Tag Archives: пеперудите в стомаха

Иво Топалов, Блогът, който усмихва хората, Ivo Topalov

Преследвай своята Луна!

topalov No Comments

 Иво Топалов, Блогът, който усмихва хората, Ivo TopalovНека излезем от орбитата на  всички неприятности и радости.
Нека миналото остане само спомен.
Нека да се впуснем в новото, с взор отправен към още по-далечни звезди, с посока към това да ставаме по-добри, да носим повече полза за околните и да изживеем мечтите си. Ако искаме да се променим, тогава нека открием още веднъж смелост за това в себе си.
Нека бъдем смели и преследваме луни, визии и мечти, толкова невъобразимо големи, че от самата мисъл за тях, да ни се изпотяват дланите. Нека имаме силата да не се предаваме при никакви обстоятелства и да бъдем винаги вдъхновени.
Нека бъдем истински и да открием смисъл, които да ни движи напред всеки един ден.
Нека сме дисциплинирани и автентични, да предприемаме действия, да ставаме, след като паднем, колкото пъти е необходимо, да се учим и да се издигаме. Нека да преминем ограниченията на всичко, което ни е спирало досега, да сме захранвани и движени напред от смелост и любов.
В тази връзка, нека си припомним вдъхновяващите думи на един човек, изречени през далечната 1962 г., по друг повод, но призоваващи към същото:
“Избираме да отидем до Луната. Избираме да отидем до Луната през това десетилетие и да постигнем други неща, не защото са лесни, а защото са трудни. Защото тази цел ще ни послужи да организираме и премерим най-доброто от нашата енергия и умения. Защото това е предизвикателство, което смятаме да приемем, което не желаем да отлагаме, и което имаме намерение да спечелим, както и всички други такива.
Със сигурност това ще ни струва доста пари… Космическите разходи скоро ще предизвикат и други такива… защото ние сме дали на тази програма висок национален приоритет – макар да осъзнавам, че в някакъв смисъл това е действие, основаващо се единствено на вяра и мечти, понеже нямаме представа какви ползи ни очакват в бъдеще.
Но ако ви кажа, мои съграждани, че ще изпратим на Луната, отдалечена на повече от 380 000 километра от контролната база в Хюстън, гигантска ракета, висока повече от 90 метра – дължината на едно футболно игрище, направена от метални сплави, някои от които все още не са изобретени, способна да издържи на температура и напрежение, няколко пъти по-големи, отколкото някога сме изпитвали, сглобена с прецизността на най-добрите часовникари, носеща оборудване, необходимо за образуване на тяга, навигация, контрол, комуникация, изхранване и оцеляване, на една никога неизпробвана мисия, до незнайно небесно тяло, и която ще успее да се завърне безопасно на Земята, влизайки в атмосферата със скорост над 40 000 км/ час, нагорещявайки се до половината от температурата на Слънцето, почти колкото е горещо тук днес – и за да направим всичко това, да го направим правилно и да го направим първи преди това десетилетие да изтече, то ние трябва да сме смели!
Преди много години великият британски изследовател Джордж Малъри, който по-късно загива на връх Еверест, бил попитан защо иска да изкачи този връх. Той отговорил: „Понеже съществува!”
Космосът също съществува и ние ще го изкачим, а Луната и планетите са там и съществуват, както и новите надежди за знание и мир – те също са там и съществуват. И поради това, когато изпъваме платна ще се помолим за благословията на Бог за най-рискованото и опасно, но също и най-великото приключение, за което човекът някога е потеглял.”
– Джон Ф. Кенеди, президент на САЩ, 12.09.1962 г.
Бъдете смели в мечтите си! Надявам се този блог да ви усмихва още много пъти!
Иво Топалов, 30.12.2013 г.
 
Можете да прочетете още за смелите мечти в статиите „За постигането на целите, или откъде идват пеперудитев корема ми” или в нашумялата миналата седмица история „Силвестър Сталоун или Историята на Роки”
 

Блогът, който усмихва хората, Иво Топалов

За постигането на целите, или от къде идват пеперудите в корема ми?

topalov No Comments

Блогът, който усмихва хората, Иво ТопаловВсеки е постигал успех. В някаква област. Няма човек, който в един момент да не е получавал това, което иска. Независимо дали успехът е взет изпит, успешно интервю за работа, нов сайт или влюбване, винаги има едно общо чувство. Хората го наричат различно, най-вече след като успехът е постигнат и си спомнят за него, но говорят за едно и също чувство. Ще ги чуете да казват: стомахът ми беше свит, бях напрегнат, но приповдигнат или любимото ми: имах пеперуди в стомаха. Замислете се колко прекрасно е това чувство: имах пеперуди в стомаха. Говорим за чувството, когато си дал всичко от себе си, когато си достигнал лимита, остава самото събитие (спортно състезание, изпит, интервю и т.н.) и в него има известна доза несигурност, но ти си подготвен доколкото е възможно. Няма какво повече да дадеш. Резултатът в този момент е без значение, защото не зависи от теб. Единственото сигурно в този момент е собственото желание за успех. Стоп. Има хора, които се пристрастяват към това чувство и живеят живота си така, че да го изпитват максимално често. Нали знаете кои са те? Спортисти, успешни бизнесмени и хиляди хора, които знаят какво искат и го постигат. Можете да ги познаете по чувството за целеустременост, което вдъхват, по знаците за ясна цел и желание за действие. Спомням си работата, на която се задържах най-дълго, досега. Компанията беше огрмна за българските мащаби. Подадох си молбата и ме повикаха на интервю. После на второ с други събеседници. После на трето. Преди всяко интервю се опитвах да се подготвя, да се приведа в състояние, в което да получа работата. Единствено преди последното интервю, просто спря да ми пука. Знаех, че съм дал всичко от себе си. Когато ме извикаха, просто отидох. Носех със себе си само три неща: документите си, желанието си да успея и пеперудите в стомаха. Нищо друго, нищо излишно. Бях дал всичко от себе си. Одобриха ме и известно време пеперудите останаха с мен. Първите няколко месеца, докато се учех, после като срещнах първия си клиент, след това като сключих първата си сделка. Пеперудите си бяха там, а аз бях по-жив и по-буден, отколкото съм бил дотогава в целия си живот. След това свикнах. Появи се рутината или както учените обясняват това състояние: появиха се програми в мозъка ми, които поеха контрола над ежедневието ми. И пеперудите изчезнаха. С тях изчезна и състоянието на будност и чувството за цел. Дните се уеднаквиха – срещах просто поредния клиент, сключвах просто поредната сделка. Един ден ми омръзна. Казах си, че в живота трябва да има повече от това. И си подадох молбата за напускане с идеята да започна собствен бизнес. Познайте какво се случи със стоамаха ми. Да, точно така! Пеперудите се върнаха! Моите отдавна забравени приятели, моите спътници преди всеки успех. Не знаех, че са ми липсвали толкова много, не знаех, че съм се чувствал самотен без тях, докато не се върнаха. Приветствах ги като отдавна изгубени приятели. Оттогава гледам да са все при мен. Когато тръгвам да правя нещо ново или поемам в нова неизвестна посока, първо се подготвям, а след това се допитвам до стомаха си. Ако е пълен с приятели, които пърхат жизнерадостно и нетърпеливо, знам че съм на правилния път и резултата губи своето значение и стойност. Действието бива предприето, само заради радостта от самото него! Повечето от нас се страхуват от пеперудите. Помнят разочарованието от изгубената любов, помнят разочарованието от неуспеха и нараняването, което са изпитали след това. И реакцията им е обяснима. Не искат повече да се чувстват така и обвиняват пеперудите! “Те ме подведоха! Бях толкова въодушавен, а виж какво се получи накрая!” и започват да си го повтарят. След като убедят себе си, че пеперудите са виновни, защото са ги накарали да повярват, че всичко е възможно, си обещават нещо. Обещават си, че повече няма да позволят да бъдат наранявани така, никога няма да допуснат да се чувстват ощетени. Правят обещание, че повече няма да допуснат да се въодушевяват и ще чакат крайния резултат преди да се зарадват, за да не бъдат наранени. Чували сте ги, нали? “Нека не се радваме предварително! Да не слагаме тигана, докато рибата е в морето! Ще се зарадвам, когато подпиша договора! Нека той/тя избере да бъде с мен и тогава ще си позволя да се влюбя!”. Звучи познато, нали? Така си слагаме спирачки, защото обвиняваме пеперудите за предни несполуки и чувства за нараняване, ощетеност и неудовлетвореност. Но това ни изкривява. Пречупва представите ни за реалността. Радваме се не затова, че вървим нанякъде. Вместо това си обещаваме да си позволим да се зарадваме, чак когато стигнем. Но често, когато стигнем, забравяме да го направим, защото вече е постигнато и имаме крайния резултат. Или бъзаме да тръгнем към следващото. Всичко това е познато като психологически модел на детето. Малките деца желаят да получат безусловна любов, но отдават любов единствено, когато им харесва това, което получават. За съжаление, този модел не работи. Когато изчакваш да видиш какво ще се получи, се поставяш в състояние на безвремие. Подготви се. Позволи си да изпиташ известна несигурност. Дори да не се получат нещата, няма да те наранят. Никой не може да те нарани. Позволи си да се влюбиш, позволи си да предприемеш първата крачка към нещо. Дай всичко от себе си, извикай пеперудите на помощ и действай. Сега! Поздрави и усмивки! Иво Топалов 02.03.2011г.

Бюлетин

Запиши се в бюлетина, за да:

- научаваш пръв за новите статии и съдържание на Блогът, който усмихва хората
- да получиш веднага комикс за новогодишната резолюция
- да изразиш по този начин своята подкрепа към моите начинания и инициативи (Благодаря ти предварително)





Име (задължително)

Email (задължително)

 Искам да получавам поща от БКУХ

Фейсбук