Tag Archives: мотивация

Иво Топалов, Блогът, който усмихва хората, Еверест, Everest, Ivo Topalov

Еверест (филма) или един разказ за границите

topalov No Comments

Иво Топалов, Блогът, който усмихва хората, Еверест, Everest, Ivo TopalovСкоро бях на един тимбилдинг, където един приятел ми препоръча филмът „Еверест“. В средите, в които се движа често основната тема, освен шегите, е лидерството и успехът. Та този мой приятел каза, че това е много лидерски филм. Правен по истински случай.

Това са ми достатъчни бутони. Гледах филма. Открих наистина лидерския елемент в него, но всъщност видяното много повече ми натисна бутоните, отколкото да ме мотивира.

Ще направя всичко възможно да изкажа това, което имам, без да разказвам филма , за тези, които все още не са го гледали, но ако сте си го набелязали (макар че вълната мина), предлагам да спрете да четете, понеже може да научите части от края и филмът да не ви е толкова интересен.

Така ….. след като останахме тези, които са го гледали и тези, които няма да го гледат, ще започна първо с положителното. Разбрах защо този приятел ми препоръча филма. Когато професионалният алпинист събира групата от аматьори, дава им инструкции и ги повежда към Еверест, те постоянно, дори в разговорите помежду си, се питат ЗАЩО правят това, което правят. Накъде са тръгнали и защо не правят нещо друго.

Иво Топалов, Блогът, който усмихва хората, Еверест, Everest, Ivo TopalovПо моето скромно мнение за постигането на успеха е много важно да имаш ясно дефинирана цел, и още повече да знаеш ЗАЩО правиш това, което правиш.

Съвсем скоро попаднах във фейбук на цитат от великия Зиг Зиглър (слушал съм обучението, където той казва тези думи, но ги бях забравил, а в случая цитатът беше върху негова снимка – сещате се за кой тип мъдри картинки говоря…) „Никой човек не е излязъл на разходка и, просто докато е обикалял наоколо, да се е озовал на връх Еверест. Необходима е цел и здрава работа в нейна посока!“

В този смисъл филмът наистина е лидерски.

Обаче ме провокира друго – идеята на режисьора да разкаже една трагедия (която наистина се е случила и е ужасна), но да предизвика у зрителите едно такова разбиране, чувство за героизма на хората и най-вече на водача на експедицията, както и за неизбежната опасност, която грози всеки, осмелил се да предизвика най-високия връх на Земята.

Добре, това е така, но дори от филма (да, давам си сметка и не забравям, че съм видял просто една интерпретация на събитията), стана ясно, че трагедията не се дължи на „нещастно стечение на обстоятелствата и внезапна буря“, а на поредица от човешки грешки, направени от водача на експедицията, която струва живота на него самия, на няколко други човека, сред които един от добрите му приятели, направил опит да го спаси, както и ампутацията пръстите на ръцете и на носа на един от аматьорите в групата.

Всъщност грешките са свързани помежду си, но преди да ги обобщя, искам да ги разгледам поотделно.

(Последно предупреждение за тези, които искат да гледат филма – спрете тук, ако не искате да разберете какво се случва.)

Първият сериозен проблем пред алпинистите беше осигуряването на маршрута. Шерпите (местно население, ползвано като водачи и носачи) не бяха поставили въжета и стълби на част от трасето. Тук беше и първият избор на водачът. Все още времето беше хубаво, но се наложи хората от двете му поверени групи аматьори да изчакат повече от два часа на студа, докато осигурят новото трасе. Тук скритият избор е, че можеше да избере да прибере групите и да покорят върховете друг ден. (Признавам, че това не е особено явно и трудно се осъзнава в момента.)

Иво Топалов, Блогът, който усмихва хората, Еверест, Everest, Ivo Topalov

Вторият момент, който беше ключов, бе когато един от изкачващите се разболя от снежна слепота. (поне във филма го наричаха така, после разбрах, че медицинският термин е остър фотокератит, макар това да няма отношение към смисъла на тази статия). Това е и първият червен флаг, който ми се вдигна в мозъка. Водачът, вместо да върне човека в базовия лагер, го остави да лежи в снега и да си „помисли“ дали ще може да се качи. Това ми каза, че човекът май не е с много силен характер и не спазва собствените си принципи. Знаете за какво говоря – когато човек потъпква собствените си граници и принципи, за да не се конфронтира с другите и да не спори с тях. (В този момент времето все още беше хубаво, но все пак имаха два часа закъснение, а и ми се струва странно да оставиш човек, който не може да вижда да лежи в снега).

Иво Топалов, Блогът, който усмихва хората, Еверест, Everest, Ivo TopalovНай-провокативната ситуация за вземане на решения дойде за мен, когато водачът изведе остатъка от групата на непосредствения подстъп към върха, когато вече беше ясно, че времето ще се развали и бурята се виждаше в далечината. Тогава последният, който искаше да се изкачи (детски учител с два неуспешни предишни опита да достигне Еверест) се предаде на болестно състояние и изчерпа силите си. Той помоли водачът да се смили и да му помогне да се изкачи до върха. За мое най-голямо изумление водачът се съгласи. Тук дойде героичният момент във филма (в смисъл, че със свръх-човешко усилие постигнаха поставената си цел), но според мен това беше и началото на края. С други думи, след като стигнаха върха двамата се озоваха в капана на лошото време. Учителят умря, човекът, който бяха оставили да лежи в снега измръзна и загуби ръцете и носа си, от групата, която тръгна да се връща без водача си към базовия лагер, оцеляха единици, а още няколко човека, заедно с един от добрите приятели на водача, не оцеляха по време на спасителните акции, продължили почти две денонощия. Самият водач също загина и остави бременната си жена.

Къде е скрития избор? Тук вече не е скрит. Можеш да отстоиш авторитета си и да откажеш да рискуваш всичко това в името на нещо. На някои хора просто не им е съдено да постигнат мечтите си, колкото и тъжно да звучи това. На най-нещастните им е отсъдено да стигнат в подстъпа към върха, но да нямат физическата възможност да достигнат така желания връх, метафорично казано. Тук няма да се впускам в анализ защо са се оказали в тази ситуация, но често – такива хора преследват мечти, вменени отвън.

Стана ми тъжно. За всички загинали, затова, че лидерът имаше всички знания и способности, просто искаше да угоди на всички и вярваше повече в тях, отколкото те бяха способни да дадат по пътя към мечтата си. От друга страна, много хора ще кажат, че е лесно е да седя на топло пред компютъра и да философствам какво е трябвало да направи този или онзи, това е върха – най-голямо предизвикателство пред човека, с най-много жертви и т.н.. И ще бъдат прави.

Просто ми се искаше да изведа някакви универсални неща в това есе, вдъхновен от филма. Още повече, нали знаете, че човек обикновено проповядва това, което най-много му е необходимо да научи. Това е валидно и за мен. Не мога дори да изброя всички случаи, когато не съм отстоявал нещо, за което съм бил сигурен, че съм прав или, в което съм вярвал по най-различни причини – не съм искал да бъда отхвърлен, не съм бил достатъчно уверен и т.н. и т.н. Мога да продължа до утре.

Изводът от всичко това:

За пореден път се убеждавам, че ако са правилно изградени, почиват на практически опит и знание, принципите са изключително важно нещо и е много важно да ги отстояваш. На всяка цена. Толкова важно, че може да застрашиш собствената си сигурност и собственото си оцеляване. А като авторитет и водач на групи, както в ситуацията, описана във филма например, е изключително важно да изпълняваш обещаното, а именно – да върнеш хората живи.

Понякога оцеляването е по-важно от мечтите. Особено, ако последните не са наши, а са дошли от вън. А и оцелявайки – винаги ще имаш възможност за още един опит, за още един подстъп към успеха.

Иво Топалов, Блогът, който усмихва хората, Ivo Topalov

Правилата на терминатора

topalov No Comments

„Няма как да изкачиш стълбата на успеха, ако държиш ръцете в джобовете си”

– Арнолд Шварценегер
 

Тази година (2014), или поне малкото време, което е останало от нея е изключително специална по много причини. Но една от най-важните за мен
е, че се навършват 30 години от създаването на Терминатор. Филм, с който съм
израстнал и който е имал изключителен ефект върху младостта ми и игрите, които
играехме тогава.

Чудех се как мога да отбележа и отпразнувам това знаменателно за мен събитие и се сетих, че преди време попаднах на едно кратко видео в YouTube, където Арнолд Шварценегер, току що награден със званието Доктор Хонорис Кауза от Южнокалифорнийския университет говореше – изнасяше реч по случай
завършването на студентите на 15. 05.2009 г.. По-късно се разтърсих и намерих, че това, което бях открил, е най-добрата част от речта му, изрязана. Той няма нужда от представяне. Освен „Терминатор”-ът, той е един от най-успешните холивудски актьори, с повече от една незабравими роли, спортна икона с множество титли от многобройни състезания по културизъм, той е също политик и 38-мият губернатор на щата Калифорния (първия чужденец избран на такава длъжност).

Ето и съкратената версия на думите му по-долу:

1. Вярвай
в себе си!

Много млади хора получават толкова много съвети от своите
учители и родители, както и от всякакви други източници. Но това, което е важно за тях е да се задълбаят в себе си, да се обърнат навътре и да се запитат „Кой искам да бъда?”. Не „какво”, а „кой”. Сами открийте това, което ви прави щастливи, без значение колко налудничаво може да се стори на околните.

2. Наруши
някои правила!

Нарушавай правилата. Не законите, а правилата. Не е възможно
да си мощен като ракета, нито да си наистина оригинален, ако си твърде възпитан и не желаеш да нарушаваш правилата. Трябва да мислиш нестандартно. В това вярвам аз. В крайна сметка какъв е смисълът да сме на тази земя, ако всичко което желаем се свежда до това да се харесваме на всички и да избягваме неприятностите.

3. Не
се страхувай да се провалиш!

Във всичко, което съм правил, винаги съм бил готов да приема
неуспеха. Не можеш винаги да печелиш, но не трябва да се страхуваш да вземаш решения. Не бива да си парализиран от страха от провал или никога няма да се избуташ напред по пътя. Продължаваш да се заставяш да вървиш напред, защото вярваш в себе си и мечтата си и знаеш, че правиш правилното нещо и тогава успехът неминуемо идва. Затова не се страхувайте да се провалите.
 4. Избягвай постоянно казващите „Не”!
Колко пъти сте чували „не прaви това”, „не прави онова” и
„никога не е било правено така преди”? Обожавам, когато някой ми каже, че никой не е правил така преди, защото това означава, че ако аз направя нещо, то ще бъда първи. Затова, слушайте внимателно когато хората казват, че нещо не може да се направи. Никога не слушам, когато някой ми каже „Не можеш!”. Винаги слушам себе си и си казвам „Аз мога!”

5. Работи
здраво!

Не искате да познаете неуспеха, само защото не сте вложили
достатъчно усилия. Мохамед Али, един от великите мои герои от 70-те отговаряше на въпроса „Колко коремни преси правиш?”. Отговорът му беше: „Не си броя коремните преси. Започвам да броя едва, когато се появи болката, защото тогава наистина имат значение.” Така се става шампион. Без болка, няма победа. Но докато вие купонясвате и се забавлявате, някой някъде по това време работи здраво. Някой поумнява и някой побеждава. Само това запомнете. Сега, ако искате да просто да преминете през живота си, тогава не обръщайте внимание на което и да е от тези правила. Но ако искате да побеждавате, няма пряк път, освен здравият и усилен труд. Запомнете, че не можете да се изкачите по стълбата на
успеха, ако държите ръцете в джобовете си.

6. Върни
нещо обратно!

Какъвто и път да изберете в живота си, винаги намирайте
време, за да дадете нещо обратно, нещо от полза за обществото, нещо от полза за щата или страната си.”
Този човек винаги ми е допадал, още като го гледах в
екшъните, когато бях много малък. Вдъхновявал ме е също толкова, колкото и
Силвестър Сталоун със своята история на живота и успеха си. Ще се радвам скоро
да имам и време, и възможност да прочета автобиографията му, която е издадена набългарски, за да видя дали е спазвал собствените си правила. Междувременно, надявам
се горните да донесат вдъхновение на тези, които ги прочетат.
Усмихнат ден от мен!

 

Иво Топалов, Блогът, който усмихва хората, Ivo Topalov

Автентичността на младия търсач

topalov No Comments

„Вместо любов, пари и слава, ми дайте истината!”
– Хенри Дейвид Торо

 

И преди съм писал на тази тема в статията си „Приказка за истината”. В нея става дума за един мъдър човек, който сразил враговете си с
един замах и останал вечно млад. Но това беше написано отдавна. Тогава оставих
приказката без тълкуване, понеже смятах, че така е по-добре. Все още мисля
така.
Наскоро обаче, присъствах на лъжа, която сериозно ме
разбунтува, а след това ме наведе на сериозни размисли. Няма значение каква е лъжата и къде се е случила, защото е важно другото. А именно, естеството на действията на даден човек. Той излъга, за да си спести евентуални бъдещи проблеми, както и обясненията, които щеше да му се наложи да дава. Няма значение и самоличността на този човек. За негово оправдание мога само да кажа, че момчето е едва на двадесет години. Наскоро четох един изследвания за лъжата, които казваха, че колкото по-млад е човек, толкова по-вероятно е да излъже. Това последното не знам дали е съвсем вярно. Може би с възрастта се научаваме да се прикриваме по-добре, както ще потвърди всеки експерт по езика на тялото. А може би не се
научаваме никога.
Нека започнем с нещо по-основно. Каква точно е стойността на
истината? Още от малки ни възпитават, че е лошо да се лъже, че трябва да сме честни един към друг и ни пълнят главите с различни поговорки и поучения. Понякога им вярваме, понякога не. А когато пораснем, научаваме, че не всички са честни и понякога може да ни заболи, ако ни отвърнат с лъжа. (В България е различно. Тук това се нарича тарикатлък и всеки се опитва да го придобие, защото вярва, че така се оцелява.) За съжаление, никой не ни казва защо трябва да сме честни и защо трябва да
казваме истината.
Истината има много положителни качества, но две са най-важни за мен. Първо, истината пести време. Независимо дали говорим за връзка, за интервю за работа или излизане с приятели, всички сме се озовавали в ситуации, когато ни се иска да кажем „не”, но това ни е много трудно, дори понякога не
успяваме да го направим. А всъщност, точно в такъв момент истината ще спести много време на човека, който трябва да я чуе и изключително много енергия на човека, който трябва да я каже. Когато чуя отрицателен отговор за нещо, аз съм изключително благодарен, понеже мои значителни бъдещи усилия да получа положителен отговор са били пожалени и спестени от човека, който ми дава директен отказ. От друга страна, винаги гледам да съм директен, когато давам отговор. Истината се помни лесно. Ако винаги я казваме, не се налага да натоварваме толкова много паметта си, за да помним какво точно и на кого сме казали. Освен това, истината винаги се отплаща в дългосрочен план при общуването ни с другите хора.
Толкова за стойността на истината в ежедневния живот. Какво се случва обаче, ако искаме да работим върху себе си? Ако искаме да се занимаваме с развитие на личността си и да развиваме собствените си качества? Тогава нещата стават малко по-сложни.
Тук отново има два аспекта. От една страна искренноста ни към другите, а от друга: откровеността към самите себе си.
Да бъдем искрени към другите е нещо, което се научава много трудно. Пред нас стоят всякакви препятствия. Навиците от детството, когато сме лъгали по повод и без повод. Страховете ни. А те са толкова много. Страхът от отхвърляне, от отчуждение, от новото и от излизането от зоната на комфорта. И множество други. Но ако искаме да се развиваме, трябва да започнем да казваме истината на хората. Естествено, задължително с много съчувствие и любов към тях. И тогава се случва някаква магия. Колкото по-често го правим, толкова по-лесно става. И чувството е все по-приятно, понеже знаем, че сме на чисто с всички. С приятели, с работодател, с кредитираща банка или партньор. А освен това има чувство за лекота. После ще спомена откъде идва то.
Какво обаче точно означава да бъдем автентични. Това не означава просто да не изричаме лъжа. Твърде често се случва, да притихнем в очакване и да се надяваме да не ни задат някой конкретен въпрос или просто да ни се размине. Но това не е автентичност. За да бъдем автенични, трябва умишлено и с желание да хвърляме светлина върху неясните въпроси. Да даваме обяснение, дори когато то не е поискано, и думите ни да бъдат смислени и разбираеми, а не да объркват другите. Да не оставяме възможност събеседникът ни да се заблуди, ако разполагаме с информация, която може да осветли като прожектор проблем или ситуация, които го засягат, без да изчакваме да ни бъде зададен конкретен въпрос. Само това поведение може да бъде бъде наречено истинно и откровено.
Да бъдем искрени към самите себе си е още по-трудно и още по-важно. По пътя на израстването, единственият ключ и спътник, който имаме, е истината. Да гледаме на нещата от ъгъла на това, каква е реалността, а не от
страна на нашите очаквания за нея, желания, привързаности или дори мечти. Да отворим очи за истината. Да спрем да се самозалъгваме и да погледнем фактите в очите. Само признавайки реалността, придобиваме сила и, понякога (само понякога), право да я променяме. А за това дори не се налага да правим някакво по-специално усилие. В момента на нашето осъзнаване става истинската и трайна промяна в живота ни. Тогава получаваме възможността да направим по-различен от досегашния ни избор. Тогава настоящето се променя, а различното настояще води
до съвсем ново бъдеще.
И тук идва и най-важният въпрос, който е препъвал търсачите
по пътя им от векове и ще продължава да го прави сигурно хилядолетия. Защо да бъда честен, след като всички останали послъгват? Защо да избера истината, когато всички носят маски? Защо да съм автентичен и да постигам целите си с откровеност, когато останалите търсят преки пътеки и всячески се опитват да ме прекарат?
Тези въпроси са породени от вярването, че в света няма достатъчно за всички, че всички се борим за определено количество ресурс и трябва да победим някой непременно. Може и да е така, но според мен, това е само едно вярване.
Освен това, и на мен същите въпроси са ми идвали в главата нееднократно.
Всъщност не само в главата. Случвало се е хора да ме помислят за луд, когато
казвам истината или се признавам за „виновен”, когато съм имал и най-малката възможност да избегна „наказанието”. Много пъти съм се чудил какъв е смисълът и дали някога ще има справедливост. Истината е, че света не е справедлив. Никой не ни е обещавал да бъде такъв. Това е реалността и трябва да я приемем. Единствено тогава можем да направим различен избор. Освен това, когато накрая теглим чертата, ще можем да кажем, че сме успели честно, че, въпрекi изкушенията, сме устояли и не съм получили нищо за сметка на нечие нещастие. Когато теглим чертата, ще знаем, че всичко, което имаме, е наше и успехът е личен. А това изобщо не е малко. И, най-вече, сърцето ни ще се запази живо. Ще можем да погледнем собствения си образ в огледалото право в очите. Ще уважаваме самите себе си. А този, който се уважава, не го е страх от нищо. Този, който не се страхува, е свободен. А нима великият учител не беше казал: „Истината ще ви направи свободни.”
Истината си е истина, дори никой да не вярва в нея.
Лъжата си е лъжа, дори всички да й повярват.

 

Можете да прочетете „Приказка за истината” тук, за още по
темата. Ако се интересувате от личностно развитие можете да прочетете популярната статия от миналия месец “За маските и оптимизма” или някой от следните материали: “За компанията на другите или мирът със себе си”, “За страданието” и “Духът, личната сила и историите на един учител по литература”.
Също могат да са ви интересни знаменитото интервю с д-р Менис Юсри в две части: “Депресията изобщо не съществува”  и “Всеки може да бъде милионер”.

Иво Топалов, Блогът, който усмихва хората, Ivo Topalov

За маските и оптимизма

topalov No Comments

Или какво е и какво не е положително мислене

Бях си обещал повече да не пиша за оптимизма и положителното
мислене. Писал съм преди статии за това, признавам, като първата изобщо статия в този блог: „Размисли върху положителното мислене и търговията”,
както и една от най-четените и предпочитани в него „За постигането на целите или от къде идват пепеперудите в корема ми” например, но това беше преди много време. Въпреки,
че все още вярвам в написаните тогава думи, съм достигнал и до много други
изводи, направил съм си няколко развносметки и съм получил интересни прозрения.
Та нали човек постоянно се развива и променя.
Няма да пиша за това, понеже всеки ден се изливат тонове
цитати, весели картинки, мотивиращи напъни и какво ли още не в социалните мрежи
и интернет. Толкова много, че вече е станало изтъркано и банално да се
занимаваш с темата. Ще кажа само, че от началото на блога и написването на
горепосочените статии бих искал да допълня следните неща, които според мен са
най-важни
Положителното мислене
е в умението да сменяш гледната точка.
Когато ти се случи нещо, което
определено трудно може да се преглътне или пък те наранява, за да запазиш
психическата си сила е много важно да умееш да променяш гледната си точка.
(Същото умение е изключително силно развито у хората, които имат голямо чувство
за хумор.) Например, ако можеш да прозреш урока в поредната трудност, неприятна
вест или злополука, която те е застигнала, това може да те направи изключително
силен и уравновесен. За да ни се случи това обаче, трябва да можем да поемеме
отговорността за всички свои действия и/или резултати в живота си. Да не
прехвърляш вината върху някой друг („Те са виновни!”, „Той ме накара!”, „Ако
обстоятелствата бяха по-различни …”, „Само ако …” и т.н.), а да поемеш отговорност
за това, което ти се случва в момента. Ако има интерес, може някой път
специално да напиша нещо повече по темата, но засега е достатъчно да кажа, че
така не отдаваме собствената си сила на външни за нас фактори. Никой друг или
нищо не трябва да се променя, за да получим това, което искаме. Достатъчно е да
променим само собственото си поведение.
Оптимизмът те прави
значително по-приятен човек.
Всеки има приятели, с които е трудно да се
общува, понеже просто отхвърлят всичко ново или малко по-различно. Такива хора,
които винаги знаят всичко за всичко и имат мнение, което не само че се опитват
да вменят на всички наоколо, но и се сърдят, ако някой не се съгласи с тях.
Тези многознайковци, ако случайно са малко по-негативни, на запад ги наричат с
хубавата дума „хейтъри” (хейтър – човек, който мрази). Накрая тези хора, често
остават сами с домашните си животни или другарите си по чашка. При оптимистите
обаче положението е доста по-различно. Много по-вероятно е един оптимист да те
насърчи или да се изкаже положително по някоя тема. Това не означава, че е прав
разбира се, но компанията на такъв човек скоро става предпочитана.
Положителното мислене
и оптимизмът ти дават сила да продължиш.
Това е скрития коз в ръкава на
заклетия оптимист, леката му отдалеченост и изкривена представа за реалността.
Ако песимистът в повечето случаи е по-близък до реализма, то в много случаи
може да се окаже, че това му играе лоша шега. Бидейки прав по отношение
например на това, че се е изложил, когато е излязъл да говори на сцена, това
може да накара същия този песимист никога повече да не опита излезе пред
публика. Докато самозаблуждаващият се оптимист (който между другото също се е
изложил, но има различна гледна точка към нещата) ще си каже нещо от рода на
„О, справих се чудесно! Сигурно следващия път ще се справя още по-добре!”,
което ще му даде сили да продължи да се опитва, докато не постигне това, което
иска. Също като в историята на живота на Силвестър Сталоун, която ако сте пропуснали, можете да прочетете в нашумялата (и дори крадена няколко пъти) статия “Силвестър Сталоун или Историята на Роки”.
Така, след като добавих каквото исках да добавя, искам да
споделя и причината, поради която пиша тези редове. Миналият месец се проведе
41-вият международен панаир на книгата в София. Аз, като млад и обнадежден
автор, прекарах доста време на щанда на издателите ми от ИК „Хермес”. Честно
казано, не знам какво по-важно може да има от книгите в живота на един автор и срещите с читатели,
но това е тема на друга статия. Може би като стана „стар” автор ще разбера, ще
видим. Запознах се с много интересни индивиди, както от посетителите, така и от изложителите и се убедих за пореден път, че съм попаднал на правилното място. Екипът на издателите ми се състои от млади и енергични хора, които се усмихват и не се плашат от работа. Определено ми харесват. А с много от всички тези хора, които срещнах, успях да разменя и по няколко думи.
От всички тези личности, с които се запознах, една жена и
един мъж ме върнаха на нещо, което си мислех, че никога няма да срещна отново или поне си бях обещал да избягвам, когато го разпозная у някого.
Стана ми много жал. Имаше нещо в тях, което съм срещал и преди, в разговори с други, и което тогава подминах и не описах. Може да съм сбъркал, а може още да не му е било дошло времето тогава. Естествено няма да назовавам хората, за
които става въпрос по очевидни причини, макар да смятам за почти невъзможно това, което пиша да стигне до тях. Сигурен съм, че много от читателите са срещали подобни хора. Такива, които са прочели някоя книга и са се вманиачили по написаното в нея, не са го преживели, но искат да научат всички останали на новото си знание. Или още по-лощо, имат някоя езотерична приятелка или приятел, които са им напълнили главата с мъдрости и сентенции, които горките жертви наизустяват и започват да повтарят по повод и без повод, кимайки дълбокомислено с глава, придавайки си вид на мъдрост и просветление.
Затова, този път ще споделя размислите си и след разговорите с тях
искам да кажа какво НЕ Е положително мислене и оптимизъм. Може да свърши работа някому, кой знае. А може би не.
Положително мислене
със сигурност не е да насилваш и изкривяваш лицето си в постоянна, гримасоподобна усмивка. Това, освен че причинява огромен дискомфорт може да бъде опасно и за психическото равновесие. Когато общувате с другите, е вероятно те да усетят, че се насилвате да се усмихвате. Спокойствието ни може да подейства много
по-положително на околните, отколкото насилената усмивка или придобитият автоматичен ентусиазъм.
Оптимизъм със сигурност не е отричането и отхвърлянето на всички злополуки и несгоди, които ни се случват или са ни се случили някога. Да твърдим, че един проблем не е проблем, е близко до глупостта и крие в себе си опасност от лавинообразно нарастване на неприятностите. Положителната настройка в случая би била да потърсим решение, вместо да се съсредочаваме върху проблема, както и вярването, че ще успеем да се справим, колкото и трудна да е понякога ситуацията.
Положително мислене
не е и това, да говорим с приповдигнат глас и да обясняваме на всички, колко ни е хубав живота, когато всъщност ни се плаче. Всички имаме травми и е човешко, понякога да се чувстваме уязвени или наранени. Когато излекуваме травмите си (това става със много съчувствие към нас самите и понякога с консултация със специалист) или ги приемем и простим (на себе си и въвлечените в ситуацията), ще намерим облекчение, а не в изкуственото потискане. Последното понякога ни се струва като пряк път. Но това, което съм научил досега, е че в живота, както и в личностното развитие няма преки пътеки. Всеки „тарикатлък” и опит за заобикаляне на уроци или измама излиза възсолен и понякога твърде скъп. Но това отново е нещо, което всеки трябва да научи за себе си и може да стане отделна статия.
Знам поне, че аз ще продължавам да се уча и винаги ще се опитвам да намеря гледната точка, която ще ми позволи да продължа напред. И съм сигурен, че ще се справям все по-добре! От мен – усмихнат и положителен ден!
Иво Топалов, 16.01.2014 г.
 
 

 

Иво Топалов, Блогът, който усмихва хората, Ivo Topalov

Силвестър Сталоун или Историята на Роки

topalov No Comments

 „Вярвам, че съществува
вътрешна сила, която създава победителите или губещите. И победителите са тези,
които наистина слушат истината на сърцето си.”
– Силвестър Сталоун
Трябва да си призная, че преди време не харесвах Силвестър Сталоун. Да, гледах филми с него, радвах му се на някои от ролите, но не го ценях особено като актьор или герой. Мина време обаче и случайно прочетох преразказа на едно интервю с него. Интервюто беше на Антъни Робинс, най-известният и успешен човек в областта на личностното развитие, за когото някой ден също ще напиша материал, понеже си заслужава. И сега не гледам филми с участието на Слай особено често, но за сметка на това започнах изключително много да го уважавам като човек.
Защо искам да споделя тази история? Защото от почти три години я ползвам като мотивационна по време на обучения, както в бизнес, така и в частен коучинг, понеже вярвам, че в нея е заложен един от най-важните ключове към успеха изобщо, защото е чисто човешка и най-вече, защото много ми допада. Това не е първият път, в който я споделям публично. Разказах я в едно радио интервю за предаването „Аларма“ в началото на лятото, което се излъчи по БНР, програма „Христо Ботев”, но за съжаление, това интервю, както и всички останали интервюта освен едно, които съм давал по радиата, изчезна. После човек как да не повярва в някоя теория на конспирацията…
Както и да е. Да ви разкажа все пак историята, достатъчно говорих за нея. Малко хора знаят, но при раждането на Слай е имало усложнения, и като са го вадели от майка му са притиснали лицето му с форцепса. Затова то е парализирано наполовина, което освен външния вид, нарушава и говора му. Въпреки това, Силвестър мечтаел да стане актьор и се преместил с първата си жена да живее в Ню Йорк, където имало достатъчно агенти, които да помогнат на кариерата му. Казва на Антъни Робинс, че е получил няколко хиляди отказа, на което последният отговаря, че това не може да бъде вярно, понеже има едва 300 агенции в Ню Йорк. Слай му казва, че е ходил поне по пет пъти във всяка от тях.
Периодът, в който получава откази, се проточва изключително дълго и парите започват да привършват. След като една вечер преспива пред офиса на един от агентите, най-накрая му дават роля във филм, в който за няколко секунди трябва да се появи на сцената, за да бъде набит от главния герой. Според агента е толкова грозен, че хората биха се израдвали, ако видят, че някой го бие. За това му плащат няколко долара. Униженията не спират дотук, приема роля в еротичен филм, за която му плащат 200 долара. Жена му не го приема много добре, а в последствие авторите на филма го преименуват на „Италианският жребец” прякора му от „Роки” и се опитват да изкарват пари на негов гръб, след като вече става известен. Силвестър приема това с усмивка и обяснява, че не е имал голям избор. Или е трябвало да прави това, или е щял да се озове на улицата. На въпросът на Антъни Робинс защо тогава не се е хванал на каквато и да било работа, той отговаря със следните думи: „Понеже щях да изгубя глада си и да се успя от комфорта! Щях да спра да преследвам мечтите си.”
Положението не се подобрява и се налага Слай да ходи да се топли в обществените библиотеки. Споделя, че това е най-доброто нещо, което му се е случвало, понеже, от една забравена книга от друг човек, той се запалва по историите и разказите на Едгар Алан По, а от там и по други класически произведения и започва да чете книги. Постепенно, както се случва с много от хората, които се докосват до магията на писаното слово, той решава, че иска да стане писател и започва да пише сценарии за филми. Това е поредното начинание, което претърпява неуспех – успява да продаде само един или два сценария за по стотина долара.
В паричната си безизходица дори залага и впоследствие губи семейните бижута на жена си. Според него това е едно от нещата, които човек никога няма право да прави, независимо в колко лошо положение е. Това е неофициалният край на техните взаимоотношения според него, които продължават да се влошават, за да се разделят след няколко години, въпреки детето, което им се ражда.
Чък Уепнър – вдъхновението
за Роки Балбоа
Един ден, през 1975 година, гледал боксов мач по телевизията между легендата Мохамед Али и белия и несравнимо по-скромен боксьор Чък Уепнър. Въпреки че Али почти смачква своя опонент, Уепнър постоянно става и налита на шампиона. Дори успява да го свали на земята – това само разярява Али и той буквално помила белия боксьор. Уепнър губи няколко секунди преди края на петнадесетия рунд с технически нокаут, но въпреки счупения нос и аркадите и на двете вежди, когато съдията отброява девет, той е на крака и готов да завърши мача. Силвестър Сталоун се вдъхновява, сяда и, пишейки по 20 (двадесет) часа на ден, през следващите три дни прави сценария на „Роки”. За това свое дело много по-късно той коментира: „Действай смело, когато си вдъхновен!”.
Мохамед Али удря Чък Уепнър

Опитва се да продаде сценария на няколко места, но никой не го одобрява. Междувременно, финансовото му положение съвсем се нарушава, жена му забременява и парите му свършват. В опита си да се пребори с глада, той отива пред един магазин за алкохол и се опитва да продаде кучето си, мастиф, който води със себе си още от Филаделфия, за скромните 50 долара. Тогава идва един човек и спазарява най-добрия му приятел, единственото същество, което го обича напълно безрезервно на половин цена за 25 долара. В интервюто той споделя: „Това бе най-низкият ден от живота ми и аз плаках по целия път към вкъщи. Тогава разбрах, че съм стигнал много под нулата.”

Чък Уепнър на въжетата в последния
рунд на знаменития мач
След по-малко от месец обаче идва невероятно предложение. Продуцентска  компания иска да закупи правата за „Роки” срещу 125 000 долара. Това му идва малко като шок, но той им казва, че трябва да преговарят с едно неизменимо
условие. Той трябва да участва във филма. Продуцентите са скандализирани. Обясняват, че вече имат човек за главната роля и е най-добре сценаристът да си
гледа сценариите. Той отговаря, че всъщност е актьор и за голям ужас на продуцентите и на бременната си жена, отказва да продаде сценария.
След седмица, продуцентите отново се свързват с него и му казват, че наистина са харесали неговия сценарий. Затова му предлагат да удвоят предложението си на 250 000 долара. За техен ужас, той отново отказва. След няколко дни го търсят за трети път и му предлагат 350 000 долара, за да не участва в собствения си филм. Той отново отказва. За да направиш подбно нещо, трябва наистина да знаеш какво искаш и за какво се бориш. Да знаеш истинската си цел. Продуцентите му се съгласяват да му дадат главната роля, но срещу аванс от 35 000 долара, десет пъти по-малко пари, за да носи наравно с тях рискът от провал. И той приема!
На това място Антъни Робинс го поздравява за успеха, все пак това са много пари за човек, който не може да си позволи парно и отопление в апартамента си, и пита какви са били следващите му действия, като самият той си признава, че е очаквал Слай да е отишъл да празнува. Вместо това се оказва, че той е отишъл пред магазина за алкохол, с надеждата човекът, който е закупил кучето му, да се появи отново.
Там той чака три дни, когато човекът отново се появява. Слай директно отива при него и пита дали човекът го помни. Преди месец и половина са сключили сделка за едно куче. Човекът се сеща и му благодари, децата му много били харесали кучето. Тогава Слай казва, че иска да си купи кучето обратно. Човекът е кратък. Кучето не се продава. Слай обаче настоява и предлага 100 долара за кучето, което е закупено само за 25. Човекът отказва. Слай предлага 500 долара за кучето, но човекът отново отказва. Антъни Робинс пита тогава, какво е направил Слай, при условие, че човекът не желае да продава. На това Силвестър отговаря: „Знаех целта си и желания резултат и вече имах опит с продуцентите, затова продължих да променям подхода, докато не постигнах целта си.”
„Какво ти струваше това?” – пита го Тони Робинс и получава зашеметителен отговор. Кучето се връща при Слай срещу 15 000 долара и роля в „Роки”. Точно така, човекът участва във филма. Между другото, кучето също. Бъткъс, мастифът на Роки, всъщност е кучето на Силвестър Сталоун от истинския живот.В надписите е представен като Бъткъс Сталоун.
На снимачната площадка – Слай и Бъткъс.

 

„Роки” става най-касовият филм през годината, получава няколко Оскара, включително за най-добър филм, от общо десет номинации. Никога повече Силвестър Сталоун не изпада в нищета.

Тази история не е само за артисти и писатели. Тя е за всички хора!
Линкове:
Оригиналната история, която чух за пръв път през 2010 г. услужливо изрязана за нас от цялата лекция на Тони Робинс: http://www.youtube.com/watch?v=1AjIO0HTV5w
Допълнителни интересни факти на английски език: http://www.feelingsuccess.com/sylvester-stallone/

Силвестър разказва историята сам, както и много други истории, в много повече детайли: http://www.youtube.com/watch?v=PJvPD2u3YBI

Слай и Чък малко след заснемането на Роки

 

Отново двамата преди няколко години.
Между другото Чък е завършил кариерата
си с доста завидна статистика:
Мачове: 51
Победи: 35
С нокаут: 17
Загуби: 14
Равни: 2

Ако сте харесали тази статия може да ви хареса историята на друга спортна легенда, бенефисът на Данчо Йовчев, под заглавие За героите, силата, мотивацията, волята и спорта. Също може да ви допадне статията за Духът, личната сила и историите на един учител по литература.

Много усмивки от “Блогът, който усмихва хората”!

 

Иво Топалов, Блогът, който усмихва хората, Ivo Topalov

Честит световен ден на усмивката! :)

topalov No Comments

Сертификат: “Ти беше усмихнат!”

Днес, малко изненадващо за мен, повечето интернет медии са заляти от публикации за “Световния ден на усмивката”, вместо обикновеното си, понякога не дотам позитивно, съдържание.

Трябва да си призная, че до преди малко изобщо не знаех, че има такъв, но се зарадвах изключително много когато научих.

Та това означава, че “Блогът, който усмихва хората” си има собствен празник!

Да ни е честит празника, приятели! Пожелавам безброй поводи за усмивки, щастие и веселби! Благодаря ви за подкрепата, която оказвате, вече няколко години, като четете, харесвате и споделяте статиите на “Блогът, който усмихва хората”.

Естествено, природата ми е такава, че не вярвам на всичко, което чета и не можах да повярвам, докато не проверих информацията по случая. Ето на какво попаднах:

Тази година надсловът на празника е “Направи добро дело. Помогни на някой човек да се усмихне!”. Картинката, с която започва статията, всъщност е сертификат, който се разпространява между приятели в цялата мрежа, предимно по мейл. Той завършва с думите: “Ти беше усмихнат от” и подпис на човека, който го е изпратил. Хората, които го разпространяват получават титлата “Посланник на усмивката”.

Празникът се провежда по инициатива на Харви Бол, от 1999 г. насам. Всяка година, първият петък на месец октомври е Световен ден на усмивката. Същият е измислил и дизайна на толкова добре познатото ни жълто личице, което е донесло усмивки на милиарди хора по целия свят! Мога само да си пожелая статиите и материалите в този блог да донесат толкова много усмивки. Или поне малко надежда за някой.

Източници:

Официален сайт на мероприятието, от една страна

и разбира се: Уикипедия :)

Ти беше усмихнат от: Блогът, който усмихва хората! Предай усмивката нататък, днес усмихни някой, като направиш нещо добро за него!

 

 Иво Топалов, 4.10.2013 г.

Блогът, който усмихва хората, Иво Топалов, Ivo Topalov

За героите, силата, мотивацията, волята и спорта – довиждане Данчо!

topalov No Comments

Блогът, който усмихва хората, Иво Топалов, Ivo Topalov

Снимка: www.aspekti.info

В тези дни, когато вниманието е насочено предимно към политиката, искам да обърна внимание на една неполитическа тема. Но, според мен, също толкова важна. В събота вечер, на 23.02.2013 г. се състоя бенефисът на великия български атлет Йордан Йовчев – неговото официално оттегляне от спорта. Още повече, това е една по-лична тема за мен. Големият атлет се оттегля от спортната гимнастика. Спорт, в който леля ми е едно от най-големите имена на България.

Шоуто беше грандиозно, изпъстрено от атлети, акробатични клубове, танцьори и изпълнители от най-малки (дечица, които едвам ходеха, но се премятаха като професионалисти) до най-възрастни. Участваха и ансамбълът по художествена гимнастика, и националния отбор по спортна гимнастика. Общо над 160 артисти. Не за това искам да пиша. Не искам да пиша и за тълпата, която в навечерието на големия протест се движеше като на митинг. Но с различно настроение, позитивно и енергизиращо. Деца, възрастни и хора с бастуни, които едвам се крепяха на крака, отиваха да изпратят своя любимец. Отиваха да видят своя герой. Колите не можеха да преминат по булевардите около колелото на 4-ти километър, понеже имаше твърде много пешеходци, даже и по улицата. Не искам да разказвам и за хората, които продаваха български знамена и тромби по пътя. Не това е важно.

Искам да напиша за Йордан Йовчев, с колкото може по-малко патос.

Блогът, който усмихва хората, Иво Топалов, Ivo TopalovТози човек, който никога не успя да спечели олимпийска титла, по ред причини и лоши обстоятелства, граничещи с ръба на измамата, спечели сърцата на хората. Това е най-голямото признание за скромния пловдивчанин. Да бъде национален герой.

Между разнообразните спортни изпълнения, песни и акробатични номера, в някои от които самият той участваше, Данчо се появяваше на екраните в залата и разказваше пътя си в един много интересен и поучителен филм. От малък хлапак в залата, носещ сак, който е по-голям от него, до този момент, в който всички го познават, когато вече е легенда на спорта, най-възрастния гимнастик и един от най-великите олимпийци на всички времена.

Докато слушах разказа на Данчо ми се прииска да си нося бележник и химикалка. Всъщност, аз си носех, но в залата беше тъмно и не можех да пиша заради силните емоции, които изпитвах. А исках да запомня простичките мъдрости, които идваха от този човек.

„Ако искаш много силно успеха и тренираш много усилено, става малко по-малко невъзможен!”

„Америка ме научи, че трябва да се оправям сам и да работя за това, което искам да постигна!”

Цитирам по памет и твърде възможно неточно. Но имаше поне 10 – ина мисли, които си заслужава да бъдат записани. Даже си заслужава да бъдат сложени до негов портрет във всички гимнастически салони на училищата в страната. Да служат за пример.

Блогът, който усмихва хората, Иво Топалов, Ivo TopalovДокато гледах шоуто и си мислех за силата, волята и упоритостта на този човек, в ума ми дойде интересен образ. Затворих очи и си представих си как някое малко дете, бъдещ шампион седи в залата, гледа в захлас и се вдъхновява. Защото има пример, има от кого да се учи. Дори за момент повярвах, че наистина мога да доловя мечтите на някой малък, бъдещ герой.

Върхът на вечерта беше когато олимпийския шампион Юри Кеки излезе и вдигна ръката на Данчо, точно както го направи и в Атина през 2004 година. 13 000 души в залата се изстреляха на крака, за да го аплодират. След това, когато вечерта завърши, аплодисментите продължиха повече от 10, дори 15 минути и никой не седна. Не даваха на своя любимец да слезе от сцената и да се прибере. Защото той е шампион.

Шампионът на народа!

Благодаря ти, Данчо! Ти си велик!

elif_shafak_ivo_topalov

Елиф Шафак, Политиката на художествената литература

topalov No Comments

Когато попаднах на това видео не го изгледах веднага. Изчаках да остана сам и на спокойствие. Чел съм “Любов” и различни други откъси от романите на Елиф Шафак, но винаги съм се впечатлявал от това колко умело борави с думите. Сега се убедих в това и от тази нейна презентация, където сама се определя, като “разказвач на истории”.

“Ако искаме да унищожим нещо в този живот, независимо дали е брадавица, акне или човешката душа, трябва само да го зарградим с дебели стени. То ще изсъхне отвътре.”

“Когато четем добър роман, оставяме нашите малки, уютни апартаменти назад, излизаме в нощта сами и започваме да опознаваме хора, които никога не сме срещали преди…”

Насладете се на мъдростта в думите й и майсторството в речта й, а от мен – усмихнат петък!

Иво Топалов, 25.01.2013 г.

charlie_chaplin_ivo_topalov_dictator

Вместо подарък – Речта на великия диктатор или когато думите значат много…

topalov No Comments

Напоследък много съм се размислил за ценностите и за празниците, за това какво ни движи и какво ни кара да се откажем от пътя или постигането на целите ни. Може би просто ми е такъв момента. Или може би трябва да обърна внимание на нещо. Не мога да кажа все още.

Както скоро писах, преди статия или две, напоследък попадам на много неща от Чарли Чаплин. Припомних си филма „Великият диктатор”, където за първи път гениалният комик изнася реч. За първи път изобщо неговият герой проговаря от екрана със звук. Но каква реч! Една от най-великите речи правени някога. Това означава да говориш, само тогава когато не можеш повече да си мълчиш.

По някаква неведома за мен причина днес седнах и преведох речта. Изтеглих клипчето и му сложих субтитри, за да могат всички да се насладят на прекрасните слова на този „Майстор на думите”. Затова споделям тази реч сега с вас като подарък за празниците, понеже нещо в нея ме докосна. Понеже през 2013 г. ще продължа да укрепвам надеждата в себе си, понеже няма да се откажа от своята мисия, каквото и да се случва! Ето и клипчето:

 

Мили приятели, пожелавам ви весело посрещане на 2013 г. и много сбъднати мечти. Продължавайте да мечтаете и не спирайте никога и пред нищо!

С усмивка,

Иво Топалов, 28.12.2012 г.

Блогът, който усмихва хората, Иво Топалов, Ivo Topalov

21.12.2012 г. – Краят на Света, преходът и Златният век, или силата на мотивацията

topalov No Comments

Кога да взимаме пари на заем и кога да спрем да ползваме презервативи

Блогът, който усмихва хората, Иво Топалов, Ivo TopalovВсе още не мога да върна заемите, които взех преди да настъпи последния край на Света (дотук си спомням поне 7 края и пророчества за огромен хаос). Тогава, като лековерен младеж, реших, че има нещо вярно и краят наистина ще настъпи. Ако не се лъжа, беше нещо свързано със затъмнението. Но може и да са били компютрите. Вече не си спомням, може пък тогава да бяхме заплашени от метеорит. Спомням си друго, след първоначалната уплаха и прилив на самосъжаление за всички удоволствия, които ще пропусна, реших, че няма как – ще се мре. Затова взех пари назаем от всичките си приятели и банки, до които се добрах и започнах да купонясвам. Като за изпроводяк.

Сега, като си внасям вноските в банките, които събирам малко трудно поради изборът ми да съм свободен и да пиша книги и статии (търпят се доста лишения, но има хубави перспективи да оставиш нещо след себе си), понякога малко съжалявам за лековерието си тогава. Но пък научих други уроци. После се досетих, че трябваше да попитам дали апокалиптиците са спрели да ползват презервативи 9 месеца преди края на света. Щеше да покаже доколко са уверени.

Когато наближава датата на календара на Маите, която всъщност е другата седмица, и когато ще имате последна възможност да прочетете статиите от блога ми, хората, които предвещаваха края, стават все по несигурни пред липсата на бедствия и ужасни катаклизми. Някои дори започнаха да отстъпват и да обясняват как не ставало въпрос точно за Край, и не точно на света. Не сме били разбрали. Всъщност идвал вибрационен преход. Сега сме щели да минем в по-високо ниво, което щяло да стане някак си неусетно. В смисъл, не че няма да се мре, ама ще се случи полека. Тези, които са готови, ще минат в по-горно ниво и следващо измерение, но няма да усетят нищо. Тези, които не са готови за прехода, щели да бъдат обречени да умрат и щели да отидат на друга планета. Но засега – нямало да усетят нищо…

Тук си правете изводите сами, аз няма какво да коментирам. Малко съжалявам, че ще се наложи да публикувам книгата си след Края на Света, когато знам ли кой ще я чете, но сега искам да погледна малко по-иначе на всичко това. Има едни от тези хора, които казват, че след като мине тази дата – 21.12.2012 г., ще дойде Златният век. Тези ми допадат най-много, понеже са най-готините от всички апокалиптици. В смисъл те казват, че ще има катаклизми, че много хора ще умрат, но сме щели да оцелеем. И който оцелее, ще се радва. Идва Златният век. Технологиите ще напреднат, всичко ще стане безплатно и всички ще могат да си позволят всичко, което им е необходимо. Образно казано, по улиците ще потекат мед и мляко, а от водопровода – вино. Или това май не ни е чак толкова необходимо.

Тези хора ми харесват, защото дават и препоръки как да оцелеем на въпросната дата и да се радваме на благополучието след това. Тези съвети включват да бъдем позитивни през цялото време. Да медитираме много, за да запазим спокойствието на ума си. Да разбираме хората, които изберат да не преминат в по-високо ниво и да бъдем мили към тях, но да не ги оставяме да ни влияят негативно.

Подкрепям с две ръце. И който ги послуша, моля да продължи да прави това и след Края на Света. Медитацията успокоява ума. Дори да отидем на риба и да гледаме плувката може да бъде медитация (освен ако това не е в разрез с моралните ни ценности, не се усмихвайте, има и такива). А спокойният ум ни дава много възможности да се справяме с ежедневието без стрес.

Да бъдем позитивни през цялото време ни помага да се справяме с живота като цяло. Четох едно изследване наскоро, в което се казваше, че песимистите са почти 10 пъти по-точни в преценката си за реалната ситуация. Но пък не правят нищо, за да я променят. Оптимистът от своя страна, въпреки че е малко заблуден и отнесен, се самозаблуждава по пътя си към успеха. Всеки път си казва нещо, което не може да хрумне на песимист. Той си казва:”О, справих се просто прекрасно, а следващия път сигурно ще се справя още по-добре!”. И продължава да се самозаблуждава. Така да се каже – здравословен оптимизъм, който ни движи напред.

Да приемаме другите винаги е много важно. Важно е за мира със себе си. Колко от вас имат колежки или колеги, с които работят в една и съща стая и които не могат да се примирят с действията на другите. Постоянно говорят за това как никой не ги разбира и как всички се опитват да ги подведат. Злословят и обвиняват колегите си, приятелите, родителите и т.н. Това е липса на приемане на другите. А другите правят каквото правят и ние не можем да направим нищо за това. Това е само техният избор. Когато негодуваме срещу някой, това е обратното на приемане, но това натоварва най-вече нас самите. В този смисъл можем да негодуваме срещу тези, които не искат да минат в друго ниво. Но можем и да ги приемем, но да не ги оставяме да ни влияят негативно.

Ако това са съветите, които ще ни отведат в Новия свят и в Златния век, тогава подкрепям с две ръце. Всъщност, от две години пиша и организирам събития, които казват точно това. Позволете само да добавя още нещо.

Златният век е вече тук. Сериозно. Не знам какво ще дойде след 21.12.2012 г. , но знам какво е вече тук. Замислете се. Лекуваме повече болести отколкото някога е било възможно, продължителността на човешкият живот е удвоена (ако доживееш 60 години без рак, шансът да стигнеш да 87 години е 80%). Имаме тоалетни в домовете си. Електричество, което осветява даже улиците. Щом четеш това, значи имаш и интернет, този невероятен прозорец към света и познанието. Преди е трябвало да учиш с години, за да придобиеш знания, които сега можеш единствено с един клик в Гугъл да прочетеш. Можем да пътуваме по-бързо от когато и да било в историята на човека. Имаме електронни книги, цигари и часовници. Изумително, нали. Ако не потече вино от водопровода скоро пък, на!

Имаме всичко, което ни е необходимо. Единствено към съветите на готините позитивни апокалиптици бих добавил, че ни е необходима и огромна доза мотивация. Мотивация за работа, мотивация за живот с пълни шепи. Тя идва лесно, когато сме наясно какво искаме и защо го искаме. Най-добре е, когато идва отвътре, а не от външно одобрение, но за това – някой друг път. И е постижима. Мотивацията е постижима за всеки, който иска всеки ден да се справя все по-добре.

Оставям ви с пожелания за весели и мотивирани празници и ще се видим след Края на света!

Усмихнат ден!

Иво Топалов, 14.12.2012 г.

Бюлетин

Запиши се в бюлетина, за да:

- научаваш пръв за новите статии и съдържание на Блогът, който усмихва хората
- да получиш веднага комикс за новогодишната резолюция
- да изразиш по този начин своята подкрепа към моите начинания и инициативи (Благодаря ти предварително)





Име (задължително)

Email (задължително)

 Искам да получавам поща от БКУХ

Фейсбук