Мотивaция

IMG_20190402_174534

Четвъртата размяна

topalov No Comments

Теодора от София взе фотоапаратчето, защото й беше необходимо да заснеме събитие, след като нейният апарат се беше развалил. Какво даде тя в замяна – вижте видеото!

Благодарен съм, че продължават размените, че инициативата става все по-голямо и по-добра :)

Ако искате да се включите, пуснете вашето предложение за размяна, за нещо, което ви е крайно ненужно със снимка на лично съобщение до мен! Ако не ви е необходим предметът, споделяйте и предавайте информацията нататък, за да стигне предметът до някой, на когото е необходим!



Благодаря ви сърдечно и усмихнат петък и почивни дни! :)

palto 2 cropped

Третата размяна

topalov No Comments

Скъпи, читатели!

Третата размяна е вече факт! Осъществихме я миналата седмица с дама, наречена Христина, от Козлодуй! Палтото отиде при нея, а тя даде нещо, което й е ненужно в замяна.

Този проект е доказателство, че всеки има нещо ненужно, което да свърши работа на някой друг. Много вълнуващо :)

Ако желаете предмета, който предлагам този път, пращайте снимки с предложенията си с вашите ненужни вещи на лично на страницата на Блогът, който усмихва хората във фейсбук или пишете тук под поста!

Какъв е той, можете да разберете от видеото по-долу:



Много усмихната и слънчева неделя!

edit 1

Втората размяна

topalov No Comments

Третото видео по проекта “По-голямо, по-добро”. Нещата ескалират, сега търсим дама, която желае да се облече :) Вижте подробности във видеото по-долу!

За проекта “По-голямо, по-добро”: Една игра, вдъхновена от видео, което гледах наскоро! Докъде могат да стигнат социалните мрежи? Наистина ли всяка ситуация може да бъде обърната в Уин – уин и нещо непотребно за някого е всъщност изключително важно за друг?

Да докажем наживо, че уин-уин не е валидна само в учебниците и дебелите книги!



Много усмивки от мен и вярвайте в доброто!

Ив.

По-голямо и по-добро

Първата размяна

topalov No Comments

Скъпи читатели,

Много се вълнувам! Първата размяна е вече факт! Благодарение на една дама, Светлана Христова, която беше една от тези, които искаха да притежават химикалката с надпис “Всичко е психика”!

Благодарен съм от сърце за широката подкрепа за успешното начало на този проект, хиляди гледания в социалните мрежи, споделяния и предложения!

Нека видим сега какъв е новият предмет и дали някой ще го познае и ще го поиска:



Благодаря от сърце, споделяйте с приятели и усмихнат месец март! Ив.

Иво Топалов, по-голямо и по-добро, експериментът

По-голямо и по-добро

topalov No Comments

Здравейте, приятели!

Отдавна не съм писал тук! Скоро се вдъхнових много от едно видео, което гледах и реших да направя един експеримент! Един експеримент със собствената ми зона на комфорт на първо място. На второ, със това да видим дали социалните мрежи наистина са толкова силни, колкото смятат и колкото някои хора твърдят. И на трето, но най-важно място, експеримент с това дали наистина всяко нещо, може да бъде от полза на някого, дали наистина можем да обърнем всяка ситуация в Уин – уин, с полза и за двете страни!

Вижте видеото за повече подробности, и ако се вълнувате колкото мен от тези неща, следете и бъдещите постове, за да видим докъде наистина могат да ескалират нещата:



Имайте усмихнат и забавен ден и топъл месец март от мен! Както и честита Баба Марта и национален празник! Ив.

celebrating-life

Личният празник: защо като поздравяваме себе си, ставаме по-успешни

topalov No Comments

Пътя към успеха - личен празник
Днес е голям национален празник. 140 години от освобождението. Винаги ми е била интересна темата за националните празници. Замислете се. Това, реално е дата, на която ние всички сме се наговорили да правим нещо. Да отбелязваме, да си спомняме, да празнуваме, да ядем, и т.н. Ритуал.



Вчера обаче, си замислих за нищо друго. Щом цяла страна, а понякога и целия свят, има нужда от ритуал, за да помни нещо, тогава защо отделния човек да няма своя личен.

Така де, всеки от нас има своите лични празници, нали така? Не говоря за рожден ден, имен и такива общи неща.

Говоря за дни, в които да празнуваме своите малки победи. Когато волята ни е била силна, когато сме сменили посоката за добро, когато сме взели паметно решение.

Например, вчера, на втори март, освен че преди 7 години съм писал една от знаковите статии на този блог (За постигането на целите, или от къде идват пеперудите в корема ми?), също ми е годишнина от напускането на корпоративната служба. Открих това, благодарение на напомнянията на Фейсбук… :) Тоест, искам да кажа, че този ден символизира нещо важно за мен. Целият избор да бъда независим от външни финансови източници и да се опитам да създам собствено нищо, като предприемач.

Колкото повече време минава, толкова по-силен става символът на тази дата. Вече не символизира просто един отделен избор. Вече са добавени и следствия, които са ме направили по-силен. Например две разминавания на косъм с фалита (щеше да ми бъде за пети път) или пък изборът да плащам редовна заплата на друг човек. Добавени са девет години самостоятелност, добавени са в разочарования и неволи, както и много успехи и покорени предизвикателства.

Всичко това се влива в символа на този мой малък личен празник. А аз не го празнувам. Не почитам деня, когато съм избрал да бъда независим, не почитам деня, на който съм избрал трудния път, не почитам деня, в който аз трябва да празнувам себе си…

Сега, като се замисля, не празнувам и други свои дни.

Нито 8 април – деня, в който преди шест години избрах здравето и отказах цигарите. Нито 3 януари – деня, в който преди осем години реших да гласувам за живота и спрях да ям месо. Не празнувам деня, в който написах първата си статия в този блог, в който все още държа на писаното слово, въпреки социалните медии и натиска им за картинки и видеа. Не празнувам деня, в който направих първото си събитие, нито първия ден, в който излязох на сцена, деня в който реших да живея самостоятелно, или деня, в който съм преглътнал за първи път егото си. Дори не празнувам деня, в който започнах най-успешното си бизнес начинание досега.

Защо това е важно, сигурно би попитал някой. Защо, по дяволите, човек да празнува някакви свои празници? Нито дават отпуск, няма намаления по магазините, вдъхновяващ, или пък измъчен парад по улицата…

Защото по този начин човек започва да се чувства успешен. Защото, когато вървим към цел ни трябват символи, трябва ни измерител, който да ни е държи в течение за това дали изобщо и колко бързо се движим.

Когато правихме Университет на успеха с трима мои приятели, имах щастието да се срещна с десетки успешни хора от България или такива, избрали да живеят тук. Както на предварителни дълбинни интервюта, така и на сцената ми направи впечатление едно много особено нещо: а именно, масово, успелите хора, макар общественото признание, макар победите над себе си, макар, понякога международните мащаби на успехите си, не се чувстваха успешни.

Да, точно така, не се чувстваха успешни. Без значение титли, награди, хорско признание, може би сме имали едва двама или трима гости, които се чувстваха успели.

140 години 2Затова днес, в деня на освобождението, кръглата 140-годишнина – ден, в който празнуваме нещо, което е важно за цял народ, взимам решение за себе си. Ще празнувам своите малки празници.

Ще го направя заради себе си.

Ще си направя списък и ще ги въведа в календара си. С различен цвят, с напомняне. Ще празнувам живота, изборите, трудностите, с които съм се справил, ще празнувам кръстопътищата, на които съм избрал да бъда най-добрата версия на себе си.

А кои са твоите празници? Какво ти се е случило, след което си избрал да бъдеш по-човечен, по-успешен или автентичен? Кои са твоите дати, които носят символа на пътя, който си изминал и на победите и загубите, които са го белязали?

Сподели в коментарите отдолу или, ако решиш, че е по-добре, направо си ги нанеси в календара. Лично аз, смятам да си направя и ритуал. Нещо малко. Примерно да ям торта или отиване до специално място. Дори билет за кино или лакомство може да бъде личен, малък ритуал на победата! Напомняне за пътя.

Честит празник, българи и усмихнат ден от мен!

Иво Топалов, 03.03.2018 г.

Иво Топалов, Блогът, който усмихва хората

Блогът е мъртъв. Да живее Блогът!

topalov No Comments

Иво Топалов, Блогът, който усмихва хоратаЗдравейте, приятели!

От много време не съм писал тук. С мен се случиха шеметни неща и някак „Блогът, който усмихва хората“ остана на заден план. И естествено, както се случва по принцип в живота, нещата, които останат на заден план и не получават достатъчно от вниманието ни, постепенно отпадат от нас и изтляват.

Така се случи и с един от най-скъпите на сърцето ми проекти – „Блогът, който усмихва хората“! Спрях да пиша и да поддържам огъня, както и да отделям внимание по много причини – много странични проекти, които постепенно станаха централни, понеже ми носеха пари и удовлетворение, или пък все ми се струваше, че това, което имам да кажа няма да е интересно на хората или пък не му е съвсем мястото в блога.

Освен това не бях забелязал, че домейните ми са закупени с картата на един приятел, който преди поддържаше IT всичките ми проекти, което означаваше, че той получава без изключение известията, предназначени за мен. Пътищата ни с този човек се раделиха, но системните съобщения са продължили да отиват към него. Накратко – освен огъня, загубих и домейнът ivotopalov.com. След пропуснатото плащане, го закупи някаква интернет компания, която прави това като бизнес и се опита да ме изнуди със $500, за да си го получа обратно.

Бях изправен пред много трудно решение. Започнах блогът през 2010 година с много ентусиазъм и той беше причината да започна да искам да пиша отново (та в крайна сметка и да напиша две книги), намерих много приятели през него и не на последно място, бях вложил изключително много работа в разработване на трафика. Толкова бях вложил, че без да пиша нищо, блогът си оставаше основния канал, през който хората научавах за мен, за моите курсове, събития и най-вече – за моите книги.

Поех дълбоко дъх, решен да взема решение, после се разколебах и цяло денонощие се чудих, говорих сериозно със себе си, обадих се на няколко приятели, после не можах да спя. После пак поех дълбоко дъх и реших да го пусна. И смених домейна на ivotopalov.net. На пръв поглед изглежда нищожна промяна, но на практика – това означава да започна от нулата.

Дадох си сметка, че случилото се е за добро. Имах нужда от обновяване, от нов изглед, от различно позициониране на нещата, от свежест…

И така, на два пъти през декември изработих дизайна и взех тридесетте най-четени статии и ги качих отново. След това, започвах да пиша подобна на тази статия, която четете. С идеята тя да бъде завръщането на блога. Или по-точно – новото начало. Но  всички ангажименти отново ме завъртяха. Това не се случи  през януари, не се случи и през февруари. За мой ужас, съвсем скоро установих, че и март е изтекъл. А блогът си оставаше обновен, но незапочнат и само със старите статии в него.

Лошото е, че през цялото това време покрай мен минаваха идеи за статии и постове, които просто маркирах и си казвах „От това би излязъл чудесен материал“ и никога не правех нищо по въпроса. Чак наскоро си дадох сметка. От това, че няма нови статии в блога, от това, че той толкова дълго бе „замразен“ (от юли 2015 г.), единствения и най-голям губещ съм аз, защото докато пиша, аз всъщност научавам много нови неща. Докато търся информация, докато проверявам фактите или дори в коментарите на читателите след публикуване на статиите…

И последно към това, което искам да кажа: наскоро се вдъхнових от един мой нов познат – унгарец. Докато си говорихме, когато се запознахме, той ми каза следното – „Загубил съм много приятели през живота си, затова намерих следната формула – сега имам уговорка с най-ценните хора за мен да си пишем на всеки две седмици. Дори да няма за какво…“

Затова преди да изтече март, седнах отново на сериозен разговор със себе си и си дадох обещание за поне една статия месечно. Дори да нямам за какво да пиша. Дори да ми се струва, че „не е достатъчно интересно“. Просто ще сядам и ще пиша. И дори тази статия е начин да се мотивирам, да направя публично това обещание, за да няма мърдане…

Та в този смисъл, читателю, „Блогът, който усмихва хората“, такъв какъвто ти го познаваш е мъртъв. С прискърбие и свито сърце ти съобщавам това. Но също в този смисъл, точно сега, „Блогът, който усмихва хората“ се ражда. Направо пред очите ти…

Да живее Блогът!

Иво Топалов, Блогът, който усмихва хората, Ivo Topalov

С брадавици и всичко…

topalov one comments




Трябва да призная, че доскоро знаех твърде малко за Оливър Кромуел. Може би е пропуск. А може би, ако знаех отдавна историята му, никога нямаше да се вдъхновя да я пусна в „Блога, който усмихва хората”, както се е случвало и се случва с много други впечатлили ме преди време факти и събития. Когато знаем нещо, твърде често за нас то е загубило блясъка си и предполагаме (несъвсем съзнателно), че другите също го знаят. В този смисъл историята на Оливър Кромуел беше нова за мен и затова ме вдъхнови толкова много.

Бях чувал за него. Даже сме учили за него в университета. но не помнех много. И така, един ден си пътувах в колата и се образовах в любимия ми „Автомобилен университет” (докато шофирам слушам лекции и речи, вместо музика и по този начин получавам чувството, че времето прекарано в задръстването не е изгубено. Нещо повече, започнах да се радвам на задръстванията, когато попадна на особено интересен лектор или история). Пътувайки слушах реч на един говорител пред Американската асоциация по човешки ресурси. Самата лекция не беше особено интересна, а самият човек нямаше завидни ораторски умения, но нещо ме караше да продължавам да слушам. На няколко пъти пръстът ми тръгваше да смени на следващата лекция, но се спирах и все пак го изслушах.



След дълго чакане, почти в края на речта, се случи нещо интересно. Лекторът разказа за това как известен портретист (сър Питър Лели) рисувал Оливър Кромуел в залата на двореца. Това бил личният портретист на Чарлз I (лекторът не разказа защо точно той го е рисувал, което е интересна история само по себе си…). По това време било модно монарсите да бъдат рисувани като били скривани всичките им дефекти. Смятало се за важно как ще бъдат възприети изобразените от тези, които впоследствие ще гледат картините. Естествено, художникът се подчинил на модерното за епохата и разкрасил Кромуел, както смятал, че се очаквало от него. Една скоба тук, лордът имал огромна брадавица точно под долната устна, която художникът нарочно изпуснал и я изобразил като малко по-светло петно. Също така се радвал на огромен нос, който също бил значително намален. След като видял портрета си за първи път, Кромуел го въздъхнал, стиснал устни и се обърнал към художника с думите:

„Сър Лели, искам тази картина да ме представя истински. Рисувайте ме отново. Този път, с брадавици и всичко!”

На това място спрях записа. И трябва да призная, че се почувствах горд, понеже преди време бях върнал едни снимки, на които фотографът беше премахнал едно мастно образувание от челото ми. След това се замислих за това колко прекрасна метафора всъщност са тези думи. Колко е хубаво, когато не оставяме нищо скрито и представяме нещата в тяхната цялост. Разбира се, писал съм цяла друга статия за ползите от честността в „Автентичността на младия търсач” и темата е малко засегната и в „За маските и оптимизма”. Тогава много „търговци”, а и всякакви други хора, възроптаха и ми писаха коментари или осъждащи лични съобщения затова как не сме можели да живеем, ако сме изцяло открити, как не било възможно да се казва през цялото време истината или как истината била субективно преживяване и как тя не била универсална. Всякакви такива неща. Разбирам, че това са все съждения и мнения, подбудени предимно от страх. И сигурно някой ден ще напиша и статия за това, но това не ги прави верни. Истината е като бременността – или е там или не. Няма средно положение.

Винаги, когато се сетя за това, се сещам и за първия закон на личностното развитие на Г. И. Гурджиев: „Към себе си бъди истински и честен.” Ако се залъгваме (оптимистично или песимистично), няма никакъв начин да се променим или да се придвижим към целта си. Ако залъгваме другите, тогава получаваме единствено лоялността им към това, което те си мислят, че сме ние (изграден от нас фалшив образ), а не към истинските нас. (И след това се чудим защо не са ни верни и ни предават след като сме представяли толкова убедително образа, в който сме искали да вярват…).

Стига с това отклонение. След това, при първа възможност, седнах да прочета за Оливър Кромуел. За мен беше голяма изненада, като се оказа, че той е имал изключително интересен живот. Сигурен съм, че мнозинството от вас знаят, но само в няколко думи:

Той е живял от 1599 г. до 1658 г., бил е земеделец, който се е оженил за заможна дама. Първите 40 години от живота му минават без никакви особени случки (пример, че колкото и да са големи мечтите ти, винаги можеш да направиш първата стъпка). След това става капитан в армията, предводител на 60 членен отряд, известен като „Желязната кавалерия”. В армията този човек стремително израства и придобива все повече и повече влияние. Самият той е пуритан и противник на установения ред. Стига до там, че предизвиква монархията и крал Чарлз I. След стълкновенията кралят е екзекутиран, а Оливър Кромуел провъзгласен за Лорд-протектор на Англия, с абсолютна власт, близка до тази на монарсите. На два пъти се опитва да изгради република и да състави парламент, но до края на живота му в страната е на власт форма на военна диктатура. Монархията е възстановена две години след смъртта му, а за назидание, като изменник на държавата, тялото му е извадено от гробницата в Уестминистърското абатство, разчленено, а главата му побита на кол пред сградата, където бил осъден Чарлз I.

За тези, които им е станала интересна историята, повече информация има в безценната Уикипедия.

Само ще добавя като интересен факт, че монархията е възстановена от парламента, създаден от Кромуел в един последен опит да се преобразува държавата в република.

В заключение, трябва да призная, че след като се зарових дълбоко, въпреки 160-те пълни автобиографии, написани за Оливър Кромуел, никъде няма запазени доказателства, че той наистина е казал тези думи. Първите сведения се появяват едва 100 години след смъртта му, пресъздадени от дневниците на един офицер, който е бил в залата по време на рисуването на портрета, но достоверността им остава непотвърдена. Все пак портретът на Кромуел драстично се различава от тези на Чарлз I и от следващия го, възстановен ан престола, Чарлз II, въпреки че и трите са рисувани от един и същи художник, сър Питър Лели. А това не отнема от вдъхновението на историята, за да бъде публикувана тук, както всички други вдъхновяващи статии и есета, които могат да бъдат намерени в раздел „Статии”.

Вдъхновен, истински и усмихнат ден!

Иво Топалов, Блогът, който усмихва хората, Ivo Topalov

Правилата на терминатора

topalov No Comments

„Няма как да изкачиш стълбата на успеха, ако държиш ръцете в джобовете си”

– Арнолд Шварценегер
 
Тази година (2014), или поне малкото време, което е останало от нея е изключително специална по много причини. Но една от най-важните за мен е, че се навършват 30 години от създаването на Терминатор. Филм, с който съм израстнал и който е имал изключителен ефект върху младостта ми и игрите, които играехме тогава. Чудех се как мога да отбележа и отпразнувам това знаменателно за мен събитие и се сетих, че преди време попаднах на едно кратко видео в YouTube, където Арнолд Шварценегер, току що награден със званието Доктор Хонорис Кауза от Южнокалифорнийския университет говореше – изнасяше реч по случай завършването на студентите на 15. 05.2009 г.. По-късно се разтърсих и намерих, че това, което бях открил, е най-добрата част от речта му, изрязана. Той няма нужда от представяне. Освен „Терминатор”-ът, той е един от най-успешните холивудски актьори, с повече от една незабравими роли, спортна икона с множество титли от многобройни състезания по културизъм, той е също политик и 38-мият губернатор на щата Калифорния (първия чужденец избран на такава длъжност).

Ето и съкратената версия на думите му по-долу:

1. Вярвай в себе си!


Много млади хора получават толкова много съвети от своите учители и родители, както и от всякакви други източници. Но това, което е важно за тях е да се задълбаят в себе си, да се обърнат навътре и да се запитат „Кой искам да бъда?”. Не „какво”, а „кой”. Сами открийте това, което ви прави щастливи, без значение колко налудничаво може да се стори на околните.

2. Наруши някои правила!


Нарушавай правилата. Не законите, а правилата. Не е възможно да си мощен като ракета, нито да си наистина оригинален, ако си твърде възпитан и не желаеш да нарушаваш правилата. Трябва да мислиш нестандартно. В това вярвам аз. В крайна сметка какъв е смисълът да сме на тази земя, ако всичко което желаем се свежда до това да се харесваме на всички и да избягваме неприятностите.

3. Не се страхувай да се провалиш!


Във всичко, което съм правил, винаги съм бил готов да приема неуспеха. Не можеш винаги да печелиш, но не трябва да се страхуваш да вземаш решения. Не бива да си парализиран от страха от провал или никога няма да се избуташ напред по пътя. Продължаваш да се заставяш да вървиш напред, защото вярваш в себе си и мечтата си и знаеш, че правиш правилното нещо и тогава успехът неминуемо идва. Затова не се страхувайте да се провалите.

 4. Избягвай постоянно казващите „Не”!

Колко пъти сте чували „не прaви това”, „не прави онова” и „никога не е било правено така преди”? Обожавам, когато някой ми каже, че никой не е правил така преди, защото това означава, че ако аз направя нещо, то ще бъда първи. Затова, слушайте внимателно когато хората казват, че нещо не може да се направи. Никога не слушам, когато някой ми каже „Не можеш!”. Винаги слушам себе си и си казвам „Аз мога!”

5. Работи здраво!



Не искате да познаете неуспеха, само защото не сте вложили достатъчно усилия. Мохамед Али, един от великите мои герои от 70-те отговаряше на въпроса „Колко коремни преси правиш?”. Отговорът му беше: „Не си броя коремните преси. Започвам да броя едва, когато се появи болката, защото тогава наистина имат значение.” Така се става шампион. Без болка, няма победа. Но докато вие купонясвате и се забавлявате, някой някъде по това време работи здраво. Някой поумнява и някой побеждава. Само това запомнете. Сега, ако искате да просто да преминете през живота си, тогава не обръщайте внимание на което и да е от тези правила. Но ако искате да побеждавате, няма пряк път, освен здравият и усилен труд. Запомнете, че не можете да се изкачите по стълбата на успеха, ако държите ръцете в джобовете си.

6. Върни нещо обратно!


Какъвто и път да изберете в живота си, винаги намирайте време, за да дадете нещо обратно, нещо от полза за обществото, нещо от полза за щата или страната си.”

Този човек винаги ми е допадал, още като го гледах в екшъните, когато бях много малък. Вдъхновявал ме е също толкова, колкото и Силвестър Сталоун със своята история на живота и успеха си. Ще се радвам скоро да имам и време, и възможност да прочета автобиографията му, която е издадена набългарски, за да видя дали е спазвал собствените си правила. Междувременно, надявам се горните да донесат вдъхновение на тези, които ги прочетат.

Усмихнат ден от мен!
 

Иво Топалов, Блогът, който усмихва хората, Ivo Topalov

Автентичността на младия търсач

topalov No Comments

„Вместо любов, пари и слава, ми дайте истината!”
– Хенри Дейвид Торо
 
И преди съм писал на тази тема в статията си „Приказка за истината”. В нея става дума за един мъдър човек, който сразил враговете си с един замах и останал вечно млад. Но това беше написано отдавна. Тогава оставих приказката без тълкуване, понеже смятах, че така е по-добре. Все още мисля така.

Наскоро обаче, присъствах на лъжа, която сериозно ме разбунтува, а след това ме наведе на сериозни размисли. Няма значение каква е лъжата и къде се е случила, защото е важно другото. А именно, естеството на действията на даден човек. Той излъга, за да си спести евентуални бъдещи проблеми, както и обясненията, които щеше да му се наложи да дава. Няма значение и самоличността на този човек. За негово оправдание мога само да кажа, че момчето е едва на двадесет години. Наскоро четох един изследвания за лъжата, които казваха, че колкото по-млад е човек, толкова по-вероятно е да излъже. Това последното не знам дали е съвсем вярно. Може би с възрастта се научаваме да се прикриваме по-добре, както ще потвърди всеки експерт по езика на тялото. А може би не се научаваме никога.

Нека започнем с нещо по-основно. Каква точно е стойността на истината? Още от малки ни възпитават, че е лошо да се лъже, че трябва да сме честни един към друг и ни пълнят главите с различни поговорки и поучения. Понякога им вярваме, понякога не. А когато пораснем, научаваме, че не всички са честни и понякога може да ни заболи, ако ни отвърнат с лъжа. (В България е различно. Тук това се нарича тарикатлък и всеки се опитва да го придобие, защото вярва, че така се оцелява.) За съжаление, никой не ни казва защо трябва да сме честни и защо трябва да казваме истината.

Истината има много положителни качества, но две са най-важни за мен.
Първо, истината пести време. Независимо дали говорим за връзка, за интервю за работа или излизане с приятели, всички сме се озовавали в ситуации, когато ни се иска да кажем „не”, но това ни е много трудно, дори понякога не успяваме да го направим. А всъщност, точно в такъв момент истината ще спести много време на човека, който трябва да я чуе и изключително много енергия на човека, който трябва да я каже. Когато чуя отрицателен отговор за нещо, аз съм изключително благодарен, понеже мои значителни бъдещи усилия да получа положителен отговор са били пожалени и спестени от човека, който ми дава директен отказ.
От друга страна, винаги гледам да съм директен, когато давам отговор. Истината се помни лесно. Ако винаги я казваме, не се налага да натоварваме толкова много паметта си, за да помним какво точно и на кого сме казали. Освен това, истината винаги се отплаща в дългосрочен план при общуването ни с другите хора.

Толкова за стойността на истината в ежедневния живот. Какво се случва обаче, ако искаме да работим върху себе си? Ако искаме да се занимаваме с развитие на личността си и да развиваме собствените си качества? Тогава нещата стават малко по-сложни.

Тук отново има два аспекта. От една страна искренноста ни към другите, а от друга: откровеността към самите себе си.

Да бъдем искрени към другите е нещо, което се научава много трудно. Пред нас стоят всякакви препятствия. Навиците от детството, когато сме лъгали по повод и без повод. Страховете ни. А те са толкова много. Страхът от отхвърляне, от отчуждение, от новото и от излизането от зоната на комфорта. И множество други. Но ако искаме да се развиваме, трябва да започнем да казваме истината на хората. Естествено, задължително с много съчувствие и любов към тях. И тогава се случва някаква магия. Колкото по-често го правим, толкова по-лесно става. И чувството е все по-приятно, понеже знаем, че сме на чисто с всички. С приятели, с работодател, с кредитираща банка или партньор. А освен това има чувство за лекота. После ще спомена откъде идва то.

Какво обаче точно означава да бъдем автентични. Това не означава просто да не изричаме лъжа. Твърде често се случва, да притихнем в очакване и да се надяваме да не ни задат някой конкретен въпрос или просто да ни се размине. Но това не е автентичност. За да бъдем автенични, трябва умишлено и с желание да хвърляме светлина върху неясните въпроси. Да даваме обяснение, дори когато то не е поискано, и думите ни да бъдат смислени и разбираеми, а не да объркват другите. Да не оставяме възможност събеседникът ни да се заблуди, ако разполагаме с информация, която може да осветли като прожектор проблем или ситуация, които го засягат, без да изчакваме да ни бъде зададен конкретен въпрос. Само това поведение може да бъде бъде наречено истинно и откровено.

Да бъдем искрени към самите себе си е още по-трудно и още по-важно. По пътя на израстването, единственият ключ и спътник, който имаме, е истината. Да гледаме на нещата от ъгъла на това, каква е реалността, а не от страна на нашите очаквания за нея, желания, привързаности или дори мечти. Да отворим очи за истината. Да спрем да се самозалъгваме и да погледнем фактите в очите. Само признавайки реалността, придобиваме сила и, понякога (само понякога), право да я променяме. А за това дори не се налага да правим някакво по-специално усилие. В момента на нашето осъзнаване става истинската и трайна промяна в живота ни. Тогава получаваме възможността да направим по-различен от досегашния ни избор. Тогава настоящето се променя, а различното настояще води до съвсем ново бъдеще.

И тук идва и най-важният въпрос, който е препъвал търсачите по пътя им от векове и ще продължава да го прави сигурно хилядолетия. Защо да бъда честен, след като всички останали послъгват? Защо да избера истината, когато всички носят маски? Защо да съм автентичен и да постигам целите си с откровеност, когато останалите търсят преки пътеки и всячески се опитват да ме прекарат?
Тези въпроси са породени от вярването, че в света няма достатъчно за всички, че всички се борим за определено количество ресурс и трябва да победим някой непременно. Може и да е така, но според мен, това е само едно вярване.

Освен това, и на мен същите въпроси са ми идвали в главата нееднократно. Всъщност не само в главата. Случвало се е хора да ме помислят за луд, когато казвам истината или се признавам за „виновен”, когато съм имал и най-малката възможност да избегна „наказанието”. Много пъти съм се чудил какъв е смисълът и дали някога ще има справедливост. Истината е, че света не е справедлив. Никой не ни е обещавал да бъде такъв. Това е реалността и трябва да я приемем. Единствено тогава можем да направим различен избор. Освен това, когато накрая теглим чертата, ще можем да кажем, че сме успели честно, че, въпрекi изкушенията, сме устояли и не съм получили нищо за сметка на нечие нещастие. Когато теглим чертата, ще знаем, че всичко, което имаме, е наше и успехът е личен. А това изобщо не е малко. И, най-вече, сърцето ни ще се запази живо. Ще можем да погледнем собствения си образ в огледалото право в очите. Ще уважаваме самите себе си. А този, който се уважава, не го е страх от нищо. Този, който не се страхува, е свободен. А нима великият учител не беше казал: „Истината ще ви направи свободни.”

Истината си е истина, дори никой да не вярва в нея. Лъжата си е лъжа, дори всички да й повярват.

 
Можете да прочетете „Приказка за истината” тук, за още по темата. Ако се интересувате от личностно развитие можете да прочетете популярната статия от миналия месец “За маските и оптимизма” или някой от следните материали: “За компанията на другите или мирът със себе си”, “За страданието” и “Духът, личната сила и историите на един учител по литература”.
Също могат да са ви интересни знаменитото интервю с д-р Менис Юсри в две части: “Депресията изобщо не съществува”  и “Всеки може да бъде милионер”.

Бюлетин

Запиши се в бюлетина, за да:

- научаваш пръв за новите статии и съдържание на Блогът, който усмихва хората
- да получиш веднага комикс за новогодишната резолюция
- да изразиш по този начин своята подкрепа към моите начинания и инициативи (Благодаря ти предварително)





Име (задължително)

Email (задължително)

 Искам да получавам поща от БКУХ

Фейсбук