Tag Archives: интересни четива

Иво Топалов, Блогът, който усмихва хората, Ivo Topalov

Ценните книги и безценните подаръци

topalov No Comments

Книгите, както много хора могат да се досетят, винаги са имали особено значение за мен. Още преди да се заема сериозно с тях и да стана писател, те ми бяха на сърце. Затова много се зарадвах онзи ден, когато получих шеговито предизвикателство от моят адаш Иво Димитров, да изкажа мнението си за книгата като подарък. И едно деликатно напомняне… :)

Първо, трябва да призная, че имаше голям период от детството и тинейджърските ми години, когато бойкотирах всякакво четене (дори на учебници и учебен материал). Вярвах, че съм дете на дигиталната ера и книгата беше вехто и не съвсем примамливо занимание. И имах по-интересни неща, с които да се занимавам.

След това постепенно започнах да попрочитам по някой много препоръчан от приятели откъс от книга, разказ и дори, в редки случаи, по някое цяло произведение. Това ме накара да се чувствам добре. Минах и през периода на книгите-игри. Благодарение на това увеличих постепенно четенето с цели заглавия от фантастиката и художествената литература (отново препоръчани или умело подбрани според корицата, която трябваше да съдържа нинджа или холивудска звезда) и някои по-сериозни произведения. И съвсем неусетно, научавайки нови неща, забавлявайки се по съвсем различен начин от така обичаните телевизионни игри и компютри, стигнах до един момент, в който винаги около себе си имах поне една книга, която жадно поглъщах, общувах с приказните герои, създадени от мъдри хора, понякога живели столетия преди мен, черпех знания и разкази от далечни земи и различни светове, които ме караха да се чувствам по-жив и дори по-смислен. Сякаш с всяко томче аз ставах малко по-буден, а умът ми се упражняваше в опити да разгадае сюжета на поредната заплетена история.

Тези, които четат, знаят за какво говоря. Преживяването от четенето, от досега с голямото изкуство е различно. Но не може да се каже от какво. Просто „различно” от всичко останало. Когато четеш, сякаш ставаш по-богат, сякаш преживяваш и възприемаш опита на друг човек, който майсторски е бил облечен в думи, само за да се превърне отново в образи, когато влезе в необятното ти въображение. Както мъдрецът беше казал, „четящият може да изживее хиляди животи между раждането и смъртта”.

След това леко отклоняващо въведение (крайно необходимо според мен) искам да се върна на основният въпрос, поради който се захванах изобщо с тази статия, а именно:

Струва ли си да се подаряват книги? Книгата става ли за подарък?

Трябва да знаете, че аз подарявам предимно книги! Според мен книгата не само става, но в мнозинството случаи е най-адекватният подарък. Може би не за сватба например, но по всякакви други поводи на приятели, роднини, познативинаги намирам някоя книга, с която искам да споделя по нещо с тях. Но не просто да им преразкажа, не, това няма да е достатъчно. Искам да им подаря преживяването, което аз съм имал, когато знам, че то би имало някаква стойност за тях. Може да сме си говорили по някаква тема или просто докато съм чел нещо да съм се сетил за даден човек, след което знам, че той трябва да прочете дадена книга. Или поне, че аз искам да го направи.

А подаряването на книга е истинско изкуство. Особено ако успеете на подходящия човек да изберете правилната книга. За да стане това, трябва да познавате човека. И да сте чели книгата, която подарявате. Освен това, трябва да сте деликатни, въпреки огромното нетърпение, което изпитвате да разберете какво е мнението на получаващия за прекрасния ви избор. Намекнете за темата, която ви е провокирала да подарите конкретното произведение, но никога не разказвайте подробности. Рискувате подаракът ви никога да не бъде отгърнат. Освен това е хубаво, ако напишете малко послание, за да си спомнят хората, че именно вие сте им подарили тази хубава книга. Тук умерен намек също е уместен, но трябва да се ограничите до един намек (или подсмихване при подаряване или намигане в посланието, което пишете, не може и двете), иначе започвате да изглеждате подозрително… и понякога неприятно лукаво. На последно място, трябва да сте подготвени подаръкът ви да бъде прочетен много месеци, след като според вас е бил актуален за дадения човек или дори никога да не бъде докоснат. И вие не трябва да изразявате разочарованието си, нито пък да се обиждате за това. Това не е ваша работа, нито пък ваше решение. Отговорността ви свършва с момента на подаряване.

Само едно малко допълнение към това как подбирам подаръците си – ако случайно познавам автора и знам, че книгата е хубава, тогава предпочитам да си купя от неговите книги и да помоля за лично послание към получателя. Много е шик и винаги е приятно да получиш такова! Другото, което правя, е, че когато много ми хареса някоя книга от библиотеката (или от пиратските сайтове – да, за свой и чужд ужас понякога чета книги от пиратски сайтове… знам, че не е правилно…), тогава винаги си купувам и подарявам някому книгата. Това е моят малък реванш, че съм прочел произведението безплатно. (Само да уточня, не съм подарил всяка книга, която съм прочел безплатно, но от някои от най-добрите съм изкупил по пет, а в единични случаи – дори по десетина бройки – все за подаръци).

И накрая искам да отбележа, че книгата не е материален подарък, поне за мен. Това, което се намира между кориците, може в някои случаи да бъде истиско съкровище и многократно да надхвърли цената на материалното книжно тяло. Никога не знаем коя дума ще се окаже сламката, която кара камилата да се срине или камъчето, което преобръща колата. Понякога и една дума, казана на точния момент, на точното място, може да ни помогне, да ни спаси от другите или от самите нас, също и да ни посочи посоката, ако сме загубили пътя си. А нима майсторството с думите не е именно в това, да създадеш подходящия момент, за да бъде чута правилната дума?

Във всеки случай благодаря за хубавото и смислено предизвикателство на Иво Димитров и неговия блог!

А на всички останали пожелавам усмихнат ден или разгледайте някои от другите статии, между които има няколко за книги, като например миналата – за “Изкуството да бъдеш егоист” на Йозеф Киршнер или пък прегледа на романа “Рай”!

Иво Топалов, Блогът, който усмихва хората, Ivo Topalov

Изкуството да бъдеш егоист

topalov No Comments

“Приключението да живеем щастливо – дори когато това не се харесва на другите”

Позабравената книга на австрийският писател Йозеф Киршнер, която ни учи как да живеем първо за себе си, а чак след това за другите.Това е една от първите книги за личностно развитие, която някога прочетох. Най-напред беше Наполеон Хил, след това – „Манипулирайте, но правилно” на същия Йозеф Киршнер, и след това тази книга – Изкуството да бъдеш егоист“.

Признавам, че я бях забравил и, може би, никога не съм я разбирал, докато миналия месец не попаднах случайно на книгата в една библиотека и нещо в мен  ме накара да  я взема. Трябва също така да отбележа, че с тази книга са свързани и някои от ранните ми юношески травми. Поглъщайки жадно страниците й, в ранните си тинейджърски години, аз се изправих пред скандализираните от заглавието й възрастни авторитети, които ме атакуваха с думи и фрази от типа на „Да, типично е да имаш лошо държание, след като мислиш само за себе си!” или „Може да се очаква такова поведение от някой, които се учи как да бъде егоист и да не зачита по-възрастните!” или „Който мисли само за себе си, другите го смятат за егоист и не го зачитат!” И още много в същия род и вид.

Тогава се предадох пред натиска и зарязах принципите, постулирани в този философски труд, а скоро след това книгата изчезна и от библиотеката ми. Сиурно се бяха погрижили да не съм вече егоист. Ако бях по-уверен в себе си и бях възприел дори малка част от това, което пише Киршнер, може би целият ми живот щеше да се стече по друг начин. Човек не знае.

Сега, прочитайки отново книгата, погледнах на нещата с нови очи и, смея да кажа, я преоткрих. Рядко (почти никога) някое четиво ме предизвиква да пиша за него, освен ако не трябва да напиша анотация (което не съм правил за никое издателство вече повече от година). Но намерих в нея някои бисери, които ми се ще да споделя с повече хора, тъй като смятам, че могат да им бъдат полезни.

Самият Йозеф Киршнер е писател, (1931 г. – ) и името му в Германия и Австрия се нарежда редом с Дейл Карнеги и Наполен Хил. Минал е през цял букет от разнородни професии, нещо, с което обикновено се отличават търсещите умове. Преуспял е материално и се радва на престижна позиция в обществото.

Въпреки провокативните заглавия, които слага на творбите си, работата му е насочена най-вече към стремежа за изграждането на цялостна и самостоятелна личност. Също така към създаването  на успешна стратегия за живот, която да бъде индивидуална и съобразена с личните възможности на всеки негов читател.

„… изкуството да бъдеш егоист се състои предимно в това, да планираме живота си сами според своите представи и съзнателно да осъществяваме този план. Това отношение към живота изисква да се вслушваме повече в самите себе си, отколкото във внушеното ни от другите.”

В „Изкуството да бъдеш егоист” авторът разисква теми като поемането на лична отговорност за собствените неуспехи, изграждането на сигурност в себе си и вътрешна опора, интелигентния егоизъм, в който мислим първо за себе си и осигуряваме първо себе си, а едва след това се опитваме да помагаме и обгрижваме други. Разглежда също принудата на съвременното общество и семейство постоянно да повишаваме постиженията си, без да имаме време да им се насладим и, не на последно място, как да познаем своята територия и как да я отбраняваме срещу трите основни начина, с които другите искат да ни подчинят и завладеят (подчинение, подкупване и изкушаване).

Освен всичко гореизброено, той докосва и много фундаментални теми за човешкия живот, които разглежда от позицията на собствения си опит и с изобилие от примери.

Относно ентусиазма да се месим в живота на другите и да ги поучаваме с цел да спестим някои трудности, през които самите ние сме минали, той пише:

„Нашето близко до ума, но тогава крайно непопулярно заключение беше: „Безсмислено е да натрапваме на някой своите мерки за благосъстояние, ако при него неприятностите не са нараснали до такава степен, че той сам да промени положението си.”

Или иначе казано: За да доведе до смислени резултати, всяка инициатива за промяна изисква достигане на определена степен на естествено развитие.”

Горното напомня много отношението на Антъни де Мело, който казва, че за да има истинска промяна, човек трябва да е страдал достатъчно.

Относно поемането на риск и страховете ни от провал Йозеф Киршнер пише:

„Безброй домакини се измъчват от своята домашна работа. Обаче единственото, което предприемат срещу безрадостното си всекидневие, се състои в това да обвиняват другите. Искат да се сбъднат мечтите им, обаче се боят от свързания с тях риск. Почти няма човек, който да не мечтае за промяна, приключения и трескаво напрежение, свързано с тях. Но търсят ли те тези приключения и това напрежение? Не. Дори ги заобикалят отдалеко. Преживяват всичко, което им се иска да преживеят, само от втора ръка. От книги, вестници, от киното и телевизията. Пасивното съпреживяване от сигурно разстояние е най-скромният вид заблуда, но той ги задоволява.

Но никой не може да живее мечтания живот, ако избягва опита, който сам трябва да събере. Защото само в този опит се състои истинския живот.”

Относно способността ни да се наслаждаваме на ежедневния си живот и всяка малка стъпка, която предприемаме към постигането на нашите цели, той разглежда умението ни да си създаваме удоволствие от всяко нещо:

„Това не са знания, които могат да се получат от книгите. Те не са резултат от научни изследвания. Нито пък на други способности, които имаме или нямаме. Те по-скоро са лично решение, което всеки трябва да вземе сам, за да осъществи по този начин обрат към по-добро в отношението си към всекидневния живот. Всеки може да каже:

–          От днес нататък ще пия виното така, че всяка отделна глътка да ми доставя удоволствие. По същия начин ще се държа и в любовта.

–          Или: Във всичко, което правя, ще се наслаждавам на всяка отделна стъпка, която е необходима, за да се достигне дадената цел.

–          Или: Следващата неделя аз не просто ще подкарам колата, така че да достигна до целта си по най-бързия начин. Вместо това ще си оставя време, за да се насладя на всичко, което ми хареса по пътя.

Решението за стратегията на малките стъпки като основна житейска нагласа е повече от рецепта как да правим нещата по-различно от досега. Тя е началото на обновяване на нашия твърде монотонен живот.”

Йозеф Киршнер продължавада разсъждава за силата на волята. Според него прехвалената сила на волята всъщност е само и единствено пречка пред нас, понеже от момента, в който решим, че „трябва” да успеем това събужда единствено напрежение и отбранително поведение в нас. Той разглежда нещата от една друга гледна точка:

„Причината за изключителните постижения на много хора в никакъв случай не е тяхната воля, а страхът да не се провалят. Този страх от неуспеха като мотив за нашите действия има последици, които се отразяват съдбовно, не само на самите нас, но и на околните. По всяка вероятност там се крие ядрото на цялото твърдоглавие, с което толкова хора принуждават себе си и другите да вършат неща, които не им се вършат.”

Почти в самия край на книгата авторът дава един от най-мотивиращите си съвети:

„Никоя революция не е по-възможна от революцията на решителното самоутвърждаване на всеки един от нас. Според своите възможности. Според своите способности. Според своите знания за закономерностите, които водят до пълното разгръщане на личността.

Понеже никой не е заинтересуван да ни осигури най-добрите оптимални предпоставки за развитие, всеки от нас трябва да го направи сам.

Понеже никой не иска и не може да поеме отговорността за нашето щастие, трябва сами да я поемем. Понеже доникъде няма да стигнем, ако прехвърлим на другите вината за собственото си нещастие и недоволство, трябва сами да вземем в ръце живота си.

Най-добре е да започнем тази революция още днес. И да не престанем никога.”

Ако статията ви е харесала, тогава моля споделете я с приятели. Можете също да прочетете и съветите за успех на Арнолд Шварценегер или интервюто с британския психиатър д-р Менис Юсри, според който всеки може дабъде милионер.

Ако искате да получавате други подобни четива, моля запишете се в мейллиста на „Блогът, който усмихва хората” (формулярът е в контакти), което е най-сигурният начин, че няма да пропуснете нищо, особено след последните промени в логаритмите на Фейсбук.

Усмихнат ден!

(изд. Кибеа, 1994 г., София. Автор Йозеф Киршнер, австрийска, обществена библиотека)

Иво Топалов, Блогът, който усмихва хората, Ivo Topalov

Силвестър Сталоун или Историята на Роки

topalov No Comments

 „Вярвам, че съществува
вътрешна сила, която създава победителите или губещите. И победителите са тези,
които наистина слушат истината на сърцето си.”
– Силвестър Сталоун
Трябва да си призная, че преди време не харесвах Силвестър Сталоун. Да, гледах филми с него, радвах му се на някои от ролите, но не го ценях особено като актьор или герой. Мина време обаче и случайно прочетох преразказа на едно интервю с него. Интервюто беше на Антъни Робинс, най-известният и успешен човек в областта на личностното развитие, за когото някой ден също ще напиша материал, понеже си заслужава. И сега не гледам филми с участието на Слай особено често, но за сметка на това започнах изключително много да го уважавам като човек.
Защо искам да споделя тази история? Защото от почти три години я ползвам като мотивационна по време на обучения, както в бизнес, така и в частен коучинг, понеже вярвам, че в нея е заложен един от най-важните ключове към успеха изобщо, защото е чисто човешка и най-вече, защото много ми допада. Това не е първият път, в който я споделям публично. Разказах я в едно радио интервю за предаването „Аларма“ в началото на лятото, което се излъчи по БНР, програма „Христо Ботев”, но за съжаление, това интервю, както и всички останали интервюта освен едно, които съм давал по радиата, изчезна. После човек как да не повярва в някоя теория на конспирацията…
Както и да е. Да ви разкажа все пак историята, достатъчно говорих за нея. Малко хора знаят, но при раждането на Слай е имало усложнения, и като са го вадели от майка му са притиснали лицето му с форцепса. Затова то е парализирано наполовина, което освен външния вид, нарушава и говора му. Въпреки това, Силвестър мечтаел да стане актьор и се преместил с първата си жена да живее в Ню Йорк, където имало достатъчно агенти, които да помогнат на кариерата му. Казва на Антъни Робинс, че е получил няколко хиляди отказа, на което последният отговаря, че това не може да бъде вярно, понеже има едва 300 агенции в Ню Йорк. Слай му казва, че е ходил поне по пет пъти във всяка от тях.
Периодът, в който получава откази, се проточва изключително дълго и парите започват да привършват. След като една вечер преспива пред офиса на един от агентите, най-накрая му дават роля във филм, в който за няколко секунди трябва да се появи на сцената, за да бъде набит от главния герой. Според агента е толкова грозен, че хората биха се израдвали, ако видят, че някой го бие. За това му плащат няколко долара. Униженията не спират дотук, приема роля в еротичен филм, за която му плащат 200 долара. Жена му не го приема много добре, а в последствие авторите на филма го преименуват на „Италианският жребец” прякора му от „Роки” и се опитват да изкарват пари на негов гръб, след като вече става известен. Силвестър приема това с усмивка и обяснява, че не е имал голям избор. Или е трябвало да прави това, или е щял да се озове на улицата. На въпросът на Антъни Робинс защо тогава не се е хванал на каквато и да било работа, той отговаря със следните думи: „Понеже щях да изгубя глада си и да се успя от комфорта! Щях да спра да преследвам мечтите си.”
Положението не се подобрява и се налага Слай да ходи да се топли в обществените библиотеки. Споделя, че това е най-доброто нещо, което му се е случвало, понеже, от една забравена книга от друг човек, той се запалва по историите и разказите на Едгар Алан По, а от там и по други класически произведения и започва да чете книги. Постепенно, както се случва с много от хората, които се докосват до магията на писаното слово, той решава, че иска да стане писател и започва да пише сценарии за филми. Това е поредното начинание, което претърпява неуспех – успява да продаде само един или два сценария за по стотина долара.
В паричната си безизходица дори залага и впоследствие губи семейните бижута на жена си. Според него това е едно от нещата, които човек никога няма право да прави, независимо в колко лошо положение е. Това е неофициалният край на техните взаимоотношения според него, които продължават да се влошават, за да се разделят след няколко години, въпреки детето, което им се ражда.
Чък Уепнър – вдъхновението
за Роки Балбоа
Един ден, през 1975 година, гледал боксов мач по телевизията между легендата Мохамед Али и белия и несравнимо по-скромен боксьор Чък Уепнър. Въпреки че Али почти смачква своя опонент, Уепнър постоянно става и налита на шампиона. Дори успява да го свали на земята – това само разярява Али и той буквално помила белия боксьор. Уепнър губи няколко секунди преди края на петнадесетия рунд с технически нокаут, но въпреки счупения нос и аркадите и на двете вежди, когато съдията отброява девет, той е на крака и готов да завърши мача. Силвестър Сталоун се вдъхновява, сяда и, пишейки по 20 (двадесет) часа на ден, през следващите три дни прави сценария на „Роки”. За това свое дело много по-късно той коментира: „Действай смело, когато си вдъхновен!”.
Мохамед Али удря Чък Уепнър

Опитва се да продаде сценария на няколко места, но никой не го одобрява. Междувременно, финансовото му положение съвсем се нарушава, жена му забременява и парите му свършват. В опита си да се пребори с глада, той отива пред един магазин за алкохол и се опитва да продаде кучето си, мастиф, който води със себе си още от Филаделфия, за скромните 50 долара. Тогава идва един човек и спазарява най-добрия му приятел, единственото същество, което го обича напълно безрезервно на половин цена за 25 долара. В интервюто той споделя: „Това бе най-низкият ден от живота ми и аз плаках по целия път към вкъщи. Тогава разбрах, че съм стигнал много под нулата.”

Чък Уепнър на въжетата в последния
рунд на знаменития мач
След по-малко от месец обаче идва невероятно предложение. Продуцентска  компания иска да закупи правата за „Роки” срещу 125 000 долара. Това му идва малко като шок, но той им казва, че трябва да преговарят с едно неизменимо
условие. Той трябва да участва във филма. Продуцентите са скандализирани. Обясняват, че вече имат човек за главната роля и е най-добре сценаристът да си
гледа сценариите. Той отговаря, че всъщност е актьор и за голям ужас на продуцентите и на бременната си жена, отказва да продаде сценария.
След седмица, продуцентите отново се свързват с него и му казват, че наистина са харесали неговия сценарий. Затова му предлагат да удвоят предложението си на 250 000 долара. За техен ужас, той отново отказва. След няколко дни го търсят за трети път и му предлагат 350 000 долара, за да не участва в собствения си филм. Той отново отказва. За да направиш подбно нещо, трябва наистина да знаеш какво искаш и за какво се бориш. Да знаеш истинската си цел. Продуцентите му се съгласяват да му дадат главната роля, но срещу аванс от 35 000 долара, десет пъти по-малко пари, за да носи наравно с тях рискът от провал. И той приема!
На това място Антъни Робинс го поздравява за успеха, все пак това са много пари за човек, който не може да си позволи парно и отопление в апартамента си, и пита какви са били следващите му действия, като самият той си признава, че е очаквал Слай да е отишъл да празнува. Вместо това се оказва, че той е отишъл пред магазина за алкохол, с надеждата човекът, който е закупил кучето му, да се появи отново.
Там той чака три дни, когато човекът отново се появява. Слай директно отива при него и пита дали човекът го помни. Преди месец и половина са сключили сделка за едно куче. Човекът се сеща и му благодари, децата му много били харесали кучето. Тогава Слай казва, че иска да си купи кучето обратно. Човекът е кратък. Кучето не се продава. Слай обаче настоява и предлага 100 долара за кучето, което е закупено само за 25. Човекът отказва. Слай предлага 500 долара за кучето, но човекът отново отказва. Антъни Робинс пита тогава, какво е направил Слай, при условие, че човекът не желае да продава. На това Силвестър отговаря: „Знаех целта си и желания резултат и вече имах опит с продуцентите, затова продължих да променям подхода, докато не постигнах целта си.”
„Какво ти струваше това?” – пита го Тони Робинс и получава зашеметителен отговор. Кучето се връща при Слай срещу 15 000 долара и роля в „Роки”. Точно така, човекът участва във филма. Между другото, кучето също. Бъткъс, мастифът на Роки, всъщност е кучето на Силвестър Сталоун от истинския живот.В надписите е представен като Бъткъс Сталоун.
На снимачната площадка – Слай и Бъткъс.

 

„Роки” става най-касовият филм през годината, получава няколко Оскара, включително за най-добър филм, от общо десет номинации. Никога повече Силвестър Сталоун не изпада в нищета.

Тази история не е само за артисти и писатели. Тя е за всички хора!
Линкове:
Оригиналната история, която чух за пръв път през 2010 г. услужливо изрязана за нас от цялата лекция на Тони Робинс: http://www.youtube.com/watch?v=1AjIO0HTV5w
Допълнителни интересни факти на английски език: http://www.feelingsuccess.com/sylvester-stallone/

Силвестър разказва историята сам, както и много други истории, в много повече детайли: http://www.youtube.com/watch?v=PJvPD2u3YBI

Слай и Чък малко след заснемането на Роки

 

Отново двамата преди няколко години.
Между другото Чък е завършил кариерата
си с доста завидна статистика:
Мачове: 51
Победи: 35
С нокаут: 17
Загуби: 14
Равни: 2

Ако сте харесали тази статия може да ви хареса историята на друга спортна легенда, бенефисът на Данчо Йовчев, под заглавие За героите, силата, мотивацията, волята и спорта. Също може да ви допадне статията за Духът, личната сила и историите на един учител по литература.

Много усмивки от “Блогът, който усмихва хората”!

 

Иво Топалов, Блогът, който усмихва хората, Ivo Topalov

Разочарованието или защо някои книги просто не трябва да бъдат филмирани

topalov No Comments

 

Книгата е спечелила “Хюго” и “Небюла”
Тук няма да става въпрос за разочарованието и несгодите,
които ни движат напред, и които могат да действат на душата както пръчката
действа на магарето, за да ни придвижват напред по пътя ни. Друг път съм
споделял за това какво мисля за изолацията и несгодите, които ни се случват, в
статията „За компанията на другите и мирът със себе си” обяснявам точно какво
имам предвид.
Тук обаче ще стане въпрос за обикновеното разочарование. За
това, което не те придвижва по пътя напред, а дори напротив – задържа те и те
спира. И си даваш сметка, че времето ти е било пропиляно.
Тази година беше филмирана една от моите най-любими книги на
всички времена – Играта на Ендър от Орсън Скот Кард.
За да добиете представа колко ми е любима тази книга ми позволете да ви кажа
няколко неща. Чел съм я повече от десет пъти. Може би дори повече от двадесет.
Последните 16 (шестнадесет) години не е имало лято, когато да не съм я прочел
поне веднъж. Всеки път историята ме вълнува и си припомням колко са важни
ценностите, които човек може да има и колко е важно да живееш така, че да не те
е срам от нищо, което правиш. Всъщност не мога да си представя лятната ваканция,
дори да е по-къса от седмица, както ми се случва последните няколко години, без
деня, който отделям на Ендър и невероятната история за това как света е спасен
от едно малко дете. Копието, което притежавам е с размера на библиотека
„Галактика” и е отпечатано от Роял 77, за първи път в България през 1993 г..
Повече от половината ми страници са подлепени с хартиено тиксо, а много от
останалите ще се нуждаят от такова след следващото прочитане, което предполагам
ще бъде някъде около края на юли 2014 г. Във втората си книга използвам
структурен похват от Играта на Ендър за разделяне на сюжетните линии по един
особен, но много смислен и, надявам се, много привлекателен начин.
Накратко, за какво става въпрос в книгата. В далечното
бъдеще Земята е пренаселена, но всички хора са обединени и се възстановяват от
атаките на извънземна цивилизация, наречена бъгерите. Никой не знае защо сме се
били с тях, но те просто идват и ни нападат. На два пъти. И двата пъти
оцеляваме по чудо. В третата война ни е необходим най-брилянтния и добре обучен
командир. Военните откриват, че децата мислят по-бързо, креативно и качествено
от възрастните, тренират по-отдадено и изобщо имат качества, които възрастните
са забравили. Ендър, на своите крехки десет години, се превръща в
най-блестящият войн, който човечеството е раждало. Военните и системата им за
наблюдение, започват да се опитват да го отведат до границата на възможностите
му, включително и с мръсни трикове, за да видят дали могат да му поверят
командването на армията на човечеството. Не искам да ви издавам повече.
Някои от силните черти на книгата са това, че авторът
предвижда създаването на социалните мрежи, още през далечната 1985 г., когато
единици са имали удоволствието да се докоснат до интернет, а да отидеш в гората
откъдето да комуникиураш с останалите щеше да стане повод да затворят автора в
някоя болница, ако книгата му не беше художествена фантастика, ами го беше
казал в някакъв разговор например. Освен това в книгата, въпреки че има някаква
политическа окраска, която не ми допада и да не съвпада с моите вярвания, се
поставя въпроса за човешките ценности, които са над някакви идеологии, поставят
се и множество други въпроси, за достойнство, убеждения, отношения с другите и
посвещаване на дадена цел. Не половинчатото посвещаване, в което не сме сигурни
дали искаме да постигнем целта си или да гледаме телевизия, а посвещаването на
цялото същество на една единствена цел. Вярвам, че този пламък е горял в очите
на древните пророци и светци. И липсва на повечето от съвременните „духовни”
хора. Не искам да влизам в тази тема, затова спирам с тази метафора.

Орсън Скот Кард малко
след написването на книгата

 

Тази книга някак си остана незабелязана в България, както и
много други ценни културни произведения по различни причини и фактори – от
реклама до недостъпност за дълго време. Въпреки това, аз не съм единственият й
фен. Всъщност тя е една от най-продаваните книги в историята на
книгоиздаването. Разбира се, далече е от „Малкия принц”, или „Повест за два
града” (две от най-четените книги в историята на света), но определено „Играта
на Ендър” има своята публика. От първата година, в която е написана – 1985, тя
попада в листа на Ню Йорк Таймс за най-продавани книги и не излиза от него до
ден днешен. Всъщност най-долната позиция, в която се озовава е около 40-та
(тази информация е по спомен отпреди пускането на филма и трябва да бъде
проверена допълнително, понеже интернет е залят от нова информация за филма, то
не можах да открия статията). Сега през последните 60 седмици тя отново е в
челните 25 места на списъка, а от лятото го оглавява. Освен това, книгата е преведена
е на 33 езика, а след проведената анкета, читателите в Amazon.com я включват в списъка с„Най-добрите книги на хилядолетието” (на 32-ра позиция от общо 50 заглавия).
Стига толкова, надявам се да сте разбрали какво означава
тази книга за мен и защо е толкова значима за още много хора в целия свят.
Когато излезе филмът тази година, с баща ми, който също я харесва и я е чел
няколко пъти, се заредихме пред касите на киното. Да, позачудихме се, понеже и
двамата имаме лош опит с филмираните любими произведенеия, но все пак решихме,
че трябва да се гледа. Взехме си пуканки и зачакахме. Филмът започна. Сега, не
искам да съм груб, но мисля, че бяха филмирали някаква друга книга.
Харисън Форд всъщност прави добра роля
Почти през цялото време някакви деца летяха в безтегловност
по екрана. Бяха пропуснати така важните сцени със сестрата и брата на главния
герой, Ендър Уигин. Нямаше нищо от умозрителното преживяване на детето, което
трябваше да се превърне в безгрешно човешко същество, да извърши огромен скок в
личностното си развитие, да стане емпат и да разбира другите напълно, и да ги
обича, за да може да спаси света и да се справи с нечовешките
предизвикателства, пред които го изправяше военната машина. Тотално
разочарование или най-лошо похарчените ми 10 – ина лева за цялата година (без
пуканките).
Самият филм, сам за себе си не е лош и има даже доста
интересни специални ефекти. Бих го препоръчал на някой, който не е чел книгата
или дори не е чувал за нея. Може да му бъде интересен. Но ако сте се докоснали
до вътрешния свят, на съвършения и невинен, и в същото време смъртоносно опасен
Андрю Уигин, просто не гледайте този филм. Дори участието на Харисън Форд и Бен
Кингсли не можаха да го спасят (на последния по някава неведома причина
режисьорът му беше татуирал цялото лице. Причината остана мистерия за мен дълго
след като излязох от салона, та до сегашния момент, когато вече не ме
интересува). Загубено време.
Бен Кингсли като Мейзър Ракъм

 

Единствения плюс на този филм бе, че стана причина Играта на Еднър да бъде преиздадена на българския пазар и да достигне до още повече хора.
За съжаление не съм виждал дали са направили нов превод и каква им е
редакцията, затова не мога да препоръчам на сто процента пред старото издание,
но все пак е по-добре от нищо, нали?

 

И последно, все пак ето и трейлърът към филма, поне той е
приятен за гледане и съдържа в общи линии всичко, което си заслужава да се види
в него:

 

Блогът, който усмихва хората, Иво Топалов, Ivo Topalov

Рай от Радослав Гизгинджиев

topalov one comments

Блогът, който усмихва хората, Иво Топалов, Ivo Topalov„Следвай ме… Отивам на сигурно място…

Следвай ме…

Отивам право към сърцето ти…”

Рядко отделям внимание на нещо, което няма пряка връзка с личностното развитие, поне на пръв поглед, но романът „Рай” е едно от най-добрите четива, които са ми попадали. И има връзка с личностното развитие, защото ако не можеш да приемеш тайните на миналото си, никога няма да имаш смислено бъдеще. На места е скандален и провокативен, на други е изумително мъдър и дълбок, но навсякъде е открит и човешки, прям, искрен и откровен.

Напоследък да си човечен, не е често срещана черта. Фокусът е изместен към цифри, към продажби, проценти, рейтинги и подобни глупости. А срещу нас обикновено стоят хора. Стряскащо обикновени и всеки с изумителна съдба. Някои със драми, други с тайни, а трети с изумителни пътища.

В „Рай” има от всичко. Впечатляващи човешки драми и докосващи сърцето разкази. Провокации към героите и читателите и успокояващи слова, които понякога толкова жадуваме да чуем.

Това е една рядко смислена книга.

В нея се преплитат неочаквано множество истории. Картината се сменя рязко като филм, като те кара да затаиш дъха си. Първите няколко глави си мислех, че няма да мога да запомня всички действащи лица. Не само че ги запомних, но в края просто не можех да оставя книгата. Исках да чета още, и още, и още. Ако тази книга беше филм, то тя наистина щеше да е шедьовър, достоен да се бори за награди в целия свят. Наистина целият!

Блогът, който усмихва хората, Иво Топалов, Ivo TopalovВсичко това не е неочаквано, като се има предвид кой е автор на книгата. Младият Радослав Гизгинджиев е освен писател – кинорежисьор. Почеркът му, който прави „Рай” толкова завладяващ, се усеща и в картините на лентата му „Изпуснати думи” направена по мотиви от разказ на Елин Пелин (с участието на Койна Русева и Георги Вачев). Той предизвиква и провокира много хора и мненията за него се различават от небето до земята. От рая до ада. Но лично аз съм забелязал нещо. Когато някой бива успешен и талантлив(а романът му е един от големите бумове в България и номиниран за дебютен роман на годината – разпродаде първия си тираж за три седмици), то той предизвиква завист. Затова изобщо не се учудвам, че в негова посока се излива и злоба освен доволните коментари на хиляди читатели.

Изкушавам се да разкажа малко от книгата, понеже някои от героите са като живи. Но няма да го направя. Не е честно, понеже много ще решат да прочетат сами романа. Вместо това, ще цитирам нещо. Нещо, което докосна мен и няма да разбули нито една от историите:

„Всички се стремим да започнем собствената си история, търсейки най-достойното или най-човешкото й начало. И винаги крием по нещо. Премълчаните истории са истинското изкуство на живота, а когато хората чуят една такава история, тръпки преминават по гърба им. Премълчаните истории крият много знание. И обикновено бихме ги разказали на един непознат.”

„Здравей, Непознат! Колко е голямо сърцето ти?”

Очаквам с нетърпение и втората част „Страници от Рая”, която трябва да излезе през септември, и тя да е достойно продължение на толкова добро начало!

Браво, Радо! Давай все така!

 

 

Блогът, който усмихва хората, Иво Топалов, Ivo Topalov

21.12.2012 г. – Краят на Света, преходът и Златният век, или силата на мотивацията

topalov No Comments

Кога да взимаме пари на заем и кога да спрем да ползваме презервативи

Блогът, който усмихва хората, Иво Топалов, Ivo TopalovВсе още не мога да върна заемите, които взех преди да настъпи последния край на Света (дотук си спомням поне 7 края и пророчества за огромен хаос). Тогава, като лековерен младеж, реших, че има нещо вярно и краят наистина ще настъпи. Ако не се лъжа, беше нещо свързано със затъмнението. Но може и да са били компютрите. Вече не си спомням, може пък тогава да бяхме заплашени от метеорит. Спомням си друго, след първоначалната уплаха и прилив на самосъжаление за всички удоволствия, които ще пропусна, реших, че няма как – ще се мре. Затова взех пари назаем от всичките си приятели и банки, до които се добрах и започнах да купонясвам. Като за изпроводяк.

Сега, като си внасям вноските в банките, които събирам малко трудно поради изборът ми да съм свободен и да пиша книги и статии (търпят се доста лишения, но има хубави перспективи да оставиш нещо след себе си), понякога малко съжалявам за лековерието си тогава. Но пък научих други уроци. После се досетих, че трябваше да попитам дали апокалиптиците са спрели да ползват презервативи 9 месеца преди края на света. Щеше да покаже доколко са уверени.

Когато наближава датата на календара на Маите, която всъщност е другата седмица, и когато ще имате последна възможност да прочетете статиите от блога ми, хората, които предвещаваха края, стават все по несигурни пред липсата на бедствия и ужасни катаклизми. Някои дори започнаха да отстъпват и да обясняват как не ставало въпрос точно за Край, и не точно на света. Не сме били разбрали. Всъщност идвал вибрационен преход. Сега сме щели да минем в по-високо ниво, което щяло да стане някак си неусетно. В смисъл, не че няма да се мре, ама ще се случи полека. Тези, които са готови, ще минат в по-горно ниво и следващо измерение, но няма да усетят нищо. Тези, които не са готови за прехода, щели да бъдат обречени да умрат и щели да отидат на друга планета. Но засега – нямало да усетят нищо…

Тук си правете изводите сами, аз няма какво да коментирам. Малко съжалявам, че ще се наложи да публикувам книгата си след Края на Света, когато знам ли кой ще я чете, но сега искам да погледна малко по-иначе на всичко това. Има едни от тези хора, които казват, че след като мине тази дата – 21.12.2012 г., ще дойде Златният век. Тези ми допадат най-много, понеже са най-готините от всички апокалиптици. В смисъл те казват, че ще има катаклизми, че много хора ще умрат, но сме щели да оцелеем. И който оцелее, ще се радва. Идва Златният век. Технологиите ще напреднат, всичко ще стане безплатно и всички ще могат да си позволят всичко, което им е необходимо. Образно казано, по улиците ще потекат мед и мляко, а от водопровода – вино. Или това май не ни е чак толкова необходимо.

Тези хора ми харесват, защото дават и препоръки как да оцелеем на въпросната дата и да се радваме на благополучието след това. Тези съвети включват да бъдем позитивни през цялото време. Да медитираме много, за да запазим спокойствието на ума си. Да разбираме хората, които изберат да не преминат в по-високо ниво и да бъдем мили към тях, но да не ги оставяме да ни влияят негативно.

Подкрепям с две ръце. И който ги послуша, моля да продължи да прави това и след Края на Света. Медитацията успокоява ума. Дори да отидем на риба и да гледаме плувката може да бъде медитация (освен ако това не е в разрез с моралните ни ценности, не се усмихвайте, има и такива). А спокойният ум ни дава много възможности да се справяме с ежедневието без стрес.

Да бъдем позитивни през цялото време ни помага да се справяме с живота като цяло. Четох едно изследване наскоро, в което се казваше, че песимистите са почти 10 пъти по-точни в преценката си за реалната ситуация. Но пък не правят нищо, за да я променят. Оптимистът от своя страна, въпреки че е малко заблуден и отнесен, се самозаблуждава по пътя си към успеха. Всеки път си казва нещо, което не може да хрумне на песимист. Той си казва:”О, справих се просто прекрасно, а следващия път сигурно ще се справя още по-добре!”. И продължава да се самозаблуждава. Така да се каже – здравословен оптимизъм, който ни движи напред.

Да приемаме другите винаги е много важно. Важно е за мира със себе си. Колко от вас имат колежки или колеги, с които работят в една и съща стая и които не могат да се примирят с действията на другите. Постоянно говорят за това как никой не ги разбира и как всички се опитват да ги подведат. Злословят и обвиняват колегите си, приятелите, родителите и т.н. Това е липса на приемане на другите. А другите правят каквото правят и ние не можем да направим нищо за това. Това е само техният избор. Когато негодуваме срещу някой, това е обратното на приемане, но това натоварва най-вече нас самите. В този смисъл можем да негодуваме срещу тези, които не искат да минат в друго ниво. Но можем и да ги приемем, но да не ги оставяме да ни влияят негативно.

Ако това са съветите, които ще ни отведат в Новия свят и в Златния век, тогава подкрепям с две ръце. Всъщност, от две години пиша и организирам събития, които казват точно това. Позволете само да добавя още нещо.

Златният век е вече тук. Сериозно. Не знам какво ще дойде след 21.12.2012 г. , но знам какво е вече тук. Замислете се. Лекуваме повече болести отколкото някога е било възможно, продължителността на човешкият живот е удвоена (ако доживееш 60 години без рак, шансът да стигнеш да 87 години е 80%). Имаме тоалетни в домовете си. Електричество, което осветява даже улиците. Щом четеш това, значи имаш и интернет, този невероятен прозорец към света и познанието. Преди е трябвало да учиш с години, за да придобиеш знания, които сега можеш единствено с един клик в Гугъл да прочетеш. Можем да пътуваме по-бързо от когато и да било в историята на човека. Имаме електронни книги, цигари и часовници. Изумително, нали. Ако не потече вино от водопровода скоро пък, на!

Имаме всичко, което ни е необходимо. Единствено към съветите на готините позитивни апокалиптици бих добавил, че ни е необходима и огромна доза мотивация. Мотивация за работа, мотивация за живот с пълни шепи. Тя идва лесно, когато сме наясно какво искаме и защо го искаме. Най-добре е, когато идва отвътре, а не от външно одобрение, но за това – някой друг път. И е постижима. Мотивацията е постижима за всеки, който иска всеки ден да се справя все по-добре.

Оставям ви с пожелания за весели и мотивирани празници и ще се видим след Края на света!

Усмихнат ден!

Иво Топалов, 14.12.2012 г.

Бюлетин

Запиши се в бюлетина, за да:

- научаваш пръв за новите статии и съдържание на Блогът, който усмихва хората
- да получиш веднага комикс за новогодишната резолюция
- да изразиш по този начин своята подкрепа към моите начинания и инициативи (Благодаря ти предварително)





Име (задължително)

Email (задължително)

 Искам да получавам поща от БКУХ

Фейсбук