не нарушавам правилата. Дори залюбих едно момиче, с което се увличахме в дълги разговори вечерно време, в които си споделяхме и се успокоявахме взаимно. След месец обаче признах пред себе си, че това, което правя не е правилно. Прекратих и висенето в интернет. Все още имах спестени пари, затова реших да продължа периода на усамотение. Междувременно, постепенно отвоювах от хлебарките различни части от апартамента. Стая по стая. Първо банята, после спалнята, после холът и така нататък. Всеки ден различна отрова. Миене на приборите за хранене преди всяко ядене и цялата храна опакована. В началото се завивах така, че да бъда непристъпен, защото се притеснявах да не ме полазят докато спя. Постепенно се успокоих. Когато всеки ден метеш трупове на хлебарки в един момент започваш да ги приемаш. Спрях да се завивам и постепенно спря да ми пука. Чудо! В момента, в който спря да ми пука, хлебарките постепенно изчезнаха. Имам чувството, че заедно с хлебарките си отиде постепенно и желанието ми да съм сред хора. Започнах да правя гимнастика. Спрях да ям месо. Заради комбинацията от активните упражнения, заедно с липсата на алкохол, свалих 15 кг. От тялото ми излязоха отдавна натрупани отрови. После започнах да качвам отново, но вече изглеждах по съвсем различен начин. Нямаше подпухналост, нямаше и нездрав вид. Започнах да се харесвам! На шестия месец баба ми се прибра. Апартаментът й беше в прекрасно състояние и поддържан, без хлебарки и когато си събрах багажа ми каза: Изглеждаш много добре!

Сега вече гледам по съвсем различен начин. Все още понякога се срещам с хора, които ми се обиждат, когато не им се обаждам. Хора, които ме обвиняват, че не мога да живея, понеже предпочитам понякога да съм сам, вместо да търся компания. Тълкуват го твърде лично. А аз просто ги наблюдавам, както наблюдавам всичко, което се проявява в живота ми. Приветствам ги, когато идват и им пожелавам на добър път, когато си тръгват. От цялото си сърце. И наистина ги обичам. Просто пътят на всеки е различен и много, много интересен. Дано имаме възможност да се срещнем, дори за кратко. Или ако вече сме се срещали, дано имаме възможност да го направим още веднъж. От мен искам да ти пожелая: На добър път приятелю и дано откриеш мир за себе си!

Иво Топалов, 16.08.2012 г.

Блогът, който усмихва хората, Иво Топалов, Ivo Topalov

„Депресията изобщо не съществува” д-р Менис Юсри

topalov No Comments

Блогът, който усмихва хората, Иво Топалов, Ivo TopalovЧаст втора от интервюто с д-р Менис Юсри, най-успешната личност в областта на личностното развитие в България, основател на фондация „Същност” в множество държави. Автор на книгата “Отвъд скритите спомени” и много успешен психотерапевт.

Тук ще прочетете разговорът за духовната страна на бизнеса, за болестите, които ни внушава модата, защо депресията не съществува, за състраданието като начин на комуникация, както и за смисъла на живота: (Първата част на интервюто можете да прочетете тук, ако сте я пропуснали)

ИТ: Искам да ви попитам още нещо. Какво ви кара да правите това, което правите? В работата и в бизнеса?

МЮ: Мисля, че е едно и също. С фондация „Същност” моята мотивация номер 1, както е и за много други хора, е да разбера какво правим в този свят и живот. Това ми е главната мотивация. Дълго съм търсил, но някак винаги съм знаел какво правим тук. Мога да ви кажа, ако желаете?

ИТ: Да, моля!

МЮ: Може да се изненадате! Целта на това да сме живи е да се научим да се справяме със смъртта. Личността трябва да разбере, че ще спре да съществува. Трябва да приемем факта, че ние ще спрем да съществуваме. Никой не вярва, че ще изчезне и заради това смятам, че това е причината, причината да сме тук. А понякога си мисля, че може и да е обратното. Всъщност вече сме мъртви и сме в Рая, но някои хора го превръщат в Ад. Вече сме мъртви и сме в Рая, но някои хора превръщат живота си в Ад. Затова хората имат проблеми. Сами си ги избират. Всъщност превръщаме живота си в Рай или Ад със своите избори. Може вече да сме умрели. Нали си чувал, че отиваме в Рая или Ада? Вече сме пристигнали. Защото, ако наистина човек се замисли, и след цялата работа, която съм свършил с толкова много хора, виждам ясно, че съзнателно или несъзнателно каним всичките си преживявания в живота си. Можем да си изберем да не се обвързваме с тях. Най-простия пример, чувал си на семинара, знаеш, че не мога да говоря за споделяния, но някой се изправя и казва: „Животът ми е Ад заради определен човек последните 10 години!” Тоест, човекът се намира в Ада, нали така? Но ако отвори вратата ще се озове в Рая, нали?

Така, има възможност вече да сме умрели, а целта на живота да е да разберем, че можем да го направим Рай, ако пожелаем.

Когато хората споделят на семинарите, това, което най-много привлича вниманието ми е депресията, защото смятам, че депресията изобщо не съществува. Не съществува, няма такова нещо като депресия.

ИТ: Повечето психиатри няма да се съгласят с вас!

МЮ: Да, но идете и ги попитайте какво е това. Някой да ни е казал какво представлява? Когато учех психология и когато работех дълги години в болницата за умствени разстройства, до днес никой не може да каже какво е шизофренията, никой! Изследванията са от 200 години и все още никой не може! Шизофренията се диагностицира чрез нещо, наречено ДСМ 3. То е като списък със симптоми. Ако проявите три или четири от тях може да сте шизофреник. Това означава, че двама човека може да имат различни три симптома и да имат една и съща диагноза – шизофрения. Не знаем за умствените заболявания, нямаме представа какво представляват. Всъщност никой няма представа. Когато работех в здравната служба, правихме следното: когато дойдеше човек, давахме всичко от себе си да идентифицираме заболяването, за да можем да си починем. Защото с думите назоваваме неща, които можем да обсъждаме след това. След това можем да си пишем писма един на друг. И ги препращаме на други хора, след това на други и после на нови. Те минават в един огромен цикъл. Да знаете, че пишем много добри писма, за да предпишем на хората и техните състояния медикаменти. Но човекът не е състоянието. Ние ги превръщаме в тяхното състояние. Това е всичко, което правим и след това изписваме лекарства. Ако нищо не се случи, променяме лекарството. Ако нищо не се случи – увеличаваме дозата. Нищо не се случва, а някои свършват напълно невменяеми. Защото, когато даваме лекарства, обезпокояваме ума, а той все още не е локализиран. Не работим само с дял от него, а с цялото тяло. Третираш една област, а нарушаваш баланса на целия мозък. Мозъкът от своя страна също реагира. Не можеш да се насочиш например към това, че в мозъка има по-висока активност на невротрансмитери. Добре, но какво е причинило високата активност на невротрансмитерите? Аз мисля, че са лекарствата! (смее се)

ИТ: Добре, моля нека да изясним, защо смятате, че депресията не съществува?

МЮ: С прости думи, може да сте го чувал и преди. През 1965 г. в Египет никой не беше депресиран. Внесохме депресията от Запада. Внезапно ни съобщиха, че съществува нещо наречено депресия. Всеки започна да се депресира. Веднага започнахме и да си купуваме и лекарствата за депресия. Значи депресията е бизнес. Добре да погледнем нещо, което се нарича Синдром на дефицит на вниманието. Чували ли сте за това?

ИТ: Да!

МЮ: Как така, може би 20% от децата в Америка са с тази диагноза, а в другите страни не са с нея? Това е система от вярвания, която ние приемаме. И ако пет човека ти кажат, че си депресиран, ще се депресираш. Ако ти кажат…. Ако имаш лош ден и някой ти каже: „Всъщност ти си депресиран!” и след това друг ти каже, че си депресиран, а след това отиваш на лекар, да кажем в Англия и той ти каже: „Изглеждаш депресиран, ще ти предпиша нещо!” Вече имаш и утвърждение, то е: „Аз съм депресиран!”

ИТ: Ами хората, които вече са депресирани? Хора, които вече вървят срещу собствения си интерес?

МЮ: Ами те са лишени от нещо. Вижте връзката между депресията и …

ИТ: Лишени?

МЮ: Да, лишени. Лишени са от любов. Това е всичко! Разбира се, след известно време това се превръща в химически дисбаланс. След известно време обаче, не започва така. Както всички болести, на емоционална основа е.

ИТ: Как се да се справим с депресията?

МЮ: Ами на Запад, не тук, лекарят от болницата иска да си получи парите и да си ходи. Какъв е най-лесният начин да се отървем от пациент?

ИТ: Да му изпишем хапчета?

МЮ: Точно така! Мисля, че ако докосваме пациентите си, те ще се излекуват по-бързо. Забелязал съм, че ако съм болен и се обадя на лекар, се чувствам по-добре, само поради факта, че отивам на лекар. Имах наскоро проблем с кожата и отидох на един лекар, който ми изписа лекарства, без дори да ме прегледа или погледне. Не ме погледна, понеже навън имаше опашка. Да се върна на моята работа, ставаме все по-изолирани един от друг, свързването и докосването си отиват. Всъщност е дори по-лошо, защото ако докосна някой от моите клиенти, може да имам неприятности. Вероятно ще пуснат оплакване срещу мен и аз се страхувам да ги докосвам. Мога да получа три до пет години. (смее се)

ИТ: Планирате ли работата си? Знаете ли накъде отивате, накъде сте се запътили?

МЮ: Много добър въпрос!  Хората, които са успешни, обикновено знаят кои са и знаят накъде отиват. Извинявам се затова, но аз не знам. (Смях). Преподавам го. Знам една от посоките ми, знам че постоянно търся и изследвам това кои сме и какво правим тук, човешките същества. Също така мисля, че работата ми е в посока на това хората да чувстват състрадание в мое присъствие, както и по време на индивидуалната и груповата работа по време на семинарите.  Да не се чувстват съдени. Мисля, че от това има нужда света в момента. Преди се трудех здраво за да постигна приемане и състрадание. Когато съм в чуждо присъствие ги изграждам в ума си. И ми става все по-лесно и постепенно освобождавам всичко, което съм научил. Преди известно време водех семинар и някой стана внезапно и каза, че е извършил нещо ужасно. Наистина ужасно! Беше отвратително да се чуе! И всички в залата бяха шокирани, понеже бе споделил за това. Наистина беше шокиращо. Всеки би го убил просто за това, че го разказва. И аз го сложих да седне до мен за известно време и помолих хората да го гледат и да видят човешкото същество, а не каквото бе извършил. Натам мисля, че се развива работата ми. Да виждам човешките същества, каквито са хората. И също така разбира се, не знам дали знаеш, но има едно племе в Африка, чуй само: когато някой извърши престъпление те го поставят в центъра на кръг и започват да разказват всички добрини, които е сторил. Целта е да се покаже, че в същността си този човек не е престъпник. И тъй като съм работил дълги години с хора, ми отне 10 – 12 години, за да видя човешките същества зад постъпките на човешките създание. Разбира се, понякога не съм съгласен с някое дело, но това е единствения начин, по който можем да се излекуваме.

ИТ: Тоест, когато някой извърши нещо ужасно…

МЮ: Не трябва да бъде опростено, не! Но все пак трябва да видим любящият човек там вътре. И мисля, че това е едно от най-важните неща, които трябва да направим на този свят. Имам предвид, ако погледнем Библията… Между другото не съм религиозен, но Библията, Коранът, и всички религиозни книги носят голямо послание за нас, но са изгубили същността си, докато сме се фокусирали върху формата. Разбираш. Знаеш ли израза за пръста посочил Луната? Не? В Дзен казват: религията е като пръст, който сочи Луната. Но всички ние гледаме пръста, а не Луната.

И така гледаме пръста, а не Луната.

Помниш ли историята за Мария Магдалена? Тя е била проститутка и е била изправена пред всички, които щели да я убият с камъни. Знаеш ли какво казал Исус? Той казал: „Този, който няма грях, да хвърли първият камък.”

Това е невероятна мъдрост! Не ме интересува Християнството, наистина. Осъзнах, че Исус не е искал да бъдем християни, той е искал да станем просветлени. Но ние сме избрали да станем християни, а не просветлени. И освен това, той не е писал Библията.

Мисля, че една от целите ни тук е да имаме достатъчно състрадание един към друг, понеже всеки конфликт, който имаме в живота си, сме го създали със собствената си агресия. Също! Този свят би еволюирал по-бързо и ще знаем кои сме, когато прекратим агресията си. Но никога не трябва да спираме агресията с агресия.

ИТ: Как трябва да спираме агресията?

МЮ: Като обичаме хората, които са агресивни. Всъщност това съм го научил от участниците в семинарите ми. Трябва да ти разкажа и това. Имах партньорка, която беше много обезпокоена и ядосана на бившият си партньор. И аз много се напъвах да се помирят. И внезапно се разстроих по този въпрос. Веднъж водих един семинар, където докато играехме една игра, един човек много се ядоса. Случи се също и в последния семинар. Бореше се хората да реагират на агресията с мир! И го правеше гневно! Тогава осъзнах, че съм ядосан на партньорката си и бившият й, понеже искам мир. Бях ядосан, защото се бореха. Бях се присъединил в техния клуб по агресия. Да се бориш, опитвайки се да си миротворец. Когато осъзнах какво става вътре в мен открих, че ме е страх и от агресията вътре в мен. И затова ги оставих да се оправят помежду си в една много неутрална позиция, докато се научат как да обичат.

Извинявай, много се отклонявам, но ето един пример. Обединеното кралство. Англия, сега е една от най-мирните и справедливи страни в света. И Германия също! Нали! Каква е обаче историята на тези държави? Те са насилили целия свят. И точно поради това те са станали любящи и мирни.

Виждаш ли връзката? Трябва да оставим хората на собствената им болка. И да ги наблюдаваме с любов. Така работя аз с хората.

ИТ: Моля кажете нещо за хората, които са в труден период на живота си! Хора, които се сблъскват с агресия през цялото време, дори когато пуснат телевизора си, когато отворят вестника, когато са на работа. Агресията предизвиква агресия. Как да се справим с това?

МЮ: Мога да ви кажа причината за агресията. И да видим какво ще излезе от това. Помните ли вечерта с лекцията ми за родителството? Това е нещо, което открих едва преди три години. Споменах набързо, че всички си мислят, че в миналото мъжете са били ловци, а жените събирачи. Всъщност е имало много племена, където жените са били ловците! Има доказателства за това. И това е шокиращо! По някаква причина мъжете са доминирали над жените за дълги години и понеже са по-силни, всъщност доста са ги насилвали. Преди много години, не в наши времена! И жените носили в себе си много несправедливост и агресия, защото били подтиснати. Днес… Никой няма да хареса, това което предстои да кажа! Все пак, когато започнали войните мъжете трябвало да отидат да се бият за страната си. Всички армии са от мъже! Само наскоро жените са вече и те в армията. Трябвало е да напуснат домовете и да се бият за страните си, за честта си и за жените си. Докато те се биели, жените трябвало да са по-силни, за да правят много неща. Когато мъжете се върнали, жените не им върнали ролята. Запазили я! И започнали да стават все по-силни, но носейки много агресия. Агресията, която носят жените, не е тяхна вина. Хората, които са във връзки, са много агресивни едни към други, защото са мъже и жени. За мен това е една от причините за агресията в света.

Винаги се връщам към Ганди. Той е направил революция без агресия. Възможно е! Не е нужно да убиваме управляващите, за да направим революция.

Сега, ако партньорите са агресивни един към друг, децата се научават на агресия и после ако в страната има несправедливост, те използват агресия, за да…

Съжалявам, че подскачам малко. Имам страхотно решение за конфликта между палестинци и израелци. Всичко може да бъде разрешено в рамките на ден.

ИТ: Какво е решението?

МЮ: Искаш ли да научиш?

ИТ: Да, разбира се!

МЮ: Хората ще ме намразят, че казвам това. Какво ще се случи, ако палестинците станат евреи? Виж как реагираш! Израелският въпрос ще бъде унищожен много лесно.

ИТ: Ама те не може да станат евреи!

МЮ: Да приемем, че могат! Какво ще се случи? Израелците ще трябва да им намерят домове и работа, допълнителни придобивки, всичко! Нали? Могат да подпишат документ например!

ИТ: Ами Палестинската история?

МЮ: Когато бях в университета казах нещо, което разстрои цялата институция, защото общността беше много религиозна преди няколко години. Изправих се и казах: Ако Бог слезе на земята някой ден и каже: „Ей, хора, чуйте всички, направил съм грешка! Няма християни, няма евреи, няма будисти, няма и мюсюлмани!” Тогава какво ще правим? Трябва да си намерим друг повод, за да се избиваме!

Причината не е в религията, а в нас! Използваме религията като извинение за нашата агресия. Колко пъти си ме чувал да казвам: няма такова нещо като нещастно семейство, има нещастни хора, свързани в семейство. Няма такова нещо, като нещастна връзка. Има щастливи хора, които използват връзката като извинение, за да бъдат нещастни. Няма нещастно семейство. Има щастливи хора в семейство, които използват семейството, за да бъдат нещастни. Чувал ли си го? Да? Защото, ако аз самият съм нещастен, как да съм с някой друг? Не е възможно да съм с някой, дори да ме сложиш с Мис Свят, ако съм нещастен, ще намеря проблеми в нея! Какъв беше въпроса? Как да сме щастливи?

ИТ: Не, за агресията!

(Смях)

ИТ: Благодаря много за това интервю!

МЮ: Благодаря и аз!

 

Иво Топалов, 06.08.2012 г.

menis-yousry-ivotopalov_net

„Всеки може да бъде милионер. Всеки!” д-р Менис Юсри

topalov No Comments

menis-yousry-ivotopalov_netЕдно интервю с д-р Менис Юсри. Най-успешната личност в областта на личностното развитие в България, основател на фондация „Същност” в множество държави. Автор на книгата “Отвъд скритите спомени” и много успешен психотерапевт.

Това е част Първа от интервюто, което той даде за Блогът, който усмихва хората. Тук ще намерите един разговор за това как да изкарваме милиони или да се съвземем от банкрут, за смисъла на парите и отношението ни към тях, как случайните грешки могат да донесат ползи и приходи и много други интересни теми:

ИТ: Здравейте и благодаря, че се съгласихте да дадете това интервю, за мен е голяма чест. Можете ли да ни разкажете малко за себе си?

МЮ: Откъде да започна? Изградил съм осем различни кариери през живота си и във всяка една от тях достигнах до върха. След това започвах отначало. Докато не открих работата, която върша в момента и тук останах, Може би защото малко остарявам. Бях художник, след това дизайнер, имам диплома по Изкуство от Кайро в Египет. Работил съм и като художник, и като дизайнер. Работил съм като актьор и преводач. Работил съм като психолог. Работил съм и като актьор от дублажа. Работил съм също и като готвач в големи хотели. Също съм работил във вестникарската група на Би Би Си и в Националната здравна служба на Англия. Трябва ми време да си спомня всички работи, които съм работил.

Причината да кажа всичко това е заради работата, която върша сега. Силно вярвам, че не сме създадени за една професия. Забелязах, че след 80-те години се случва така, че хората започнаха да имат повече от една професия. В миналото не беше точно така. И мисля, че причината е в това, че хората започват да осъзнават, че могат да се справят с повече. Освен това заради личностното развитие, заради Интернет и мейлите хората започнаха да виждат разнообразни възможности и започнаха да се насочват към различни професии. Аз съм може би един от първите, които започнаха да правят това, защото обичам разнообразието. Обичах всичките си професии и се справях отлично във всяка от тях, но след време осъзнах, че ги сменям толкова често, защото търся страстта в живота си. Направих това по пътя на елиминацията. (смях) Всъщност знаех каква е страстта ми още от дете, но никога не съм имал смелостта и увереността в себе си, но пътуването ми беше удивително. Всички професии, които съм упражнявал всъщност правят позицията ми по-силна в това, с което се занимавам в момента. Ще дам пример: Понеже презентирам пред много хора, това че съм бил актьор ми помага много. Това, че съм бил психолог ми помага много, това че съм бил художник ми помага много, защото смятам, че изкуството, философията и психологията са основа на всичко. Затова, когато работя с хора съм човек на изкуството и психолог едновременно. Кръгът, в който съм се движил през целият си живот, всъщност е бил изграждане на истинската ми кариера. Ако директно се бях захванал с онова, което искам да правя, най-вероятно щях да съм много едностранчив. Сега съм много отворен. Използвам изкуство, използвам актьорство, драма, философия. Използвам журнализъм. Дизайн, когато проектирам семинари. Използвам всичко, което съм научил в работата си сега и се получава една фантастична комбинация.

ИТ: Има една професия, която не споменахте – бизнесът и недвижимите имоти. На една от вашите лекции вие разказахте една история, която наистина ме докосна. Можете ли да разкажете как се възстановихте от банкрута?

МЮ: Добре. Аз говоря много за милионери. Те ме впечатляват силно и изпитвам голямо уважение към тях. Една от причините да започна така е понеже срещам много хора, които презират милионерите. Мислят по следният начин: „Те изкарват много пари, а аз нямам никакви!”Подобно отношение работи срещу желанието ни да се появяват много пари в живота ни.

Все пак да се върна към моето възстановяване. Вероятно мога да говоря три дни само за това, но ще се опитам да бъда колкото е възможно по-кратък. В моята система от вярвания – всеки може да бъде милионер. Всеки!

Първо нека се отклоня за малко. Социалната структура, която имаме на запад, както разбира се и в много други страни е следната:

Награждаваме хората, които не работят и наказваме хората, които работят. Да погледнем структурата, която имаме в по-силните западни страни. Ако работиш – плащаш данъци, а ако не работиш – получаваш пари. Какво означава това?

Означава, че учим хората как да бъдат бедни!

Същата динамика има в едно семейство с две деца, едното от които плаче повече от другото и затова получава повече внимание. Същото нещо! И затова се приближаваме все повече към социализма. А една от причините да се намираме в рецесия е понеже правителствата печатат все повече пари, опитвайки се да направят хората щастливи, за да гласуват за тях.

Сега, отново се връщам към банкрута и изкарването на пари, има връзка между тях. Поех пълна отговорност за загубата на парите и понеже поех пълната отговорност – се научих как да ги спечеля отново. Не обвинявах никого друг, въпреки че загубих пари и поради рецесията. След това преразгледах бизнесите, с които съм се занимавал през годините. Всеки път щом започнех нов бизнес, нещо ужасно много се объркваше, поради което аз изкарвах много пари. Заради грешките си изкарвах много пари във всеки нов бизнес, с който се захващах. Наричам това изкуството да се контролират инциденти, защото инцидентите, които се случваха са абсолютно невероятни, а аз получих много пари от тях.

Мисля, че не съм можел да се видя беден. Никога! Също така, въпреки че имам много пари, аз мога да се върша всякаква работа. Без значение каква е! И не съм привързан към това хората да ми плащат каквото и да било. Случвало се е много пъти да свърша нещо за някой, а ако той не плати – просто продължавам и изкарвам пари от друго място. Никога не се връщам, за да се боря с хората за пари.

Но ако искаш да споделя конкретно как се възстанових, то аз съм много консервативен, що се отнася до парите. Премахнах разходите си и работих много здраво. Виждах се напълно възстановен и оставих нещата да се случат както трябва да се случат. Пуснах ги да бъдат. Не поглеждах и назад. И отново станах милионер. И сега пак съм такъв!

Мисля, че всеки си има история, но винаги нещо се случва. Мога да разкажа последната си история. Тази година изкарах 60 000 евро за пет дни. Разбира се, има предистория. Имам сграда в централен Лондон. Голяма сграда! Отдадена е под наем на една фирма. Подписахме договор за отдаването й. В момента, в който подписахме договора, започна рецесията, още следващата седмица. Наемът, за който подписахме, е тройно по-висок от средния само седмица след договора, а той е със срок от четири години. Те започнаха своя бизнес, но всички бизнеси бяха засегнати. Когато всичко започна да се срива, цената им стана твърде висока. Затова дойдоха при мен и помолиха за помощ. Казах, че не могат да продължат. Тогава имах две възможности. Едната беше да се предам и да потърся нови наематели. Бяха ми платили много голям депозит, а в централен Лондон е много скъпо да се прави бизнес. Много скъпо! Всички ми казваха: „Отърви се от тях и им задръж депозита, няма какво да губиш!”. Но аз си спомних част от моя семинар, която представлява една много специална игра, която хората играят и след това се оттеглих вкъщи, за да си помисля. След това им дадох пари. Всъщност им дадох пари!

ИТ: Дадохте пари на хората, които ви дължаха наем?

МЮ: Точно! И намалих наемът им наполовина. Половината наем все още беше висок, понеже всичко се срина. След още две години дойдоха при мен и ми казаха: „Не можем вече да плащаме и половината!”

Понякога в моят семинар казвам: „Колко дълго можеш да правиш добро на някой, който е агресивен към теб?”

И това се оказа магията! Продължавах да им казвам: „ Трябва да намерим изход, добър и за двете страни!”

Още първия път като ги видях, когато дойдоха да наемат имота ми, те тъкмо се връщаха от България. Идваха от Варна, където бяха купили апартамент на зелено, който още не беше построен, но бяха платили много пари за него. Сградата стана готова много след това, но понеже са имали лошо преживяване тук, не желаеха да се връщат повече никога в България. И внезапно се сетих за този разговор преди три години и им предложих да разменим апартамента срещу наема, а те се съгласиха. След това магията се случи.

Бях във Варна, където правих презентация на книгата ми. Дойде една жена, адвокатка, чиято кантора беше срещу мястото на презентацията и й хареса. После се тя ме издири във Фейсбук, откъдето разбрах всъщност, че е адвокатка. Аз се свързах с нея и попитах: „Между другото има нещо, с което можете да ми помогнете, с един апартамент. Собствениците не са тук и бих искал да го продам.” И тя ме попита как се казват. Оказа се, че жената е техният адвокат! И това между другото е абсолютно незаконно, че се съгласи да ми помогне. И това, което открих беше, че твърде много хора са въвлечени и процесът е много тежък. Моята партньорка също ми помогна. Продадохме апартамента за 65 000 евро, точно колкото ми дължаха. И парите, дори за бъдещите наеми, постъпиха в банката ми. Всички, до изтичане на договора и до напускането им на апартамента. Аз всъщност получих всяко пени, което ми дължаха. Даже наемът, за който се бяхме разбрали, бе по-висок от средния. Те нямаше дори изглед да ми платят, а от друга страна бяха изоставили имота си в България.

Това се случва със всеки имот, който съм купил. Всеки имот.

Имотът, в който се намират сега, същият за който досега разказвам, беше на една компания, за която работех и тя го беше разсрочила за двайсет години. Но фирмата отиваше към фалит и не можеха да си покриват лизинга. Исках да им помогна и ги попитах дали не искат да ми го продадат. Те бяха една стара благотворителна организация. Купих имота и ги освободих от договора. Първоначалната вноска ми беше 100 лири, а сега струва 1,5 милиона. Закупих го по случайност и то на много ниска цена. Тогава никой не знаеше, че пазарната стойност ще се покачи и сега ще струва 1.5 милиона.

Всеки имот, който съм закупил има своя история, която е винаги една и съща. Купих един имот, в който се бяха заселили хора. В момента, в който подписахме договора, хората напуснаха имота. Всъщност това бе непродаваем имот, защото те бяха обитатели, настанени от правителството. Огромна къща, тогава я купих за 10 000 лири, сега струва 2.5 милиона. В момента, в който подписах, хората си тръгнаха сами.

Такива истории са ми се случвали през целия ми живот. Всичко, което докосна е ставало печелившо, но аз не се фокусирам върху правенето на пари. Никога не съм се фокусирал.

ИТ: Благодаря ви!

(Очаквайте втората част на интервюто другата седмица, където ще прочетете за духовната страна на бизнеса, за болестите, които ни внушава модата, защо депресията не съществува, за състраданието като начин на комуникация, както и за смисъла на живота)

Към втората част!

Иво Топалов, 25.07.2012 г.

Блогът, който усмихва хората, Иво Tопалов, Ivo topalov

За страданието

topalov No Comments

Свободата не е безплатна

Блогът, който усмихва хората, Иво Tопалов, Ivo topalovПрекарвал съм дълго време в размисли за свободата и за страданието. И то до съвсем скоро. Странно, но напоследък забелязвам, че като се размисля по-надълго и широко за нещата, които са ми се случили, откривам все по-големи дълбини на причините, които са ми го докарали до главата. Звучи логично, нали?

Замислих се затова колко много предатели, използвачи, интересчии и мошеници съм срещал. Забелязъл съм, че когато срещаме еднакви хора, обикновено в това се крие някакъв урок за нас. Промяна, която трябва да направим, понеже именно малкия дефект, който трябва да си открием, предизвиква поредица от глупости в живота ни. За да е съвсем ясно прилагам и пример – чудих се защо в един определен период от живота си не мога да срещна подходяща партньорка. Не си го бях поставил за цел, но исках да изживея хубава и здравословна връзка, исках да споделям вдъхновението си с някой на по-интимни нива. В същия период срещах само крайно неподходящи дами. Или бяха твърде освободени в начина си на поведение или пък напротив – търсеха сигурен партньор едва ли не доживот. Започнах да се самоанализирам, за да открия каква е причината, търсейки я в мен. Бях повече от изненадан, когато открих, че на конкретния етап за мен нямаше нищо по-важно от свободата (желанието за свобода завладява само хората, които са в затвора, но за това по-подробно друг път). Можех, ако реша, да замина на следващия ден нанякъде за няколко месеца. Или да се преместя за постоянно в друга държава. Не че исках, но можех да го направя. Нито работата ми, нито приятелите, нито обстоятелствата, в която и да било друга сфера от живота ми можеше да ме спрат. И това ми харесваше. Това невероятно чувство на лекота и безметежност е просто незаменимо. Чувството на пълен контрол над собственото съществуване.

Разбира се, това е един вътрешен конфликт, който носи неяснота и малко несигурност. Не може в едно и също време да сме свободни и да имаме някой, с когото да споделяме интимно. Точно както и любимото куче заробва! (Не сравнявам интимните отношения с отглеждането на кучета, просто метафората е подходяща). Всеки един конфликт, който държим в себе си, обаче носи необходимата доза страдание, за да можем да се мотивираме да предприемем действие и да извършим необходимата промяна в нас. А страданието се трупа. Проявява се във всяка сфера: любов, бизнес, приятелство, съседски взаимоотношения, и много други. Колкото повече отлагаме промяната, толкова повече налягане се натрупва, което е необходимо да бъде освободено.

Както се бях увлякъл в горните мисли, изведнъж се озовах в положение, в което се чудех защо е необходимо страданието. След известно време безплодни усилия да го измисля се отказах. (Само да направя едно уточнение, че съм изчел огромно количество психологическа,езотерична и духовна литература по въпроса за страданието. Знам, че сами си го причиняваме. Също, че е въпрос на избор.) Както много пъти се е случвало в живота ми, в момента, в който се отказах да мисля, отговорът се изправи пред очите ми. Този път дойде от една книга, чието пррочитане отлагах дълго време по неясни за мен причини. Книгата е със заглавие „Свързването” и е написана от Антъни Силард.

В момента, в който прочетох първата страница и разлистих книгата, пред мен се откри нова глава. Авторът я беше нарекъл:

Свободата не е безплатна!

Просто и ясно, и изключително вярно, като на американски плакат. На всичко отгоре не срещах това изречение за пръв път. Но този път оставих книгата в скута си и дълго гледах през прозореца. Всяко нещо, което желаем независимо дали е свобода, пари, връзка, или друго идва при нас, когато сме готови да го приемем. За да сме готови да го приемем трябва да сме го заслужили. За да заслужим нещо, трябва да сме го изстрадали. Често съм споменавал една метафора на Майкъл Крайтън и дори може и да съм я писал някъде, но искам да я използвам и сега. Представете си един каратист. Тренирал е 10 години. След 10 години в този спорт всяка част от тялото става оръжие, а човекът става изключително опасен. Но силата му се дължи на дългогодишни тренировки и много, много упорит труд. Някак си в процеса е успял да придобие и дисциплината да не злоупотербява с нея. Придобил е правото, заслужил е да има силата. В същото време, човек закупил силата под формата на ловно оръжие е много по-склонен да я използва неправилно. Това важи и за връзките, парите, успеха, свободата и за каквото още се сетите.

Тогава осъзнах нещо, което и досега ми резонира като истина. Страданието е това, което ни прави достойни. Само така разбираме цената на това, което сме придобили.

Тогава избрах да прекратя страданието. Седнах и на един лист написах всичко, за което страдах към момента. След това, на обратната страна на листа, написах всичко, на което може да ме научи това.

Успокоих се и изпитах благодарност.

Иво Топалов, 21.06.2012 г.

Блогът, който усмихва хората, Иво Топалов, Ivo Topalov

Притча за значенията. И един смислен подарък…

topalov No Comments

Блогът, който усмихва хората, Иво Топалов, Ivo TopalovИскам да ви разкажа една история, която ми разказа големият аржентински писател Енрике Марискал, когато беше на посещение през 2011 г. в България. Преди това само накратко – Енрике беше дошъл, защото книгите му се издават в девет страни, всичките обаче испаноговорящи и за пръв път щеше да бъде преведен на друг език, а именно български. Той беше решил, че това си струва да се отпразнува подобаващо като прекоси половината свят и види място, което никога не е виждал преди. Такъв е той, жизнен и непредвидим и дори на 73 години, живее според импулса и предизвикателството.

Енрике много обича да разказва истории, както личи от книгите му. На една от вечерите, след като бе настъпило кратко мълчание, някой го помоли да разкаже нещо за най-известната си книга (все още не е издадена на български) „Наръчник за човешко градинарство”. Енрике остави приборите си, избърса се със салфетката и се облакъти на масата. И започна:

„Имало едно време един човек, който живеел скромно и нямал много радости в живота, но имал достатъчно, за да бъде щастлив. Имал добра работа, достойна, както и семейство, жена и малка дъщеря на пет години. Като всеки човек имал проблеми, но имал и своите сполуки. И той като другите имал един ден в годината, когато се чувствал специален. Това бил неговият рожден ден. Тази година, рожденият му ден се паднал в делничен ден и тъй като искал да си вземе дълга отпуска през лятото не посмял да си вземе почивен ден. Бил замислил да посрещне специалния ден като занесе малка почерпка в службата, а след това отпразнува тихо и скромно със семейството.

Всичко било добре до обяда. Човекът обикновено не взимал обедна почивка, но този ден решил да се поразходи из близкия парк, колкото да почете специалния случай. Когато се върнал на работа обаче, нещо се било объркало. Един от клиентите, които били негова отговорност се бил обадил и се оплакал от него и работата, която вършел. Било несправедливо оплакване, но шефът на човека не се интересувал от това. Наказал го с намаляване на заплатата и отказ за отпуска през следващите шест месеца.

Когато следобедът узрял и наближило 5 часа, човекът си тръгнал от службата, решен поне вечерта да се наслади на радостта от компанията на семейството си.

Когато се приближил до колата си обаче видял, че някой недоброжелател или завиждащ за скромното съществуване на човека бил минал покрай колата и оставил свирепа резка с ключа си. А човекът знаел, че застраховката му е изтекла преди седмица, но отлагал подновяването й до заплата.

Когато пристигнал вкъщи бил почти забравил, че има рожден ден. Когато отворил вратата обаче останал смаян от изненада. В коридора го чакала дъщеря му, усмихната и щастлива, държаща подарък, голям почти колкото нея, опакован в най красивата цветна хартия и завързан с най-красивата панделка. Бил от онези подаръци, които човек не иска да отваря, заради прекалено красивата им опаковка.

Човекът веднага се успокоил. Имало на този свят хора, които го обичат, а нима е необходимо друго на този свят. Внимателно разопаковал подаръка, за да зарадва дъщеря си, защото човекът знаел, че повечето от удоволствието на подаряващия е задоволството на получаващия. Отворил подаръка и ужас! Кутията била празна. Това сигурно била лоша шега, която детето било научило от детската градина или от някой от странните анимационни филми, които постоянно гледало.

Човекът обикновено не губел присъствие на духа и бил спокоен, но този път му дошло в повече. Всичко натрупано през деня изведнъж избухнало в един вик:

–          Отивай си в стаята! – извикал той. – Ще те науча аз теб как се подаряват празни кутии! Когато другите имат специален ден, ние се грижим за тях и не ги нараняваме. Веднага в стаята, наказана си до утре!

Разплакано, момиченцето изтичало през коридора към своята стая. Обърнало се на вратата и през сълзи казало с тих глас на баща си:

–          Но, татко, кутията не беше празна. Аз прекарах цял следобед да я пълня със целувки!

И затворило вратата.”

Тогава Енрике спокойно вдигна приборите си и продължи да се храни, а хората наоколо го гледаха смълчани и просълзени.

–          Но Енрике, това е прекрасно, – проговори някой и после попита – Но какво означава и какво общо има с човешкото градинарство?

–          Много просто – отговори той. – Човешкият градинар винаги гледа какъв смисъл другите хора влагат в действията си. Ние сме хора, не работим с факти, а със значения. Дайте шанс на другите да ви обичат и им позволете да го изразят по техния си начин.

Блогът, който усмихва хората, Иво Топалов, Ivo Topalov

Енрике Марискал, Наръчник по човешко градинарство

 

Иво Топалов, 16.5.2012 г.

Блаогът, който усмихва хората, Иво Топалов, Ivo Topalov

Д-р Георги Лозанов, какъвто го познавах

topalov No Comments

Блаогът, който усмихва хората, Иво Топалов, Ivo Topalov

снимка: 2011 г.

Мили приятели,

В този пост основното няма да са усмивките, а историята на един велик човек, който ни напусна. На 6.05.2012 г. почина големият български учен д-р Георги Лозанов, навръх именния си ден.

Опитах да намеря малко информация за него и порових в интернет. Има много интервюта, статии и очерци, които разказват за него или за Сугестопедията (ще я пиша с главна буква, защото заслужава да бъде изписвана единствено така), чиито баща е той. Но аз исках да ви разкажа една различна история за ученият, за психотерапевтът, който реши да се занимава с деца и създаде най-добрия метод за учене на чужди езици в света според ЮНЕСКО (от която между другото има издадена препоръка за внедряване на неговите методи в държавното образование).

Исках да ви разкажа за човека, с който имах честта да се запозная покрай работата си през 2010 и 2011 г.. Срещнах го няколко пъти, всичките в Сливен, където живееше от 2008 г. Също така имах достъп и до някои книги от библиотеката му, в полетата на които той си беше водил бележки, но това е една съвсем различна история. Когато се запознах с него, вече живееше в хотел срещу общината, заедно с Ванина Бодурова, негова асистентка и преподавател-сугестопед, както се нарича, която отнемаше време от собственото си семейството, за да се погрижи за спокойствието на ученият и възможността му да изживее нормално последните си дни. Или поне така ми се стори тогава. Учудих се, че не се намира в София, при собствената си внучка, но реших да не разпитвам на тази деликатна тема.

Мога да ви разкажа за това, как един възрастен човек беше оставен да живее със социална помощ от Австрийското министерство, вместо да бъде взет под закрила от държавата, в чието име се беше трудил цял живот, но няма да го направя, защото може да останете с грешно впечатление. Може да си помислите, че д-р Лозанов е бил слаб. Заради напредналата му възраст и аз така си мислех, когато отивах за първи път към Сливен, Признавам, бях подведен и от инвалидния стол и от 24 часовата грижа, която му бе необходима от гореспоменатата жена. До момента, в който не заговори и не погледнах в очите му. Тогава видях разликата.

Преди да продължа бих искал да ви кажа един от принципите на Сугестопедията. По време на работата си като завеждащ главен лекар в Държавната психиатрична болница в Курило д-р Георги Лозанов открива, че човешкото същество е изградено от множество личности. Даже има посветен труд на това. Не само неговите пациенти, но и хората, които се водят за нормални, проявяват различни личности при различните стимули, поднесени от средата. Това означава, че вие сте едни, докато гледате телевизия, други, когато сте на сватба, трети, когато се излежавате на плажа или работите, и съвсем различни, когато учите или пиете кафе с приятели. Това също така означава, че когато една от нашите личности усвои някакво познание или рефлекс, то не е задължително другите да го притежават. Тоест, ако се научите на нещо в работата, но сте поставени в среда сред приятели е много вероятно да не можете да си спомните придобитото знание, което е втора природа в офиса. Стана ли много объркано?

Блогът, който усмихва хората, Иво Топалов, Ivo TopalovВсъщност всички сме наблюдавали този ефект многократно в живота си. Задачата, която той поставя на своите преподаватели, и за която ги снабдява с най-добрите инструменти в света, е да извадят личността, която учи и запомня най-добре. Дори още повече, ако може да свържат знанието през всички личности. За да го направят, преподавателите трябва да се свържат с истинското, с основното във всеки от нас. С нашата същност, ако щете. Няма да навлизам в повече подробности, за да мога да се върна към разказа, но съм сигурен, че тези от вас, които имат познания и интереси в психологията, вече знаят защо Сугестопедичният курс, съобразен с принципите на Сугестологията, има доказан терапевтичен ефект върху преподаватели и ученици.

Сега – да се върнем към основното. Искам да ви разкажа за някои от неговите личности, които имах късмета да видя.

Когато се качихме в стаята на д-р Георги Лозанов, за да ни покаже той различни видео материали и да ни разкаже за работата си, той се държеше малко като диригент. Легнал в леглото си, завит до кръста, той размахваше ръка към асистентката си Ванина и й казваше какво да прави. Първо да пусне запис от един експеримент, после да му помогне да разкаже за конференция, или да допълни смешна случка от института.

Филмите и историите им разказваха за една институция. За един човек, който беше отказал да възприеме скромно общоприетата норма и даже беше насочил научните изследвания на целия си екип в посока на разширяване на познанието. Ако науката беше религия, неговите експерименти сигурно щяха да бъдат обявени за ерес, а той публично порицан.

Докато пиша постоянно си напомням, че този текст трябва да е кратък, за да не се превърне в малка книга, но е трудно да се предаде с малко думи нещо толкова грандиозно. За научните му експерименти само с две думи. Той си позволява да обяви човешкият мозък и подсъзнание за нещо безгранично, а способностите им – за безкрайни. След това си позволява многократно да проведе експерименти, които го доказват. Например да накара човек да запомни за един ден повече от 1000 думи на чужд език, който никога не е учил преди. Да ускори учебен процес с около 10 пъти сред група малки деца. Да събере в една зала множество професори и да им направи курс по чужд език, който не познават и да им преподаде 100-тина думи, и много, много други. Всички експерименти са проведени многократно, а резултатите им – публикувани на много места, затова който се интересува, нека провери сам.

Изумителното е, че в основата на теориите му са залегнали и много високи ценности, като например любовта (майчината любов). Тя е в основата на всичко и един от най-важните от 7-те закона, до които е достигнал. Но това, което седи преди всички закони е Престижът (забележете главната буква отново). Това е образът на преподавателя, неговият облик. Престижът се изгражда чрез достойнство, чрез висши ценности, доброта и чистота на постъпките. Един мъдър писател беше написал някога за един от героите си: „Вие не разбирате, той е различен. Той не се страхува, защото никога в живота си не е извършил нищо, от което да го е срам.”

Докато лежеше в леглото и разказваше за научната си работа и живот, д-р Лозанов имаше осанката на величието около себе си, подсилена с ореол от бялата му коса и дългата му брада. Така, както изглеждаше тогава, винаги съм си представял Айнщайн към края на живота му. Въпреки че беше затворен в малко и немощно тяло, пред нас говореше исполин. Можеше лесно да се чуе в думите му, можеше да се усети в увереността на гласа му, а величието му можеше да се види в протегната му ръка.

Последният път, когато бяхме при него, след сесиите за научните му трудове, решихме да отидем на разходка в Сливен, където живееше, според създалите се около него обстоятелства. Бяха последните дни на есента на 2011 г. и въпреки че слънцето се опитваше да стопли града, дъхът излизаше на пара от устите ни. Разхождахме се дълго, а  на мен ми бе позволено за известно време да бутам количката на Доктора. Рядка чест бе някой да бъде допуснат чак толкова близо по различни съображения. В дните на късната есен, когато човек се задържи по-дълго навън, му става студено. Предполагам, че му става още по-студено, ако седи в стол и го бутат, вместо да върви и да се движи кръвта му. Въпреки това д-р Лозанов предложи палтото си на младата дама, която ни съпровождаше. Звучи малко като ежедневна случка, но се замислете колко достойнство и сила има в това да предложиш дрехата си, когато замръзваш.

Блогът, който усмихва хората, Иво Топалов, Ivo Topalov

Д-р Евелина Гатева и д-р Георги Лозанов

Такъв беше д-р Лозанов, когато го видях. Направихме четири няколкодневни сесии с него, в които научих невероятно много. В един момент, след първите срещи и благодарение на разговорите, имах чувстовото, че всички знания, който съм придобил последните няколко години от различни книги и курсове са се свързали помежду си и най-накрая мога да видя смисъл в цялата картина. Сякаш воал бе премахнат от очите ми и започнах да виждам още по-ясно. Чувството беше кратко, но никога няма да забравя човека, който го донесе.

Мога да продължа да говоря за това какво съм научил от Доктора, когато съм го виждал и от книгите, които имах удоволствието да прочета, написани от него, както и част от личната му библиотека с негови бележки в полетата, но не искам да се получи тънка книжка. Затова ще кажа само това: на последната сесия говорихме за силата на ума и мисълта, за мощта на очакването. Много от съвременните водещи личности и суперзвезди в областта на мотивацията, приложната психология и личностното развитие почиват върху работата и изследванията на възможностите на човешкият мозък, извършени от Георги Лозанов. В това число имена като Антъни Робинс, Екхарт Толе, Дийпак Чопра и много други по-малко познати. Само за да стане малко по-ясно, ще ви споделя, че един от законите е Очакването. Преподавателят трябва да очаква да се случи нещо специално в класната стая. Очакване със силата на мощна вяра, абсолютното знание, че ще се случи нещо необикновено. Сесията завърши като след всички видеа и истории той се обърна директно към мен и каза:

„- Запомнете, всичко е психика. Всичко е психика! Това е!”

Хората сме толкова малки, че когато си замине една звезда, когато угасне един хилядолетен гигант, дори не забелязваме. Звездите са толкова големи, че рядко такова събитие може да се случи повече от веднъж в човешкия живот. Въпреки това ние го подминаваме, защото сме забързани или имаме много по-важни неща. Но в природата нищо не се губи, а енергията само се трансформира. Затова когато умре звезда, някъде другаде се ражда живот, когато угасне гигант – се ражда цяло съзвездие.

Искам да завърша с любимата му песен (виж долу). Докато я слушате, моля помислете си какво ли би станало, ако Сугестопедията, чрез която нормалният процес на учене се ускорява до 10 пъти, стане основа на държавното образование у нас и какъв ефект би имало това върху живота на идните поколения.

Също така бих искал и да кажа:

– На добър път д-р Лозанов и едно огромно благодаря за работата, която извършихте, както и за човещината, която донесохте на този свят!

Поклон!

Иво Топалов, 12.05.2012 г.

Блогът, който усмихва хората, Иво Топалов

Духът, личната сила и историите на един учител по литература

topalov No Comments

Блогът, който усмихва хората, Иво ТопаловИмах един учител, който оказа огромно влияние върху възгледите ми, ценностите ми и върху цялостния ми светоглед. Преподаваше литература и всички мои съученици го харесваха. А харесването е най-лесния начин да чуем какво говори един човек. Иначе умувете ни се заемат от други мисли. Този човек възпитаваше ценностите ни, когато бяхме малки, а това е начинът да повлияеш на живота на хората. Краткосрочно можеш да манипулираш някого, можеш да го накараш да поеме в друга посока или дори да направи нещо срещу ценностите си, но никога не можеш да направиш това дългосрочно. Ценностите определят какво правим, как постъпваме, и как мислим и всеки човек има живот, който е резултат от това, в което вярва и от това какво смята за правилно.

Учителите са една особена категория хора. Те държат бъдещето в ръцете си. Буквално. Защото ако си човек, който има проблеми с психиката си, с емоциите си или финансите си, то ти предаваш това на децата, които обучваш. А никога не знаем кой докъде ще стигне и кой какъв отпечатък ще има, и върху колко хора. Както един приятел обича да казва: “Светът щеше да е различен, ако учителят на Хитлер го беше научил да обича всички!”

В този смисъл учителят ми имаше страхотно влияние над мен. Когато някой има влияние над нас и формира ценности в нас, винаги чувстваме дали това, което прави е добро или не. Има няколко неща, които съм чул в живота си и умишлено не съ проверил дали са верни. Защото ако не са тогава няма да вярвам в нещо, което ми харесва, понеже може да се окаже, че не е вярно.

От този учител чух една история, която съм имал много възможности да проверя, но никога не съм го направил. Защото избирам да мисля, че историята е вярна. Много хора имат по една такава история в живота си, която отказват да проверят. Става въпрос за прабългарите. Веднъж, когато целият клас се оплакваше, че се налага да направи контролно по неговият предмет, той ни изчака да утихне и ни каза така:

“Уважаеми- така се обръщаше той към всички- не се оплаквайте, че искам от вас да направите контролно. Това е нещо просто, можете да го направите ако сте ме слушали, докато съм ви разказвал. Ако не сте ме слушали, можете да го направите, ако сте прочели книгите, които съм ви казал да прочетете. Ако нито сте ме слушали, нито сте прочели книгите, тогава няма да го издържите, но това няма да ви навреди. Просто не сте издържали едно контролно. Навремето, при прабългарите контролните и тестовете са били съвсем различни.

Знаете, че обществото се е образувало, за да учи и да се грижи за децата. Това е фундаменталната му функция. Всичко останали функции на обществото са производни на тази. Така и прабългарите са имали своите учители и са се грижели за обучението на децата си. На континента по това време не е имало много държави, но всички които са били вече образувани са се страхували от прабългарите, защото са имали най-страшната и непобедима армия. Армия, която не е имала щитове, защото са се отбранявали със сабите си толкова добре, че не са имали нужда от това. Още повече, това е имало психологически ефект върху противника. Те са били на ясно, че срещу тях са стояли хора, готови да умрат.

Знаете ли, че децата на прабългарите също са имали контролни. Но техните контролни са били по-трудни от вашите. На 7 години, след период на обучение, прабългарското дете е трябвало да издържи тест. Качвали са ги на кон, облечени в брони и въоражени единствено със сабя (интересен факт, който малко хора знаят е, че прабългарската сабя се е правила посъщата технология, като японските самурайски мечове). Децата са се редували, да яздят по права линия, по средата на която от 50 крачки стрелец от армията е изстрелвал стрела. Разбира се без боен връх и затъпена. Детето е трябвало да отбие стрелата единствено с един кръгов замах на сабята. Ако издържи теста, обучението му продължава за военен, ако не – намират му друга съдба, с която да е полезно като порастне, например ковач.

На 17 години, на децата, които са били избрани за военното поприще се прави втори тест. Теста повтаря горе-долу първия с няколко малки, но значими разлики. Разстоянието от, което стреля стрелецът са вече 100 крачки, но стрелата е със боен връх. Резултатите са ясни!”

Сега като е минало време от училище си давам сметка, защо ни е разказвал тази история, че просто е искал да премахне страха от нас, както и да дадем всичко от себе си на въпросното контролно.

Но има още нещо в тази история. Ние сме наследници на воини. Тази история разказва за дух, който живее в нас, който тече във вените ни и който сме наследили. Дух, който не се вижда в днешните вестници и телевизии, нито в ежедневието. Дух, който няма да чака някой да дойде и да му помогне. Дух, който се справя със всяко възможно предизвикателство пред, което се изправи и не мрънка, че този или онзи му бил виновен, че не е щастлив. Дух, който няма да чака някой да го води, чрез директиви, които трябва да изпълнява. Дух, който има собствен път и никой не може да го отклони от него.

Замислете се приятели, къде е този дух сега.

Аз ще ви кажа той е в нас и спи, чака да бъде събуден, но не за насилие, а за да води към добро. Да бъдеш войн, означава да имаш сила. В ежедневието, в решенията, във всичко. Всеки от нас и всички заедно имаме път. И той не е свързан с насоките на когото и да било. Всеки човек трябва да е лидер, като дава най-доброто от себе си, а това важи и за държавата. Не като институция, а просто като страна – не трябва да настигаме или да следваме когото и да било. Дай най-доброто от себе си и света ще ти даде най-доброто от себе си!

Живей достойно приятелю и помни, че силата е в теб! Идва от вътре и ако дадеш най-доброто от себе си, най-доброто ще ти се върне!

Иво Топалов, 19.08.2011г.

Блогът, който усмихва хората, Иво Топалов

Прах за пране или разказ за силата на бялото

topalov No Comments

Блогът, който усмихва хората, Иво ТопаловНе вярвам на всичко, което се опитва да ме изплаши. Всеки се опитва да бъде пророк по някакъв начин. Родителите например ни казват: “Ако не учиш, нищо няма да излезе от теб!”. Религиозните хора ни казват, че ще отидем в ада, гурутата – че ще станем жертва на негативните си мисли. Рекламите – че ако не изберем правилния прах и паста за зъби прането ни ще е сиво, а зъбите ни ще изпадат. Всеки, който иска от нас да направим нещо, се прави на пророк. И се опитва дори да ни изплаши по някакъв начин.

Разбира се, има я и съвременната философия, която ни казва да се върнем в настоящия момент. Не съм съвсем сигурен какво точно означава това. Мисля, че има нещо общо с това, да не съжаляваш за миналото и да не се отвличаш в мечти по далечното бъдеще.

Май и философите не са съвсем прави. Та нали ако не мечтая, това ме връща на равнището на животните. Разбира се, винаги съм се възхищавал на трикраките кученца. Особено, когато видя такова да си играе. Това се казва пълно приемане на условията и на настоящата ситуация, както и на това, с което разполагаме към настоящия момент. Кученцето приема напълно факта, че е останало само с три крачета и започва да си играе всеотдайно. Единствено хората, които го наблюдават си мислят: “Горкичкото, а можеше да има четири крачета!”. В този ред на мисли, ако живея само и единствено в настоящия момент, и приема това като единствена причина да бъда щастлив, както философите предлагат, то мога спокойно да седна в ъгъла на някоя стая, с лице към стената и да изживея пълноценно остатъка от живота си.

Искам повече от това! Mисля, че всеки човек иска повече от това.

Та къде се срещат съвременната философия, духовността и рекламата на прах за пране?

Трябва да използваме това, с което сме дарени. Мозъкът ни е съвършен инструмент, с който можем да постигнем предварително поставени цели. Колкото по-точни и конкретни, толкова по-добре. В същото време, според мен трябва да приемем ситуацията, в която сме напълно и безрезервно, и да предприемем действие по посока на мечтите си, независимо от всички ограничаващи ни обстоятелства и неща. В смисъл, ако се налага да си играем с пръчка, да я подхвърляме и гоним само с три крака – така да бъде! Щом кученцето е способно на това и може да го направи, значи и върха на биологичната пирамида също трябва да е в състояние да го направи. А колкото се отнася до праха за пране, научих нещо страхотно от зъболекаря ми. Той ми каза така: “Иво, зъбите ти не са жълти, просто очите ти са твърде бели! Мозъкът ни възприема бялото единствено като го съпоставя с друго бяло. Очите ти са най-близо и затова решаваш, че зъбите жълтеят!”. След като го каза, ми избели зъбите. Сигурно, за да отиват на очите ми. Но аз вече бях наясно. Мозъкът възприема всичко чрез сравнение. Дори и настоящата реалност и цялостната ситуация, в която се намираме. Например, доста често българите се чувстваме зле, защото се сравняваме с другите страни от Европа, които по стечение на множество обстоятелства, са по-добре от нас (по някакви измислени от нас показатели). Можем спокойно да се сравняваме с други страни, които са по-зле от нас и да се чувстваме добре по собствен избор. Когато спомена това в разговор и го дам като пример на някого, за да успее за свое собствено добро, моментално да спре да завижда на богатия си съсед, обикновено получавам отговор от типа на: “Ама аз се сравнявам с някой, който е по-добре от мен, защото искам да се чувствам по-добре. Искам да се меря с Щатите, не с Африка.” Добре, щом настояваш, всеки има право да си избира как да се чувства. Но помисли ли, в каква позиция те поставя това? Вместо да се обърнеш в посоката, от която идваш, да видиш дългия път, който си изминал, и да се поздравиш за смелостта, находчивостта и огромния късмет, който си имал дотук, ти се взираш в едно измислено бъдеще и си казваш: “Колко кофти, че още не съм постигнал това, което толкова много искам, как искам да съм там, а не тук! И ми е зле, и съм сърдит!”. И се обезкуражаваме сами по този начин.

Имам новина за теб! В теб има страхотна сила. Сила, която дори не си подозирал, че притежаваш. Само трябва да избереш как да се възползваш от нея.

Бях просто изумен, когато наскоро срещнах един преуспял човек, когото познавам преди успехът да го поздрави и прегърне. Първото, което ме втрещи беше осъзнаването, че този човек не си дава сметка, колко е успешен. Той е постигнал всичко, което би могло да примами мечтите на 90% от хората, но все още търсеше. Този човек има престижна и много добре платена работа, кара страхотна кола, има дом, здрав и красив е, и може да има всяко момиче, което пожелае. Второто, което ме стъписа, беше признанието от негова страна, човек, от когото винаги съм се впечатлявал, че ми се е възхищавал, когато сме били малки. Дори не можах да измънкам: “И аз на теб!”. Разбрах, че всичко е възможно и реалността е резултат от това, как я възприемаме.

Затова искам да кажа на всеки, който се е отчаял по някаква причина или не се чувства добре със себе си, или ситуацията, в която се намира. Преди да се предадеш, се погледни в огледалото. От там обикновено наднича най-добрия ни приятел. Той иска само най-доброто за нас и нему дължим да се чувстваме силни и щастливи. Тук и сега, не някога в бъдещето.

Поздрави се докато се гледаш, усмихни се сам на себе си, дори ако друг не желае да го направи, и се почувствай силен и уверен, точно както човекът, който те гледа заслужава.

Силата е във всеки от нас, близо под повърхността и както мъдро казваше учителят Йода: “Нека силата бъде с теб!”.

Усмихни се приятелю и си дай радостта, която заслужаваш!

Иво Топалов, 13.07.2011 г.

Бюлетин

Запиши се в бюлетина, за да:

- научаваш пръв за новите статии и съдържание на Блогът, който усмихва хората
- да получиш веднага комикс за новогодишната резолюция
- да изразиш по този начин своята подкрепа към моите начинания и инициативи (Благодаря ти предварително)





Име (задължително)

Email (задължително)

 Искам да получавам поща от БКУХ

Фейсбук