Психология

Иво Топалов, Блогът, който усмихва хората, Ivo Topalov

Изкуството да бъдеш егоист

topalov No Comments

“Приключението да живеем щастливо – дори когато това не се харесва на другите”

Позабравената книга на австрийският писател Йозеф Киршнер, която ни учи как да живеем първо за себе си, а чак след това за другите.Това е една от първите книги за личностно развитие, която някога прочетох. Най-напред беше Наполеон Хил, след това – „Манипулирайте, но правилно” на същия Йозеф Киршнер, и след това тази книга – Изкуството да бъдеш егоист“.

Признавам, че я бях забравил и, може би, никога не съм я разбирал, докато миналия месец не попаднах случайно на книгата в една библиотека и нещо в мен  ме накара да  я взема. Трябва също така да отбележа, че с тази книга са свързани и някои от ранните ми юношески травми. Поглъщайки жадно страниците й, в ранните си тинейджърски години, аз се изправих пред скандализираните от заглавието й възрастни авторитети, които ме атакуваха с думи и фрази от типа на „Да, типично е да имаш лошо държание, след като мислиш само за себе си!” или „Може да се очаква такова поведение от някой, които се учи как да бъде егоист и да не зачита по-възрастните!” или „Който мисли само за себе си, другите го смятат за егоист и не го зачитат!” И още много в същия род и вид.

Тогава се предадох пред натиска и зарязах принципите, постулирани в този философски труд, а скоро след това книгата изчезна и от библиотеката ми. Сиурно се бяха погрижили да не съм вече егоист. Ако бях по-уверен в себе си и бях възприел дори малка част от това, което пише Киршнер, може би целият ми живот щеше да се стече по друг начин. Човек не знае.

Сега, прочитайки отново книгата, погледнах на нещата с нови очи и, смея да кажа, я преоткрих. Рядко (почти никога) някое четиво ме предизвиква да пиша за него, освен ако не трябва да напиша анотация (което не съм правил за никое издателство вече повече от година). Но намерих в нея някои бисери, които ми се ще да споделя с повече хора, тъй като смятам, че могат да им бъдат полезни.

Самият Йозеф Киршнер е писател, (1931 г. – ) и името му в Германия и Австрия се нарежда редом с Дейл Карнеги и Наполен Хил. Минал е през цял букет от разнородни професии, нещо, с което обикновено се отличават търсещите умове. Преуспял е материално и се радва на престижна позиция в обществото.

Въпреки провокативните заглавия, които слага на творбите си, работата му е насочена най-вече към стремежа за изграждането на цялостна и самостоятелна личност. Също така към създаването  на успешна стратегия за живот, която да бъде индивидуална и съобразена с личните възможности на всеки негов читател.

„… изкуството да бъдеш егоист се състои предимно в това, да планираме живота си сами според своите представи и съзнателно да осъществяваме този план. Това отношение към живота изисква да се вслушваме повече в самите себе си, отколкото във внушеното ни от другите.”

В „Изкуството да бъдеш егоист” авторът разисква теми като поемането на лична отговорност за собствените неуспехи, изграждането на сигурност в себе си и вътрешна опора, интелигентния егоизъм, в който мислим първо за себе си и осигуряваме първо себе си, а едва след това се опитваме да помагаме и обгрижваме други. Разглежда също принудата на съвременното общество и семейство постоянно да повишаваме постиженията си, без да имаме време да им се насладим и, не на последно място, как да познаем своята територия и как да я отбраняваме срещу трите основни начина, с които другите искат да ни подчинят и завладеят (подчинение, подкупване и изкушаване).

Освен всичко гореизброено, той докосва и много фундаментални теми за човешкия живот, които разглежда от позицията на собствения си опит и с изобилие от примери.

Относно ентусиазма да се месим в живота на другите и да ги поучаваме с цел да спестим някои трудности, през които самите ние сме минали, той пише:

„Нашето близко до ума, но тогава крайно непопулярно заключение беше: „Безсмислено е да натрапваме на някой своите мерки за благосъстояние, ако при него неприятностите не са нараснали до такава степен, че той сам да промени положението си.”

Или иначе казано: За да доведе до смислени резултати, всяка инициатива за промяна изисква достигане на определена степен на естествено развитие.”

Горното напомня много отношението на Антъни де Мело, който казва, че за да има истинска промяна, човек трябва да е страдал достатъчно.

Относно поемането на риск и страховете ни от провал Йозеф Киршнер пише:

„Безброй домакини се измъчват от своята домашна работа. Обаче единственото, което предприемат срещу безрадостното си всекидневие, се състои в това да обвиняват другите. Искат да се сбъднат мечтите им, обаче се боят от свързания с тях риск. Почти няма човек, който да не мечтае за промяна, приключения и трескаво напрежение, свързано с тях. Но търсят ли те тези приключения и това напрежение? Не. Дори ги заобикалят отдалеко. Преживяват всичко, което им се иска да преживеят, само от втора ръка. От книги, вестници, от киното и телевизията. Пасивното съпреживяване от сигурно разстояние е най-скромният вид заблуда, но той ги задоволява.

Но никой не може да живее мечтания живот, ако избягва опита, който сам трябва да събере. Защото само в този опит се състои истинския живот.”

Относно способността ни да се наслаждаваме на ежедневния си живот и всяка малка стъпка, която предприемаме към постигането на нашите цели, той разглежда умението ни да си създаваме удоволствие от всяко нещо:

„Това не са знания, които могат да се получат от книгите. Те не са резултат от научни изследвания. Нито пък на други способности, които имаме или нямаме. Те по-скоро са лично решение, което всеки трябва да вземе сам, за да осъществи по този начин обрат към по-добро в отношението си към всекидневния живот. Всеки може да каже:

–          От днес нататък ще пия виното така, че всяка отделна глътка да ми доставя удоволствие. По същия начин ще се държа и в любовта.

–          Или: Във всичко, което правя, ще се наслаждавам на всяка отделна стъпка, която е необходима, за да се достигне дадената цел.

–          Или: Следващата неделя аз не просто ще подкарам колата, така че да достигна до целта си по най-бързия начин. Вместо това ще си оставя време, за да се насладя на всичко, което ми хареса по пътя.

Решението за стратегията на малките стъпки като основна житейска нагласа е повече от рецепта как да правим нещата по-различно от досега. Тя е началото на обновяване на нашия твърде монотонен живот.”

Йозеф Киршнер продължавада разсъждава за силата на волята. Според него прехвалената сила на волята всъщност е само и единствено пречка пред нас, понеже от момента, в който решим, че „трябва” да успеем това събужда единствено напрежение и отбранително поведение в нас. Той разглежда нещата от една друга гледна точка:

„Причината за изключителните постижения на много хора в никакъв случай не е тяхната воля, а страхът да не се провалят. Този страх от неуспеха като мотив за нашите действия има последици, които се отразяват съдбовно, не само на самите нас, но и на околните. По всяка вероятност там се крие ядрото на цялото твърдоглавие, с което толкова хора принуждават себе си и другите да вършат неща, които не им се вършат.”

Почти в самия край на книгата авторът дава един от най-мотивиращите си съвети:

„Никоя революция не е по-възможна от революцията на решителното самоутвърждаване на всеки един от нас. Според своите възможности. Според своите способности. Според своите знания за закономерностите, които водят до пълното разгръщане на личността.

Понеже никой не е заинтересуван да ни осигури най-добрите оптимални предпоставки за развитие, всеки от нас трябва да го направи сам.

Понеже никой не иска и не може да поеме отговорността за нашето щастие, трябва сами да я поемем. Понеже доникъде няма да стигнем, ако прехвърлим на другите вината за собственото си нещастие и недоволство, трябва сами да вземем в ръце живота си.

Най-добре е да започнем тази революция още днес. И да не престанем никога.”

Ако статията ви е харесала, тогава моля споделете я с приятели. Можете също да прочетете и съветите за успех на Арнолд Шварценегер или интервюто с британския психиатър д-р Менис Юсри, според който всеки може дабъде милионер.

Ако искате да получавате други подобни четива, моля запишете се в мейллиста на „Блогът, който усмихва хората” (формулярът е в контакти), което е най-сигурният начин, че няма да пропуснете нищо, особено след последните промени в логаритмите на Фейсбук.

Усмихнат ден!

(изд. Кибеа, 1994 г., София. Автор Йозеф Киршнер, австрийска, обществена библиотека)

Иво Топалов, Блогът, който усмихва хората, Ivo Topalov

С брадавици и всичко…

topalov one comments


Трябва да призная, че доскоро знаех твърде малко за Оливър Кромуел. Може би е пропуск. А може би, ако знаех отдавна историята му, никога нямаше да се вдъхновя да я пусна в „Блога, който усмихва хората”, както се е случвало и се случва с много други впечатлили ме преди време факти и събития. Когато знаем нещо, твърде често за нас то е загубило блясъка си и предполагаме (несъвсем съзнателно), че другите също го знаят. В този смисъл историята на Оливър Кромуел беше нова за мен и затова ме вдъхнови толкова много.

Бях чувал за него. Даже сме учили за него в университета. но не помнех много. И така, един ден си пътувах в колата и се образовах в любимия ми „Автомобилен университет” (докато шофирам слушам лекции и речи, вместо музика и по този начин получавам чувството, че времето прекарано в задръстването не е изгубено. Нещо повече, започнах да се радвам на задръстванията, когато попадна на особено интересен лектор или история). Пътувайки слушах реч на един говорител пред Американската асоциация по човешки ресурси. Самата лекция не беше особено интересна, а самият човек нямаше завидни ораторски умения, но нещо ме караше да продължавам да слушам. На няколко пъти пръстът ми тръгваше да смени на следващата лекция, но се спирах и все пак го изслушах.

След дълго чакане, почти в края на речта, се случи нещо интересно. Лекторът разказа за това как известен портретист (сър Питър Лели) рисувал Оливър Кромуел в залата на двореца. Това бил личният портретист на Чарлз I (лекторът не разказа защо точно той го е рисувал, което е интересна история само по себе си…). По това време било модно монарсите да бъдат рисувани като били скривани всичките им дефекти. Смятало се за важно как ще бъдат възприети изобразените от тези, които впоследствие ще гледат картините. Естествено, художникът се подчинил на модерното за епохата и разкрасил Кромуел, както смятал, че се очаквало от него. Една скоба тук, лордът имал огромна брадавица точно под долната устна, която художникът нарочно изпуснал и я изобразил като малко по-светло петно. Също така се радвал на огромен нос, който също бил значително намален. След като видял портрета си за първи път, Кромуел го въздъхнал, стиснал устни и се обърнал към художника с думите:

„Сър Лели, искам тази картина да ме представя истински. Рисувайте ме отново. Този път, с брадавици и всичко!”

На това място спрях записа. И трябва да призная, че се почувствах горд, понеже преди време бях върнал едни снимки, на които фотографът беше премахнал едно мастно образувание от челото ми. След това се замислих за това колко прекрасна метафора всъщност са тези думи. Колко е хубаво, когато не оставяме нищо скрито и представяме нещата в тяхната цялост. Разбира се, писал съм цяла друга статия за ползите от честността в „Автентичността на младия търсач” и темата е малко засегната и в „За маските и оптимизма”. Тогава много „търговци”, а и всякакви други хора, възроптаха и ми писаха коментари или осъждащи лични съобщения затова как не сме можели да живеем, ако сме изцяло открити, как не било възможно да се казва през цялото време истината или как истината била субективно преживяване и как тя не била универсална. Всякакви такива неща. Разбирам, че това са все съждения и мнения, подбудени предимно от страх. И сигурно някой ден ще напиша и статия за това, но това не ги прави верни. Истината е като бременността – или е там или не. Няма средно положение.

Винаги, когато се сетя за това, се сещам и за първия закон на личностното развитие на Г. И. Гурджиев: „Към себе си бъди истински и честен.” Ако се залъгваме (оптимистично или песимистично), няма никакъв начин да се променим или да се придвижим към целта си. Ако залъгваме другите, тогава получаваме единствено лоялността им към това, което те си мислят, че сме ние (изграден от нас фалшив образ), а не към истинските нас. (И след това се чудим защо не са ни верни и ни предават след като сме представяли толкова убедително образа, в който сме искали да вярват…).

Стига с това отклонение. След това, при първа възможност, седнах да прочета за Оливър Кромуел. За мен беше голяма изненада, като се оказа, че той е имал изключително интересен живот. Сигурен съм, че мнозинството от вас знаят, но само в няколко думи:

Той е живял от 1599 г. до 1658 г., бил е земеделец, който се е оженил за заможна дама. Първите 40 години от живота му минават без никакви особени случки (пример, че колкото и да са големи мечтите ти, винаги можеш да направиш първата стъпка). След това става капитан в армията, предводител на 60 членен отряд, известен като „Желязната кавалерия”. В армията този човек стремително израства и придобива все повече и повече влияние. Самият той е пуритан и противник на установения ред. Стига до там, че предизвиква монархията и крал Чарлз I. След стълкновенията кралят е екзекутиран, а Оливър Кромуел провъзгласен за Лорд-протектор на Англия, с абсолютна власт, близка до тази на монарсите. На два пъти се опитва да изгради република и да състави парламент, но до края на живота му в страната е на власт форма на военна диктатура. Монархията е възстановена две години след смъртта му, а за назидание, като изменник на държавата, тялото му е извадено от гробницата в Уестминистърското абатство, разчленено, а главата му побита на кол пред сградата, където бил осъден Чарлз I.

За тези, които им е станала интересна историята, повече информация има в безценната Уикипедия.

Само ще добавя като интересен факт, че монархията е възстановена от парламента, създаден от Кромуел в един последен опит да се преобразува държавата в република.

В заключение, трябва да призная, че след като се зарових дълбоко, въпреки 160-те пълни автобиографии, написани за Оливър Кромуел, никъде няма запазени доказателства, че той наистина е казал тези думи. Първите сведения се появяват едва 100 години след смъртта му, пресъздадени от дневниците на един офицер, който е бил в залата по време на рисуването на портрета, но достоверността им остава непотвърдена. Все пак портретът на Кромуел драстично се различава от тези на Чарлз I и от следващия го, възстановен ан престола, Чарлз II, въпреки че и трите са рисувани от един и същи художник, сър Питър Лели. А това не отнема от вдъхновението на историята, за да бъде публикувана тук, както всички други вдъхновяващи статии и есета, които могат да бъдат намерени в раздел „Статии”.

Вдъхновен, истински и усмихнат ден!

Иво Топалов, Блогът, който усмихва хората, Ivo Topalov

Автентичността на младия търсач

topalov No Comments

„Вместо любов, пари и слава, ми дайте истината!”
– Хенри Дейвид Торо

 

И преди съм писал на тази тема в статията си „Приказка за истината”. В нея става дума за един мъдър човек, който сразил враговете си с
един замах и останал вечно млад. Но това беше написано отдавна. Тогава оставих
приказката без тълкуване, понеже смятах, че така е по-добре. Все още мисля
така.
Наскоро обаче, присъствах на лъжа, която сериозно ме
разбунтува, а след това ме наведе на сериозни размисли. Няма значение каква е лъжата и къде се е случила, защото е важно другото. А именно, естеството на действията на даден човек. Той излъга, за да си спести евентуални бъдещи проблеми, както и обясненията, които щеше да му се наложи да дава. Няма значение и самоличността на този човек. За негово оправдание мога само да кажа, че момчето е едва на двадесет години. Наскоро четох един изследвания за лъжата, които казваха, че колкото по-млад е човек, толкова по-вероятно е да излъже. Това последното не знам дали е съвсем вярно. Може би с възрастта се научаваме да се прикриваме по-добре, както ще потвърди всеки експерт по езика на тялото. А може би не се
научаваме никога.
Нека започнем с нещо по-основно. Каква точно е стойността на
истината? Още от малки ни възпитават, че е лошо да се лъже, че трябва да сме честни един към друг и ни пълнят главите с различни поговорки и поучения. Понякога им вярваме, понякога не. А когато пораснем, научаваме, че не всички са честни и понякога може да ни заболи, ако ни отвърнат с лъжа. (В България е различно. Тук това се нарича тарикатлък и всеки се опитва да го придобие, защото вярва, че така се оцелява.) За съжаление, никой не ни казва защо трябва да сме честни и защо трябва да
казваме истината.
Истината има много положителни качества, но две са най-важни за мен. Първо, истината пести време. Независимо дали говорим за връзка, за интервю за работа или излизане с приятели, всички сме се озовавали в ситуации, когато ни се иска да кажем „не”, но това ни е много трудно, дори понякога не
успяваме да го направим. А всъщност, точно в такъв момент истината ще спести много време на човека, който трябва да я чуе и изключително много енергия на човека, който трябва да я каже. Когато чуя отрицателен отговор за нещо, аз съм изключително благодарен, понеже мои значителни бъдещи усилия да получа положителен отговор са били пожалени и спестени от човека, който ми дава директен отказ. От друга страна, винаги гледам да съм директен, когато давам отговор. Истината се помни лесно. Ако винаги я казваме, не се налага да натоварваме толкова много паметта си, за да помним какво точно и на кого сме казали. Освен това, истината винаги се отплаща в дългосрочен план при общуването ни с другите хора.
Толкова за стойността на истината в ежедневния живот. Какво се случва обаче, ако искаме да работим върху себе си? Ако искаме да се занимаваме с развитие на личността си и да развиваме собствените си качества? Тогава нещата стават малко по-сложни.
Тук отново има два аспекта. От една страна искренноста ни към другите, а от друга: откровеността към самите себе си.
Да бъдем искрени към другите е нещо, което се научава много трудно. Пред нас стоят всякакви препятствия. Навиците от детството, когато сме лъгали по повод и без повод. Страховете ни. А те са толкова много. Страхът от отхвърляне, от отчуждение, от новото и от излизането от зоната на комфорта. И множество други. Но ако искаме да се развиваме, трябва да започнем да казваме истината на хората. Естествено, задължително с много съчувствие и любов към тях. И тогава се случва някаква магия. Колкото по-често го правим, толкова по-лесно става. И чувството е все по-приятно, понеже знаем, че сме на чисто с всички. С приятели, с работодател, с кредитираща банка или партньор. А освен това има чувство за лекота. После ще спомена откъде идва то.
Какво обаче точно означава да бъдем автентични. Това не означава просто да не изричаме лъжа. Твърде често се случва, да притихнем в очакване и да се надяваме да не ни задат някой конкретен въпрос или просто да ни се размине. Но това не е автентичност. За да бъдем автенични, трябва умишлено и с желание да хвърляме светлина върху неясните въпроси. Да даваме обяснение, дори когато то не е поискано, и думите ни да бъдат смислени и разбираеми, а не да объркват другите. Да не оставяме възможност събеседникът ни да се заблуди, ако разполагаме с информация, която може да осветли като прожектор проблем или ситуация, които го засягат, без да изчакваме да ни бъде зададен конкретен въпрос. Само това поведение може да бъде бъде наречено истинно и откровено.
Да бъдем искрени към самите себе си е още по-трудно и още по-важно. По пътя на израстването, единственият ключ и спътник, който имаме, е истината. Да гледаме на нещата от ъгъла на това, каква е реалността, а не от
страна на нашите очаквания за нея, желания, привързаности или дори мечти. Да отворим очи за истината. Да спрем да се самозалъгваме и да погледнем фактите в очите. Само признавайки реалността, придобиваме сила и, понякога (само понякога), право да я променяме. А за това дори не се налага да правим някакво по-специално усилие. В момента на нашето осъзнаване става истинската и трайна промяна в живота ни. Тогава получаваме възможността да направим по-различен от досегашния ни избор. Тогава настоящето се променя, а различното настояще води
до съвсем ново бъдеще.
И тук идва и най-важният въпрос, който е препъвал търсачите
по пътя им от векове и ще продължава да го прави сигурно хилядолетия. Защо да бъда честен, след като всички останали послъгват? Защо да избера истината, когато всички носят маски? Защо да съм автентичен и да постигам целите си с откровеност, когато останалите търсят преки пътеки и всячески се опитват да ме прекарат?
Тези въпроси са породени от вярването, че в света няма достатъчно за всички, че всички се борим за определено количество ресурс и трябва да победим някой непременно. Може и да е така, но според мен, това е само едно вярване.
Освен това, и на мен същите въпроси са ми идвали в главата нееднократно.
Всъщност не само в главата. Случвало се е хора да ме помислят за луд, когато
казвам истината или се признавам за „виновен”, когато съм имал и най-малката възможност да избегна „наказанието”. Много пъти съм се чудил какъв е смисълът и дали някога ще има справедливост. Истината е, че света не е справедлив. Никой не ни е обещавал да бъде такъв. Това е реалността и трябва да я приемем. Единствено тогава можем да направим различен избор. Освен това, когато накрая теглим чертата, ще можем да кажем, че сме успели честно, че, въпрекi изкушенията, сме устояли и не съм получили нищо за сметка на нечие нещастие. Когато теглим чертата, ще знаем, че всичко, което имаме, е наше и успехът е личен. А това изобщо не е малко. И, най-вече, сърцето ни ще се запази живо. Ще можем да погледнем собствения си образ в огледалото право в очите. Ще уважаваме самите себе си. А този, който се уважава, не го е страх от нищо. Този, който не се страхува, е свободен. А нима великият учител не беше казал: „Истината ще ви направи свободни.”
Истината си е истина, дори никой да не вярва в нея.
Лъжата си е лъжа, дори всички да й повярват.

 

Можете да прочетете „Приказка за истината” тук, за още по
темата. Ако се интересувате от личностно развитие можете да прочетете популярната статия от миналия месец “За маските и оптимизма” или някой от следните материали: “За компанията на другите или мирът със себе си”, “За страданието” и “Духът, личната сила и историите на един учител по литература”.
Също могат да са ви интересни знаменитото интервю с д-р Менис Юсри в две части: “Депресията изобщо не съществува”  и “Всеки може да бъде милионер”.

Иво Топалов, Блогът, който усмихва хората, Ivo Topalov

За маските и оптимизма

topalov No Comments

Или какво е и какво не е положително мислене

Бях си обещал повече да не пиша за оптимизма и положителното
мислене. Писал съм преди статии за това, признавам, като първата изобщо статия в този блог: „Размисли върху положителното мислене и търговията”,
както и една от най-четените и предпочитани в него „За постигането на целите или от къде идват пепеперудите в корема ми” например, но това беше преди много време. Въпреки,
че все още вярвам в написаните тогава думи, съм достигнал и до много други
изводи, направил съм си няколко развносметки и съм получил интересни прозрения.
Та нали човек постоянно се развива и променя.
Няма да пиша за това, понеже всеки ден се изливат тонове
цитати, весели картинки, мотивиращи напъни и какво ли още не в социалните мрежи
и интернет. Толкова много, че вече е станало изтъркано и банално да се
занимаваш с темата. Ще кажа само, че от началото на блога и написването на
горепосочените статии бих искал да допълня следните неща, които според мен са
най-важни
Положителното мислене
е в умението да сменяш гледната точка.
Когато ти се случи нещо, което
определено трудно може да се преглътне или пък те наранява, за да запазиш
психическата си сила е много важно да умееш да променяш гледната си точка.
(Същото умение е изключително силно развито у хората, които имат голямо чувство
за хумор.) Например, ако можеш да прозреш урока в поредната трудност, неприятна
вест или злополука, която те е застигнала, това може да те направи изключително
силен и уравновесен. За да ни се случи това обаче, трябва да можем да поемеме
отговорността за всички свои действия и/или резултати в живота си. Да не
прехвърляш вината върху някой друг („Те са виновни!”, „Той ме накара!”, „Ако
обстоятелствата бяха по-различни …”, „Само ако …” и т.н.), а да поемеш отговорност
за това, което ти се случва в момента. Ако има интерес, може някой път
специално да напиша нещо повече по темата, но засега е достатъчно да кажа, че
така не отдаваме собствената си сила на външни за нас фактори. Никой друг или
нищо не трябва да се променя, за да получим това, което искаме. Достатъчно е да
променим само собственото си поведение.
Оптимизмът те прави
значително по-приятен човек.
Всеки има приятели, с които е трудно да се
общува, понеже просто отхвърлят всичко ново или малко по-различно. Такива хора,
които винаги знаят всичко за всичко и имат мнение, което не само че се опитват
да вменят на всички наоколо, но и се сърдят, ако някой не се съгласи с тях.
Тези многознайковци, ако случайно са малко по-негативни, на запад ги наричат с
хубавата дума „хейтъри” (хейтър – човек, който мрази). Накрая тези хора, често
остават сами с домашните си животни или другарите си по чашка. При оптимистите
обаче положението е доста по-различно. Много по-вероятно е един оптимист да те
насърчи или да се изкаже положително по някоя тема. Това не означава, че е прав
разбира се, но компанията на такъв човек скоро става предпочитана.
Положителното мислене
и оптимизмът ти дават сила да продължиш.
Това е скрития коз в ръкава на
заклетия оптимист, леката му отдалеченост и изкривена представа за реалността.
Ако песимистът в повечето случаи е по-близък до реализма, то в много случаи
може да се окаже, че това му играе лоша шега. Бидейки прав по отношение
например на това, че се е изложил, когато е излязъл да говори на сцена, това
може да накара същия този песимист никога повече да не опита излезе пред
публика. Докато самозаблуждаващият се оптимист (който между другото също се е
изложил, но има различна гледна точка към нещата) ще си каже нещо от рода на
„О, справих се чудесно! Сигурно следващия път ще се справя още по-добре!”,
което ще му даде сили да продължи да се опитва, докато не постигне това, което
иска. Също като в историята на живота на Силвестър Сталоун, която ако сте пропуснали, можете да прочетете в нашумялата (и дори крадена няколко пъти) статия “Силвестър Сталоун или Историята на Роки”.
Така, след като добавих каквото исках да добавя, искам да
споделя и причината, поради която пиша тези редове. Миналият месец се проведе
41-вият международен панаир на книгата в София. Аз, като млад и обнадежден
автор, прекарах доста време на щанда на издателите ми от ИК „Хермес”. Честно
казано, не знам какво по-важно може да има от книгите в живота на един автор и срещите с читатели,
но това е тема на друга статия. Може би като стана „стар” автор ще разбера, ще
видим. Запознах се с много интересни индивиди, както от посетителите, така и от изложителите и се убедих за пореден път, че съм попаднал на правилното място. Екипът на издателите ми се състои от млади и енергични хора, които се усмихват и не се плашат от работа. Определено ми харесват. А с много от всички тези хора, които срещнах, успях да разменя и по няколко думи.
От всички тези личности, с които се запознах, една жена и
един мъж ме върнаха на нещо, което си мислех, че никога няма да срещна отново или поне си бях обещал да избягвам, когато го разпозная у някого.
Стана ми много жал. Имаше нещо в тях, което съм срещал и преди, в разговори с други, и което тогава подминах и не описах. Може да съм сбъркал, а може още да не му е било дошло времето тогава. Естествено няма да назовавам хората, за
които става въпрос по очевидни причини, макар да смятам за почти невъзможно това, което пиша да стигне до тях. Сигурен съм, че много от читателите са срещали подобни хора. Такива, които са прочели някоя книга и са се вманиачили по написаното в нея, не са го преживели, но искат да научат всички останали на новото си знание. Или още по-лощо, имат някоя езотерична приятелка или приятел, които са им напълнили главата с мъдрости и сентенции, които горките жертви наизустяват и започват да повтарят по повод и без повод, кимайки дълбокомислено с глава, придавайки си вид на мъдрост и просветление.
Затова, този път ще споделя размислите си и след разговорите с тях
искам да кажа какво НЕ Е положително мислене и оптимизъм. Може да свърши работа някому, кой знае. А може би не.
Положително мислене
със сигурност не е да насилваш и изкривяваш лицето си в постоянна, гримасоподобна усмивка. Това, освен че причинява огромен дискомфорт може да бъде опасно и за психическото равновесие. Когато общувате с другите, е вероятно те да усетят, че се насилвате да се усмихвате. Спокойствието ни може да подейства много
по-положително на околните, отколкото насилената усмивка или придобитият автоматичен ентусиазъм.
Оптимизъм със сигурност не е отричането и отхвърлянето на всички злополуки и несгоди, които ни се случват или са ни се случили някога. Да твърдим, че един проблем не е проблем, е близко до глупостта и крие в себе си опасност от лавинообразно нарастване на неприятностите. Положителната настройка в случая би била да потърсим решение, вместо да се съсредочаваме върху проблема, както и вярването, че ще успеем да се справим, колкото и трудна да е понякога ситуацията.
Положително мислене
не е и това, да говорим с приповдигнат глас и да обясняваме на всички, колко ни е хубав живота, когато всъщност ни се плаче. Всички имаме травми и е човешко, понякога да се чувстваме уязвени или наранени. Когато излекуваме травмите си (това става със много съчувствие към нас самите и понякога с консултация със специалист) или ги приемем и простим (на себе си и въвлечените в ситуацията), ще намерим облекчение, а не в изкуственото потискане. Последното понякога ни се струва като пряк път. Но това, което съм научил досега, е че в живота, както и в личностното развитие няма преки пътеки. Всеки „тарикатлък” и опит за заобикаляне на уроци или измама излиза възсолен и понякога твърде скъп. Но това отново е нещо, което всеки трябва да научи за себе си и може да стане отделна статия.
Знам поне, че аз ще продължавам да се уча и винаги ще се опитвам да намеря гледната точка, която ще ми позволи да продължа напред. И съм сигурен, че ще се справям все по-добре! От мен – усмихнат и положителен ден!
Иво Топалов, 16.01.2014 г.
 
 

 

Блогът, който усмихва хората, Иво Топалов, Ivo Topalov

За компанията на другите и мирът със себе си

topalov No Comments

Блогът, който усмихва хората, Иво Топалов, Ivo TopalovНаскоро си говорихме с една приятелка за един период от живота ми, когато бях голям почитател на книгите на Карлос Кастанеда и учението на дон Хуан. Все още ги харесвам, просто не ги чета така жадно и страстно както преди. Някои сигурно са запознати с тяхното съдържание, но за другите бих искал да уточня, че става въпрос за учение, което ни учи как да живеем. Не е религия, а е остатък от шаманизма, т.е. преди религията. Учението се нарича Пътят на война. Войнът според дон Карлос трябва да е безупречен. Безупречен в действията си, безупречен в мислите си. Трудно е да се предаде цялото учение с две думи, но да си безупречен означава действията ти да идват от един много дълбок център вътре в теб, а не от повърхностния ум. Когато действието идва от спокойствието и е осъзнато, тогава е правилно. Войнът също така не оставя след себе си недовършени дела. Ако приключим връзка с определен човек, то трябва да е финално и окончателно, продиктувано от доброта и любов към другото човешко същество. Дори в едната от книгите дон Хуан кара младият тогава Карлос да издири своя приятелка от младините, в която е бил влюбен и е оставил нещата недовършени. След като я издири, ученикът има задачата да й даде подарък на стойност всички пари, които притежава в момента.

Направо усещам начеващи бунтуве, докато пиша това. Моля обаче за още малко внимание. Представете си силата, която идва от едно такова ограмно освобождаване. Има човек, пред който се чувстваме задължени последните няколко години, заради цялата любов, с която ни е дарил, а ние не сме могли да отговорим. В момента, в който пуснем този багаж и му позволим да си отиде, умът ни полита към висините на свободата. И какъв по-добър начин да направим това, от ритуалното приношение на толкова много скъп ресурс. Хората се обвързват най-много с парите си, защото те са символ, а и начин за удобно складиране на ресурс. Един подарък е ценен само и единствено тогава, когато е скъп за този, който го подарява. Иначе подаръкът няма никакъв смисъл.

Досега не съм успял да събера смелост да направя това. Поне засега. Намерих сили в себе си само да издиря някои от тях, с които изгубих връзка по пътя и да им благодаря за времето, любовта и споделените мечти. Но някой ден…

Направих обаче друго. За успокояване на желанията на Егото или по-скоро за ограничаване на влиянието на повърхностния ум дон Хуан изпраща вече не толкова младият Карлос на самоволно заточение. Кара го да си вземе дълъг отпуск, да замине за някое малко градче, където никой не го познава и да открие най-долнопробния хотел, който е способен. Колкото по-мизерен, толкова по-добре. Задачата беше умопомрачаваща. Ученикът трябваше да остане сам в изолация, докато не загуби желанието да бъде с други хора. Да остане сам, докато излезе от повърхностния ум и загуби желание за одобрение, загуби желание да прави впечатление или дори да разказва своите невероятно интересни истории.

Реших, че това упражнение е точно за мен. Точно в този момент баба ми беше заминала в чужбина и апартаментът й стоеше празен. Не само това, но когато оставиш апартамент в големия град празен, като всяко празно място във вселената, то има навика да се пълни. Градските апартаменти се пълнят с хлебарки. Тук трябва да спомена, че аз имам невероятен страх от хлебарки. Когато бях малък, живеехме с родителите ми в един апартамент, където имаше няколко популации от тях. Имаше кафява колония с по-дребни индивиди, имаше и черна колония с по-малко, но по-едри индивиди. Бяха изключително много. Толкова много, че присъстваха всеки ден активно в живота ни. Примерно, ако един ден решиш да отвориш бурканче с мед и то не бъде изядено, много беше вероятно на следващия ден в него да плува умряла хлебарка. Пълзяха в хладилника, по шкафовете, дори по балкона и в спалните. От тогава страхът ми граничи с фобия, примесена с чувство на погнуса. Затова апартаментът на баба ми изглеждаше точно за целта. Щях да загубя желанието си да бъда сред хора и щях да се срещна с един от най големите си страхове – хлебарките. Преместих се там и сведох контактите до минимум. Контактувах през целия период само с хората, които се чудеха дали няма да умра. Това бяха кратки контакти по телефона с родителите ми, в които потвърждавах, че съм още жив и че нямам намерение да се самоубивам. Също и редки контакти с хора със сходни търсения, с които обменяхме опит, без да се обвързваме много, много.

Забравих да спомена, че по това време имах и навика да си попийвам малко повече от здравословното. Да кажем, че пиех всяка вечер, независимо дали съм с компания или не. И отричах, че имам проблем.

В края на първият месец, след като останах сам, спрях да пия, но започнах да се пристрастявам към интернет. Контактувах с хора предимно виртуално и си казвах, че не нарушавам правилата. Дори залюбих едно момиче, с което се увличахме в дълги разговори вечерно време, в които си споделяхме и се успокоявахме взаимно. След месец обаче признах пред себе си, че това, което правя не е правилно. Прекратих и висенето в интернет. Все още имах спестени пари, затова реших да продължа периода на усамотение. Междувременно, постепенно отвоювах от хлебарките различни части от апартамента. Стая по стая. Първо банята, после спалнята, после холът и така нататък. Всеки ден различна отрова. Миене на приборите за хранене преди всяко ядене и цялата храна опакована. В началото се завивах така, че да бъда непристъпен, защото се притеснявах да не ме полазят докато спя. Постепенно се успокоих. Когато всеки ден метеш трупове на хлебарки в един момент започваш да ги приемаш. Спрях да се завивам и постепенно спря да ми пука. Чудо! В момента, в който спря да ми пука, хлебарките постепенно изчезнаха. Имам чувството, че заедно с хлебарките си отиде постепенно и желанието ми да съм сред хора. Започнах да правя гимнастика. Спрях да ям месо. Заради комбинацията от активните упражнения, заедно с липсата на алкохол, свалих 15 кг. От тялото ми излязоха отдавна натрупани отрови. После започнах да качвам отново, но вече изглеждах по съвсем различен начин. Нямаше подпухналост, нямаше и нездрав вид. Започнах да се харесвам! На шестия месец баба ми се прибра. Апартаментът й беше в прекрасно състояние и поддържан, без хлебарки и когато си събрах багажа ми каза: Изглеждаш много добре!

Сега вече гледам по съвсем различен начин. Все още понякога се срещам с хора, които ми се обиждат, когато не им се обаждам. Хора, които ме обвиняват, че не мога да живея, понеже предпочитам понякога да съм сам, вместо да търся компания. Тълкуват го твърде лично. А аз просто ги наблюдавам, както наблюдавам всичко, което се проявява в живота ми. Приветствам ги, когато идват и им пожелавам на добър път, когато си тръгват. От цялото си сърце. И наистина ги обичам. Просто пътят на всеки е различен и много, много интересен. Дано имаме възможност да се срещнем, дори за кратко. Или ако вече сме се срещали, дано имаме възможност да го направим още веднъж. От мен искам да ти пожелая: На добър път приятелю и дано откриеш мир за себе си!

Иво Топалов, 16.08.2012 г.

Блогът, който усмихва хората, Иво Топалов, Ivo Topalov

„Депресията изобщо не съществува” д-р Менис Юсри

topalov No Comments

Блогът, който усмихва хората, Иво Топалов, Ivo TopalovЧаст втора от интервюто с д-р Менис Юсри, най-успешната личност в областта на личностното развитие в България, основател на фондация „Същност” в множество държави. Автор на книгата “Отвъд скритите спомени” и много успешен психотерапевт.

Тук ще прочетете разговорът за духовната страна на бизнеса, за болестите, които ни внушава модата, защо депресията не съществува, за състраданието като начин на комуникация, както и за смисъла на живота: (Първата част на интервюто можете да прочетете тук, ако сте я пропуснали)

ИТ: Искам да ви попитам още нещо. Какво ви кара да правите това, което правите? В работата и в бизнеса?

МЮ: Мисля, че е едно и също. С фондация „Същност” моята мотивация номер 1, както е и за много други хора, е да разбера какво правим в този свят и живот. Това ми е главната мотивация. Дълго съм търсил, но някак винаги съм знаел какво правим тук. Мога да ви кажа, ако желаете?

ИТ: Да, моля!

МЮ: Може да се изненадате! Целта на това да сме живи е да се научим да се справяме със смъртта. Личността трябва да разбере, че ще спре да съществува. Трябва да приемем факта, че ние ще спрем да съществуваме. Никой не вярва, че ще изчезне и заради това смятам, че това е причината, причината да сме тук. А понякога си мисля, че може и да е обратното. Всъщност вече сме мъртви и сме в Рая, но някои хора го превръщат в Ад. Вече сме мъртви и сме в Рая, но някои хора превръщат живота си в Ад. Затова хората имат проблеми. Сами си ги избират. Всъщност превръщаме живота си в Рай или Ад със своите избори. Може вече да сме умрели. Нали си чувал, че отиваме в Рая или Ада? Вече сме пристигнали. Защото, ако наистина човек се замисли, и след цялата работа, която съм свършил с толкова много хора, виждам ясно, че съзнателно или несъзнателно каним всичките си преживявания в живота си. Можем да си изберем да не се обвързваме с тях. Най-простия пример, чувал си на семинара, знаеш, че не мога да говоря за споделяния, но някой се изправя и казва: „Животът ми е Ад заради определен човек последните 10 години!” Тоест, човекът се намира в Ада, нали така? Но ако отвори вратата ще се озове в Рая, нали?

Така, има възможност вече да сме умрели, а целта на живота да е да разберем, че можем да го направим Рай, ако пожелаем.

Когато хората споделят на семинарите, това, което най-много привлича вниманието ми е депресията, защото смятам, че депресията изобщо не съществува. Не съществува, няма такова нещо като депресия.

ИТ: Повечето психиатри няма да се съгласят с вас!

МЮ: Да, но идете и ги попитайте какво е това. Някой да ни е казал какво представлява? Когато учех психология и когато работех дълги години в болницата за умствени разстройства, до днес никой не може да каже какво е шизофренията, никой! Изследванията са от 200 години и все още никой не може! Шизофренията се диагностицира чрез нещо, наречено ДСМ 3. То е като списък със симптоми. Ако проявите три или четири от тях може да сте шизофреник. Това означава, че двама човека може да имат различни три симптома и да имат една и съща диагноза – шизофрения. Не знаем за умствените заболявания, нямаме представа какво представляват. Всъщност никой няма представа. Когато работех в здравната служба, правихме следното: когато дойдеше човек, давахме всичко от себе си да идентифицираме заболяването, за да можем да си починем. Защото с думите назоваваме неща, които можем да обсъждаме след това. След това можем да си пишем писма един на друг. И ги препращаме на други хора, след това на други и после на нови. Те минават в един огромен цикъл. Да знаете, че пишем много добри писма, за да предпишем на хората и техните състояния медикаменти. Но човекът не е състоянието. Ние ги превръщаме в тяхното състояние. Това е всичко, което правим и след това изписваме лекарства. Ако нищо не се случи, променяме лекарството. Ако нищо не се случи – увеличаваме дозата. Нищо не се случва, а някои свършват напълно невменяеми. Защото, когато даваме лекарства, обезпокояваме ума, а той все още не е локализиран. Не работим само с дял от него, а с цялото тяло. Третираш една област, а нарушаваш баланса на целия мозък. Мозъкът от своя страна също реагира. Не можеш да се насочиш например към това, че в мозъка има по-висока активност на невротрансмитери. Добре, но какво е причинило високата активност на невротрансмитерите? Аз мисля, че са лекарствата! (смее се)

ИТ: Добре, моля нека да изясним, защо смятате, че депресията не съществува?

МЮ: С прости думи, може да сте го чувал и преди. През 1965 г. в Египет никой не беше депресиран. Внесохме депресията от Запада. Внезапно ни съобщиха, че съществува нещо наречено депресия. Всеки започна да се депресира. Веднага започнахме и да си купуваме и лекарствата за депресия. Значи депресията е бизнес. Добре да погледнем нещо, което се нарича Синдром на дефицит на вниманието. Чували ли сте за това?

ИТ: Да!

МЮ: Как така, може би 20% от децата в Америка са с тази диагноза, а в другите страни не са с нея? Това е система от вярвания, която ние приемаме. И ако пет човека ти кажат, че си депресиран, ще се депресираш. Ако ти кажат…. Ако имаш лош ден и някой ти каже: „Всъщност ти си депресиран!” и след това друг ти каже, че си депресиран, а след това отиваш на лекар, да кажем в Англия и той ти каже: „Изглеждаш депресиран, ще ти предпиша нещо!” Вече имаш и утвърждение, то е: „Аз съм депресиран!”

ИТ: Ами хората, които вече са депресирани? Хора, които вече вървят срещу собствения си интерес?

МЮ: Ами те са лишени от нещо. Вижте връзката между депресията и …

ИТ: Лишени?

МЮ: Да, лишени. Лишени са от любов. Това е всичко! Разбира се, след известно време това се превръща в химически дисбаланс. След известно време обаче, не започва така. Както всички болести, на емоционална основа е.

ИТ: Как се да се справим с депресията?

МЮ: Ами на Запад, не тук, лекарят от болницата иска да си получи парите и да си ходи. Какъв е най-лесният начин да се отървем от пациент?

ИТ: Да му изпишем хапчета?

МЮ: Точно така! Мисля, че ако докосваме пациентите си, те ще се излекуват по-бързо. Забелязал съм, че ако съм болен и се обадя на лекар, се чувствам по-добре, само поради факта, че отивам на лекар. Имах наскоро проблем с кожата и отидох на един лекар, който ми изписа лекарства, без дори да ме прегледа или погледне. Не ме погледна, понеже навън имаше опашка. Да се върна на моята работа, ставаме все по-изолирани един от друг, свързването и докосването си отиват. Всъщност е дори по-лошо, защото ако докосна някой от моите клиенти, може да имам неприятности. Вероятно ще пуснат оплакване срещу мен и аз се страхувам да ги докосвам. Мога да получа три до пет години. (смее се)

ИТ: Планирате ли работата си? Знаете ли накъде отивате, накъде сте се запътили?

МЮ: Много добър въпрос!  Хората, които са успешни, обикновено знаят кои са и знаят накъде отиват. Извинявам се затова, но аз не знам. (Смях). Преподавам го. Знам една от посоките ми, знам че постоянно търся и изследвам това кои сме и какво правим тук, човешките същества. Също така мисля, че работата ми е в посока на това хората да чувстват състрадание в мое присъствие, както и по време на индивидуалната и груповата работа по време на семинарите.  Да не се чувстват съдени. Мисля, че от това има нужда света в момента. Преди се трудех здраво за да постигна приемане и състрадание. Когато съм в чуждо присъствие ги изграждам в ума си. И ми става все по-лесно и постепенно освобождавам всичко, което съм научил. Преди известно време водех семинар и някой стана внезапно и каза, че е извършил нещо ужасно. Наистина ужасно! Беше отвратително да се чуе! И всички в залата бяха шокирани, понеже бе споделил за това. Наистина беше шокиращо. Всеки би го убил просто за това, че го разказва. И аз го сложих да седне до мен за известно време и помолих хората да го гледат и да видят човешкото същество, а не каквото бе извършил. Натам мисля, че се развива работата ми. Да виждам човешките същества, каквито са хората. И също така разбира се, не знам дали знаеш, но има едно племе в Африка, чуй само: когато някой извърши престъпление те го поставят в центъра на кръг и започват да разказват всички добрини, които е сторил. Целта е да се покаже, че в същността си този човек не е престъпник. И тъй като съм работил дълги години с хора, ми отне 10 – 12 години, за да видя човешките същества зад постъпките на човешките създание. Разбира се, понякога не съм съгласен с някое дело, но това е единствения начин, по който можем да се излекуваме.

ИТ: Тоест, когато някой извърши нещо ужасно…

МЮ: Не трябва да бъде опростено, не! Но все пак трябва да видим любящият човек там вътре. И мисля, че това е едно от най-важните неща, които трябва да направим на този свят. Имам предвид, ако погледнем Библията… Между другото не съм религиозен, но Библията, Коранът, и всички религиозни книги носят голямо послание за нас, но са изгубили същността си, докато сме се фокусирали върху формата. Разбираш. Знаеш ли израза за пръста посочил Луната? Не? В Дзен казват: религията е като пръст, който сочи Луната. Но всички ние гледаме пръста, а не Луната.

И така гледаме пръста, а не Луната.

Помниш ли историята за Мария Магдалена? Тя е била проститутка и е била изправена пред всички, които щели да я убият с камъни. Знаеш ли какво казал Исус? Той казал: „Този, който няма грях, да хвърли първият камък.”

Това е невероятна мъдрост! Не ме интересува Християнството, наистина. Осъзнах, че Исус не е искал да бъдем християни, той е искал да станем просветлени. Но ние сме избрали да станем християни, а не просветлени. И освен това, той не е писал Библията.

Мисля, че една от целите ни тук е да имаме достатъчно състрадание един към друг, понеже всеки конфликт, който имаме в живота си, сме го създали със собствената си агресия. Също! Този свят би еволюирал по-бързо и ще знаем кои сме, когато прекратим агресията си. Но никога не трябва да спираме агресията с агресия.

ИТ: Как трябва да спираме агресията?

МЮ: Като обичаме хората, които са агресивни. Всъщност това съм го научил от участниците в семинарите ми. Трябва да ти разкажа и това. Имах партньорка, която беше много обезпокоена и ядосана на бившият си партньор. И аз много се напъвах да се помирят. И внезапно се разстроих по този въпрос. Веднъж водих един семинар, където докато играехме една игра, един човек много се ядоса. Случи се също и в последния семинар. Бореше се хората да реагират на агресията с мир! И го правеше гневно! Тогава осъзнах, че съм ядосан на партньорката си и бившият й, понеже искам мир. Бях ядосан, защото се бореха. Бях се присъединил в техния клуб по агресия. Да се бориш, опитвайки се да си миротворец. Когато осъзнах какво става вътре в мен открих, че ме е страх и от агресията вътре в мен. И затова ги оставих да се оправят помежду си в една много неутрална позиция, докато се научат как да обичат.

Извинявай, много се отклонявам, но ето един пример. Обединеното кралство. Англия, сега е една от най-мирните и справедливи страни в света. И Германия също! Нали! Каква е обаче историята на тези държави? Те са насилили целия свят. И точно поради това те са станали любящи и мирни.

Виждаш ли връзката? Трябва да оставим хората на собствената им болка. И да ги наблюдаваме с любов. Така работя аз с хората.

ИТ: Моля кажете нещо за хората, които са в труден период на живота си! Хора, които се сблъскват с агресия през цялото време, дори когато пуснат телевизора си, когато отворят вестника, когато са на работа. Агресията предизвиква агресия. Как да се справим с това?

МЮ: Мога да ви кажа причината за агресията. И да видим какво ще излезе от това. Помните ли вечерта с лекцията ми за родителството? Това е нещо, което открих едва преди три години. Споменах набързо, че всички си мислят, че в миналото мъжете са били ловци, а жените събирачи. Всъщност е имало много племена, където жените са били ловците! Има доказателства за това. И това е шокиращо! По някаква причина мъжете са доминирали над жените за дълги години и понеже са по-силни, всъщност доста са ги насилвали. Преди много години, не в наши времена! И жените носили в себе си много несправедливост и агресия, защото били подтиснати. Днес… Никой няма да хареса, това което предстои да кажа! Все пак, когато започнали войните мъжете трябвало да отидат да се бият за страната си. Всички армии са от мъже! Само наскоро жените са вече и те в армията. Трябвало е да напуснат домовете и да се бият за страните си, за честта си и за жените си. Докато те се биели, жените трябвало да са по-силни, за да правят много неща. Когато мъжете се върнали, жените не им върнали ролята. Запазили я! И започнали да стават все по-силни, но носейки много агресия. Агресията, която носят жените, не е тяхна вина. Хората, които са във връзки, са много агресивни едни към други, защото са мъже и жени. За мен това е една от причините за агресията в света.

Винаги се връщам към Ганди. Той е направил революция без агресия. Възможно е! Не е нужно да убиваме управляващите, за да направим революция.

Сега, ако партньорите са агресивни един към друг, децата се научават на агресия и после ако в страната има несправедливост, те използват агресия, за да…

Съжалявам, че подскачам малко. Имам страхотно решение за конфликта между палестинци и израелци. Всичко може да бъде разрешено в рамките на ден.

ИТ: Какво е решението?

МЮ: Искаш ли да научиш?

ИТ: Да, разбира се!

МЮ: Хората ще ме намразят, че казвам това. Какво ще се случи, ако палестинците станат евреи? Виж как реагираш! Израелският въпрос ще бъде унищожен много лесно.

ИТ: Ама те не може да станат евреи!

МЮ: Да приемем, че могат! Какво ще се случи? Израелците ще трябва да им намерят домове и работа, допълнителни придобивки, всичко! Нали? Могат да подпишат документ например!

ИТ: Ами Палестинската история?

МЮ: Когато бях в университета казах нещо, което разстрои цялата институция, защото общността беше много религиозна преди няколко години. Изправих се и казах: Ако Бог слезе на земята някой ден и каже: „Ей, хора, чуйте всички, направил съм грешка! Няма християни, няма евреи, няма будисти, няма и мюсюлмани!” Тогава какво ще правим? Трябва да си намерим друг повод, за да се избиваме!

Причината не е в религията, а в нас! Използваме религията като извинение за нашата агресия. Колко пъти си ме чувал да казвам: няма такова нещо като нещастно семейство, има нещастни хора, свързани в семейство. Няма такова нещо, като нещастна връзка. Има щастливи хора, които използват връзката като извинение, за да бъдат нещастни. Няма нещастно семейство. Има щастливи хора в семейство, които използват семейството, за да бъдат нещастни. Чувал ли си го? Да? Защото, ако аз самият съм нещастен, как да съм с някой друг? Не е възможно да съм с някой, дори да ме сложиш с Мис Свят, ако съм нещастен, ще намеря проблеми в нея! Какъв беше въпроса? Как да сме щастливи?

ИТ: Не, за агресията!

(Смях)

ИТ: Благодаря много за това интервю!

МЮ: Благодаря и аз!

 

Иво Топалов, 06.08.2012 г.

menis-yousry-ivotopalov_net

„Всеки може да бъде милионер. Всеки!” д-р Менис Юсри

topalov No Comments

menis-yousry-ivotopalov_netЕдно интервю с д-р Менис Юсри. Най-успешната личност в областта на личностното развитие в България, основател на фондация „Същност” в множество държави. Автор на книгата “Отвъд скритите спомени” и много успешен психотерапевт.

Това е част Първа от интервюто, което той даде за Блогът, който усмихва хората. Тук ще намерите един разговор за това как да изкарваме милиони или да се съвземем от банкрут, за смисъла на парите и отношението ни към тях, как случайните грешки могат да донесат ползи и приходи и много други интересни теми:

ИТ: Здравейте и благодаря, че се съгласихте да дадете това интервю, за мен е голяма чест. Можете ли да ни разкажете малко за себе си?

МЮ: Откъде да започна? Изградил съм осем различни кариери през живота си и във всяка една от тях достигнах до върха. След това започвах отначало. Докато не открих работата, която върша в момента и тук останах, Може би защото малко остарявам. Бях художник, след това дизайнер, имам диплома по Изкуство от Кайро в Египет. Работил съм и като художник, и като дизайнер. Работил съм като актьор и преводач. Работил съм като психолог. Работил съм и като актьор от дублажа. Работил съм също и като готвач в големи хотели. Също съм работил във вестникарската група на Би Би Си и в Националната здравна служба на Англия. Трябва ми време да си спомня всички работи, които съм работил.

Причината да кажа всичко това е заради работата, която върша сега. Силно вярвам, че не сме създадени за една професия. Забелязах, че след 80-те години се случва така, че хората започнаха да имат повече от една професия. В миналото не беше точно така. И мисля, че причината е в това, че хората започват да осъзнават, че могат да се справят с повече. Освен това заради личностното развитие, заради Интернет и мейлите хората започнаха да виждат разнообразни възможности и започнаха да се насочват към различни професии. Аз съм може би един от първите, които започнаха да правят това, защото обичам разнообразието. Обичах всичките си професии и се справях отлично във всяка от тях, но след време осъзнах, че ги сменям толкова често, защото търся страстта в живота си. Направих това по пътя на елиминацията. (смях) Всъщност знаех каква е страстта ми още от дете, но никога не съм имал смелостта и увереността в себе си, но пътуването ми беше удивително. Всички професии, които съм упражнявал всъщност правят позицията ми по-силна в това, с което се занимавам в момента. Ще дам пример: Понеже презентирам пред много хора, това че съм бил актьор ми помага много. Това, че съм бил психолог ми помага много, това че съм бил художник ми помага много, защото смятам, че изкуството, философията и психологията са основа на всичко. Затова, когато работя с хора съм човек на изкуството и психолог едновременно. Кръгът, в който съм се движил през целият си живот, всъщност е бил изграждане на истинската ми кариера. Ако директно се бях захванал с онова, което искам да правя, най-вероятно щях да съм много едностранчив. Сега съм много отворен. Използвам изкуство, използвам актьорство, драма, философия. Използвам журнализъм. Дизайн, когато проектирам семинари. Използвам всичко, което съм научил в работата си сега и се получава една фантастична комбинация.

ИТ: Има една професия, която не споменахте – бизнесът и недвижимите имоти. На една от вашите лекции вие разказахте една история, която наистина ме докосна. Можете ли да разкажете как се възстановихте от банкрута?

МЮ: Добре. Аз говоря много за милионери. Те ме впечатляват силно и изпитвам голямо уважение към тях. Една от причините да започна така е понеже срещам много хора, които презират милионерите. Мислят по следният начин: „Те изкарват много пари, а аз нямам никакви!”Подобно отношение работи срещу желанието ни да се появяват много пари в живота ни.

Все пак да се върна към моето възстановяване. Вероятно мога да говоря три дни само за това, но ще се опитам да бъда колкото е възможно по-кратък. В моята система от вярвания – всеки може да бъде милионер. Всеки!

Първо нека се отклоня за малко. Социалната структура, която имаме на запад, както разбира се и в много други страни е следната:

Награждаваме хората, които не работят и наказваме хората, които работят. Да погледнем структурата, която имаме в по-силните западни страни. Ако работиш – плащаш данъци, а ако не работиш – получаваш пари. Какво означава това?

Означава, че учим хората как да бъдат бедни!

Същата динамика има в едно семейство с две деца, едното от които плаче повече от другото и затова получава повече внимание. Същото нещо! И затова се приближаваме все повече към социализма. А една от причините да се намираме в рецесия е понеже правителствата печатат все повече пари, опитвайки се да направят хората щастливи, за да гласуват за тях.

Сега, отново се връщам към банкрута и изкарването на пари, има връзка между тях. Поех пълна отговорност за загубата на парите и понеже поех пълната отговорност – се научих как да ги спечеля отново. Не обвинявах никого друг, въпреки че загубих пари и поради рецесията. След това преразгледах бизнесите, с които съм се занимавал през годините. Всеки път щом започнех нов бизнес, нещо ужасно много се объркваше, поради което аз изкарвах много пари. Заради грешките си изкарвах много пари във всеки нов бизнес, с който се захващах. Наричам това изкуството да се контролират инциденти, защото инцидентите, които се случваха са абсолютно невероятни, а аз получих много пари от тях.

Мисля, че не съм можел да се видя беден. Никога! Също така, въпреки че имам много пари, аз мога да се върша всякаква работа. Без значение каква е! И не съм привързан към това хората да ми плащат каквото и да било. Случвало се е много пъти да свърша нещо за някой, а ако той не плати – просто продължавам и изкарвам пари от друго място. Никога не се връщам, за да се боря с хората за пари.

Но ако искаш да споделя конкретно как се възстанових, то аз съм много консервативен, що се отнася до парите. Премахнах разходите си и работих много здраво. Виждах се напълно възстановен и оставих нещата да се случат както трябва да се случат. Пуснах ги да бъдат. Не поглеждах и назад. И отново станах милионер. И сега пак съм такъв!

Мисля, че всеки си има история, но винаги нещо се случва. Мога да разкажа последната си история. Тази година изкарах 60 000 евро за пет дни. Разбира се, има предистория. Имам сграда в централен Лондон. Голяма сграда! Отдадена е под наем на една фирма. Подписахме договор за отдаването й. В момента, в който подписахме договора, започна рецесията, още следващата седмица. Наемът, за който подписахме, е тройно по-висок от средния само седмица след договора, а той е със срок от четири години. Те започнаха своя бизнес, но всички бизнеси бяха засегнати. Когато всичко започна да се срива, цената им стана твърде висока. Затова дойдоха при мен и помолиха за помощ. Казах, че не могат да продължат. Тогава имах две възможности. Едната беше да се предам и да потърся нови наематели. Бяха ми платили много голям депозит, а в централен Лондон е много скъпо да се прави бизнес. Много скъпо! Всички ми казваха: „Отърви се от тях и им задръж депозита, няма какво да губиш!”. Но аз си спомних част от моя семинар, която представлява една много специална игра, която хората играят и след това се оттеглих вкъщи, за да си помисля. След това им дадох пари. Всъщност им дадох пари!

ИТ: Дадохте пари на хората, които ви дължаха наем?

МЮ: Точно! И намалих наемът им наполовина. Половината наем все още беше висок, понеже всичко се срина. След още две години дойдоха при мен и ми казаха: „Не можем вече да плащаме и половината!”

Понякога в моят семинар казвам: „Колко дълго можеш да правиш добро на някой, който е агресивен към теб?”

И това се оказа магията! Продължавах да им казвам: „ Трябва да намерим изход, добър и за двете страни!”

Още първия път като ги видях, когато дойдоха да наемат имота ми, те тъкмо се връщаха от България. Идваха от Варна, където бяха купили апартамент на зелено, който още не беше построен, но бяха платили много пари за него. Сградата стана готова много след това, но понеже са имали лошо преживяване тук, не желаеха да се връщат повече никога в България. И внезапно се сетих за този разговор преди три години и им предложих да разменим апартамента срещу наема, а те се съгласиха. След това магията се случи.

Бях във Варна, където правих презентация на книгата ми. Дойде една жена, адвокатка, чиято кантора беше срещу мястото на презентацията и й хареса. После се тя ме издири във Фейсбук, откъдето разбрах всъщност, че е адвокатка. Аз се свързах с нея и попитах: „Между другото има нещо, с което можете да ми помогнете, с един апартамент. Собствениците не са тук и бих искал да го продам.” И тя ме попита как се казват. Оказа се, че жената е техният адвокат! И това между другото е абсолютно незаконно, че се съгласи да ми помогне. И това, което открих беше, че твърде много хора са въвлечени и процесът е много тежък. Моята партньорка също ми помогна. Продадохме апартамента за 65 000 евро, точно колкото ми дължаха. И парите, дори за бъдещите наеми, постъпиха в банката ми. Всички, до изтичане на договора и до напускането им на апартамента. Аз всъщност получих всяко пени, което ми дължаха. Даже наемът, за който се бяхме разбрали, бе по-висок от средния. Те нямаше дори изглед да ми платят, а от друга страна бяха изоставили имота си в България.

Това се случва със всеки имот, който съм купил. Всеки имот.

Имотът, в който се намират сега, същият за който досега разказвам, беше на една компания, за която работех и тя го беше разсрочила за двайсет години. Но фирмата отиваше към фалит и не можеха да си покриват лизинга. Исках да им помогна и ги попитах дали не искат да ми го продадат. Те бяха една стара благотворителна организация. Купих имота и ги освободих от договора. Първоначалната вноска ми беше 100 лири, а сега струва 1,5 милиона. Закупих го по случайност и то на много ниска цена. Тогава никой не знаеше, че пазарната стойност ще се покачи и сега ще струва 1.5 милиона.

Всеки имот, който съм закупил има своя история, която е винаги една и съща. Купих един имот, в който се бяха заселили хора. В момента, в който подписахме договора, хората напуснаха имота. Всъщност това бе непродаваем имот, защото те бяха обитатели, настанени от правителството. Огромна къща, тогава я купих за 10 000 лири, сега струва 2.5 милиона. В момента, в който подписах, хората си тръгнаха сами.

Такива истории са ми се случвали през целия ми живот. Всичко, което докосна е ставало печелившо, но аз не се фокусирам върху правенето на пари. Никога не съм се фокусирал.

ИТ: Благодаря ви!

(Очаквайте втората част на интервюто другата седмица, където ще прочетете за духовната страна на бизнеса, за болестите, които ни внушава модата, защо депресията не съществува, за състраданието като начин на комуникация, както и за смисъла на живота)

Към втората част!

Иво Топалов, 25.07.2012 г.

Блогът, който усмихва хората, Иво Tопалов, Ivo topalov

За страданието

topalov No Comments

Свободата не е безплатна

Блогът, който усмихва хората, Иво Tопалов, Ivo topalovПрекарвал съм дълго време в размисли за свободата и за страданието. И то до съвсем скоро. Странно, но напоследък забелязвам, че като се размисля по-надълго и широко за нещата, които са ми се случили, откривам все по-големи дълбини на причините, които са ми го докарали до главата. Звучи логично, нали?

Замислих се затова колко много предатели, използвачи, интересчии и мошеници съм срещал. Забелязъл съм, че когато срещаме еднакви хора, обикновено в това се крие някакъв урок за нас. Промяна, която трябва да направим, понеже именно малкия дефект, който трябва да си открием, предизвиква поредица от глупости в живота ни. За да е съвсем ясно прилагам и пример – чудих се защо в един определен период от живота си не мога да срещна подходяща партньорка. Не си го бях поставил за цел, но исках да изживея хубава и здравословна връзка, исках да споделям вдъхновението си с някой на по-интимни нива. В същия период срещах само крайно неподходящи дами. Или бяха твърде освободени в начина си на поведение или пък напротив – търсеха сигурен партньор едва ли не доживот. Започнах да се самоанализирам, за да открия каква е причината, търсейки я в мен. Бях повече от изненадан, когато открих, че на конкретния етап за мен нямаше нищо по-важно от свободата (желанието за свобода завладява само хората, които са в затвора, но за това по-подробно друг път). Можех, ако реша, да замина на следващия ден нанякъде за няколко месеца. Или да се преместя за постоянно в друга държава. Не че исках, но можех да го направя. Нито работата ми, нито приятелите, нито обстоятелствата, в която и да било друга сфера от живота ми можеше да ме спрат. И това ми харесваше. Това невероятно чувство на лекота и безметежност е просто незаменимо. Чувството на пълен контрол над собственото съществуване.

Разбира се, това е един вътрешен конфликт, който носи неяснота и малко несигурност. Не може в едно и също време да сме свободни и да имаме някой, с когото да споделяме интимно. Точно както и любимото куче заробва! (Не сравнявам интимните отношения с отглеждането на кучета, просто метафората е подходяща). Всеки един конфликт, който държим в себе си, обаче носи необходимата доза страдание, за да можем да се мотивираме да предприемем действие и да извършим необходимата промяна в нас. А страданието се трупа. Проявява се във всяка сфера: любов, бизнес, приятелство, съседски взаимоотношения, и много други. Колкото повече отлагаме промяната, толкова повече налягане се натрупва, което е необходимо да бъде освободено.

Както се бях увлякъл в горните мисли, изведнъж се озовах в положение, в което се чудех защо е необходимо страданието. След известно време безплодни усилия да го измисля се отказах. (Само да направя едно уточнение, че съм изчел огромно количество психологическа,езотерична и духовна литература по въпроса за страданието. Знам, че сами си го причиняваме. Също, че е въпрос на избор.) Както много пъти се е случвало в живота ми, в момента, в който се отказах да мисля, отговорът се изправи пред очите ми. Този път дойде от една книга, чието пррочитане отлагах дълго време по неясни за мен причини. Книгата е със заглавие „Свързването” и е написана от Антъни Силард.

В момента, в който прочетох първата страница и разлистих книгата, пред мен се откри нова глава. Авторът я беше нарекъл:

Свободата не е безплатна!

Просто и ясно, и изключително вярно, като на американски плакат. На всичко отгоре не срещах това изречение за пръв път. Но този път оставих книгата в скута си и дълго гледах през прозореца. Всяко нещо, което желаем независимо дали е свобода, пари, връзка, или друго идва при нас, когато сме готови да го приемем. За да сме готови да го приемем трябва да сме го заслужили. За да заслужим нещо, трябва да сме го изстрадали. Често съм споменавал една метафора на Майкъл Крайтън и дори може и да съм я писал някъде, но искам да я използвам и сега. Представете си един каратист. Тренирал е 10 години. След 10 години в този спорт всяка част от тялото става оръжие, а човекът става изключително опасен. Но силата му се дължи на дългогодишни тренировки и много, много упорит труд. Някак си в процеса е успял да придобие и дисциплината да не злоупотербява с нея. Придобил е правото, заслужил е да има силата. В същото време, човек закупил силата под формата на ловно оръжие е много по-склонен да я използва неправилно. Това важи и за връзките, парите, успеха, свободата и за каквото още се сетите.

Тогава осъзнах нещо, което и досега ми резонира като истина. Страданието е това, което ни прави достойни. Само така разбираме цената на това, което сме придобили.

Тогава избрах да прекратя страданието. Седнах и на един лист написах всичко, за което страдах към момента. След това, на обратната страна на листа, написах всичко, на което може да ме научи това.

Успокоих се и изпитах благодарност.

Иво Топалов, 21.06.2012 г.

Блаогът, който усмихва хората, Иво Топалов, Ivo Topalov

Д-р Георги Лозанов, какъвто го познавах

topalov No Comments

Блаогът, който усмихва хората, Иво Топалов, Ivo Topalov

снимка: 2011 г.

Мили приятели,

В този пост основното няма да са усмивките, а историята на един велик човек, който ни напусна. На 6.05.2012 г. почина големият български учен д-р Георги Лозанов, навръх именния си ден.

Опитах да намеря малко информация за него и порових в интернет. Има много интервюта, статии и очерци, които разказват за него или за Сугестопедията (ще я пиша с главна буква, защото заслужава да бъде изписвана единствено така), чиито баща е той. Но аз исках да ви разкажа една различна история за ученият, за психотерапевтът, който реши да се занимава с деца и създаде най-добрия метод за учене на чужди езици в света според ЮНЕСКО (от която между другото има издадена препоръка за внедряване на неговите методи в държавното образование).

Исках да ви разкажа за човека, с който имах честта да се запозная покрай работата си през 2010 и 2011 г.. Срещнах го няколко пъти, всичките в Сливен, където живееше от 2008 г. Също така имах достъп и до някои книги от библиотеката му, в полетата на които той си беше водил бележки, но това е една съвсем различна история. Когато се запознах с него, вече живееше в хотел срещу общината, заедно с Ванина Бодурова, негова асистентка и преподавател-сугестопед, както се нарича, която отнемаше време от собственото си семейството, за да се погрижи за спокойствието на ученият и възможността му да изживее нормално последните си дни. Или поне така ми се стори тогава. Учудих се, че не се намира в София, при собствената си внучка, но реших да не разпитвам на тази деликатна тема.

Мога да ви разкажа за това, как един възрастен човек беше оставен да живее със социална помощ от Австрийското министерство, вместо да бъде взет под закрила от държавата, в чието име се беше трудил цял живот, но няма да го направя, защото може да останете с грешно впечатление. Може да си помислите, че д-р Лозанов е бил слаб. Заради напредналата му възраст и аз така си мислех, когато отивах за първи път към Сливен, Признавам, бях подведен и от инвалидния стол и от 24 часовата грижа, която му бе необходима от гореспоменатата жена. До момента, в който не заговори и не погледнах в очите му. Тогава видях разликата.

Преди да продължа бих искал да ви кажа един от принципите на Сугестопедията. По време на работата си като завеждащ главен лекар в Държавната психиатрична болница в Курило д-р Георги Лозанов открива, че човешкото същество е изградено от множество личности. Даже има посветен труд на това. Не само неговите пациенти, но и хората, които се водят за нормални, проявяват различни личности при различните стимули, поднесени от средата. Това означава, че вие сте едни, докато гледате телевизия, други, когато сте на сватба, трети, когато се излежавате на плажа или работите, и съвсем различни, когато учите или пиете кафе с приятели. Това също така означава, че когато една от нашите личности усвои някакво познание или рефлекс, то не е задължително другите да го притежават. Тоест, ако се научите на нещо в работата, но сте поставени в среда сред приятели е много вероятно да не можете да си спомните придобитото знание, което е втора природа в офиса. Стана ли много объркано?

Блогът, който усмихва хората, Иво Топалов, Ivo TopalovВсъщност всички сме наблюдавали този ефект многократно в живота си. Задачата, която той поставя на своите преподаватели, и за която ги снабдява с най-добрите инструменти в света, е да извадят личността, която учи и запомня най-добре. Дори още повече, ако може да свържат знанието през всички личности. За да го направят, преподавателите трябва да се свържат с истинското, с основното във всеки от нас. С нашата същност, ако щете. Няма да навлизам в повече подробности, за да мога да се върна към разказа, но съм сигурен, че тези от вас, които имат познания и интереси в психологията, вече знаят защо Сугестопедичният курс, съобразен с принципите на Сугестологията, има доказан терапевтичен ефект върху преподаватели и ученици.

Сега – да се върнем към основното. Искам да ви разкажа за някои от неговите личности, които имах късмета да видя.

Когато се качихме в стаята на д-р Георги Лозанов, за да ни покаже той различни видео материали и да ни разкаже за работата си, той се държеше малко като диригент. Легнал в леглото си, завит до кръста, той размахваше ръка към асистентката си Ванина и й казваше какво да прави. Първо да пусне запис от един експеримент, после да му помогне да разкаже за конференция, или да допълни смешна случка от института.

Филмите и историите им разказваха за една институция. За един човек, който беше отказал да възприеме скромно общоприетата норма и даже беше насочил научните изследвания на целия си екип в посока на разширяване на познанието. Ако науката беше религия, неговите експерименти сигурно щяха да бъдат обявени за ерес, а той публично порицан.

Докато пиша постоянно си напомням, че този текст трябва да е кратък, за да не се превърне в малка книга, но е трудно да се предаде с малко думи нещо толкова грандиозно. За научните му експерименти само с две думи. Той си позволява да обяви човешкият мозък и подсъзнание за нещо безгранично, а способностите им – за безкрайни. След това си позволява многократно да проведе експерименти, които го доказват. Например да накара човек да запомни за един ден повече от 1000 думи на чужд език, който никога не е учил преди. Да ускори учебен процес с около 10 пъти сред група малки деца. Да събере в една зала множество професори и да им направи курс по чужд език, който не познават и да им преподаде 100-тина думи, и много, много други. Всички експерименти са проведени многократно, а резултатите им – публикувани на много места, затова който се интересува, нека провери сам.

Изумителното е, че в основата на теориите му са залегнали и много високи ценности, като например любовта (майчината любов). Тя е в основата на всичко и един от най-важните от 7-те закона, до които е достигнал. Но това, което седи преди всички закони е Престижът (забележете главната буква отново). Това е образът на преподавателя, неговият облик. Престижът се изгражда чрез достойнство, чрез висши ценности, доброта и чистота на постъпките. Един мъдър писател беше написал някога за един от героите си: „Вие не разбирате, той е различен. Той не се страхува, защото никога в живота си не е извършил нищо, от което да го е срам.”

Докато лежеше в леглото и разказваше за научната си работа и живот, д-р Лозанов имаше осанката на величието около себе си, подсилена с ореол от бялата му коса и дългата му брада. Така, както изглеждаше тогава, винаги съм си представял Айнщайн към края на живота му. Въпреки че беше затворен в малко и немощно тяло, пред нас говореше исполин. Можеше лесно да се чуе в думите му, можеше да се усети в увереността на гласа му, а величието му можеше да се види в протегната му ръка.

Последният път, когато бяхме при него, след сесиите за научните му трудове, решихме да отидем на разходка в Сливен, където живееше, според създалите се около него обстоятелства. Бяха последните дни на есента на 2011 г. и въпреки че слънцето се опитваше да стопли града, дъхът излизаше на пара от устите ни. Разхождахме се дълго, а  на мен ми бе позволено за известно време да бутам количката на Доктора. Рядка чест бе някой да бъде допуснат чак толкова близо по различни съображения. В дните на късната есен, когато човек се задържи по-дълго навън, му става студено. Предполагам, че му става още по-студено, ако седи в стол и го бутат, вместо да върви и да се движи кръвта му. Въпреки това д-р Лозанов предложи палтото си на младата дама, която ни съпровождаше. Звучи малко като ежедневна случка, но се замислете колко достойнство и сила има в това да предложиш дрехата си, когато замръзваш.

Блогът, който усмихва хората, Иво Топалов, Ivo Topalov

Д-р Евелина Гатева и д-р Георги Лозанов

Такъв беше д-р Лозанов, когато го видях. Направихме четири няколкодневни сесии с него, в които научих невероятно много. В един момент, след първите срещи и благодарение на разговорите, имах чувстовото, че всички знания, който съм придобил последните няколко години от различни книги и курсове са се свързали помежду си и най-накрая мога да видя смисъл в цялата картина. Сякаш воал бе премахнат от очите ми и започнах да виждам още по-ясно. Чувството беше кратко, но никога няма да забравя човека, който го донесе.

Мога да продължа да говоря за това какво съм научил от Доктора, когато съм го виждал и от книгите, които имах удоволствието да прочета, написани от него, както и част от личната му библиотека с негови бележки в полетата, но не искам да се получи тънка книжка. Затова ще кажа само това: на последната сесия говорихме за силата на ума и мисълта, за мощта на очакването. Много от съвременните водещи личности и суперзвезди в областта на мотивацията, приложната психология и личностното развитие почиват върху работата и изследванията на възможностите на човешкият мозък, извършени от Георги Лозанов. В това число имена като Антъни Робинс, Екхарт Толе, Дийпак Чопра и много други по-малко познати. Само за да стане малко по-ясно, ще ви споделя, че един от законите е Очакването. Преподавателят трябва да очаква да се случи нещо специално в класната стая. Очакване със силата на мощна вяра, абсолютното знание, че ще се случи нещо необикновено. Сесията завърши като след всички видеа и истории той се обърна директно към мен и каза:

„- Запомнете, всичко е психика. Всичко е психика! Това е!”

Хората сме толкова малки, че когато си замине една звезда, когато угасне един хилядолетен гигант, дори не забелязваме. Звездите са толкова големи, че рядко такова събитие може да се случи повече от веднъж в човешкия живот. Въпреки това ние го подминаваме, защото сме забързани или имаме много по-важни неща. Но в природата нищо не се губи, а енергията само се трансформира. Затова когато умре звезда, някъде другаде се ражда живот, когато угасне гигант – се ражда цяло съзвездие.

Искам да завърша с любимата му песен (виж долу). Докато я слушате, моля помислете си какво ли би станало, ако Сугестопедията, чрез която нормалният процес на учене се ускорява до 10 пъти, стане основа на държавното образование у нас и какъв ефект би имало това върху живота на идните поколения.

Също така бих искал и да кажа:

– На добър път д-р Лозанов и едно огромно благодаря за работата, която извършихте, както и за човещината, която донесохте на този свят!

Поклон!

Иво Топалов, 12.05.2012 г.

Блогът, който усмихва хората, Иво Топалов

Великденски (Пост)-ижения

topalov No Comments

Блогът, който усмихва хората, Иво Топалов

Много отдавна не бях писал в Блогът, който усмихва хората. Предполагам, че не съм имал нужда да усмихвам никого, или пък съм вярвал, че хората са могли да се усмихват и без мен. В крайна сметка, всички ние сме генетично програмирани да сме щастливи и сами да сме си авторитет. Нещо повече, програмирани сме генетично да сме герои, да правим саможертва за другия, да живеем достойно и с чест. Програмирани сме да бъдем съвършени, но забравяме за това, когато се отдадем на поредното увлечение. Но затова ще говорим някой друг път. Да се върна на темата. Всъщност истината е, че бях толкова зает, че нямаше да мога да усмихна никого дори и да пожелая.

Но ето ме тук, седнал зад клавиатурата за пореден път, както правех като малък за училищния вестник и както скоро ми напомни един приятел. Там бях и редактор, и репортер, и печатар, и чистач, след като другите си тръгнат, защото имахме условие да оставяме класните стаи в нормален вид за училищните занятия на следващия ден. Знам, че не е Нова година, но тазгодишният Великден има смисъл на нова година за мен. Всъщност сега трябва да празнуваме много повече, защото идва пролетта и всичко се ражда отново. Като листата. Като Феникс. Като мен.

Звучи много драматично, но нямам нищо такова предвид, просто се опитах за пръв път през живота си да направя Великия пост тази година (това е седемседмично постене, което, поне в началото, ми изглеждаше като детска игра, но в края не съвсем. Но за това след малко). Направих го и ме накара да се замисля за страшно много неща. Не ме разбирайте погрешно, не съм излишно религиозен. За мен преживяването на Бога е индивидуално и всеки сам си го преживява, може би по-добре в тихото, сам, отколкото по време на шумен и общ църковен ритуал. По-скоро ме накара да се замисля за всичко, което ми се случи през последната година. И си направих една малка равносметка за годината. През април… (няма по-подходящ момент от сегашния).

Няма да влизам в излишни подробности, само искам да скицирам най-общо.

През последната една година два пъти бях на ръба на фалита и два пъти се разминавах на косъм. Изградих фирма (отново), която дори започна да функционира. Излизал съм много пъти от България, но през последната година отидох до Италия на първото си пътуване, което не беше служебна командировка. Смених два пъти жилището си, като сега отново живея в дома, в който съм отраснал. През последната година открих, че мога да говоря пред публика въпреки огромният страх, който изпитвам, открих, че това ми доставя удоволствие, почти колкото на хората, които ме слушат. Говорих пред 800 човека. Също така разбрах, че гласът е най-доброто средство за комуникация, понеже е някак магически. Няма значение колко нови начина за комуникация ще открием, като смс-и, мейли и социални мрежи. Хората обичат да чуват човешкия глас. Спечелих много нови приятели и загубих няколко – по различни причини. Бях предаден от трима човека, като за единия бях вложил повече от година по изграждане на образа и репутацията, на които се радваше. Три пъти спирах да пуша и започвах отново два пъти. Два пъти се влюбих. Написах книга. Засадих дърво – ябълка, която ще изчакам да порастне. Пусках фенери с горещ въздух в мразовита нощ на плажа, които тръгнаха към звездите. Нахраних бездомно куче.

Бих казал, че беше една доста интересна година. Дори бих я нарекъл отлична. Със сигурност не получих това, за което мечтаех преди това, но получих много повече. Уроците, някои от тях научени трудно, други дошли много изненадващо. Много от тях едвам понесох. Но май уроците, който плащаме най-скъпо са най-ценни. Сега разбирате защо не ми е останало време да пиша и да обновявам Блогът, който усмихва хората. Трябваше да изживея пълноценно всичко това и да му се насладя, защото когато се случваше, всичко това беше настоящият момент за мен.

Нека да се върнем на Великите пости и Великден. Когато научих, че започват Великите пости, които са най-тежкото изпитание за вярващите, изпитах невероятно желание да постя. Никога досега не съм го правил и не го направих от религиозни подбуди, както посочих по-рано.

Нека да направя малко пояснение. По принцип не ям месо, но да не се докосвам до никакъв млечен продукт се оказа доста сериозно изпитание за ума и за душата ми. Най-много ме изненада Разпети петък. Тогава имаш право да пиеш единствено вода. Има много хора, които гладуват по няколко дена и аз познавам такива, които стигат до 21 дни глад. Предполагах, че това с което се захващам е доста по-лесно и трябва да призная, че в началото по-скоро го възприемах като игра. Като поредното упражнение да увелича силата на волята и издържливостта на тялото. Поредната възможност да освободя тялото си от ненужния багаж и да освежа силата на ума си.

Оказа се, че доста греша.

Не само, че се оказа много трудно, но по едно време сериозно се съмнявах дали ще изкарам докрай. Минах през виене на свят, слабост и световъртеж, както и болки в бъбреците. В същото време продължих да правя гимнастика, за да не губя тонус и да имам повече издържливост. Хем се чувствах слаб, хем имах сила да правя повече упражнения откогато и да било.

Не мога да кажа, че чаках нещо специално. В много книги съм чел, че когато хората постят, получават просветления, за които, между другото, също мисля, че са различни и индивидуални за всеки човек. Единственото, което получих като нова яснота, е това колко всъщност е вкусна храната. В момента се захранвам и искам да споделя, че едно солено пържено картофче може да презвика еуфория от вкусове. Същото ми се случи и с второто парче кашкавал (първото изядох много трудно).

Нещо подобно се случи и с ума ми. Не знам дали заради постите, заради пролетта или просто по някаква съвсем неясна причина, но прекъснаха объркването и апатията, които ме бяха налегнали след като завърших книгата (тя беше започната заради тежка емоционална травма, но успях да я завърша щастлив).

Сега, заедно с дръвчетата и природата, се събудих и аз. Работим по няколко нови проекта (с хората от екипа, не с дръвчетата и природата), които ме карат да дишам (преносно) и да ставам рано сутрин (буквално). Постепенно всичко около мен да се движи на по-висока скорост. Виждам блясък в очите на хората, сигурно защото те са започнали да го виждат в мен.

Мечтите са като растения. Не стоят дълго време в земята и веднъж, щом започнат да растат, цялата природа заговорничи, за да ги подкрепи. Когато много хора мечтаят заедно, няма нищо, което може да ги спре.

Чувствам Великден като някаква голяма граница, която съм достигнал, без да мога да определя точно каква. Научих много и сигурно още толкова предстои. Но виж колко хубаво грее слънцето и колко красиво става, когато се усмихнеш и погледнеш смело напред.

Днес е Велик ден, затова знаеш накъде да погледнеш, нали?

Точно така!

Напред и нагоре!

Иво Топалов, 16.04.2012 г.

Бюлетин

Запиши се в бюлетина, за да:

- научаваш пръв за новите статии и съдържание на Блогът, който усмихва хората
- да получиш веднага комикс за новогодишната резолюция
- да изразиш по този начин своята подкрепа към моите начинания и инициативи (Благодаря ти предварително)





Име (задължително)

Email (задължително)

 Искам да получавам поща от БКУХ

Фейсбук