Tag Archives: книга

Иво Топалов, Блогът, който усмихва хората, Ivo Topalov

Ценните книги и безценните подаръци

topalov No Comments

Книгите, както много хора могат да се досетят, винаги са имали особено значение за мен. Още преди да се заема сериозно с тях и да стана писател, те ми бяха на сърце. Затова много се зарадвах онзи ден, когато получих шеговито предизвикателство от моят адаш Иво Димитров, да изкажа мнението си за книгата като подарък. И едно деликатно напомняне… :)

Първо, трябва да призная, че имаше голям период от детството и тинейджърските ми години, когато бойкотирах всякакво четене (дори на учебници и учебен материал). Вярвах, че съм дете на дигиталната ера и книгата беше вехто и не съвсем примамливо занимание. И имах по-интересни неща, с които да се занимавам.

След това постепенно започнах да попрочитам по някой много препоръчан от приятели откъс от книга, разказ и дори, в редки случаи, по някое цяло произведение. Това ме накара да се чувствам добре. Минах и през периода на книгите-игри. Благодарение на това увеличих постепенно четенето с цели заглавия от фантастиката и художествената литература (отново препоръчани или умело подбрани според корицата, която трябваше да съдържа нинджа или холивудска звезда) и някои по-сериозни произведения. И съвсем неусетно, научавайки нови неща, забавлявайки се по съвсем различен начин от така обичаните телевизионни игри и компютри, стигнах до един момент, в който винаги около себе си имах поне една книга, която жадно поглъщах, общувах с приказните герои, създадени от мъдри хора, понякога живели столетия преди мен, черпех знания и разкази от далечни земи и различни светове, които ме караха да се чувствам по-жив и дори по-смислен. Сякаш с всяко томче аз ставах малко по-буден, а умът ми се упражняваше в опити да разгадае сюжета на поредната заплетена история.

Тези, които четат, знаят за какво говоря. Преживяването от четенето, от досега с голямото изкуство е различно. Но не може да се каже от какво. Просто „различно” от всичко останало. Когато четеш, сякаш ставаш по-богат, сякаш преживяваш и възприемаш опита на друг човек, който майсторски е бил облечен в думи, само за да се превърне отново в образи, когато влезе в необятното ти въображение. Както мъдрецът беше казал, „четящият може да изживее хиляди животи между раждането и смъртта”.

След това леко отклоняващо въведение (крайно необходимо според мен) искам да се върна на основният въпрос, поради който се захванах изобщо с тази статия, а именно:

Струва ли си да се подаряват книги? Книгата става ли за подарък?

Трябва да знаете, че аз подарявам предимно книги! Според мен книгата не само става, но в мнозинството случаи е най-адекватният подарък. Може би не за сватба например, но по всякакви други поводи на приятели, роднини, познативинаги намирам някоя книга, с която искам да споделя по нещо с тях. Но не просто да им преразкажа, не, това няма да е достатъчно. Искам да им подаря преживяването, което аз съм имал, когато знам, че то би имало някаква стойност за тях. Може да сме си говорили по някаква тема или просто докато съм чел нещо да съм се сетил за даден човек, след което знам, че той трябва да прочете дадена книга. Или поне, че аз искам да го направи.

А подаряването на книга е истинско изкуство. Особено ако успеете на подходящия човек да изберете правилната книга. За да стане това, трябва да познавате човека. И да сте чели книгата, която подарявате. Освен това, трябва да сте деликатни, въпреки огромното нетърпение, което изпитвате да разберете какво е мнението на получаващия за прекрасния ви избор. Намекнете за темата, която ви е провокирала да подарите конкретното произведение, но никога не разказвайте подробности. Рискувате подаракът ви никога да не бъде отгърнат. Освен това е хубаво, ако напишете малко послание, за да си спомнят хората, че именно вие сте им подарили тази хубава книга. Тук умерен намек също е уместен, но трябва да се ограничите до един намек (или подсмихване при подаряване или намигане в посланието, което пишете, не може и двете), иначе започвате да изглеждате подозрително… и понякога неприятно лукаво. На последно място, трябва да сте подготвени подаръкът ви да бъде прочетен много месеци, след като според вас е бил актуален за дадения човек или дори никога да не бъде докоснат. И вие не трябва да изразявате разочарованието си, нито пък да се обиждате за това. Това не е ваша работа, нито пък ваше решение. Отговорността ви свършва с момента на подаряване.

Само едно малко допълнение към това как подбирам подаръците си – ако случайно познавам автора и знам, че книгата е хубава, тогава предпочитам да си купя от неговите книги и да помоля за лично послание към получателя. Много е шик и винаги е приятно да получиш такова! Другото, което правя, е, че когато много ми хареса някоя книга от библиотеката (или от пиратските сайтове – да, за свой и чужд ужас понякога чета книги от пиратски сайтове… знам, че не е правилно…), тогава винаги си купувам и подарявам някому книгата. Това е моят малък реванш, че съм прочел произведението безплатно. (Само да уточня, не съм подарил всяка книга, която съм прочел безплатно, но от някои от най-добрите съм изкупил по пет, а в единични случаи – дори по десетина бройки – все за подаръци).

И накрая искам да отбележа, че книгата не е материален подарък, поне за мен. Това, което се намира между кориците, може в някои случаи да бъде истиско съкровище и многократно да надхвърли цената на материалното книжно тяло. Никога не знаем коя дума ще се окаже сламката, която кара камилата да се срине или камъчето, което преобръща колата. Понякога и една дума, казана на точния момент, на точното място, може да ни помогне, да ни спаси от другите или от самите нас, също и да ни посочи посоката, ако сме загубили пътя си. А нима майсторството с думите не е именно в това, да създадеш подходящия момент, за да бъде чута правилната дума?

Във всеки случай благодаря за хубавото и смислено предизвикателство на Иво Димитров и неговия блог!

А на всички останали пожелавам усмихнат ден или разгледайте някои от другите статии, между които има няколко за книги, като например миналата – за “Изкуството да бъдеш егоист” на Йозеф Киршнер или пък прегледа на романа “Рай”!

Иво Топалов, Блогът, който усмихва хората, Ivo Topalov

Размисли от панаира

topalov No Comments

Миналата седмица завърши международният панаир на книгата в София. Аз също присъствах, както може да се очаква, и това беше невероятно изживяване. От присъствието на събитието до обикалянето между щандовете в издирване на съкровища, което е познато на всеки запален „либрофил” и „либрохолик”. Там също се случи нещо, което ме наведе на сериозен размисъл и реших да го споделя тук.

Преди всичко имах честта да се срещна с много писатели, читатели и изложители. Има нещо специално в хората, които се занимават или се интересуват от книги. Не мога да го определя. Може би са малко по-присъстващи. Или пък има някаква искрица в очите им, която прави погледа им по-смислен, сякаш издава, че има някой зад „прозорците на душата”. А може и да си внушавам и само аз да имам подобно усещане. От друга страна, имах и честта да бъда поканен на щанда на ИК „Хермес”, за да разписвам книги и тогава се появиха много неочаквани приятели и познати. Дори хора, с които не се бяхме виждали от повече от десетилетие, което докосна сърцето ми и ме разчувства.

Няма да разказвам за всички тези срещи, но искам да разкажа за едно конкретно общуване. Минах да поздравя един добър познат и, на щанда, на който бяха изложени книгите му, беше седнал възрастен мъж, очевидно потопен в разговор с него. Познатият ми (умишлено не споделям името му) се занимава с личностно развитие и пише книги. Той реши, че трябва да ме запознае с човек, с когото разговаряха. Човекът се изправи на крака, поздрави ме и се здрависа, размахвайки бастуна със свободната си ръка. Едвам успях да си кажа името и човекът започна разпалено и ентусиазирано да ми продава книгите на моя познат.

–          И да знаете, в момента, в който прочетете книга „Х” или дори първите няколко глави на книга „Y”, ще се промените веднага. – каза той.

„Момент сега. А аз наистина ли имам нужда от промяна? Промяна от какво, към какво? Наистина ли това е книгата, която ще ме научи или нещата, написани в нея, вече са ми известни и съм ги преживял? Освен това, кой си ти, че ми препоръчваш каквото и да било, от коя позиция? Единствено поради факта, че си по-възрастен от мен? Нима възрастта е фактор за авторитет по-незначим от преживяванията и още повече – от това какво съм научил от всичко, което ми се е случило?” Тези въпроси минаха като светкавица през главата ми, но продължавах да се усмихвам и да стискам подадената ми ръка.

Това не е ли показателно за толкова много от нас, хората? Нямаме истински интерес към другия човек. Не успяваме да задържим вниманието си върху него достатъчно дълго дори и само за да научим името му и с какво се занимава. Откъде идва и накъде се е запътил. (След това, ако стане въпрос, обясняваме на наши приятели, че не можем да помним имена –не е в способностите ни. Ние просто ги забравяме в момента, в който хората ни се представят. Вместо да признаем пред себе си, че дори не се и опитваме да се поинтересуваме от другите, и в момента на представянето мислим само и единствено за това как изглеждаме НИЕ в очите на другия. Питали са ме много пъти как така помня толкова много имена и не се бъркам. Истината е, че нямам система. Просто когато другите говорят, аз слушам.) Веднага се впускаме в това да препоръчваме книги, да се правим на интересни или да се опитваме да привлечем вниманието върху себе си.

Разговорих се с този човек и му разказах за няколко други книги (без да омаловажавам книгите на моя познат, които ми препоръчваше, защото те безспорно са ценни, както е и самият им автор), които бяха на същия етаж, някои от които писани преди векове, също способни да променят животи. Между кориците на много книги се съдържат зрънца от истините, които, ако попаднат на правилната почва, могат да израснат във вдъхновяващи идеи или смели начинания. В мечти за далечни земи или копнежи и трепети на сърцето.

Накрая разговоряхме за внуците му и за това колко пригодни за този свят се раждат децата вече. Той разказа как е наблюдавал внучето си, което, още неможещо да говори, с течаща лигичка по брадата,се справя с таблет без никакви проблеми, сякаш е родено с него в ръцете. Разделихме се със спомена за думите на великия Луис Армстронг от последния куплет на може би най-известната му песен „What a wonderful world”. Спомнях си ги наизуст, понеже скоро ги използвах в презентацията на новия ми роман „Докторът”:

„Чувам деца как плачат

и ги гледам как растат,

те ще научат много повече,

отколкото аз изобщо някога ще знам…”

Сачмо е прав, светът наистина е прекрасен и този дядо беше открил това в своя внук!

Хубави, светли и усмихнати дни от „Блогът, който усмихва хората”!

Иво Топалов, Блогът, който усмихва хората, Ivo Topalov

Разочарованието или защо някои книги просто не трябва да бъдат филмирани

topalov No Comments

 

Книгата е спечелила “Хюго” и “Небюла”
Тук няма да става въпрос за разочарованието и несгодите,
които ни движат напред, и които могат да действат на душата както пръчката
действа на магарето, за да ни придвижват напред по пътя ни. Друг път съм
споделял за това какво мисля за изолацията и несгодите, които ни се случват, в
статията „За компанията на другите и мирът със себе си” обяснявам точно какво
имам предвид.
Тук обаче ще стане въпрос за обикновеното разочарование. За
това, което не те придвижва по пътя напред, а дори напротив – задържа те и те
спира. И си даваш сметка, че времето ти е било пропиляно.
Тази година беше филмирана една от моите най-любими книги на
всички времена – Играта на Ендър от Орсън Скот Кард.
За да добиете представа колко ми е любима тази книга ми позволете да ви кажа
няколко неща. Чел съм я повече от десет пъти. Може би дори повече от двадесет.
Последните 16 (шестнадесет) години не е имало лято, когато да не съм я прочел
поне веднъж. Всеки път историята ме вълнува и си припомням колко са важни
ценностите, които човек може да има и колко е важно да живееш така, че да не те
е срам от нищо, което правиш. Всъщност не мога да си представя лятната ваканция,
дори да е по-къса от седмица, както ми се случва последните няколко години, без
деня, който отделям на Ендър и невероятната история за това как света е спасен
от едно малко дете. Копието, което притежавам е с размера на библиотека
„Галактика” и е отпечатано от Роял 77, за първи път в България през 1993 г..
Повече от половината ми страници са подлепени с хартиено тиксо, а много от
останалите ще се нуждаят от такова след следващото прочитане, което предполагам
ще бъде някъде около края на юли 2014 г. Във втората си книга използвам
структурен похват от Играта на Ендър за разделяне на сюжетните линии по един
особен, но много смислен и, надявам се, много привлекателен начин.
Накратко, за какво става въпрос в книгата. В далечното
бъдеще Земята е пренаселена, но всички хора са обединени и се възстановяват от
атаките на извънземна цивилизация, наречена бъгерите. Никой не знае защо сме се
били с тях, но те просто идват и ни нападат. На два пъти. И двата пъти
оцеляваме по чудо. В третата война ни е необходим най-брилянтния и добре обучен
командир. Военните откриват, че децата мислят по-бързо, креативно и качествено
от възрастните, тренират по-отдадено и изобщо имат качества, които възрастните
са забравили. Ендър, на своите крехки десет години, се превръща в
най-блестящият войн, който човечеството е раждало. Военните и системата им за
наблюдение, започват да се опитват да го отведат до границата на възможностите
му, включително и с мръсни трикове, за да видят дали могат да му поверят
командването на армията на човечеството. Не искам да ви издавам повече.
Някои от силните черти на книгата са това, че авторът
предвижда създаването на социалните мрежи, още през далечната 1985 г., когато
единици са имали удоволствието да се докоснат до интернет, а да отидеш в гората
откъдето да комуникиураш с останалите щеше да стане повод да затворят автора в
някоя болница, ако книгата му не беше художествена фантастика, ами го беше
казал в някакъв разговор например. Освен това в книгата, въпреки че има някаква
политическа окраска, която не ми допада и да не съвпада с моите вярвания, се
поставя въпроса за човешките ценности, които са над някакви идеологии, поставят
се и множество други въпроси, за достойнство, убеждения, отношения с другите и
посвещаване на дадена цел. Не половинчатото посвещаване, в което не сме сигурни
дали искаме да постигнем целта си или да гледаме телевизия, а посвещаването на
цялото същество на една единствена цел. Вярвам, че този пламък е горял в очите
на древните пророци и светци. И липсва на повечето от съвременните „духовни”
хора. Не искам да влизам в тази тема, затова спирам с тази метафора.

Орсън Скот Кард малко
след написването на книгата

 

Тази книга някак си остана незабелязана в България, както и
много други ценни културни произведения по различни причини и фактори – от
реклама до недостъпност за дълго време. Въпреки това, аз не съм единственият й
фен. Всъщност тя е една от най-продаваните книги в историята на
книгоиздаването. Разбира се, далече е от „Малкия принц”, или „Повест за два
града” (две от най-четените книги в историята на света), но определено „Играта
на Ендър” има своята публика. От първата година, в която е написана – 1985, тя
попада в листа на Ню Йорк Таймс за най-продавани книги и не излиза от него до
ден днешен. Всъщност най-долната позиция, в която се озовава е около 40-та
(тази информация е по спомен отпреди пускането на филма и трябва да бъде
проверена допълнително, понеже интернет е залят от нова информация за филма, то
не можах да открия статията). Сега през последните 60 седмици тя отново е в
челните 25 места на списъка, а от лятото го оглавява. Освен това, книгата е преведена
е на 33 езика, а след проведената анкета, читателите в Amazon.com я включват в списъка с„Най-добрите книги на хилядолетието” (на 32-ра позиция от общо 50 заглавия).
Стига толкова, надявам се да сте разбрали какво означава
тази книга за мен и защо е толкова значима за още много хора в целия свят.
Когато излезе филмът тази година, с баща ми, който също я харесва и я е чел
няколко пъти, се заредихме пред касите на киното. Да, позачудихме се, понеже и
двамата имаме лош опит с филмираните любими произведенеия, но все пак решихме,
че трябва да се гледа. Взехме си пуканки и зачакахме. Филмът започна. Сега, не
искам да съм груб, но мисля, че бяха филмирали някаква друга книга.
Харисън Форд всъщност прави добра роля
Почти през цялото време някакви деца летяха в безтегловност
по екрана. Бяха пропуснати така важните сцени със сестрата и брата на главния
герой, Ендър Уигин. Нямаше нищо от умозрителното преживяване на детето, което
трябваше да се превърне в безгрешно човешко същество, да извърши огромен скок в
личностното си развитие, да стане емпат и да разбира другите напълно, и да ги
обича, за да може да спаси света и да се справи с нечовешките
предизвикателства, пред които го изправяше военната машина. Тотално
разочарование или най-лошо похарчените ми 10 – ина лева за цялата година (без
пуканките).
Самият филм, сам за себе си не е лош и има даже доста
интересни специални ефекти. Бих го препоръчал на някой, който не е чел книгата
или дори не е чувал за нея. Може да му бъде интересен. Но ако сте се докоснали
до вътрешния свят, на съвършения и невинен, и в същото време смъртоносно опасен
Андрю Уигин, просто не гледайте този филм. Дори участието на Харисън Форд и Бен
Кингсли не можаха да го спасят (на последния по някава неведома причина
режисьорът му беше татуирал цялото лице. Причината остана мистерия за мен дълго
след като излязох от салона, та до сегашния момент, когато вече не ме
интересува). Загубено време.
Бен Кингсли като Мейзър Ракъм

 

Единствения плюс на този филм бе, че стана причина Играта на Еднър да бъде преиздадена на българския пазар и да достигне до още повече хора.
За съжаление не съм виждал дали са направили нов превод и каква им е
редакцията, затова не мога да препоръчам на сто процента пред старото издание,
но все пак е по-добре от нищо, нали?

 

И последно, все пак ето и трейлърът към филма, поне той е
приятен за гледане и съдържа в общи линии всичко, което си заслужава да се види
в него:

 

Бюлетин

Запиши се в бюлетина, за да:

- научаваш пръв за новите статии и съдържание на Блогът, който усмихва хората
- да получиш веднага комикс за новогодишната резолюция
- да изразиш по този начин своята подкрепа към моите начинания и инициативи (Благодаря ти предварително)





Име (задължително)

Email (задължително)

 Искам да получавам поща от БКУХ

Фейсбук