Мотивaция

Иво Топалов, Блогът, който усмихва хората

Блогът е мъртъв. Да живее Блогът!

topalov No Comments

Иво Топалов, Блогът, който усмихва хоратаЗдравейте, приятели!

От много време не съм писал тук. С мен се случиха шеметни неща и някак „Блогът, който усмихва хората“ остана на заден план. И естествено, както се случва по принцип в живота, нещата, които останат на заден план и не получават достатъчно от вниманието ни, постепенно отпадат от нас и изтляват.

Така се случи и с един от най-скъпите на сърцето ми проекти – „Блогът, който усмихва хората“! Спрях да пиша и да поддържам огъня, както и да отделям внимание по много причини – много странични проекти, които постепенно станаха централни, понеже ми носеха пари и удовлетворение, или пък все ми се струваше, че това, което имам да кажа няма да е интересно на хората или пък не му е съвсем мястото в блога.

Освен това не бях забелязал, че домейните ми са закупени с картата на един приятел, който преди поддържаше IT всичките ми проекти, което означаваше, че той получава без изключение известията, предназначени за мен. Пътищата ни с този човек се раделиха, но системните съобщения са продължили да отиват към него. Накратко – освен огъня, загубих и домейнът ivotopalov.com. След пропуснатото плащане, го закупи някаква интернет компания, която прави това като бизнес и се опита да ме изнуди със $500, за да си го получа обратно.

Бях изправен пред много трудно решение. Започнах блогът през 2010 година с много ентусиазъм и той беше причината да започна да искам да пиша отново (та в крайна сметка и да напиша две книги), намерих много приятели през него и не на последно място, бях вложил изключително много работа в разработване на трафика. Толкова бях вложил, че без да пиша нищо, блогът си оставаше основния канал, през който хората научавах за мен, за моите курсове, събития и най-вече – за моите книги.

Поех дълбоко дъх, решен да взема решение, после се разколебах и цяло денонощие се чудих, говорих сериозно със себе си, обадих се на няколко приятели, после не можах да спя. После пак поех дълбоко дъх и реших да го пусна. И смених домейна на ivotopalov.net. На пръв поглед изглежда нищожна промяна, но на практика – това означава да започна от нулата.

Дадох си сметка, че случилото се е за добро. Имах нужда от обновяване, от нов изглед, от различно позициониране на нещата, от свежест…

И така, на два пъти през декември изработих дизайна и взех тридесетте най-четени статии и ги качих отново. След това, започвах да пиша подобна на тази статия, която четете. С идеята тя да бъде завръщането на блога. Или по-точно – новото начало. Но  всички ангажименти отново ме завъртяха. Това не се случи  през януари, не се случи и през февруари. За мой ужас, съвсем скоро установих, че и март е изтекъл. А блогът си оставаше обновен, но незапочнат и само със старите статии в него.

Лошото е, че през цялото това време покрай мен минаваха идеи за статии и постове, които просто маркирах и си казвах „От това би излязъл чудесен материал“ и никога не правех нищо по въпроса. Чак наскоро си дадох сметка. От това, че няма нови статии в блога, от това, че той толкова дълго бе „замразен“ (от юли 2015 г.), единствения и най-голям губещ съм аз, защото докато пиша, аз всъщност научавам много нови неща. Докато търся информация, докато проверявам фактите или дори в коментарите на читателите след публикуване на статиите…

И последно към това, което искам да кажа: наскоро се вдъхнових от един мой нов познат – унгарец. Докато си говорихме, когато се запознахме, той ми каза следното – „Загубил съм много приятели през живота си, затова намерих следната формула – сега имам уговорка с най-ценните хора за мен да си пишем на всеки две седмици. Дори да няма за какво…“

Затова преди да изтече март, седнах отново на сериозен разговор със себе си и си дадох обещание за поне една статия месечно. Дори да нямам за какво да пиша. Дори да ми се струва, че „не е достатъчно интересно“. Просто ще сядам и ще пиша. И дори тази статия е начин да се мотивирам, да направя публично това обещание, за да няма мърдане…

Та в този смисъл, читателю, „Блогът, който усмихва хората“, такъв какъвто ти го познаваш е мъртъв. С прискърбие и свито сърце ти съобщавам това. Но също в този смисъл, точно сега, „Блогът, който усмихва хората“ се ражда. Направо пред очите ти…

Да живее Блогът!

Иво Топалов, Блогът, който усмихва хората, Ivo Topalov

С брадавици и всичко…

topalov one comments


Трябва да призная, че доскоро знаех твърде малко за Оливър Кромуел. Може би е пропуск. А може би, ако знаех отдавна историята му, никога нямаше да се вдъхновя да я пусна в „Блога, който усмихва хората”, както се е случвало и се случва с много други впечатлили ме преди време факти и събития. Когато знаем нещо, твърде често за нас то е загубило блясъка си и предполагаме (несъвсем съзнателно), че другите също го знаят. В този смисъл историята на Оливър Кромуел беше нова за мен и затова ме вдъхнови толкова много.

Бях чувал за него. Даже сме учили за него в университета. но не помнех много. И така, един ден си пътувах в колата и се образовах в любимия ми „Автомобилен университет” (докато шофирам слушам лекции и речи, вместо музика и по този начин получавам чувството, че времето прекарано в задръстването не е изгубено. Нещо повече, започнах да се радвам на задръстванията, когато попадна на особено интересен лектор или история). Пътувайки слушах реч на един говорител пред Американската асоциация по човешки ресурси. Самата лекция не беше особено интересна, а самият човек нямаше завидни ораторски умения, но нещо ме караше да продължавам да слушам. На няколко пъти пръстът ми тръгваше да смени на следващата лекция, но се спирах и все пак го изслушах.

След дълго чакане, почти в края на речта, се случи нещо интересно. Лекторът разказа за това как известен портретист (сър Питър Лели) рисувал Оливър Кромуел в залата на двореца. Това бил личният портретист на Чарлз I (лекторът не разказа защо точно той го е рисувал, което е интересна история само по себе си…). По това време било модно монарсите да бъдат рисувани като били скривани всичките им дефекти. Смятало се за важно как ще бъдат възприети изобразените от тези, които впоследствие ще гледат картините. Естествено, художникът се подчинил на модерното за епохата и разкрасил Кромуел, както смятал, че се очаквало от него. Една скоба тук, лордът имал огромна брадавица точно под долната устна, която художникът нарочно изпуснал и я изобразил като малко по-светло петно. Също така се радвал на огромен нос, който също бил значително намален. След като видял портрета си за първи път, Кромуел го въздъхнал, стиснал устни и се обърнал към художника с думите:

„Сър Лели, искам тази картина да ме представя истински. Рисувайте ме отново. Този път, с брадавици и всичко!”

На това място спрях записа. И трябва да призная, че се почувствах горд, понеже преди време бях върнал едни снимки, на които фотографът беше премахнал едно мастно образувание от челото ми. След това се замислих за това колко прекрасна метафора всъщност са тези думи. Колко е хубаво, когато не оставяме нищо скрито и представяме нещата в тяхната цялост. Разбира се, писал съм цяла друга статия за ползите от честността в „Автентичността на младия търсач” и темата е малко засегната и в „За маските и оптимизма”. Тогава много „търговци”, а и всякакви други хора, възроптаха и ми писаха коментари или осъждащи лични съобщения затова как не сме можели да живеем, ако сме изцяло открити, как не било възможно да се казва през цялото време истината или как истината била субективно преживяване и как тя не била универсална. Всякакви такива неща. Разбирам, че това са все съждения и мнения, подбудени предимно от страх. И сигурно някой ден ще напиша и статия за това, но това не ги прави верни. Истината е като бременността – или е там или не. Няма средно положение.

Винаги, когато се сетя за това, се сещам и за първия закон на личностното развитие на Г. И. Гурджиев: „Към себе си бъди истински и честен.” Ако се залъгваме (оптимистично или песимистично), няма никакъв начин да се променим или да се придвижим към целта си. Ако залъгваме другите, тогава получаваме единствено лоялността им към това, което те си мислят, че сме ние (изграден от нас фалшив образ), а не към истинските нас. (И след това се чудим защо не са ни верни и ни предават след като сме представяли толкова убедително образа, в който сме искали да вярват…).

Стига с това отклонение. След това, при първа възможност, седнах да прочета за Оливър Кромуел. За мен беше голяма изненада, като се оказа, че той е имал изключително интересен живот. Сигурен съм, че мнозинството от вас знаят, но само в няколко думи:

Той е живял от 1599 г. до 1658 г., бил е земеделец, който се е оженил за заможна дама. Първите 40 години от живота му минават без никакви особени случки (пример, че колкото и да са големи мечтите ти, винаги можеш да направиш първата стъпка). След това става капитан в армията, предводител на 60 членен отряд, известен като „Желязната кавалерия”. В армията този човек стремително израства и придобива все повече и повече влияние. Самият той е пуритан и противник на установения ред. Стига до там, че предизвиква монархията и крал Чарлз I. След стълкновенията кралят е екзекутиран, а Оливър Кромуел провъзгласен за Лорд-протектор на Англия, с абсолютна власт, близка до тази на монарсите. На два пъти се опитва да изгради република и да състави парламент, но до края на живота му в страната е на власт форма на военна диктатура. Монархията е възстановена две години след смъртта му, а за назидание, като изменник на държавата, тялото му е извадено от гробницата в Уестминистърското абатство, разчленено, а главата му побита на кол пред сградата, където бил осъден Чарлз I.

За тези, които им е станала интересна историята, повече информация има в безценната Уикипедия.

Само ще добавя като интересен факт, че монархията е възстановена от парламента, създаден от Кромуел в един последен опит да се преобразува държавата в република.

В заключение, трябва да призная, че след като се зарових дълбоко, въпреки 160-те пълни автобиографии, написани за Оливър Кромуел, никъде няма запазени доказателства, че той наистина е казал тези думи. Първите сведения се появяват едва 100 години след смъртта му, пресъздадени от дневниците на един офицер, който е бил в залата по време на рисуването на портрета, но достоверността им остава непотвърдена. Все пак портретът на Кромуел драстично се различава от тези на Чарлз I и от следващия го, възстановен ан престола, Чарлз II, въпреки че и трите са рисувани от един и същи художник, сър Питър Лели. А това не отнема от вдъхновението на историята, за да бъде публикувана тук, както всички други вдъхновяващи статии и есета, които могат да бъдат намерени в раздел „Статии”.

Вдъхновен, истински и усмихнат ден!

Иво Топалов, Блогът, който усмихва хората, Ivo Topalov

Правилата на терминатора

topalov No Comments

„Няма как да изкачиш стълбата на успеха, ако държиш ръцете в джобовете си”

– Арнолд Шварценегер
 

Тази година (2014), или поне малкото време, което е останало от нея е изключително специална по много причини. Но една от най-важните за мен
е, че се навършват 30 години от създаването на Терминатор. Филм, с който съм
израстнал и който е имал изключителен ефект върху младостта ми и игрите, които
играехме тогава.

Чудех се как мога да отбележа и отпразнувам това знаменателно за мен събитие и се сетих, че преди време попаднах на едно кратко видео в YouTube, където Арнолд Шварценегер, току що награден със званието Доктор Хонорис Кауза от Южнокалифорнийския университет говореше – изнасяше реч по случай
завършването на студентите на 15. 05.2009 г.. По-късно се разтърсих и намерих, че това, което бях открил, е най-добрата част от речта му, изрязана. Той няма нужда от представяне. Освен „Терминатор”-ът, той е един от най-успешните холивудски актьори, с повече от една незабравими роли, спортна икона с множество титли от многобройни състезания по културизъм, той е също политик и 38-мият губернатор на щата Калифорния (първия чужденец избран на такава длъжност).

Ето и съкратената версия на думите му по-долу:

1. Вярвай
в себе си!

Много млади хора получават толкова много съвети от своите
учители и родители, както и от всякакви други източници. Но това, което е важно за тях е да се задълбаят в себе си, да се обърнат навътре и да се запитат „Кой искам да бъда?”. Не „какво”, а „кой”. Сами открийте това, което ви прави щастливи, без значение колко налудничаво може да се стори на околните.

2. Наруши
някои правила!

Нарушавай правилата. Не законите, а правилата. Не е възможно
да си мощен като ракета, нито да си наистина оригинален, ако си твърде възпитан и не желаеш да нарушаваш правилата. Трябва да мислиш нестандартно. В това вярвам аз. В крайна сметка какъв е смисълът да сме на тази земя, ако всичко което желаем се свежда до това да се харесваме на всички и да избягваме неприятностите.

3. Не
се страхувай да се провалиш!

Във всичко, което съм правил, винаги съм бил готов да приема
неуспеха. Не можеш винаги да печелиш, но не трябва да се страхуваш да вземаш решения. Не бива да си парализиран от страха от провал или никога няма да се избуташ напред по пътя. Продължаваш да се заставяш да вървиш напред, защото вярваш в себе си и мечтата си и знаеш, че правиш правилното нещо и тогава успехът неминуемо идва. Затова не се страхувайте да се провалите.
 4. Избягвай постоянно казващите „Не”!
Колко пъти сте чували „не прaви това”, „не прави онова” и
„никога не е било правено така преди”? Обожавам, когато някой ми каже, че никой не е правил така преди, защото това означава, че ако аз направя нещо, то ще бъда първи. Затова, слушайте внимателно когато хората казват, че нещо не може да се направи. Никога не слушам, когато някой ми каже „Не можеш!”. Винаги слушам себе си и си казвам „Аз мога!”

5. Работи
здраво!

Не искате да познаете неуспеха, само защото не сте вложили
достатъчно усилия. Мохамед Али, един от великите мои герои от 70-те отговаряше на въпроса „Колко коремни преси правиш?”. Отговорът му беше: „Не си броя коремните преси. Започвам да броя едва, когато се появи болката, защото тогава наистина имат значение.” Така се става шампион. Без болка, няма победа. Но докато вие купонясвате и се забавлявате, някой някъде по това време работи здраво. Някой поумнява и някой побеждава. Само това запомнете. Сега, ако искате да просто да преминете през живота си, тогава не обръщайте внимание на което и да е от тези правила. Но ако искате да побеждавате, няма пряк път, освен здравият и усилен труд. Запомнете, че не можете да се изкачите по стълбата на
успеха, ако държите ръцете в джобовете си.

6. Върни
нещо обратно!

Какъвто и път да изберете в живота си, винаги намирайте
време, за да дадете нещо обратно, нещо от полза за обществото, нещо от полза за щата или страната си.”
Този човек винаги ми е допадал, още като го гледах в
екшъните, когато бях много малък. Вдъхновявал ме е също толкова, колкото и
Силвестър Сталоун със своята история на живота и успеха си. Ще се радвам скоро
да имам и време, и възможност да прочета автобиографията му, която е издадена набългарски, за да видя дали е спазвал собствените си правила. Междувременно, надявам
се горните да донесат вдъхновение на тези, които ги прочетат.
Усмихнат ден от мен!

 

Иво Топалов, Блогът, който усмихва хората, Ivo Topalov

Автентичността на младия търсач

topalov No Comments

„Вместо любов, пари и слава, ми дайте истината!”
– Хенри Дейвид Торо

 

И преди съм писал на тази тема в статията си „Приказка за истината”. В нея става дума за един мъдър човек, който сразил враговете си с
един замах и останал вечно млад. Но това беше написано отдавна. Тогава оставих
приказката без тълкуване, понеже смятах, че така е по-добре. Все още мисля
така.
Наскоро обаче, присъствах на лъжа, която сериозно ме
разбунтува, а след това ме наведе на сериозни размисли. Няма значение каква е лъжата и къде се е случила, защото е важно другото. А именно, естеството на действията на даден човек. Той излъга, за да си спести евентуални бъдещи проблеми, както и обясненията, които щеше да му се наложи да дава. Няма значение и самоличността на този човек. За негово оправдание мога само да кажа, че момчето е едва на двадесет години. Наскоро четох един изследвания за лъжата, които казваха, че колкото по-млад е човек, толкова по-вероятно е да излъже. Това последното не знам дали е съвсем вярно. Може би с възрастта се научаваме да се прикриваме по-добре, както ще потвърди всеки експерт по езика на тялото. А може би не се
научаваме никога.
Нека започнем с нещо по-основно. Каква точно е стойността на
истината? Още от малки ни възпитават, че е лошо да се лъже, че трябва да сме честни един към друг и ни пълнят главите с различни поговорки и поучения. Понякога им вярваме, понякога не. А когато пораснем, научаваме, че не всички са честни и понякога може да ни заболи, ако ни отвърнат с лъжа. (В България е различно. Тук това се нарича тарикатлък и всеки се опитва да го придобие, защото вярва, че така се оцелява.) За съжаление, никой не ни казва защо трябва да сме честни и защо трябва да
казваме истината.
Истината има много положителни качества, но две са най-важни за мен. Първо, истината пести време. Независимо дали говорим за връзка, за интервю за работа или излизане с приятели, всички сме се озовавали в ситуации, когато ни се иска да кажем „не”, но това ни е много трудно, дори понякога не
успяваме да го направим. А всъщност, точно в такъв момент истината ще спести много време на човека, който трябва да я чуе и изключително много енергия на човека, който трябва да я каже. Когато чуя отрицателен отговор за нещо, аз съм изключително благодарен, понеже мои значителни бъдещи усилия да получа положителен отговор са били пожалени и спестени от човека, който ми дава директен отказ. От друга страна, винаги гледам да съм директен, когато давам отговор. Истината се помни лесно. Ако винаги я казваме, не се налага да натоварваме толкова много паметта си, за да помним какво точно и на кого сме казали. Освен това, истината винаги се отплаща в дългосрочен план при общуването ни с другите хора.
Толкова за стойността на истината в ежедневния живот. Какво се случва обаче, ако искаме да работим върху себе си? Ако искаме да се занимаваме с развитие на личността си и да развиваме собствените си качества? Тогава нещата стават малко по-сложни.
Тук отново има два аспекта. От една страна искренноста ни към другите, а от друга: откровеността към самите себе си.
Да бъдем искрени към другите е нещо, което се научава много трудно. Пред нас стоят всякакви препятствия. Навиците от детството, когато сме лъгали по повод и без повод. Страховете ни. А те са толкова много. Страхът от отхвърляне, от отчуждение, от новото и от излизането от зоната на комфорта. И множество други. Но ако искаме да се развиваме, трябва да започнем да казваме истината на хората. Естествено, задължително с много съчувствие и любов към тях. И тогава се случва някаква магия. Колкото по-често го правим, толкова по-лесно става. И чувството е все по-приятно, понеже знаем, че сме на чисто с всички. С приятели, с работодател, с кредитираща банка или партньор. А освен това има чувство за лекота. После ще спомена откъде идва то.
Какво обаче точно означава да бъдем автентични. Това не означава просто да не изричаме лъжа. Твърде често се случва, да притихнем в очакване и да се надяваме да не ни задат някой конкретен въпрос или просто да ни се размине. Но това не е автентичност. За да бъдем автенични, трябва умишлено и с желание да хвърляме светлина върху неясните въпроси. Да даваме обяснение, дори когато то не е поискано, и думите ни да бъдат смислени и разбираеми, а не да объркват другите. Да не оставяме възможност събеседникът ни да се заблуди, ако разполагаме с информация, която може да осветли като прожектор проблем или ситуация, които го засягат, без да изчакваме да ни бъде зададен конкретен въпрос. Само това поведение може да бъде бъде наречено истинно и откровено.
Да бъдем искрени към самите себе си е още по-трудно и още по-важно. По пътя на израстването, единственият ключ и спътник, който имаме, е истината. Да гледаме на нещата от ъгъла на това, каква е реалността, а не от
страна на нашите очаквания за нея, желания, привързаности или дори мечти. Да отворим очи за истината. Да спрем да се самозалъгваме и да погледнем фактите в очите. Само признавайки реалността, придобиваме сила и, понякога (само понякога), право да я променяме. А за това дори не се налага да правим някакво по-специално усилие. В момента на нашето осъзнаване става истинската и трайна промяна в живота ни. Тогава получаваме възможността да направим по-различен от досегашния ни избор. Тогава настоящето се променя, а различното настояще води
до съвсем ново бъдеще.
И тук идва и най-важният въпрос, който е препъвал търсачите
по пътя им от векове и ще продължава да го прави сигурно хилядолетия. Защо да бъда честен, след като всички останали послъгват? Защо да избера истината, когато всички носят маски? Защо да съм автентичен и да постигам целите си с откровеност, когато останалите търсят преки пътеки и всячески се опитват да ме прекарат?
Тези въпроси са породени от вярването, че в света няма достатъчно за всички, че всички се борим за определено количество ресурс и трябва да победим някой непременно. Може и да е така, но според мен, това е само едно вярване.
Освен това, и на мен същите въпроси са ми идвали в главата нееднократно.
Всъщност не само в главата. Случвало се е хора да ме помислят за луд, когато
казвам истината или се признавам за „виновен”, когато съм имал и най-малката възможност да избегна „наказанието”. Много пъти съм се чудил какъв е смисълът и дали някога ще има справедливост. Истината е, че света не е справедлив. Никой не ни е обещавал да бъде такъв. Това е реалността и трябва да я приемем. Единствено тогава можем да направим различен избор. Освен това, когато накрая теглим чертата, ще можем да кажем, че сме успели честно, че, въпрекi изкушенията, сме устояли и не съм получили нищо за сметка на нечие нещастие. Когато теглим чертата, ще знаем, че всичко, което имаме, е наше и успехът е личен. А това изобщо не е малко. И, най-вече, сърцето ни ще се запази живо. Ще можем да погледнем собствения си образ в огледалото право в очите. Ще уважаваме самите себе си. А този, който се уважава, не го е страх от нищо. Този, който не се страхува, е свободен. А нима великият учител не беше казал: „Истината ще ви направи свободни.”
Истината си е истина, дори никой да не вярва в нея.
Лъжата си е лъжа, дори всички да й повярват.

 

Можете да прочетете „Приказка за истината” тук, за още по
темата. Ако се интересувате от личностно развитие можете да прочетете популярната статия от миналия месец “За маските и оптимизма” или някой от следните материали: “За компанията на другите или мирът със себе си”, “За страданието” и “Духът, личната сила и историите на един учител по литература”.
Също могат да са ви интересни знаменитото интервю с д-р Менис Юсри в две части: “Депресията изобщо не съществува”  и “Всеки може да бъде милионер”.

Иво Топалов, Блогът, който усмихва хората, Ivo Topalov

За маските и оптимизма

topalov No Comments

Или какво е и какво не е положително мислене

Бях си обещал повече да не пиша за оптимизма и положителното
мислене. Писал съм преди статии за това, признавам, като първата изобщо статия в този блог: „Размисли върху положителното мислене и търговията”,
както и една от най-четените и предпочитани в него „За постигането на целите или от къде идват пепеперудите в корема ми” например, но това беше преди много време. Въпреки,
че все още вярвам в написаните тогава думи, съм достигнал и до много други
изводи, направил съм си няколко развносметки и съм получил интересни прозрения.
Та нали човек постоянно се развива и променя.
Няма да пиша за това, понеже всеки ден се изливат тонове
цитати, весели картинки, мотивиращи напъни и какво ли още не в социалните мрежи
и интернет. Толкова много, че вече е станало изтъркано и банално да се
занимаваш с темата. Ще кажа само, че от началото на блога и написването на
горепосочените статии бих искал да допълня следните неща, които според мен са
най-важни
Положителното мислене
е в умението да сменяш гледната точка.
Когато ти се случи нещо, което
определено трудно може да се преглътне или пък те наранява, за да запазиш
психическата си сила е много важно да умееш да променяш гледната си точка.
(Същото умение е изключително силно развито у хората, които имат голямо чувство
за хумор.) Например, ако можеш да прозреш урока в поредната трудност, неприятна
вест или злополука, която те е застигнала, това може да те направи изключително
силен и уравновесен. За да ни се случи това обаче, трябва да можем да поемеме
отговорността за всички свои действия и/или резултати в живота си. Да не
прехвърляш вината върху някой друг („Те са виновни!”, „Той ме накара!”, „Ако
обстоятелствата бяха по-различни …”, „Само ако …” и т.н.), а да поемеш отговорност
за това, което ти се случва в момента. Ако има интерес, може някой път
специално да напиша нещо повече по темата, но засега е достатъчно да кажа, че
така не отдаваме собствената си сила на външни за нас фактори. Никой друг или
нищо не трябва да се променя, за да получим това, което искаме. Достатъчно е да
променим само собственото си поведение.
Оптимизмът те прави
значително по-приятен човек.
Всеки има приятели, с които е трудно да се
общува, понеже просто отхвърлят всичко ново или малко по-различно. Такива хора,
които винаги знаят всичко за всичко и имат мнение, което не само че се опитват
да вменят на всички наоколо, но и се сърдят, ако някой не се съгласи с тях.
Тези многознайковци, ако случайно са малко по-негативни, на запад ги наричат с
хубавата дума „хейтъри” (хейтър – човек, който мрази). Накрая тези хора, често
остават сами с домашните си животни или другарите си по чашка. При оптимистите
обаче положението е доста по-различно. Много по-вероятно е един оптимист да те
насърчи или да се изкаже положително по някоя тема. Това не означава, че е прав
разбира се, но компанията на такъв човек скоро става предпочитана.
Положителното мислене
и оптимизмът ти дават сила да продължиш.
Това е скрития коз в ръкава на
заклетия оптимист, леката му отдалеченост и изкривена представа за реалността.
Ако песимистът в повечето случаи е по-близък до реализма, то в много случаи
може да се окаже, че това му играе лоша шега. Бидейки прав по отношение
например на това, че се е изложил, когато е излязъл да говори на сцена, това
може да накара същия този песимист никога повече да не опита излезе пред
публика. Докато самозаблуждаващият се оптимист (който между другото също се е
изложил, но има различна гледна точка към нещата) ще си каже нещо от рода на
„О, справих се чудесно! Сигурно следващия път ще се справя още по-добре!”,
което ще му даде сили да продължи да се опитва, докато не постигне това, което
иска. Също като в историята на живота на Силвестър Сталоун, която ако сте пропуснали, можете да прочетете в нашумялата (и дори крадена няколко пъти) статия “Силвестър Сталоун или Историята на Роки”.
Така, след като добавих каквото исках да добавя, искам да
споделя и причината, поради която пиша тези редове. Миналият месец се проведе
41-вият международен панаир на книгата в София. Аз, като млад и обнадежден
автор, прекарах доста време на щанда на издателите ми от ИК „Хермес”. Честно
казано, не знам какво по-важно може да има от книгите в живота на един автор и срещите с читатели,
но това е тема на друга статия. Може би като стана „стар” автор ще разбера, ще
видим. Запознах се с много интересни индивиди, както от посетителите, така и от изложителите и се убедих за пореден път, че съм попаднал на правилното място. Екипът на издателите ми се състои от млади и енергични хора, които се усмихват и не се плашат от работа. Определено ми харесват. А с много от всички тези хора, които срещнах, успях да разменя и по няколко думи.
От всички тези личности, с които се запознах, една жена и
един мъж ме върнаха на нещо, което си мислех, че никога няма да срещна отново или поне си бях обещал да избягвам, когато го разпозная у някого.
Стана ми много жал. Имаше нещо в тях, което съм срещал и преди, в разговори с други, и което тогава подминах и не описах. Може да съм сбъркал, а може още да не му е било дошло времето тогава. Естествено няма да назовавам хората, за
които става въпрос по очевидни причини, макар да смятам за почти невъзможно това, което пиша да стигне до тях. Сигурен съм, че много от читателите са срещали подобни хора. Такива, които са прочели някоя книга и са се вманиачили по написаното в нея, не са го преживели, но искат да научат всички останали на новото си знание. Или още по-лощо, имат някоя езотерична приятелка или приятел, които са им напълнили главата с мъдрости и сентенции, които горките жертви наизустяват и започват да повтарят по повод и без повод, кимайки дълбокомислено с глава, придавайки си вид на мъдрост и просветление.
Затова, този път ще споделя размислите си и след разговорите с тях
искам да кажа какво НЕ Е положително мислене и оптимизъм. Може да свърши работа някому, кой знае. А може би не.
Положително мислене
със сигурност не е да насилваш и изкривяваш лицето си в постоянна, гримасоподобна усмивка. Това, освен че причинява огромен дискомфорт може да бъде опасно и за психическото равновесие. Когато общувате с другите, е вероятно те да усетят, че се насилвате да се усмихвате. Спокойствието ни може да подейства много
по-положително на околните, отколкото насилената усмивка или придобитият автоматичен ентусиазъм.
Оптимизъм със сигурност не е отричането и отхвърлянето на всички злополуки и несгоди, които ни се случват или са ни се случили някога. Да твърдим, че един проблем не е проблем, е близко до глупостта и крие в себе си опасност от лавинообразно нарастване на неприятностите. Положителната настройка в случая би била да потърсим решение, вместо да се съсредочаваме върху проблема, както и вярването, че ще успеем да се справим, колкото и трудна да е понякога ситуацията.
Положително мислене
не е и това, да говорим с приповдигнат глас и да обясняваме на всички, колко ни е хубав живота, когато всъщност ни се плаче. Всички имаме травми и е човешко, понякога да се чувстваме уязвени или наранени. Когато излекуваме травмите си (това става със много съчувствие към нас самите и понякога с консултация със специалист) или ги приемем и простим (на себе си и въвлечените в ситуацията), ще намерим облекчение, а не в изкуственото потискане. Последното понякога ни се струва като пряк път. Но това, което съм научил досега, е че в живота, както и в личностното развитие няма преки пътеки. Всеки „тарикатлък” и опит за заобикаляне на уроци или измама излиза възсолен и понякога твърде скъп. Но това отново е нещо, което всеки трябва да научи за себе си и може да стане отделна статия.
Знам поне, че аз ще продължавам да се уча и винаги ще се опитвам да намеря гледната точка, която ще ми позволи да продължа напред. И съм сигурен, че ще се справям все по-добре! От мен – усмихнат и положителен ден!
Иво Топалов, 16.01.2014 г.
 
 

 

Иво Топалов, Блогът, който усмихва хората, Ivo Topalov

Преследвай своята Луна!

topalov No Comments

 Иво Топалов, Блогът, който усмихва хората, Ivo TopalovНека излезем от орбитата на  всички неприятности и
радости.
Нека миналото остане само спомен.
Нека да се впуснем в новото, с взор
отправен към още по-далечни звезди, с посока към това да ставаме по-добри, да
носим повече полза за околните и да изживеем мечтите си. Ако искаме да се променим, тогава нека открием още веднъж смелост за това в себе си.
Нека бъдем смели и преследваме луни, визии и мечти, толкова невъобразимо
големи, че от самата мисъл за тях, да ни се изпотяват дланите. Нека имаме силата
да не се предаваме при никакви обстоятелства и да бъдем винаги вдъхновени.
Нека бъдем истински и да открием смисъл, които да ни движи напред всеки един ден.
Нека сме дисциплинирани и автентични, да предприемаме действия, да ставаме, след като паднем, колкото пъти е необходимо, да се учим и
да се издигаме. Нека да преминем ограниченията на всичко, което ни е спирало досега, да сме захранвани и движени напред от смелост и любов.
В тази връзка, нека си припомним вдъхновяващите думи на един
човек, изречени през далечната 1962 г., по друг повод, но призоваващи към
същото:
“Избираме да отидем до Луната. Избираме да отидем до Луната
през това десетилетие и да постигнем други неща, не защото са лесни, а защото са трудни. Защото тази цел ще ни послужи да организираме и премерим най-доброто от нашата енергия и умения. Защото това е предизвикателство, което смятаме да приемем, което не желаем да отлагаме, и което имаме намерение да спечелим, както и всички други такива.
Със сигурност това ще ни струва доста пари… Космическите разходи скоро ще предизвикат и други такива… защото ние сме дали на тази програма висок национален приоритет – макар да осъзнавам, че в някакъв смисъл това е действие, основаващо се единствено на вяра и мечти, понеже нямаме представа какви ползи ни очакват в бъдеще.
Но ако ви кажа, мои съграждани, че ще изпратим на Луната, отдалечена на повече от 380 000 километра от контролната база в Хюстън, гигантска ракета,
висока повече от 90 метра – дължината на едно футболно игрище, направена от
метални сплави, някои от които все още не са изобретени, способна да издържи на температура и напрежение, няколко пъти по-големи, отколкото някога сме изпитвали, сглобена с прецизността на най-добрите часовникари, носеща оборудване, необходимо за образуване на тяга, навигация, контрол, комуникация, изхранване и оцеляване, на една никога неизпробвана мисия, до незнайно небесно тяло, и която ще успее да се завърне безопасно на Земята, влизайки в атмосферата със скорост над 40 000 км/ час, нагорещявайки се до половината от температурата на Слънцето, почти колкото е горещо тук днес – и за да направим всичко това, да го направим правилно и да го направим първи преди това десетилетие да изтече, то
ние трябва да сме смели!
Преди много години великият британски изследовател Джордж Малъри, който по-късно загива на връх Еверест, бил попитан защо иска да изкачи този връх. Той отговорил: „Понеже съществува!”
Космосът също съществува и ние ще го изкачим, а Луната и планетите са там и съществуват, както и новите надежди за знание и мир – те също са там и съществуват. И поради това, когато изпъваме платна ще се помолим за благословията на Бог за най-рискованото и опасно, но също и най-великото приключение, за което човекът някога е потеглял.”
– Джон Ф. Кенеди,
президент на САЩ, 12.09.1962 г.

Бъдете смели в мечтите си! Надявам се този блог да ви усмихва още много пъти!
Иво Топалов, 30.12.2013 г.

 

Можете да прочетете още за смелите мечти в статиите „За постигането на целите, или откъде идват пеперудитев корема ми” или в нашумялата миналата седмица история „Силвестър Сталоун или Историята на Роки”

 

Иво Топалов, Блогът, който усмихва хората, Ivo Topalov

Силвестър Сталоун или Историята на Роки

topalov No Comments

 „Вярвам, че съществува
вътрешна сила, която създава победителите или губещите. И победителите са тези,
които наистина слушат истината на сърцето си.”
– Силвестър Сталоун
Трябва да си призная, че преди време не харесвах Силвестър Сталоун. Да, гледах филми с него, радвах му се на някои от ролите, но не го ценях особено като актьор или герой. Мина време обаче и случайно прочетох преразказа на едно интервю с него. Интервюто беше на Антъни Робинс, най-известният и успешен човек в областта на личностното развитие, за когото някой ден също ще напиша материал, понеже си заслужава. И сега не гледам филми с участието на Слай особено често, но за сметка на това започнах изключително много да го уважавам като човек.
Защо искам да споделя тази история? Защото от почти три години я ползвам като мотивационна по време на обучения, както в бизнес, така и в частен коучинг, понеже вярвам, че в нея е заложен един от най-важните ключове към успеха изобщо, защото е чисто човешка и най-вече, защото много ми допада. Това не е първият път, в който я споделям публично. Разказах я в едно радио интервю за предаването „Аларма“ в началото на лятото, което се излъчи по БНР, програма „Христо Ботев”, но за съжаление, това интервю, както и всички останали интервюта освен едно, които съм давал по радиата, изчезна. После човек как да не повярва в някоя теория на конспирацията…
Както и да е. Да ви разкажа все пак историята, достатъчно говорих за нея. Малко хора знаят, но при раждането на Слай е имало усложнения, и като са го вадели от майка му са притиснали лицето му с форцепса. Затова то е парализирано наполовина, което освен външния вид, нарушава и говора му. Въпреки това, Силвестър мечтаел да стане актьор и се преместил с първата си жена да живее в Ню Йорк, където имало достатъчно агенти, които да помогнат на кариерата му. Казва на Антъни Робинс, че е получил няколко хиляди отказа, на което последният отговаря, че това не може да бъде вярно, понеже има едва 300 агенции в Ню Йорк. Слай му казва, че е ходил поне по пет пъти във всяка от тях.
Периодът, в който получава откази, се проточва изключително дълго и парите започват да привършват. След като една вечер преспива пред офиса на един от агентите, най-накрая му дават роля във филм, в който за няколко секунди трябва да се появи на сцената, за да бъде набит от главния герой. Според агента е толкова грозен, че хората биха се израдвали, ако видят, че някой го бие. За това му плащат няколко долара. Униженията не спират дотук, приема роля в еротичен филм, за която му плащат 200 долара. Жена му не го приема много добре, а в последствие авторите на филма го преименуват на „Италианският жребец” прякора му от „Роки” и се опитват да изкарват пари на негов гръб, след като вече става известен. Силвестър приема това с усмивка и обяснява, че не е имал голям избор. Или е трябвало да прави това, или е щял да се озове на улицата. На въпросът на Антъни Робинс защо тогава не се е хванал на каквато и да било работа, той отговаря със следните думи: „Понеже щях да изгубя глада си и да се успя от комфорта! Щях да спра да преследвам мечтите си.”
Положението не се подобрява и се налага Слай да ходи да се топли в обществените библиотеки. Споделя, че това е най-доброто нещо, което му се е случвало, понеже, от една забравена книга от друг човек, той се запалва по историите и разказите на Едгар Алан По, а от там и по други класически произведения и започва да чете книги. Постепенно, както се случва с много от хората, които се докосват до магията на писаното слово, той решава, че иска да стане писател и започва да пише сценарии за филми. Това е поредното начинание, което претърпява неуспех – успява да продаде само един или два сценария за по стотина долара.
В паричната си безизходица дори залага и впоследствие губи семейните бижута на жена си. Според него това е едно от нещата, които човек никога няма право да прави, независимо в колко лошо положение е. Това е неофициалният край на техните взаимоотношения според него, които продължават да се влошават, за да се разделят след няколко години, въпреки детето, което им се ражда.
Чък Уепнър – вдъхновението
за Роки Балбоа
Един ден, през 1975 година, гледал боксов мач по телевизията между легендата Мохамед Али и белия и несравнимо по-скромен боксьор Чък Уепнър. Въпреки че Али почти смачква своя опонент, Уепнър постоянно става и налита на шампиона. Дори успява да го свали на земята – това само разярява Али и той буквално помила белия боксьор. Уепнър губи няколко секунди преди края на петнадесетия рунд с технически нокаут, но въпреки счупения нос и аркадите и на двете вежди, когато съдията отброява девет, той е на крака и готов да завърши мача. Силвестър Сталоун се вдъхновява, сяда и, пишейки по 20 (двадесет) часа на ден, през следващите три дни прави сценария на „Роки”. За това свое дело много по-късно той коментира: „Действай смело, когато си вдъхновен!”.
Мохамед Али удря Чък Уепнър

Опитва се да продаде сценария на няколко места, но никой не го одобрява. Междувременно, финансовото му положение съвсем се нарушава, жена му забременява и парите му свършват. В опита си да се пребори с глада, той отива пред един магазин за алкохол и се опитва да продаде кучето си, мастиф, който води със себе си още от Филаделфия, за скромните 50 долара. Тогава идва един човек и спазарява най-добрия му приятел, единственото същество, което го обича напълно безрезервно на половин цена за 25 долара. В интервюто той споделя: „Това бе най-низкият ден от живота ми и аз плаках по целия път към вкъщи. Тогава разбрах, че съм стигнал много под нулата.”

Чък Уепнър на въжетата в последния
рунд на знаменития мач
След по-малко от месец обаче идва невероятно предложение. Продуцентска  компания иска да закупи правата за „Роки” срещу 125 000 долара. Това му идва малко като шок, но той им казва, че трябва да преговарят с едно неизменимо
условие. Той трябва да участва във филма. Продуцентите са скандализирани. Обясняват, че вече имат човек за главната роля и е най-добре сценаристът да си
гледа сценариите. Той отговаря, че всъщност е актьор и за голям ужас на продуцентите и на бременната си жена, отказва да продаде сценария.
След седмица, продуцентите отново се свързват с него и му казват, че наистина са харесали неговия сценарий. Затова му предлагат да удвоят предложението си на 250 000 долара. За техен ужас, той отново отказва. След няколко дни го търсят за трети път и му предлагат 350 000 долара, за да не участва в собствения си филм. Той отново отказва. За да направиш подбно нещо, трябва наистина да знаеш какво искаш и за какво се бориш. Да знаеш истинската си цел. Продуцентите му се съгласяват да му дадат главната роля, но срещу аванс от 35 000 долара, десет пъти по-малко пари, за да носи наравно с тях рискът от провал. И той приема!
На това място Антъни Робинс го поздравява за успеха, все пак това са много пари за човек, който не може да си позволи парно и отопление в апартамента си, и пита какви са били следващите му действия, като самият той си признава, че е очаквал Слай да е отишъл да празнува. Вместо това се оказва, че той е отишъл пред магазина за алкохол, с надеждата човекът, който е закупил кучето му, да се появи отново.
Там той чака три дни, когато човекът отново се появява. Слай директно отива при него и пита дали човекът го помни. Преди месец и половина са сключили сделка за едно куче. Човекът се сеща и му благодари, децата му много били харесали кучето. Тогава Слай казва, че иска да си купи кучето обратно. Човекът е кратък. Кучето не се продава. Слай обаче настоява и предлага 100 долара за кучето, което е закупено само за 25. Човекът отказва. Слай предлага 500 долара за кучето, но човекът отново отказва. Антъни Робинс пита тогава, какво е направил Слай, при условие, че човекът не желае да продава. На това Силвестър отговаря: „Знаех целта си и желания резултат и вече имах опит с продуцентите, затова продължих да променям подхода, докато не постигнах целта си.”
„Какво ти струваше това?” – пита го Тони Робинс и получава зашеметителен отговор. Кучето се връща при Слай срещу 15 000 долара и роля в „Роки”. Точно така, човекът участва във филма. Между другото, кучето също. Бъткъс, мастифът на Роки, всъщност е кучето на Силвестър Сталоун от истинския живот.В надписите е представен като Бъткъс Сталоун.
На снимачната площадка – Слай и Бъткъс.

 

„Роки” става най-касовият филм през годината, получава няколко Оскара, включително за най-добър филм, от общо десет номинации. Никога повече Силвестър Сталоун не изпада в нищета.

Тази история не е само за артисти и писатели. Тя е за всички хора!
Линкове:
Оригиналната история, която чух за пръв път през 2010 г. услужливо изрязана за нас от цялата лекция на Тони Робинс: http://www.youtube.com/watch?v=1AjIO0HTV5w
Допълнителни интересни факти на английски език: http://www.feelingsuccess.com/sylvester-stallone/

Силвестър разказва историята сам, както и много други истории, в много повече детайли: http://www.youtube.com/watch?v=PJvPD2u3YBI

Слай и Чък малко след заснемането на Роки

 

Отново двамата преди няколко години.
Между другото Чък е завършил кариерата
си с доста завидна статистика:
Мачове: 51
Победи: 35
С нокаут: 17
Загуби: 14
Равни: 2

Ако сте харесали тази статия може да ви хареса историята на друга спортна легенда, бенефисът на Данчо Йовчев, под заглавие За героите, силата, мотивацията, волята и спорта. Също може да ви допадне статията за Духът, личната сила и историите на един учител по литература.

Много усмивки от “Блогът, който усмихва хората”!

 

Блогът, който усмихва хората, Иво Топалов, Ivo Topalov

За героите, силата, мотивацията, волята и спорта – довиждане Данчо!

topalov No Comments

Блогът, който усмихва хората, Иво Топалов, Ivo Topalov

Снимка: www.aspekti.info

В тези дни, когато вниманието е насочено предимно към политиката, искам да обърна внимание на една неполитическа тема. Но, според мен, също толкова важна. В събота вечер, на 23.02.2013 г. се състоя бенефисът на великия български атлет Йордан Йовчев – неговото официално оттегляне от спорта. Още повече, това е една по-лична тема за мен. Големият атлет се оттегля от спортната гимнастика. Спорт, в който леля ми е едно от най-големите имена на България.

Шоуто беше грандиозно, изпъстрено от атлети, акробатични клубове, танцьори и изпълнители от най-малки (дечица, които едвам ходеха, но се премятаха като професионалисти) до най-възрастни. Участваха и ансамбълът по художествена гимнастика, и националния отбор по спортна гимнастика. Общо над 160 артисти. Не за това искам да пиша. Не искам да пиша и за тълпата, която в навечерието на големия протест се движеше като на митинг. Но с различно настроение, позитивно и енергизиращо. Деца, възрастни и хора с бастуни, които едвам се крепяха на крака, отиваха да изпратят своя любимец. Отиваха да видят своя герой. Колите не можеха да преминат по булевардите около колелото на 4-ти километър, понеже имаше твърде много пешеходци, даже и по улицата. Не искам да разказвам и за хората, които продаваха български знамена и тромби по пътя. Не това е важно.

Искам да напиша за Йордан Йовчев, с колкото може по-малко патос.

Блогът, който усмихва хората, Иво Топалов, Ivo TopalovТози човек, който никога не успя да спечели олимпийска титла, по ред причини и лоши обстоятелства, граничещи с ръба на измамата, спечели сърцата на хората. Това е най-голямото признание за скромния пловдивчанин. Да бъде национален герой.

Между разнообразните спортни изпълнения, песни и акробатични номера, в някои от които самият той участваше, Данчо се появяваше на екраните в залата и разказваше пътя си в един много интересен и поучителен филм. От малък хлапак в залата, носещ сак, който е по-голям от него, до този момент, в който всички го познават, когато вече е легенда на спорта, най-възрастния гимнастик и един от най-великите олимпийци на всички времена.

Докато слушах разказа на Данчо ми се прииска да си нося бележник и химикалка. Всъщност, аз си носех, но в залата беше тъмно и не можех да пиша заради силните емоции, които изпитвах. А исках да запомня простичките мъдрости, които идваха от този човек.

„Ако искаш много силно успеха и тренираш много усилено, става малко по-малко невъзможен!”

„Америка ме научи, че трябва да се оправям сам и да работя за това, което искам да постигна!”

Цитирам по памет и твърде възможно неточно. Но имаше поне 10 – ина мисли, които си заслужава да бъдат записани. Даже си заслужава да бъдат сложени до негов портрет във всички гимнастически салони на училищата в страната. Да служат за пример.

Блогът, който усмихва хората, Иво Топалов, Ivo TopalovДокато гледах шоуто и си мислех за силата, волята и упоритостта на този човек, в ума ми дойде интересен образ. Затворих очи и си представих си как някое малко дете, бъдещ шампион седи в залата, гледа в захлас и се вдъхновява. Защото има пример, има от кого да се учи. Дори за момент повярвах, че наистина мога да доловя мечтите на някой малък, бъдещ герой.

Върхът на вечерта беше когато олимпийския шампион Юри Кеки излезе и вдигна ръката на Данчо, точно както го направи и в Атина през 2004 година. 13 000 души в залата се изстреляха на крака, за да го аплодират. След това, когато вечерта завърши, аплодисментите продължиха повече от 10, дори 15 минути и никой не седна. Не даваха на своя любимец да слезе от сцената и да се прибере. Защото той е шампион.

Шампионът на народа!

Благодаря ти, Данчо! Ти си велик!

charlie_chaplin_ivo_topalov_dictator

Вместо подарък – Речта на великия диктатор или когато думите значат много…

topalov No Comments

Напоследък много съм се размислил за ценностите и за празниците, за това какво ни движи и какво ни кара да се откажем от пътя или постигането на целите ни. Може би просто ми е такъв момента. Или може би трябва да обърна внимание на нещо. Не мога да кажа все още.

Както скоро писах, преди статия или две, напоследък попадам на много неща от Чарли Чаплин. Припомних си филма „Великият диктатор”, където за първи път гениалният комик изнася реч. За първи път изобщо неговият герой проговаря от екрана със звук. Но каква реч! Една от най-великите речи правени някога. Това означава да говориш, само тогава когато не можеш повече да си мълчиш.

По някаква неведома за мен причина днес седнах и преведох речта. Изтеглих клипчето и му сложих субтитри, за да могат всички да се насладят на прекрасните слова на този „Майстор на думите”. Затова споделям тази реч сега с вас като подарък за празниците, понеже нещо в нея ме докосна. Понеже през 2013 г. ще продължа да укрепвам надеждата в себе си, понеже няма да се откажа от своята мисия, каквото и да се случва! Ето и клипчето:

 

Мили приятели, пожелавам ви весело посрещане на 2013 г. и много сбъднати мечти. Продължавайте да мечтаете и не спирайте никога и пред нищо!

С усмивка,

Иво Топалов, 28.12.2012 г.

Блогът, който усмихва хората, Иво Топалов, Ivo Topalov

Робинзон

topalov No Comments

Блогът, който усмихва хората, Иво Топалов, Ivo TopalovТези дни направих едно много голямо пролетно почистване. Изхвърлих много неща и почистих в кътчета, които обикновено подминавам, понеже не се виждат, ако специално не отидеш до там.

Когато почистим около нас, всъщност почистваме и лошите си мисли. Сега вече ми е ясно, че имах нужда точно от това.

Споделям това специално в деня на труда, защото в едно много затънтено кътче от килера, намерих една кутия, пълна със съкровища. Пълна със писма, който родителите ми са си разменяли докато още са били заедно, когато е нямало мобилни телефони и е трябвало напишеш писмо на любимия си, ако си искал да изразиш нещо по-специално.

Не съм се ровил, защото тези неща са съкровени. Просто дадох това, което намерих на родителите си, когато ги срещнах след няколко дни. Но върху всички тези писма, намерих може би най-ценното. Едно стихотворение от неизвестен автор. И двамата ми родители пишат, или по-скоро са писали, но това е от друг човек. Стихотворение, което майка ми е преписала на пишеща машина и е размножила с индиго в много екземпляри, за да може да го разпространява сред приятелите си. Тогава не е имало фейсбук. Даже не е имало компютри и интернет, но хората пак са намирали начин да споделят важното помежду си. Затова реших да споделя това стихотворение с моите приятели като поздрав за празника. В него открих много от това, за което най-големите мотивационни говорители говорят днес. Намерих много смисъл в него и знам защо е искала да го подарява, затова го подарявам и аз:

Робинзон

Когато в живота беда те сполети –

стегни се, стегни се, по-смело гледай ти!

Не се обръщай никога назад.

Не бой се, не бой се от нищо в този свят!

Робинзон, ти усмихвай се пак.

Робинзон, ти храбър си моряк.

Робинзон, тръгвай горд напред.

Робинзон, всичко е наред!

Когато бушуват най-страшните вълни,

на руля ти застани!

Недей се обръща никога назад.

Не бой се, не бой се от нищо в този свят!

– Неизвестен

Честит 1ви Май!  Нека трудът да ви и е лек и да носи много плодове!

Иво Топалов, 01.05.2012г.

_______________

Нова информация споделена по мейл от г-жа Деница Манолова:

Това стихотворение, било също и песен която хор “Бодра смяна” е изпълнявал. Читателката е пяла в него и си спомня често думичките от песента.

Благодаря, Деница!

03.12.2013 г.

Бюлетин

Запиши се в бюлетина, за да:

- научаваш пръв за новите статии и съдържание на Блогът, който усмихва хората
- да получиш веднага комикс за новогодишната резолюция
- да изразиш по този начин своята подкрепа към моите начинания и инициативи (Благодаря ти предварително)





Име (задължително)

Email (задължително)

 Искам да получавам поща от БКУХ

Фейсбук