Tag Archives: Иво Топалов

IMG_20190402_174534

Четвъртата размяна

topalov No Comments

Теодора от София взе фотоапаратчето, защото й беше необходимо да заснеме събитие, след като нейният апарат се беше развалил. Какво даде тя в замяна – вижте видеото!

Благодарен съм, че продължават размените, че инициативата става все по-голямо и по-добра :)

Ако искате да се включите, пуснете вашето предложение за размяна, за нещо, което ви е крайно ненужно със снимка на лично съобщение до мен! Ако не ви е необходим предметът, споделяйте и предавайте информацията нататък, за да стигне предметът до някой, на когото е необходим!



Благодаря ви сърдечно и усмихнат петък и почивни дни! :)

palto 2 cropped

Третата размяна

topalov No Comments

Скъпи, читатели!

Третата размяна е вече факт! Осъществихме я миналата седмица с дама, наречена Христина, от Козлодуй! Палтото отиде при нея, а тя даде нещо, което й е ненужно в замяна.

Този проект е доказателство, че всеки има нещо ненужно, което да свърши работа на някой друг. Много вълнуващо :)

Ако желаете предмета, който предлагам този път, пращайте снимки с предложенията си с вашите ненужни вещи на лично на страницата на Блогът, който усмихва хората във фейсбук или пишете тук под поста!

Какъв е той, можете да разберете от видеото по-долу:



Много усмихната и слънчева неделя!

edit 1

Втората размяна

topalov No Comments

Третото видео по проекта “По-голямо, по-добро”. Нещата ескалират, сега търсим дама, която желае да се облече :) Вижте подробности във видеото по-долу!

За проекта “По-голямо, по-добро”: Една игра, вдъхновена от видео, което гледах наскоро! Докъде могат да стигнат социалните мрежи? Наистина ли всяка ситуация може да бъде обърната в Уин – уин и нещо непотребно за някого е всъщност изключително важно за друг?

Да докажем наживо, че уин-уин не е валидна само в учебниците и дебелите книги!



Много усмивки от мен и вярвайте в доброто!

Ив.

По-голямо и по-добро

Първата размяна

topalov No Comments

Скъпи читатели,

Много се вълнувам! Първата размяна е вече факт! Благодарение на една дама, Светлана Христова, която беше една от тези, които искаха да притежават химикалката с надпис “Всичко е психика”!

Благодарен съм от сърце за широката подкрепа за успешното начало на този проект, хиляди гледания в социалните мрежи, споделяния и предложения!

Нека видим сега какъв е новият предмет и дали някой ще го познае и ще го поиска:



Благодаря от сърце, споделяйте с приятели и усмихнат месец март! Ив.

Иво Топалов, по-голямо и по-добро, експериментът

По-голямо и по-добро

topalov No Comments

Здравейте, приятели!

Отдавна не съм писал тук! Скоро се вдъхнових много от едно видео, което гледах и реших да направя един експеримент! Един експеримент със собствената ми зона на комфорт на първо място. На второ, със това да видим дали социалните мрежи наистина са толкова силни, колкото смятат и колкото някои хора твърдят. И на трето, но най-важно място, експеримент с това дали наистина всяко нещо, може да бъде от полза на някого, дали наистина можем да обърнем всяка ситуация в Уин – уин, с полза и за двете страни!

Вижте видеото за повече подробности, и ако се вълнувате колкото мен от тези неща, следете и бъдещите постове, за да видим докъде наистина могат да ескалират нещата:



Имайте усмихнат и забавен ден и топъл месец март от мен! Както и честита Баба Марта и национален празник! Ив.

Иво Топалов, Блогът, който усмихва хората, Еверест, Everest, Ivo Topalov

Еверест (филма) или един разказ за границите

topalov No Comments

Иво Топалов, Блогът, който усмихва хората, Еверест, Everest, Ivo TopalovСкоро бях на един тимбилдинг, където един приятел ми препоръча филмът „Еверест“. В средите, в които се движа често основната тема, освен шегите, е лидерството и успехът. Та този мой приятел каза, че това е много лидерски филм. Правен по истински случай.

Това са ми достатъчни бутони. Гледах филма. Открих наистина лидерския елемент в него, но всъщност видяното много повече ми натисна бутоните, отколкото да ме мотивира.

Ще направя всичко възможно да изкажа това, което имам, без да разказвам филма , за тези, които все още не са го гледали, но ако сте си го набелязали (макар че вълната мина), предлагам да спрете да четете, понеже може да научите части от края и филмът да не ви е толкова интересен.

Така ….. след като останахме тези, които са го гледали и тези, които няма да го гледат, ще започна първо с положителното. Разбрах защо този приятел ми препоръча филма. Когато професионалният алпинист събира групата от аматьори, дава им инструкции и ги повежда към Еверест, те постоянно, дори в разговорите помежду си, се питат ЗАЩО правят това, което правят. Накъде са тръгнали и защо не правят нещо друго.

Иво Топалов, Блогът, който усмихва хората, Еверест, Everest, Ivo TopalovПо моето скромно мнение за постигането на успеха е много важно да имаш ясно дефинирана цел, и още повече да знаеш ЗАЩО правиш това, което правиш.

Съвсем скоро попаднах във фейбук на цитат от великия Зиг Зиглър (слушал съм обучението, където той казва тези думи, но ги бях забравил, а в случая цитатът беше върху негова снимка – сещате се за кой тип мъдри картинки говоря…) „Никой човек не е излязъл на разходка и, просто докато е обикалял наоколо, да се е озовал на връх Еверест. Необходима е цел и здрава работа в нейна посока!“

В този смисъл филмът наистина е лидерски.

Обаче ме провокира друго – идеята на режисьора да разкаже една трагедия (която наистина се е случила и е ужасна), но да предизвика у зрителите едно такова разбиране, чувство за героизма на хората и най-вече на водача на експедицията, както и за неизбежната опасност, която грози всеки, осмелил се да предизвика най-високия връх на Земята.

Добре, това е така, но дори от филма (да, давам си сметка и не забравям, че съм видял просто една интерпретация на събитията), стана ясно, че трагедията не се дължи на „нещастно стечение на обстоятелствата и внезапна буря“, а на поредица от човешки грешки, направени от водача на експедицията, която струва живота на него самия, на няколко други човека, сред които един от добрите му приятели, направил опит да го спаси, както и ампутацията пръстите на ръцете и на носа на един от аматьорите в групата.

Всъщност грешките са свързани помежду си, но преди да ги обобщя, искам да ги разгледам поотделно.

(Последно предупреждение за тези, които искат да гледат филма – спрете тук, ако не искате да разберете какво се случва.)

Първият сериозен проблем пред алпинистите беше осигуряването на маршрута. Шерпите (местно население, ползвано като водачи и носачи) не бяха поставили въжета и стълби на част от трасето. Тук беше и първият избор на водачът. Все още времето беше хубаво, но се наложи хората от двете му поверени групи аматьори да изчакат повече от два часа на студа, докато осигурят новото трасе. Тук скритият избор е, че можеше да избере да прибере групите и да покорят върховете друг ден. (Признавам, че това не е особено явно и трудно се осъзнава в момента.)

Иво Топалов, Блогът, който усмихва хората, Еверест, Everest, Ivo Topalov

Вторият момент, който беше ключов, бе когато един от изкачващите се разболя от снежна слепота. (поне във филма го наричаха така, после разбрах, че медицинският термин е остър фотокератит, макар това да няма отношение към смисъла на тази статия). Това е и първият червен флаг, който ми се вдигна в мозъка. Водачът, вместо да върне човека в базовия лагер, го остави да лежи в снега и да си „помисли“ дали ще може да се качи. Това ми каза, че човекът май не е с много силен характер и не спазва собствените си принципи. Знаете за какво говоря – когато човек потъпква собствените си граници и принципи, за да не се конфронтира с другите и да не спори с тях. (В този момент времето все още беше хубаво, но все пак имаха два часа закъснение, а и ми се струва странно да оставиш човек, който не може да вижда да лежи в снега).

Иво Топалов, Блогът, който усмихва хората, Еверест, Everest, Ivo TopalovНай-провокативната ситуация за вземане на решения дойде за мен, когато водачът изведе остатъка от групата на непосредствения подстъп към върха, когато вече беше ясно, че времето ще се развали и бурята се виждаше в далечината. Тогава последният, който искаше да се изкачи (детски учител с два неуспешни предишни опита да достигне Еверест) се предаде на болестно състояние и изчерпа силите си. Той помоли водачът да се смили и да му помогне да се изкачи до върха. За мое най-голямо изумление водачът се съгласи. Тук дойде героичният момент във филма (в смисъл, че със свръх-човешко усилие постигнаха поставената си цел), но според мен това беше и началото на края. С други думи, след като стигнаха върха двамата се озоваха в капана на лошото време. Учителят умря, човекът, който бяха оставили да лежи в снега измръзна и загуби ръцете и носа си, от групата, която тръгна да се връща без водача си към базовия лагер, оцеляха единици, а още няколко човека, заедно с един от добрите приятели на водача, не оцеляха по време на спасителните акции, продължили почти две денонощия. Самият водач също загина и остави бременната си жена.

Къде е скрития избор? Тук вече не е скрит. Можеш да отстоиш авторитета си и да откажеш да рискуваш всичко това в името на нещо. На някои хора просто не им е съдено да постигнат мечтите си, колкото и тъжно да звучи това. На най-нещастните им е отсъдено да стигнат в подстъпа към върха, но да нямат физическата възможност да достигнат така желания връх, метафорично казано. Тук няма да се впускам в анализ защо са се оказали в тази ситуация, но често – такива хора преследват мечти, вменени отвън.

Стана ми тъжно. За всички загинали, затова, че лидерът имаше всички знания и способности, просто искаше да угоди на всички и вярваше повече в тях, отколкото те бяха способни да дадат по пътя към мечтата си. От друга страна, много хора ще кажат, че е лесно е да седя на топло пред компютъра и да философствам какво е трябвало да направи този или онзи, това е върха – най-голямо предизвикателство пред човека, с най-много жертви и т.н.. И ще бъдат прави.

Просто ми се искаше да изведа някакви универсални неща в това есе, вдъхновен от филма. Още повече, нали знаете, че човек обикновено проповядва това, което най-много му е необходимо да научи. Това е валидно и за мен. Не мога дори да изброя всички случаи, когато не съм отстоявал нещо, за което съм бил сигурен, че съм прав или, в което съм вярвал по най-различни причини – не съм искал да бъда отхвърлен, не съм бил достатъчно уверен и т.н. и т.н. Мога да продължа до утре.

Изводът от всичко това:

За пореден път се убеждавам, че ако са правилно изградени, почиват на практически опит и знание, принципите са изключително важно нещо и е много важно да ги отстояваш. На всяка цена. Толкова важно, че може да застрашиш собствената си сигурност и собственото си оцеляване. А като авторитет и водач на групи, както в ситуацията, описана във филма например, е изключително важно да изпълняваш обещаното, а именно – да върнеш хората живи.

Понякога оцеляването е по-важно от мечтите. Особено, ако последните не са наши, а са дошли от вън. А и оцелявайки – винаги ще имаш възможност за още един опит, за още един подстъп към успеха.

Иво Топалов, Блогът, който усмихва хората

Блогът е мъртъв. Да живее Блогът!

topalov No Comments

Иво Топалов, Блогът, който усмихва хоратаЗдравейте, приятели!

От много време не съм писал тук. С мен се случиха шеметни неща и някак „Блогът, който усмихва хората“ остана на заден план. И естествено, както се случва по принцип в живота, нещата, които останат на заден план и не получават достатъчно от вниманието ни, постепенно отпадат от нас и изтляват.

Така се случи и с един от най-скъпите на сърцето ми проекти – „Блогът, който усмихва хората“! Спрях да пиша и да поддържам огъня, както и да отделям внимание по много причини – много странични проекти, които постепенно станаха централни, понеже ми носеха пари и удовлетворение, или пък все ми се струваше, че това, което имам да кажа няма да е интересно на хората или пък не му е съвсем мястото в блога.

Освен това не бях забелязал, че домейните ми са закупени с картата на един приятел, който преди поддържаше IT всичките ми проекти, което означаваше, че той получава без изключение известията, предназначени за мен. Пътищата ни с този човек се раделиха, но системните съобщения са продължили да отиват към него. Накратко – освен огъня, загубих и домейнът ivotopalov.com. След пропуснатото плащане, го закупи някаква интернет компания, която прави това като бизнес и се опита да ме изнуди със $500, за да си го получа обратно.

Бях изправен пред много трудно решение. Започнах блогът през 2010 година с много ентусиазъм и той беше причината да започна да искам да пиша отново (та в крайна сметка и да напиша две книги), намерих много приятели през него и не на последно място, бях вложил изключително много работа в разработване на трафика. Толкова бях вложил, че без да пиша нищо, блогът си оставаше основния канал, през който хората научавах за мен, за моите курсове, събития и най-вече – за моите книги.

Поех дълбоко дъх, решен да взема решение, после се разколебах и цяло денонощие се чудих, говорих сериозно със себе си, обадих се на няколко приятели, после не можах да спя. После пак поех дълбоко дъх и реших да го пусна. И смених домейна на ivotopalov.net. На пръв поглед изглежда нищожна промяна, но на практика – това означава да започна от нулата.

Дадох си сметка, че случилото се е за добро. Имах нужда от обновяване, от нов изглед, от различно позициониране на нещата, от свежест…

И така, на два пъти през декември изработих дизайна и взех тридесетте най-четени статии и ги качих отново. След това, започвах да пиша подобна на тази статия, която четете. С идеята тя да бъде завръщането на блога. Или по-точно – новото начало. Но  всички ангажименти отново ме завъртяха. Това не се случи  през януари, не се случи и през февруари. За мой ужас, съвсем скоро установих, че и март е изтекъл. А блогът си оставаше обновен, но незапочнат и само със старите статии в него.

Лошото е, че през цялото това време покрай мен минаваха идеи за статии и постове, които просто маркирах и си казвах „От това би излязъл чудесен материал“ и никога не правех нищо по въпроса. Чак наскоро си дадох сметка. От това, че няма нови статии в блога, от това, че той толкова дълго бе „замразен“ (от юли 2015 г.), единствения и най-голям губещ съм аз, защото докато пиша, аз всъщност научавам много нови неща. Докато търся информация, докато проверявам фактите или дори в коментарите на читателите след публикуване на статиите…

И последно към това, което искам да кажа: наскоро се вдъхнових от един мой нов познат – унгарец. Докато си говорихме, когато се запознахме, той ми каза следното – „Загубил съм много приятели през живота си, затова намерих следната формула – сега имам уговорка с най-ценните хора за мен да си пишем на всеки две седмици. Дори да няма за какво…“

Затова преди да изтече март, седнах отново на сериозен разговор със себе си и си дадох обещание за поне една статия месечно. Дори да нямам за какво да пиша. Дори да ми се струва, че „не е достатъчно интересно“. Просто ще сядам и ще пиша. И дори тази статия е начин да се мотивирам, да направя публично това обещание, за да няма мърдане…

Та в този смисъл, читателю, „Блогът, който усмихва хората“, такъв какъвто ти го познаваш е мъртъв. С прискърбие и свито сърце ти съобщавам това. Но също в този смисъл, точно сега, „Блогът, който усмихва хората“ се ражда. Направо пред очите ти…

Да живее Блогът!

Иво Топалов, Блогът, който усмихва хората, Ivo Topalov

Ценните книги и безценните подаръци

topalov No Comments

Книгите, както много хора могат да се досетят, винаги са имали особено значение за мен. Още преди да се заема сериозно с тях и да стана писател, те ми бяха на сърце. Затова много се зарадвах онзи ден, когато получих шеговито предизвикателство от моят адаш Иво Димитров, да изкажа мнението си за книгата като подарък. И едно деликатно напомняне… :)

Първо, трябва да призная, че имаше голям период от детството и тинейджърските ми години, когато бойкотирах всякакво четене (дори на учебници и учебен материал). Вярвах, че съм дете на дигиталната ера и книгата беше вехто и не съвсем примамливо занимание. И имах по-интересни неща, с които да се занимавам.

След това постепенно започнах да попрочитам по някой много препоръчан от приятели откъс от книга, разказ и дори, в редки случаи, по някое цяло произведение. Това ме накара да се чувствам добре. Минах и през периода на книгите-игри. Благодарение на това увеличих постепенно четенето с цели заглавия от фантастиката и художествената литература (отново препоръчани или умело подбрани според корицата, която трябваше да съдържа нинджа или холивудска звезда) и някои по-сериозни произведения. И съвсем неусетно, научавайки нови неща, забавлявайки се по съвсем различен начин от така обичаните телевизионни игри и компютри, стигнах до един момент, в който винаги около себе си имах поне една книга, която жадно поглъщах, общувах с приказните герои, създадени от мъдри хора, понякога живели столетия преди мен, черпех знания и разкази от далечни земи и различни светове, които ме караха да се чувствам по-жив и дори по-смислен. Сякаш с всяко томче аз ставах малко по-буден, а умът ми се упражняваше в опити да разгадае сюжета на поредната заплетена история.

Тези, които четат, знаят за какво говоря. Преживяването от четенето, от досега с голямото изкуство е различно. Но не може да се каже от какво. Просто „различно” от всичко останало. Когато четеш, сякаш ставаш по-богат, сякаш преживяваш и възприемаш опита на друг човек, който майсторски е бил облечен в думи, само за да се превърне отново в образи, когато влезе в необятното ти въображение. Както мъдрецът беше казал, „четящият може да изживее хиляди животи между раждането и смъртта”.

След това леко отклоняващо въведение (крайно необходимо според мен) искам да се върна на основният въпрос, поради който се захванах изобщо с тази статия, а именно:

Струва ли си да се подаряват книги? Книгата става ли за подарък?
Трябва да знаете, че аз подарявам предимно книги! Според мен книгата не само става, но в мнозинството случаи е най-адекватният подарък. Може би не за сватба например, но по всякакви други поводи на приятели, роднини, познативинаги намирам някоя книга, с която искам да споделя по нещо с тях. Но не просто да им преразкажа, не, това няма да е достатъчно. Искам да им подаря преживяването, което аз съм имал, когато знам, че то би имало някаква стойност за тях. Може да сме си говорили по някаква тема или просто докато съм чел нещо да съм се сетил за даден човек, след което знам, че той трябва да прочете дадена книга. Или поне, че аз искам да го направи.

А подаряването на книга е истинско изкуство. Особено ако успеете на подходящия човек да изберете правилната книга. За да стане това, трябва да познавате човека. И да сте чели книгата, която подарявате. Освен това, трябва да сте деликатни, въпреки огромното нетърпение, което изпитвате да разберете какво е мнението на получаващия за прекрасния ви избор. Намекнете за темата, която ви е провокирала да подарите конкретното произведение, но никога не разказвайте подробности. Рискувате подаракът ви никога да не бъде отгърнат. Освен това е хубаво, ако напишете малко послание, за да си спомнят хората, че именно вие сте им подарили тази хубава книга. Тук умерен намек също е уместен, но трябва да се ограничите до един намек (или подсмихване при подаряване или намигане в посланието, което пишете, не може и двете), иначе започвате да изглеждате подозрително… и понякога неприятно лукаво. На последно място, трябва да сте подготвени подаръкът ви да бъде прочетен много месеци, след като според вас е бил актуален за дадения човек или дори никога да не бъде докоснат. И вие не трябва да изразявате разочарованието си, нито пък да се обиждате за това. Това не е ваша работа, нито пък ваше решение. Отговорността ви свършва с момента на подаряване.

Само едно малко допълнение към това как подбирам подаръците си – ако случайно познавам автора и знам, че книгата е хубава, тогава предпочитам да си купя от неговите книги и да помоля за лично послание към получателя. Много е шик и винаги е приятно да получиш такова! Другото, което правя, е, че когато много ми хареса някоя книга от библиотеката (или от пиратските сайтове – да, за свой и чужд ужас понякога чета книги от пиратски сайтове… знам, че не е правилно…), тогава винаги си купувам и подарявам някому книгата. Това е моят малък реванш, че съм прочел произведението безплатно. (Само да уточня, не съм подарил всяка книга, която съм прочел безплатно, но от някои от най-добрите съм изкупил по пет, а в единични случаи – дори по десетина бройки – все за подаръци).
И накрая искам да отбележа, че книгата не е материален подарък, поне за мен. Това, което се намира между кориците, може в някои случаи да бъде истиско съкровище и многократно да надхвърли цената на материалното книжно тяло. Никога не знаем коя дума ще се окаже сламката, която кара камилата да се срине или камъчето, което преобръща колата. Понякога и една дума, казана на точния момент, на точното място, може да ни помогне, да ни спаси от другите или от самите нас, също и да ни посочи посоката, ако сме загубили пътя си. А нима майсторството с думите не е именно в това, да създадеш подходящия момент, за да бъде чута правилната дума?

Във всеки случай благодаря за хубавото и смислено предизвикателство на Иво Димитров и неговия блог!

А на всички останали пожелавам усмихнат ден или разгледайте някои от другите статии, между които има няколко за книги, като например миналата – за “Изкуството да бъдеш егоист” на Йозеф Киршнер или пък прегледа на романа “Рай”!

Иво Топалов, Блогът, който усмихва хората, Ivo Topalov

Изкуството да бъдеш егоист

topalov No Comments

“Приключението да живеем щастливо – дори когато това не се харесва на другите”

Позабравената книга на австрийският писател Йозеф Киршнер, която ни учи как да живеем първо за себе си, а чак след това за другите.Това е една от първите книги за личностно развитие, която някога прочетох. Най-напред беше Наполеон Хил, след това – „Манипулирайте, но правилно” на същия Йозеф Киршнер, и след това тази книга – Изкуството да бъдеш егоист“.

Признавам, че я бях забравил и, може би, никога не съм я разбирал, докато миналия месец не попаднах случайно на книгата в една библиотека и нещо в мен  ме накара да  я взема. Трябва също така да отбележа, че с тази книга са свързани и някои от ранните ми юношески травми. Поглъщайки жадно страниците й, в ранните си тинейджърски години, аз се изправих пред скандализираните от заглавието й възрастни авторитети, които ме атакуваха с думи и фрази от типа на „Да, типично е да имаш лошо държание, след като мислиш само за себе си!” или „Може да се очаква такова поведение от някой, които се учи как да бъде егоист и да не зачита по-възрастните!” или „Който мисли само за себе си, другите го смятат за егоист и не го зачитат!” И още много в същия род и вид.

Тогава се предадох пред натиска и зарязах принципите, постулирани в този философски труд, а скоро след това книгата изчезна и от библиотеката ми. Сиурно се бяха погрижили да не съм вече егоист. Ако бях по-уверен в себе си и бях възприел дори малка част от това, което пише Киршнер, може би целият ми живот щеше да се стече по друг начин. Човек не знае.

Сега, прочитайки отново книгата, погледнах на нещата с нови очи и, смея да кажа, я преоткрих. Рядко (почти никога) някое четиво ме предизвиква да пиша за него, освен ако не трябва да напиша анотация (което не съм правил за никое издателство вече повече от година). Но намерих в нея някои бисери, които ми се ще да споделя с повече хора, тъй като смятам, че могат да им бъдат полезни.


Самият Йозеф Киршнер е писател, (1931 г. – ) и името му в Германия и Австрия се нарежда редом с Дейл Карнеги и Наполен Хил. Минал е през цял букет от разнородни професии, нещо, с което обикновено се отличават търсещите умове. Преуспял е материално и се радва на престижна позиция в обществото.

Въпреки провокативните заглавия, които слага на творбите си, работата му е насочена най-вече към стремежа за изграждането на цялостна и самостоятелна личност. Също така към създаването  на успешна стратегия за живот, която да бъде индивидуална и съобразена с личните възможности на всеки негов читател.

„… изкуството да бъдеш егоист се състои предимно в това, да планираме живота си сами според своите представи и съзнателно да осъществяваме този план. Това отношение към живота изисква да се вслушваме повече в самите себе си, отколкото във внушеното ни от другите.”

В „Изкуството да бъдеш егоист” авторът разисква теми като поемането на лична отговорност за собствените неуспехи, изграждането на сигурност в себе си и вътрешна опора, интелигентния егоизъм, в който мислим първо за себе си и осигуряваме първо себе си, а едва след това се опитваме да помагаме и обгрижваме други. Разглежда също принудата на съвременното общество и семейство постоянно да повишаваме постиженията си, без да имаме време да им се насладим и, не на последно място, как да познаем своята територия и как да я отбраняваме срещу трите основни начина, с които другите искат да ни подчинят и завладеят (подчинение, подкупване и изкушаване).

Освен всичко гореизброено, той докосва и много фундаментални теми за човешкия живот, които разглежда от позицията на собствения си опит и с изобилие от примери.

Относно ентусиазма да се месим в живота на другите и да ги поучаваме с цел да спестим някои трудности, през които самите ние сме минали, той пише:

„Нашето близко до ума, но тогава крайно непопулярно заключение беше: „Безсмислено е да натрапваме на някой своите мерки за благосъстояние, ако при него неприятностите не са нараснали до такава степен, че той сам да промени положението си.”

Или иначе казано: За да доведе до смислени резултати, всяка инициатива за промяна изисква достигане на определена степен на естествено развитие.”

Горното напомня много отношението на Антъни де Мело, който казва, че за да има истинска промяна, човек трябва да е страдал достатъчно.

Относно поемането на риск и страховете ни от провал Йозеф Киршнер пише:

„Безброй домакини се измъчват от своята домашна работа. Обаче единственото, което предприемат срещу безрадостното си всекидневие, се състои в това да обвиняват другите. Искат да се сбъднат мечтите им, обаче се боят от свързания с тях риск. Почти няма човек, който да не мечтае за промяна, приключения и трескаво напрежение, свързано с тях. Но търсят ли те тези приключения и това напрежение? Не. Дори ги заобикалят отдалеко. Преживяват всичко, което им се иска да преживеят, само от втора ръка. От книги, вестници, от киното и телевизията. Пасивното съпреживяване от сигурно разстояние е най-скромният вид заблуда, но той ги задоволява.

Но никой не може да живее мечтания живот, ако избягва опита, който сам трябва да събере. Защото само в този опит се състои истинския живот.”

Относно способността ни да се наслаждаваме на ежедневния си живот и всяка малка стъпка, която предприемаме към постигането на нашите цели, той разглежда умението ни да си създаваме удоволствие от всяко нещо:

„Това не са знания, които могат да се получат от книгите. Те не са резултат от научни изследвания. Нито пък на други способности, които имаме или нямаме. Те по-скоро са лично решение, което всеки трябва да вземе сам, за да осъществи по този начин обрат към по-добро в отношението си към всекидневния живот. Всеки може да каже:

–          От днес нататък ще пия виното така, че всяка отделна глътка да ми доставя удоволствие. По същия начин ще се държа и в любовта.

–          Или: Във всичко, което правя, ще се наслаждавам на всяка отделна стъпка, която е необходима, за да се достигне дадената цел.

–          Или: Следващата неделя аз не просто ще подкарам колата, така че да достигна до целта си по най-бързия начин. Вместо това ще си оставя време, за да се насладя на всичко, което ми хареса по пътя.

Решението за стратегията на малките стъпки като основна житейска нагласа е повече от рецепта как да правим нещата по-различно от досега. Тя е началото на обновяване на нашия твърде монотонен живот.”

Йозеф Киршнер продължавада разсъждава за силата на волята. Според него прехвалената сила на волята всъщност е само и единствено пречка пред нас, понеже от момента, в който решим, че „трябва” да успеем това събужда единствено напрежение и отбранително поведение в нас. Той разглежда нещата от една друга гледна точка:

„Причината за изключителните постижения на много хора в никакъв случай не е тяхната воля, а страхът да не се провалят. Този страх от неуспеха като мотив за нашите действия има последици, които се отразяват съдбовно, не само на самите нас, но и на околните. По всяка вероятност там се крие ядрото на цялото твърдоглавие, с което толкова хора принуждават себе си и другите да вършат неща, които не им се вършат.”

Почти в самия край на книгата авторът дава един от най-мотивиращите си съвети:

„Никоя революция не е по-възможна от революцията на решителното самоутвърждаване на всеки един от нас. Според своите възможности. Според своите способности. Според своите знания за закономерностите, които водят до пълното разгръщане на личността.

Понеже никой не е заинтересуван да ни осигури най-добрите оптимални предпоставки за развитие, всеки от нас трябва да го направи сам.

Понеже никой не иска и не може да поеме отговорността за нашето щастие, трябва сами да я поемем. Понеже доникъде няма да стигнем, ако прехвърлим на другите вината за собственото си нещастие и недоволство, трябва сами да вземем в ръце живота си.

Най-добре е да започнем тази революция още днес. И да не престанем никога.”

Ако статията ви е харесала, тогава моля споделете я с приятели. Можете също да прочетете и съветите за успех на Арнолд Шварценегер или интервюто с британския психиатър д-р Менис Юсри, според който всеки може дабъде милионер.

Ако искате да получавате други подобни четива, моля запишете се в мейллиста на „Блогът, който усмихва хората” (формулярът е в контакти), което е най-сигурният начин, че няма да пропуснете нищо, особено след последните промени в логаритмите на Фейсбук.

Усмихнат ден!

(изд. Кибеа, 1994 г., София. Автор Йозеф Киршнер, австрийска, обществена библиотека)

Иво Топалов, Блогът, който усмихва хората, Ivo Topalov

С брадавици и всичко…

topalov one comments




Трябва да призная, че доскоро знаех твърде малко за Оливър Кромуел. Може би е пропуск. А може би, ако знаех отдавна историята му, никога нямаше да се вдъхновя да я пусна в „Блога, който усмихва хората”, както се е случвало и се случва с много други впечатлили ме преди време факти и събития. Когато знаем нещо, твърде често за нас то е загубило блясъка си и предполагаме (несъвсем съзнателно), че другите също го знаят. В този смисъл историята на Оливър Кромуел беше нова за мен и затова ме вдъхнови толкова много.

Бях чувал за него. Даже сме учили за него в университета. но не помнех много. И така, един ден си пътувах в колата и се образовах в любимия ми „Автомобилен университет” (докато шофирам слушам лекции и речи, вместо музика и по този начин получавам чувството, че времето прекарано в задръстването не е изгубено. Нещо повече, започнах да се радвам на задръстванията, когато попадна на особено интересен лектор или история). Пътувайки слушах реч на един говорител пред Американската асоциация по човешки ресурси. Самата лекция не беше особено интересна, а самият човек нямаше завидни ораторски умения, но нещо ме караше да продължавам да слушам. На няколко пъти пръстът ми тръгваше да смени на следващата лекция, но се спирах и все пак го изслушах.



След дълго чакане, почти в края на речта, се случи нещо интересно. Лекторът разказа за това как известен портретист (сър Питър Лели) рисувал Оливър Кромуел в залата на двореца. Това бил личният портретист на Чарлз I (лекторът не разказа защо точно той го е рисувал, което е интересна история само по себе си…). По това време било модно монарсите да бъдат рисувани като били скривани всичките им дефекти. Смятало се за важно как ще бъдат възприети изобразените от тези, които впоследствие ще гледат картините. Естествено, художникът се подчинил на модерното за епохата и разкрасил Кромуел, както смятал, че се очаквало от него. Една скоба тук, лордът имал огромна брадавица точно под долната устна, която художникът нарочно изпуснал и я изобразил като малко по-светло петно. Също така се радвал на огромен нос, който също бил значително намален. След като видял портрета си за първи път, Кромуел го въздъхнал, стиснал устни и се обърнал към художника с думите:

„Сър Лели, искам тази картина да ме представя истински. Рисувайте ме отново. Този път, с брадавици и всичко!”

На това място спрях записа. И трябва да призная, че се почувствах горд, понеже преди време бях върнал едни снимки, на които фотографът беше премахнал едно мастно образувание от челото ми. След това се замислих за това колко прекрасна метафора всъщност са тези думи. Колко е хубаво, когато не оставяме нищо скрито и представяме нещата в тяхната цялост. Разбира се, писал съм цяла друга статия за ползите от честността в „Автентичността на младия търсач” и темата е малко засегната и в „За маските и оптимизма”. Тогава много „търговци”, а и всякакви други хора, възроптаха и ми писаха коментари или осъждащи лични съобщения затова как не сме можели да живеем, ако сме изцяло открити, как не било възможно да се казва през цялото време истината или как истината била субективно преживяване и как тя не била универсална. Всякакви такива неща. Разбирам, че това са все съждения и мнения, подбудени предимно от страх. И сигурно някой ден ще напиша и статия за това, но това не ги прави верни. Истината е като бременността – или е там или не. Няма средно положение.

Винаги, когато се сетя за това, се сещам и за първия закон на личностното развитие на Г. И. Гурджиев: „Към себе си бъди истински и честен.” Ако се залъгваме (оптимистично или песимистично), няма никакъв начин да се променим или да се придвижим към целта си. Ако залъгваме другите, тогава получаваме единствено лоялността им към това, което те си мислят, че сме ние (изграден от нас фалшив образ), а не към истинските нас. (И след това се чудим защо не са ни верни и ни предават след като сме представяли толкова убедително образа, в който сме искали да вярват…).

Стига с това отклонение. След това, при първа възможност, седнах да прочета за Оливър Кромуел. За мен беше голяма изненада, като се оказа, че той е имал изключително интересен живот. Сигурен съм, че мнозинството от вас знаят, но само в няколко думи:

Той е живял от 1599 г. до 1658 г., бил е земеделец, който се е оженил за заможна дама. Първите 40 години от живота му минават без никакви особени случки (пример, че колкото и да са големи мечтите ти, винаги можеш да направиш първата стъпка). След това става капитан в армията, предводител на 60 членен отряд, известен като „Желязната кавалерия”. В армията този човек стремително израства и придобива все повече и повече влияние. Самият той е пуритан и противник на установения ред. Стига до там, че предизвиква монархията и крал Чарлз I. След стълкновенията кралят е екзекутиран, а Оливър Кромуел провъзгласен за Лорд-протектор на Англия, с абсолютна власт, близка до тази на монарсите. На два пъти се опитва да изгради република и да състави парламент, но до края на живота му в страната е на власт форма на военна диктатура. Монархията е възстановена две години след смъртта му, а за назидание, като изменник на държавата, тялото му е извадено от гробницата в Уестминистърското абатство, разчленено, а главата му побита на кол пред сградата, където бил осъден Чарлз I.

За тези, които им е станала интересна историята, повече информация има в безценната Уикипедия.

Само ще добавя като интересен факт, че монархията е възстановена от парламента, създаден от Кромуел в един последен опит да се преобразува държавата в република.

В заключение, трябва да призная, че след като се зарових дълбоко, въпреки 160-те пълни автобиографии, написани за Оливър Кромуел, никъде няма запазени доказателства, че той наистина е казал тези думи. Първите сведения се появяват едва 100 години след смъртта му, пресъздадени от дневниците на един офицер, който е бил в залата по време на рисуването на портрета, но достоверността им остава непотвърдена. Все пак портретът на Кромуел драстично се различава от тези на Чарлз I и от следващия го, възстановен ан престола, Чарлз II, въпреки че и трите са рисувани от един и същи художник, сър Питър Лели. А това не отнема от вдъхновението на историята, за да бъде публикувана тук, както всички други вдъхновяващи статии и есета, които могат да бъдат намерени в раздел „Статии”.

Вдъхновен, истински и усмихнат ден!

Бюлетин

Запиши се в бюлетина, за да:

- научаваш пръв за новите статии и съдържание на Блогът, който усмихва хората
- да получиш веднага комикс за новогодишната резолюция
- да изразиш по този начин своята подкрепа към моите начинания и инициативи (Благодаря ти предварително)





Име (задължително)

Email (задължително)

 Искам да получавам поща от БКУХ

Фейсбук