Tag Archives: Иво Топалов

Иво Топалов, Блогът, който усмихва хората, Ivo Topalov

Размисли от панаира

topalov No Comments



Миналата седмица завърши международният панаир на книгата в София. Аз също присъствах, както може да се очаква, и това беше невероятно изживяване. От присъствието на събитието до обикалянето между щандовете в издирване на съкровища, което е познато на всеки запален „либрофил” и „либрохолик”. Там също се случи нещо, което ме наведе на сериозен размисъл и реших да го споделя тук.

Преди всичко имах честта да се срещна с много писатели, читатели и изложители. Има нещо специално в хората, които се занимават или се интересуват от книги. Не мога да го определя. Може би са малко по-присъстващи. Или пък има някаква искрица в очите им, която прави погледа им по-смислен, сякаш издава, че има някой зад „прозорците на душата”. А може и да си внушавам и само аз да имам подобно усещане. От друга страна, имах и честта да бъда поканен на щанда на ИК „Хермес”, за да разписвам книги и тогава се появиха много неочаквани приятели и познати. Дори хора, с които не се бяхме виждали от повече от десетилетие, което докосна сърцето ми и ме разчувства.

Няма да разказвам за всички тези срещи, но искам да разкажа за едно конкретно общуване. Минах да поздравя един добър познат и, на щанда, на който бяха изложени книгите му, беше седнал възрастен мъж, очевидно потопен в разговор с него. Познатият ми (умишлено не споделям името му) се занимава с личностно развитие и пише книги. Той реши, че трябва да ме запознае с човек, с когото разговаряха. Човекът се изправи на крака, поздрави ме и се здрависа, размахвайки бастуна със свободната си ръка. Едвам успях да си кажа името и човекът започна разпалено и ентусиазирано да ми продава книгите на моя познат.

–          И да знаете, в момента, в който прочетете книга „Х” или дори първите няколко глави на книга „Y”, ще се промените веднага. – каза той.

„Момент сега. А аз наистина ли имам нужда от промяна? Промяна от какво, към какво? Наистина ли това е книгата, която ще ме научи или нещата, написани в нея, вече са ми известни и съм ги преживял? Освен това, кой си ти, че ми препоръчваш каквото и да било, от коя позиция? Единствено поради факта, че си по-възрастен от мен? Нима възрастта е фактор за авторитет по-незначим от преживяванията и още повече – от това какво съм научил от всичко, което ми се е случило?” Тези въпроси минаха като светкавица през главата ми, но продължавах да се усмихвам и да стискам подадената ми ръка.

Това не е ли показателно за толкова много от нас, хората? Нямаме истински интерес към другия човек. Не успяваме да задържим вниманието си върху него достатъчно дълго дори и само за да научим името му и с какво се занимава. Откъде идва и накъде се е запътил. (След това, ако стане въпрос, обясняваме на наши приятели, че не можем да помним имена –не е в способностите ни. Ние просто ги забравяме в момента, в който хората ни се представят. Вместо да признаем пред себе си, че дори не се и опитваме да се поинтересуваме от другите, и в момента на представянето мислим само и единствено за това как изглеждаме НИЕ в очите на другия. Питали са ме много пъти как така помня толкова много имена и не се бъркам. Истината е, че нямам система. Просто когато другите говорят, аз слушам.) Веднага се впускаме в това да препоръчваме книги, да се правим на интересни или да се опитваме да привлечем вниманието върху себе си.

Разговорих се с този човек и му разказах за няколко други книги (без да омаловажавам книгите на моя познат, които ми препоръчваше, защото те безспорно са ценни, както е и самият им автор), които бяха на същия етаж, някои от които писани преди векове, също способни да променят животи. Между кориците на много книги се съдържат зрънца от истините, които, ако попаднат на правилната почва, могат да израснат във вдъхновяващи идеи или смели начинания. В мечти за далечни земи или копнежи и трепети на сърцето.

Накрая разговоряхме за внуците му и за това колко пригодни за този свят се раждат децата вече. Той разказа как е наблюдавал внучето си, което, още неможещо да говори, с течаща лигичка по брадата,се справя с таблет без никакви проблеми, сякаш е родено с него в ръцете. Разделихме се със спомена за думите на великия Луис Армстронг от последния куплет на може би най-известната му песен „What a wonderful world”. Спомнях си ги наизуст, понеже скоро ги използвах в презентацията на новия ми роман „Докторът”:

„Чувам деца как плачат

и ги гледам как растат,

те ще научат много повече,

отколкото аз изобщо някога ще знам…”

Сачмо е прав, светът наистина е прекрасен и този дядо беше открил това в своя внук!

Хубави, светли и усмихнати дни от „Блогът, който усмихва хората”!

Иво Топалов, Блогът, който усмихва хората, Ivo Topalov

Правилата на терминатора

topalov No Comments

„Няма как да изкачиш стълбата на успеха, ако държиш ръцете в джобовете си”

– Арнолд Шварценегер
 
Тази година (2014), или поне малкото време, което е останало от нея е изключително специална по много причини. Но една от най-важните за мен е, че се навършват 30 години от създаването на Терминатор. Филм, с който съм израстнал и който е имал изключителен ефект върху младостта ми и игрите, които играехме тогава. Чудех се как мога да отбележа и отпразнувам това знаменателно за мен събитие и се сетих, че преди време попаднах на едно кратко видео в YouTube, където Арнолд Шварценегер, току що награден със званието Доктор Хонорис Кауза от Южнокалифорнийския университет говореше – изнасяше реч по случай завършването на студентите на 15. 05.2009 г.. По-късно се разтърсих и намерих, че това, което бях открил, е най-добрата част от речта му, изрязана. Той няма нужда от представяне. Освен „Терминатор”-ът, той е един от най-успешните холивудски актьори, с повече от една незабравими роли, спортна икона с множество титли от многобройни състезания по културизъм, той е също политик и 38-мият губернатор на щата Калифорния (първия чужденец избран на такава длъжност).

Ето и съкратената версия на думите му по-долу:

1. Вярвай в себе си!


Много млади хора получават толкова много съвети от своите учители и родители, както и от всякакви други източници. Но това, което е важно за тях е да се задълбаят в себе си, да се обърнат навътре и да се запитат „Кой искам да бъда?”. Не „какво”, а „кой”. Сами открийте това, което ви прави щастливи, без значение колко налудничаво може да се стори на околните.

2. Наруши някои правила!


Нарушавай правилата. Не законите, а правилата. Не е възможно да си мощен като ракета, нито да си наистина оригинален, ако си твърде възпитан и не желаеш да нарушаваш правилата. Трябва да мислиш нестандартно. В това вярвам аз. В крайна сметка какъв е смисълът да сме на тази земя, ако всичко което желаем се свежда до това да се харесваме на всички и да избягваме неприятностите.

3. Не се страхувай да се провалиш!


Във всичко, което съм правил, винаги съм бил готов да приема неуспеха. Не можеш винаги да печелиш, но не трябва да се страхуваш да вземаш решения. Не бива да си парализиран от страха от провал или никога няма да се избуташ напред по пътя. Продължаваш да се заставяш да вървиш напред, защото вярваш в себе си и мечтата си и знаеш, че правиш правилното нещо и тогава успехът неминуемо идва. Затова не се страхувайте да се провалите.

 4. Избягвай постоянно казващите „Не”!

Колко пъти сте чували „не прaви това”, „не прави онова” и „никога не е било правено така преди”? Обожавам, когато някой ми каже, че никой не е правил така преди, защото това означава, че ако аз направя нещо, то ще бъда първи. Затова, слушайте внимателно когато хората казват, че нещо не може да се направи. Никога не слушам, когато някой ми каже „Не можеш!”. Винаги слушам себе си и си казвам „Аз мога!”

5. Работи здраво!



Не искате да познаете неуспеха, само защото не сте вложили достатъчно усилия. Мохамед Али, един от великите мои герои от 70-те отговаряше на въпроса „Колко коремни преси правиш?”. Отговорът му беше: „Не си броя коремните преси. Започвам да броя едва, когато се появи болката, защото тогава наистина имат значение.” Така се става шампион. Без болка, няма победа. Но докато вие купонясвате и се забавлявате, някой някъде по това време работи здраво. Някой поумнява и някой побеждава. Само това запомнете. Сега, ако искате да просто да преминете през живота си, тогава не обръщайте внимание на което и да е от тези правила. Но ако искате да побеждавате, няма пряк път, освен здравият и усилен труд. Запомнете, че не можете да се изкачите по стълбата на успеха, ако държите ръцете в джобовете си.

6. Върни нещо обратно!


Какъвто и път да изберете в живота си, винаги намирайте време, за да дадете нещо обратно, нещо от полза за обществото, нещо от полза за щата или страната си.”

Този човек винаги ми е допадал, още като го гледах в екшъните, когато бях много малък. Вдъхновявал ме е също толкова, колкото и Силвестър Сталоун със своята история на живота и успеха си. Ще се радвам скоро да имам и време, и възможност да прочета автобиографията му, която е издадена набългарски, за да видя дали е спазвал собствените си правила. Междувременно, надявам се горните да донесат вдъхновение на тези, които ги прочетат.

Усмихнат ден от мен!
 

Иво Топалов, Блогът, който усмихва хората, Ivo Topalov

Автентичността на младия търсач

topalov No Comments

„Вместо любов, пари и слава, ми дайте истината!”
– Хенри Дейвид Торо
 
И преди съм писал на тази тема в статията си „Приказка за истината”. В нея става дума за един мъдър човек, който сразил враговете си с един замах и останал вечно млад. Но това беше написано отдавна. Тогава оставих приказката без тълкуване, понеже смятах, че така е по-добре. Все още мисля така.

Наскоро обаче, присъствах на лъжа, която сериозно ме разбунтува, а след това ме наведе на сериозни размисли. Няма значение каква е лъжата и къде се е случила, защото е важно другото. А именно, естеството на действията на даден човек. Той излъга, за да си спести евентуални бъдещи проблеми, както и обясненията, които щеше да му се наложи да дава. Няма значение и самоличността на този човек. За негово оправдание мога само да кажа, че момчето е едва на двадесет години. Наскоро четох един изследвания за лъжата, които казваха, че колкото по-млад е човек, толкова по-вероятно е да излъже. Това последното не знам дали е съвсем вярно. Може би с възрастта се научаваме да се прикриваме по-добре, както ще потвърди всеки експерт по езика на тялото. А може би не се научаваме никога.

Нека започнем с нещо по-основно. Каква точно е стойността на истината? Още от малки ни възпитават, че е лошо да се лъже, че трябва да сме честни един към друг и ни пълнят главите с различни поговорки и поучения. Понякога им вярваме, понякога не. А когато пораснем, научаваме, че не всички са честни и понякога може да ни заболи, ако ни отвърнат с лъжа. (В България е различно. Тук това се нарича тарикатлък и всеки се опитва да го придобие, защото вярва, че така се оцелява.) За съжаление, никой не ни казва защо трябва да сме честни и защо трябва да казваме истината.

Истината има много положителни качества, но две са най-важни за мен.
Първо, истината пести време. Независимо дали говорим за връзка, за интервю за работа или излизане с приятели, всички сме се озовавали в ситуации, когато ни се иска да кажем „не”, но това ни е много трудно, дори понякога не успяваме да го направим. А всъщност, точно в такъв момент истината ще спести много време на човека, който трябва да я чуе и изключително много енергия на човека, който трябва да я каже. Когато чуя отрицателен отговор за нещо, аз съм изключително благодарен, понеже мои значителни бъдещи усилия да получа положителен отговор са били пожалени и спестени от човека, който ми дава директен отказ.
От друга страна, винаги гледам да съм директен, когато давам отговор. Истината се помни лесно. Ако винаги я казваме, не се налага да натоварваме толкова много паметта си, за да помним какво точно и на кого сме казали. Освен това, истината винаги се отплаща в дългосрочен план при общуването ни с другите хора.

Толкова за стойността на истината в ежедневния живот. Какво се случва обаче, ако искаме да работим върху себе си? Ако искаме да се занимаваме с развитие на личността си и да развиваме собствените си качества? Тогава нещата стават малко по-сложни.

Тук отново има два аспекта. От една страна искренноста ни към другите, а от друга: откровеността към самите себе си.

Да бъдем искрени към другите е нещо, което се научава много трудно. Пред нас стоят всякакви препятствия. Навиците от детството, когато сме лъгали по повод и без повод. Страховете ни. А те са толкова много. Страхът от отхвърляне, от отчуждение, от новото и от излизането от зоната на комфорта. И множество други. Но ако искаме да се развиваме, трябва да започнем да казваме истината на хората. Естествено, задължително с много съчувствие и любов към тях. И тогава се случва някаква магия. Колкото по-често го правим, толкова по-лесно става. И чувството е все по-приятно, понеже знаем, че сме на чисто с всички. С приятели, с работодател, с кредитираща банка или партньор. А освен това има чувство за лекота. После ще спомена откъде идва то.

Какво обаче точно означава да бъдем автентични. Това не означава просто да не изричаме лъжа. Твърде често се случва, да притихнем в очакване и да се надяваме да не ни задат някой конкретен въпрос или просто да ни се размине. Но това не е автентичност. За да бъдем автенични, трябва умишлено и с желание да хвърляме светлина върху неясните въпроси. Да даваме обяснение, дори когато то не е поискано, и думите ни да бъдат смислени и разбираеми, а не да объркват другите. Да не оставяме възможност събеседникът ни да се заблуди, ако разполагаме с информация, която може да осветли като прожектор проблем или ситуация, които го засягат, без да изчакваме да ни бъде зададен конкретен въпрос. Само това поведение може да бъде бъде наречено истинно и откровено.

Да бъдем искрени към самите себе си е още по-трудно и още по-важно. По пътя на израстването, единственият ключ и спътник, който имаме, е истината. Да гледаме на нещата от ъгъла на това, каква е реалността, а не от страна на нашите очаквания за нея, желания, привързаности или дори мечти. Да отворим очи за истината. Да спрем да се самозалъгваме и да погледнем фактите в очите. Само признавайки реалността, придобиваме сила и, понякога (само понякога), право да я променяме. А за това дори не се налага да правим някакво по-специално усилие. В момента на нашето осъзнаване става истинската и трайна промяна в живота ни. Тогава получаваме възможността да направим по-различен от досегашния ни избор. Тогава настоящето се променя, а различното настояще води до съвсем ново бъдеще.

И тук идва и най-важният въпрос, който е препъвал търсачите по пътя им от векове и ще продължава да го прави сигурно хилядолетия. Защо да бъда честен, след като всички останали послъгват? Защо да избера истината, когато всички носят маски? Защо да съм автентичен и да постигам целите си с откровеност, когато останалите търсят преки пътеки и всячески се опитват да ме прекарат?
Тези въпроси са породени от вярването, че в света няма достатъчно за всички, че всички се борим за определено количество ресурс и трябва да победим някой непременно. Може и да е така, но според мен, това е само едно вярване.

Освен това, и на мен същите въпроси са ми идвали в главата нееднократно. Всъщност не само в главата. Случвало се е хора да ме помислят за луд, когато казвам истината или се признавам за „виновен”, когато съм имал и най-малката възможност да избегна „наказанието”. Много пъти съм се чудил какъв е смисълът и дали някога ще има справедливост. Истината е, че света не е справедлив. Никой не ни е обещавал да бъде такъв. Това е реалността и трябва да я приемем. Единствено тогава можем да направим различен избор. Освен това, когато накрая теглим чертата, ще можем да кажем, че сме успели честно, че, въпрекi изкушенията, сме устояли и не съм получили нищо за сметка на нечие нещастие. Когато теглим чертата, ще знаем, че всичко, което имаме, е наше и успехът е личен. А това изобщо не е малко. И, най-вече, сърцето ни ще се запази живо. Ще можем да погледнем собствения си образ в огледалото право в очите. Ще уважаваме самите себе си. А този, който се уважава, не го е страх от нищо. Този, който не се страхува, е свободен. А нима великият учител не беше казал: „Истината ще ви направи свободни.”

Истината си е истина, дори никой да не вярва в нея. Лъжата си е лъжа, дори всички да й повярват.

 
Можете да прочетете „Приказка за истината” тук, за още по темата. Ако се интересувате от личностно развитие можете да прочетете популярната статия от миналия месец “За маските и оптимизма” или някой от следните материали: “За компанията на другите или мирът със себе си”, “За страданието” и “Духът, личната сила и историите на един учител по литература”.
Също могат да са ви интересни знаменитото интервю с д-р Менис Юсри в две части: “Депресията изобщо не съществува”  и “Всеки може да бъде милионер”.

Иво Топалов, Блогът, който усмихва хората, Ivo Topalov

За маските и оптимизма

topalov No Comments

Или какво е и какво не е положително мислене

Бях си обещал повече да не пиша за оптимизма и положителното мислене. Писал съм преди статии за това, признавам, като първата изобщо статия в този блог: „Размисли върху положителното мислене и търговията”, както и една от най-четените и предпочитани в него „За постигането на целите или от къде идват пепеперудите в корема ми” например, но това беше преди много време. Въпреки, че все още вярвам в написаните тогава думи, съм достигнал и до много други изводи, направил съм си няколко развносметки и съм получил интересни прозрения. Та нали човек постоянно се развива и променя.

Няма да пиша за това, понеже всеки ден се изливат тонове цитати, весели картинки, мотивиращи напъни и какво ли още не в социалните мрежи и интернет. Толкова много, че вече е станало изтъркано и банално да се занимаваш с темата. Ще кажа само, че от началото на блога и написването на горепосочените статии бих искал да допълня следните неща, които според мен са най-важни:

Положителното мислене е в умението да сменяш гледната точка. Когато ти се случи нещо, което определено трудно може да се преглътне или пък те наранява, за да запазиш психическата си сила е много важно да умееш да променяш гледната си точка. (Същото умение е изключително силно развито у хората, които имат голямо чувство за хумор.) Например, ако можеш да прозреш урока в поредната трудност, неприятна вест или злополука, която те е застигнала, това може да те направи изключително силен и уравновесен. За да ни се случи това обаче, трябва да можем да поемеме отговорността за всички свои действия и/или резултати в живота си. Да не прехвърляш вината върху някой друг („Те са виновни!”, „Той ме накара!”, „Ако обстоятелствата бяха по-различни …”, „Само ако …” и т.н.), а да поемеш отговорност за това, което ти се случва в момента. Ако има интерес, може някой път специално да напиша нещо повече по темата, но засега е достатъчно да кажа, че така не отдаваме собствената си сила на външни за нас фактори. Никой друг или нищо не трябва да се променя, за да получим това, което искаме. Достатъчно е да променим само собственото си поведение.

Оптимизмът те прави значително по-приятен човек. Всеки има приятели, с които е трудно да се общува, понеже просто отхвърлят всичко ново или малко по-различно. Такива хора, които винаги знаят всичко за всичко и имат мнение, което не само че се опитват да вменят на всички наоколо, но и се сърдят, ако някой не се съгласи с тях. Тези многознайковци, ако случайно са малко по-негативни, на запад ги наричат с хубавата дума „хейтъри” (хейтър – човек, който мрази). Накрая тези хора, често остават сами с домашните си животни или другарите си по чашка. При оптимистите обаче положението е доста по-различно. Много по-вероятно е един оптимист да те насърчи или да се изкаже положително по някоя тема. Това не означава, че е прав разбира се, но компанията на такъв човек скоро става предпочитана.

Положителното мислене и оптимизмът ти дават сила да продължиш. Това е скрития коз в ръкава на заклетия оптимист, леката му отдалеченост и изкривена представа за реалността. Ако песимистът в повечето случаи е по-близък до реализма, то в много случаи може да се окаже, че това му играе лоша шега. Бидейки прав по отношение например на това, че се е изложил, когато е излязъл да говори на сцена, това може да накара същия този песимист никога повече да не опита излезе пред публика. Докато самозаблуждаващият се оптимист (който между другото също се е изложил, но има различна гледна точка към нещата) ще си каже нещо от рода на „О, справих се чудесно! Сигурно следващия път ще се справя още по-добре!”, което ще му даде сили да продължи да се опитва, докато не постигне това, което иска. Също като в историята на живота на Силвестър Сталоун, която ако сте пропуснали, можете да прочетете в нашумялата (и дори крадена няколко пъти) статия “Силвестър Сталоун или Историята на Роки”.

Така, след като добавих каквото исках да добавя, искам да споделя и причината, поради която пиша тези редове. Миналият месец се проведе 41-вият международен панаир на книгата в София. Аз, като млад и обнадежден автор, прекарах доста време на щанда на издателите ми от ИК „Хермес”. Честно казано, не знам какво по-важно може да има от книгите в живота на един автор и срещите с читатели, но това е тема на друга статия. Може би като стана „стар” автор ще разбера, ще видим. Запознах се с много интересни индивиди, както от посетителите, така и от изложителите и се убедих за пореден път, че съм попаднал на правилното място. Екипът на издателите ми се състои от млади и енергични хора, които се усмихват и не се плашат от работа. Определено ми харесват. А с много от всички тези хора, които срещнах, успях да разменя и по няколко думи.
От всички тези личности, с които се запознах, една жена и един мъж ме върнаха на нещо, което си мислех, че никога няма да срещна отново или поне си бях обещал да избягвам, когато го разпозная у някого. Стана ми много жал. Имаше нещо в тях, което съм срещал и преди, в разговори с други, и което тогава подминах и не описах. Може да съм сбъркал, а може още да не му е било дошло времето тогава. Естествено няма да назовавам хората, за които става въпрос по очевидни причини, макар да смятам за почти невъзможно това, което пиша да стигне до тях. Сигурен съм, че много от читателите са срещали подобни хора. Такива, които са прочели някоя книга и са се вманиачили по написаното в нея, не са го преживели, но искат да научат всички останали на новото си знание. Или още по-лощо, имат някоя езотерична приятелка или приятел, които са им напълнили главата с мъдрости и сентенции, които горките жертви наизустяват и започват да повтарят по повод и без повод, кимайки дълбокомислено с глава, придавайки си вид на мъдрост и просветление.

Затова, този път ще споделя размислите си и след разговорите с тях искам да кажа какво НЕ Е положително мислене и оптимизъм. Може да свърши работа някому, кой знае. А може би не.

Положително мислене със сигурност не е да насилваш и изкривяваш лицето си в постоянна, гримасоподобна усмивка. Това, освен че причинява огромен дискомфорт може да бъде опасно и за психическото равновесие. Когато общувате с другите, е вероятно те да усетят, че се насилвате да се усмихвате. Спокойствието ни може да подейства много по-положително на околните, отколкото насилената усмивка или придобитият автоматичен ентусиазъм.

Оптимизъм със сигурност не е отричането и отхвърлянето на всички злополуки и несгоди, които ни се случват или са ни се случили някога. Да твърдим, че един проблем не е проблем, е близко до глупостта и крие в себе си опасност от лавинообразно нарастване на неприятностите. Положителната настройка в случая би била да потърсим решение, вместо да се съсредочаваме върху проблема, както и вярването, че ще успеем да се справим, колкото и трудна да е понякога ситуацията.

Положително мислене не е и това, да говорим с приповдигнат глас и да обясняваме на всички, колко ни е хубав живота, когато всъщност ни се плаче. Всички имаме травми и е човешко, понякога да се чувстваме уязвени или наранени. Когато излекуваме травмите си (това става със много съчувствие към нас самите и понякога с консултация със специалист) или ги приемем и простим (на себе си и въвлечените в ситуацията), ще намерим облекчение, а не в изкуственото потискане. Последното понякога ни се струва като пряк път. Но това, което съм научил досега, е че в живота, както и в личностното развитие няма преки пътеки. Всеки „тарикатлък” и опит за заобикаляне на уроци или измама излиза възсолен и понякога твърде скъп. Но това отново е нещо, което всеки трябва да научи за себе си и може да стане отделна статия.

Знам поне, че аз ще продължавам да се уча и винаги ще се опитвам да намеря гледната точка, която ще ми позволи да продължа напред. И съм сигурен, че ще се справям все по-добре! От мен – усмихнат и положителен ден!
Иво Топалов, 16.01.2014 г.
 
 
 

Иво Топалов, Блогът, който усмихва хората, Ivo Topalov

За първия учебен ден и речта на сър Кен Робинсън – Как училището убива творчеството

topalov No Comments

Честит първи учебен ден на всички ученици! Честито и на тези, които вече не са ученици, но продължават да се учат и образоват!

Снимка: www.akademika.bg
Спомням си как се вълнувах на първите учебни дни. Не знам какво биха казали синоптиците по този въпрос, но честно, аз не мога да си спомня за нито един първи учебен ден, когато не е валяло, поне за кратко. И днес отново е така. Нека да върви на всички по вода! Успех през 2013 г. и безброй поводи за усмивки! По случай първият учебен ден тази година ми се иска да споделя една презентация на сър Кен Робинсън, експерт по творчество, която ми припомни една приятелка наскоро в свой пост. За първи път се запознах с творчеството му през 2009 г., чрез книгата му Елементът: как откриването на истинската ни страст променя всичко. След това съм я препоръчвал на не едно издателство за издаване на български, но без особен успех. След това попаднах и на тази негова презентация, на която освен, че се смях от сърце в първата част, ми се стори изключителна смислена и ме убеди окончателно, че сър Кен е уникален, невероятно ерудиран и си струва, човек да се запознае с неговата работа! Цитати от Кен Робинсън: – “Ако не си готов да сбъркаш, никога няма да измислиш нищо оригинално” – “Творчеството сега, е толкова важно за образованието, колкото и грамотността, и трябва да го третираме със същия статус.” – “Образованието е предназначено да ни заведе до бъдеще, което не можем да си представим.” Освен това, за първи път при този човек срещнах концепцията, че всъщност методите ни на образование са остарели, че са проектирани, за да отговорят на нуждите на индустриалната революция, че имаме крещяща нужда от алтернативни методи на образование (особено в нашата държава), които да насърчават творчеството и самостоятелното мислене в деца и възрастни.

А сега ви представям: Сър Кен Робинсън

Как училището убива творчеството

 
*Субтитри (в самото видео) и превод благодарение на Николай Михайлов.   Иво Топалов, 15.09.2013 г.

Блогът, който усмихва хората, Иво Топалов, Ivo Topalov

Рай от Радослав Гизгинджиев

topalov one comments

Блогът, който усмихва хората, Иво Топалов, Ivo Topalov„Следвай ме… Отивам на сигурно място…

Следвай ме… Отивам право към сърцето ти…” Рядко отделям внимание на нещо, което няма пряка връзка с личностното развитие, поне на пръв поглед, но романът „Рай” е едно от най-добрите четива, които са ми попадали. И има връзка с личностното развитие, защото ако не можеш да приемеш тайните на миналото си, никога няма да имаш смислено бъдеще. На места е скандален и провокативен, на други е изумително мъдър и дълбок, но навсякъде е открит и човешки, прям, искрен и откровен. Напоследък да си човечен, не е често срещана черта. Фокусът е изместен към цифри, към продажби, проценти, рейтинги и подобни глупости. А срещу нас обикновено стоят хора. Стряскащо обикновени и всеки с изумителна съдба. Някои със драми, други с тайни, а трети с изумителни пътища. В „Рай” има от всичко. Впечатляващи човешки драми и докосващи сърцето разкази. Провокации към героите и читателите и успокояващи слова, които понякога толкова жадуваме да чуем. Това е една рядко смислена книга. В нея се преплитат неочаквано множество истории. Картината се сменя рязко като филм, като те кара да затаиш дъха си. Първите няколко глави си мислех, че няма да мога да запомня всички действащи лица. Не само че ги запомних, но в края просто не можех да оставя книгата. Исках да чета още, и още, и още. Ако тази книга беше филм, то тя наистина щеше да е шедьовър, достоен да се бори за награди в целия свят. Наистина целият! Блогът, който усмихва хората, Иво Топалов, Ivo TopalovВсичко това не е неочаквано, като се има предвид кой е автор на книгата. Младият Радослав Гизгинджиев е освен писател – кинорежисьор. Почеркът му, който прави „Рай” толкова завладяващ, се усеща и в картините на лентата му „Изпуснати думи” направена по мотиви от разказ на Елин Пелин (с участието на Койна Русева и Георги Вачев). Той предизвиква и провокира много хора и мненията за него се различават от небето до земята. От рая до ада. Но лично аз съм забелязал нещо. Когато някой бива успешен и талантлив(а романът му е един от големите бумове в България и номиниран за дебютен роман на годината – разпродаде първия си тираж за три седмици), то той предизвиква завист. Затова изобщо не се учудвам, че в негова посока се излива и злоба освен доволните коментари на хиляди читатели. Изкушавам се да разкажа малко от книгата, понеже някои от героите са като живи. Но няма да го направя. Не е честно, понеже много ще решат да прочетат сами романа. Вместо това, ще цитирам нещо. Нещо, което докосна мен и няма да разбули нито една от историите: „Всички се стремим да започнем собствената си история, търсейки най-достойното или най-човешкото й начало. И винаги крием по нещо. Премълчаните истории са истинското изкуство на живота, а когато хората чуят една такава история, тръпки преминават по гърба им. Премълчаните истории крият много знание. И обикновено бихме ги разказали на един непознат.” „Здравей, Непознат! Колко е голямо сърцето ти?” Очаквам с нетърпение и втората част „Страници от Рая”, която трябва да излезе през септември, и тя да е достойно продължение на толкова добро начало! Браво, Радо! Давай все така!    

Блогът, който усмихва хората, Иво Топалов, Ivo Topalov

Приказка за истината

topalov No Comments

Блогът, който усмихва хората, Иво Топалов, Ivo TopalovНапоследък все по-актуална тема за разговори и размисли ми е истината. Най-вероятно това се дължи на наближаващата премиера на моята книга „Полетът на орела”, където една от основните линии е търсенето на истината и пътят на търсача. Предполагам много от вас са чували за този ефект на мозъка (нарича се екраниране), когато решим да си купуваме кола, започваме да виждаме по улиците изключителен брой автомобили от същата марка и модел. Или решаваме да си търсим жилище в даден квартал и се появяват познати, живеещи там, както и ни попадат статии за района. Няма да влизам в повече детайли, предполагам знаете за какво говоря. Напоследък всеки филм, който гледам, всяка книга, която чета съдържат дълбокомислени слова за това какво разбираме под истината и каква е нейната стойност. От познатите клишета като: „Истината е истина, дори никой да не вярва в нея. Лъжата си е лъжа, дори всички да вярват в нея!” –        Анонимен През мъдрите мисли на философи: „Вместо любов, пари и слава ми дайте истината!” –          Хенри Дейвид Торо До цели книги на Георгий Гурджиев („Картини от реалния свят”) и Пол Екман („Излъжи ме, ако можеш”), които обсъждат ценността на истината и това колко е важно умишлено да хвърлиш светлина върху неясна ситуация. Защото премълчаването на информация не е искреност и казване на истината. Когато сме искрени най-вече със себе си до болезненост, можем да извлечем полза за себе си и своето развитие от Истината. Във връзка с това, искам да споделя една турска приказка с вас, която ми попадна благодарение на известния писател и сценарист Георги Мерджанов, за което съм му много благодарен, понеже усмихна седмицата ми. Ето я и нея: Живял някога през девет планини в десета един човек с бяла брада, чиято мъдрост била по-голяма от добрината му, а добрината му пък била по-голяма от мъдростта.  На най-оживения площад в най-големия град на тази страна бил издигнат идол с искрящи от скъпоценни камъни очи, с коси от чисто сребро, с тяло от чисто злато и висок, колкото хиляда и един човек. Хората на тази страна, в която живеел този, който бил по-мъдър, отколкото добър, и по-добър, отколкото мъдър, се кланяли на този идол, детето ми. Те мислели, че всичко на земята — добро и зло, плодородие и немотия, грозно и красиво — е дело на този идол, хиляда и един път по-висок от човека Само нашият старец с бялата брада не вярвал, детето ми, на идола. Той дълго скривал това, но колкото повече минавали годините и той стареел, тази тайна като тежък камък започнала да притиска сърцето му. Накрая не издържал, отишъл на площада, където се извисявал идолът, и силно извикал — В името на какво вие, хора, се прекланяте пред този идол с искрящи от скъпоценни камъни очи, с коси от сребро и тяло от чисто злато? Нали вие със собствените си ръце го сътворихте! Това, което е създадено от вашия ум и от вашите ръце, вие смятате за творец на ума и ръцете ви. Помнете: нищо на света не е небитие. Битието няма край, няма начало. Постоянно се мени и никой не го създава. Унищожете тези идол, братя мои!…  Отначало хората, като чули думите на този, който бил по-мъдър, отколкото добър, и по-добър, отколкото мъдър, не го разбрали; после се поослушали; накрая се разсърдили. Започнали да хвърлят огромни камъни по него. Толкова го били, детето ми, че бялата му брада станала червена от кръв, но той не млъкнал. Като говорел на хората това, което смятал за истина, човекът с бялата брада започнал да се подмладява. Колкото повече се подмладявал, толкова по-силен ставал гласът му; колкото по-силен ставал гласът му, толкова повече се подмладявал.  Докато под дъжда от камъни човекът с бялата брада се подмладявал, детето ми, ръцете на тези, които хвърляли камъните, затреперали, гърбовете им се изкривили. Останали без сили и не можели да защищават своя идол. Тогава този, чиято смелост била по-несломима от мъдростта му и чиято мъдрост била по-непобедима от смелостта му, с един удар на мощния си юмрук свалил огромния идол.  Ако ти, детето ми, даже и под дъжд от камъни не се страхуваш да кажеш истината, в която вярваш, както е направил човекът, който бил по-мъдър, отколкото добър, и по-добър, отколкото мъдър, и който живял през девет планини в десета, ще бъдеш вечно млад.  Край Източник на приказката: http://chitanka.info/text/18392-vtora-prikazka-za-moja-sin

Блогът, който усмихва хората, Иво Топалов, Ivo Topalov

За героите, силата, мотивацията, волята и спорта – довиждане Данчо!

topalov No Comments

Блогът, който усмихва хората, Иво Топалов, Ivo Topalov

Снимка: www.aspekti.info

В тези дни, когато вниманието е насочено предимно към политиката, искам да обърна внимание на една неполитическа тема. Но, според мен, също толкова важна. В събота вечер, на 23.02.2013 г. се състоя бенефисът на великия български атлет Йордан Йовчев – неговото официално оттегляне от спорта. Още повече, това е една по-лична тема за мен. Големият атлет се оттегля от спортната гимнастика. Спорт, в който леля ми е едно от най-големите имена на България. Шоуто беше грандиозно, изпъстрено от атлети, акробатични клубове, танцьори и изпълнители от най-малки (дечица, които едвам ходеха, но се премятаха като професионалисти) до най-възрастни. Участваха и ансамбълът по художествена гимнастика, и националния отбор по спортна гимнастика. Общо над 160 артисти. Не за това искам да пиша. Не искам да пиша и за тълпата, която в навечерието на големия протест се движеше като на митинг. Но с различно настроение, позитивно и енергизиращо. Деца, възрастни и хора с бастуни, които едвам се крепяха на крака, отиваха да изпратят своя любимец. Отиваха да видят своя герой. Колите не можеха да преминат по булевардите около колелото на 4-ти километър, понеже имаше твърде много пешеходци, даже и по улицата. Не искам да разказвам и за хората, които продаваха български знамена и тромби по пътя. Не това е важно. Искам да напиша за Йордан Йовчев, с колкото може по-малко патос. Блогът, който усмихва хората, Иво Топалов, Ivo TopalovТози човек, който никога не успя да спечели олимпийска титла, по ред причини и лоши обстоятелства, граничещи с ръба на измамата, спечели сърцата на хората. Това е най-голямото признание за скромния пловдивчанин. Да бъде национален герой. Между разнообразните спортни изпълнения, песни и акробатични номера, в някои от които самият той участваше, Данчо се появяваше на екраните в залата и разказваше пътя си в един много интересен и поучителен филм. От малък хлапак в залата, носещ сак, който е по-голям от него, до този момент, в който всички го познават, когато вече е легенда на спорта, най-възрастния гимнастик и един от най-великите олимпийци на всички времена. Докато слушах разказа на Данчо ми се прииска да си нося бележник и химикалка. Всъщност, аз си носех, но в залата беше тъмно и не можех да пиша заради силните емоции, които изпитвах. А исках да запомня простичките мъдрости, които идваха от този човек. „Ако искаш много силно успеха и тренираш много усилено, става малко по-малко невъзможен!” „Америка ме научи, че трябва да се оправям сам и да работя за това, което искам да постигна!” Цитирам по памет и твърде възможно неточно. Но имаше поне 10 – ина мисли, които си заслужава да бъдат записани. Даже си заслужава да бъдат сложени до негов портрет във всички гимнастически салони на училищата в страната. Да служат за пример. Блогът, който усмихва хората, Иво Топалов, Ivo TopalovДокато гледах шоуто и си мислех за силата, волята и упоритостта на този човек, в ума ми дойде интересен образ. Затворих очи и си представих си как някое малко дете, бъдещ шампион седи в залата, гледа в захлас и се вдъхновява. Защото има пример, има от кого да се учи. Дори за момент повярвах, че наистина мога да доловя мечтите на някой малък, бъдещ герой. Върхът на вечерта беше когато олимпийския шампион Юри Кеки излезе и вдигна ръката на Данчо, точно както го направи и в Атина през 2004 година. 13 000 души в залата се изстреляха на крака, за да го аплодират. След това, когато вечерта завърши, аплодисментите продължиха повече от 10, дори 15 минути и никой не седна. Не даваха на своя любимец да слезе от сцената и да се прибере. Защото той е шампион. Шампионът на народа! Благодаря ти, Данчо! Ти си велик!

elif_shafak_ivo_topalov

Елиф Шафак, Политиката на художествената литература

topalov No Comments

Когато попаднах на това видео не го изгледах веднага. Изчаках да остана сам и на спокойствие. Чел съм “Любов” и различни други откъси от романите на Елиф Шафак, но винаги съм се впечатлявал от това колко умело борави с думите. Сега се убедих в това и от тази нейна презентация, където сама се определя, като “разказвач на истории”. “Ако искаме да унищожим нещо в този живот, независимо дали е брадавица, акне или човешката душа, трябва само да го зарградим с дебели стени. То ще изсъхне отвътре.” “Когато четем добър роман, оставяме нашите малки, уютни апартаменти назад, излизаме в нощта сами и започваме да опознаваме хора, които никога не сме срещали преди…” Насладете се на мъдростта в думите й и майсторството в речта й, а от мен – усмихнат петък! Иво Топалов, 25.01.2013 г.

charlie_chaplin_ivo_topalov_dictator

Вместо подарък – Речта на великия диктатор или когато думите значат много…

topalov No Comments

Напоследък много съм се размислил за ценностите и за празниците, за това какво ни движи и какво ни кара да се откажем от пътя или постигането на целите ни. Може би просто ми е такъв момента. Или може би трябва да обърна внимание на нещо. Не мога да кажа все още. Както скоро писах, преди статия или две, напоследък попадам на много неща от Чарли Чаплин. Припомних си филма „Великият диктатор”, където за първи път гениалният комик изнася реч. За първи път изобщо неговият герой проговаря от екрана със звук. Но каква реч! Една от най-великите речи правени някога. Това означава да говориш, само тогава когато не можеш повече да си мълчиш. По някаква неведома за мен причина днес седнах и преведох речта. Изтеглих клипчето и му сложих субтитри, за да могат всички да се насладят на прекрасните слова на този „Майстор на думите”. Затова споделям тази реч сега с вас като подарък за празниците, понеже нещо в нея ме докосна. Понеже през 2013 г. ще продължа да укрепвам надеждата в себе си, понеже няма да се откажа от своята мисия, каквото и да се случва! Ето и клипчето:  

Мили приятели, пожелавам ви весело посрещане на 2013 г. и много сбъднати мечти. Продължавайте да мечтаете и не спирайте никога и пред нищо!

С усмивка,

Иво Топалов, 28.12.2012 г.

Бюлетин

Запиши се в бюлетина, за да:

- научаваш пръв за новите статии и съдържание на Блогът, който усмихва хората
- да получиш веднага комикс за новогодишната резолюция
- да изразиш по този начин своята подкрепа към моите начинания и инициативи (Благодаря ти предварително)





Име (задължително)

Email (задължително)

 Искам да получавам поща от БКУХ

Фейсбук