Личностно развитие

IMG_20190402_174534

Четвъртата размяна

topalov No Comments

Теодора от София взе фотоапаратчето, защото й беше необходимо да заснеме събитие, след като нейният апарат се беше развалил. Какво даде тя в замяна – вижте видеото!

Благодарен съм, че продължават размените, че инициативата става все по-голямо и по-добра :)

Ако искате да се включите, пуснете вашето предложение за размяна, за нещо, което ви е крайно ненужно със снимка на лично съобщение до мен! Ако не ви е необходим предметът, споделяйте и предавайте информацията нататък, за да стигне предметът до някой, на когото е необходим!



Благодаря ви сърдечно и усмихнат петък и почивни дни! :)

edit 1

Втората размяна

topalov No Comments

Третото видео по проекта “По-голямо, по-добро”. Нещата ескалират, сега търсим дама, която желае да се облече :) Вижте подробности във видеото по-долу!

За проекта “По-голямо, по-добро”: Една игра, вдъхновена от видео, което гледах наскоро! Докъде могат да стигнат социалните мрежи? Наистина ли всяка ситуация може да бъде обърната в Уин – уин и нещо непотребно за някого е всъщност изключително важно за друг?

Да докажем наживо, че уин-уин не е валидна само в учебниците и дебелите книги!



Много усмивки от мен и вярвайте в доброто!

Ив.

celebrating-life

Личният празник: защо като поздравяваме себе си, ставаме по-успешни

topalov No Comments

Пътя към успеха - личен празник
Днес е голям национален празник. 140 години от освобождението. Винаги ми е била интересна темата за националните празници. Замислете се. Това, реално е дата, на която ние всички сме се наговорили да правим нещо. Да отбелязваме, да си спомняме, да празнуваме, да ядем, и т.н. Ритуал.



Вчера обаче, си замислих за нищо друго. Щом цяла страна, а понякога и целия свят, има нужда от ритуал, за да помни нещо, тогава защо отделния човек да няма своя личен.

Така де, всеки от нас има своите лични празници, нали така? Не говоря за рожден ден, имен и такива общи неща.

Говоря за дни, в които да празнуваме своите малки победи. Когато волята ни е била силна, когато сме сменили посоката за добро, когато сме взели паметно решение.

Например, вчера, на втори март, освен че преди 7 години съм писал една от знаковите статии на този блог (За постигането на целите, или от къде идват пеперудите в корема ми?), също ми е годишнина от напускането на корпоративната служба. Открих това, благодарение на напомнянията на Фейсбук… :) Тоест, искам да кажа, че този ден символизира нещо важно за мен. Целият избор да бъда независим от външни финансови източници и да се опитам да създам собствено нищо, като предприемач.

Колкото повече време минава, толкова по-силен става символът на тази дата. Вече не символизира просто един отделен избор. Вече са добавени и следствия, които са ме направили по-силен. Например две разминавания на косъм с фалита (щеше да ми бъде за пети път) или пък изборът да плащам редовна заплата на друг човек. Добавени са девет години самостоятелност, добавени са в разочарования и неволи, както и много успехи и покорени предизвикателства.

Всичко това се влива в символа на този мой малък личен празник. А аз не го празнувам. Не почитам деня, когато съм избрал да бъда независим, не почитам деня, на който съм избрал трудния път, не почитам деня, в който аз трябва да празнувам себе си…

Сега, като се замисля, не празнувам и други свои дни.

Нито 8 април – деня, в който преди шест години избрах здравето и отказах цигарите. Нито 3 януари – деня, в който преди осем години реших да гласувам за живота и спрях да ям месо. Не празнувам деня, в който написах първата си статия в този блог, в който все още държа на писаното слово, въпреки социалните медии и натиска им за картинки и видеа. Не празнувам деня, в който направих първото си събитие, нито първия ден, в който излязох на сцена, деня в който реших да живея самостоятелно, или деня, в който съм преглътнал за първи път егото си. Дори не празнувам деня, в който започнах най-успешното си бизнес начинание досега.

Защо това е важно, сигурно би попитал някой. Защо, по дяволите, човек да празнува някакви свои празници? Нито дават отпуск, няма намаления по магазините, вдъхновяващ, или пък измъчен парад по улицата…

Защото по този начин човек започва да се чувства успешен. Защото, когато вървим към цел ни трябват символи, трябва ни измерител, който да ни е държи в течение за това дали изобщо и колко бързо се движим.

Когато правихме Университет на успеха с трима мои приятели, имах щастието да се срещна с десетки успешни хора от България или такива, избрали да живеят тук. Както на предварителни дълбинни интервюта, така и на сцената ми направи впечатление едно много особено нещо: а именно, масово, успелите хора, макар общественото признание, макар победите над себе си, макар, понякога международните мащаби на успехите си, не се чувстваха успешни.

Да, точно така, не се чувстваха успешни. Без значение титли, награди, хорско признание, може би сме имали едва двама или трима гости, които се чувстваха успели.

140 години 2Затова днес, в деня на освобождението, кръглата 140-годишнина – ден, в който празнуваме нещо, което е важно за цял народ, взимам решение за себе си. Ще празнувам своите малки празници.

Ще го направя заради себе си.

Ще си направя списък и ще ги въведа в календара си. С различен цвят, с напомняне. Ще празнувам живота, изборите, трудностите, с които съм се справил, ще празнувам кръстопътищата, на които съм избрал да бъда най-добрата версия на себе си.

А кои са твоите празници? Какво ти се е случило, след което си избрал да бъдеш по-човечен, по-успешен или автентичен? Кои са твоите дати, които носят символа на пътя, който си изминал и на победите и загубите, които са го белязали?

Сподели в коментарите отдолу или, ако решиш, че е по-добре, направо си ги нанеси в календара. Лично аз, смятам да си направя и ритуал. Нещо малко. Примерно да ям торта или отиване до специално място. Дори билет за кино или лакомство може да бъде личен, малък ритуал на победата! Напомняне за пътя.

Честит празник, българи и усмихнат ден от мен!

Иво Топалов, 03.03.2018 г.

Иво Топалов, Блогът, който усмихва хората, Еверест, Everest, Ivo Topalov

Еверест (филма) или един разказ за границите

topalov No Comments

Иво Топалов, Блогът, който усмихва хората, Еверест, Everest, Ivo TopalovСкоро бях на един тимбилдинг, където един приятел ми препоръча филмът „Еверест“. В средите, в които се движа често основната тема, освен шегите, е лидерството и успехът. Та този мой приятел каза, че това е много лидерски филм. Правен по истински случай.

Това са ми достатъчни бутони. Гледах филма. Открих наистина лидерския елемент в него, но всъщност видяното много повече ми натисна бутоните, отколкото да ме мотивира.

Ще направя всичко възможно да изкажа това, което имам, без да разказвам филма , за тези, които все още не са го гледали, но ако сте си го набелязали (макар че вълната мина), предлагам да спрете да четете, понеже може да научите части от края и филмът да не ви е толкова интересен.

Така ….. след като останахме тези, които са го гледали и тези, които няма да го гледат, ще започна първо с положителното. Разбрах защо този приятел ми препоръча филма. Когато професионалният алпинист събира групата от аматьори, дава им инструкции и ги повежда към Еверест, те постоянно, дори в разговорите помежду си, се питат ЗАЩО правят това, което правят. Накъде са тръгнали и защо не правят нещо друго.

Иво Топалов, Блогът, който усмихва хората, Еверест, Everest, Ivo TopalovПо моето скромно мнение за постигането на успеха е много важно да имаш ясно дефинирана цел, и още повече да знаеш ЗАЩО правиш това, което правиш.

Съвсем скоро попаднах във фейбук на цитат от великия Зиг Зиглър (слушал съм обучението, където той казва тези думи, но ги бях забравил, а в случая цитатът беше върху негова снимка – сещате се за кой тип мъдри картинки говоря…) „Никой човек не е излязъл на разходка и, просто докато е обикалял наоколо, да се е озовал на връх Еверест. Необходима е цел и здрава работа в нейна посока!“

В този смисъл филмът наистина е лидерски.

Обаче ме провокира друго – идеята на режисьора да разкаже една трагедия (която наистина се е случила и е ужасна), но да предизвика у зрителите едно такова разбиране, чувство за героизма на хората и най-вече на водача на експедицията, както и за неизбежната опасност, която грози всеки, осмелил се да предизвика най-високия връх на Земята.

Добре, това е така, но дори от филма (да, давам си сметка и не забравям, че съм видял просто една интерпретация на събитията), стана ясно, че трагедията не се дължи на „нещастно стечение на обстоятелствата и внезапна буря“, а на поредица от човешки грешки, направени от водача на експедицията, която струва живота на него самия, на няколко други човека, сред които един от добрите му приятели, направил опит да го спаси, както и ампутацията пръстите на ръцете и на носа на един от аматьорите в групата.

Всъщност грешките са свързани помежду си, но преди да ги обобщя, искам да ги разгледам поотделно.

(Последно предупреждение за тези, които искат да гледат филма – спрете тук, ако не искате да разберете какво се случва.)

Първият сериозен проблем пред алпинистите беше осигуряването на маршрута. Шерпите (местно население, ползвано като водачи и носачи) не бяха поставили въжета и стълби на част от трасето. Тук беше и първият избор на водачът. Все още времето беше хубаво, но се наложи хората от двете му поверени групи аматьори да изчакат повече от два часа на студа, докато осигурят новото трасе. Тук скритият избор е, че можеше да избере да прибере групите и да покорят върховете друг ден. (Признавам, че това не е особено явно и трудно се осъзнава в момента.)

Иво Топалов, Блогът, който усмихва хората, Еверест, Everest, Ivo Topalov

Вторият момент, който беше ключов, бе когато един от изкачващите се разболя от снежна слепота. (поне във филма го наричаха така, после разбрах, че медицинският термин е остър фотокератит, макар това да няма отношение към смисъла на тази статия). Това е и първият червен флаг, който ми се вдигна в мозъка. Водачът, вместо да върне човека в базовия лагер, го остави да лежи в снега и да си „помисли“ дали ще може да се качи. Това ми каза, че човекът май не е с много силен характер и не спазва собствените си принципи. Знаете за какво говоря – когато човек потъпква собствените си граници и принципи, за да не се конфронтира с другите и да не спори с тях. (В този момент времето все още беше хубаво, но все пак имаха два часа закъснение, а и ми се струва странно да оставиш човек, който не може да вижда да лежи в снега).

Иво Топалов, Блогът, който усмихва хората, Еверест, Everest, Ivo TopalovНай-провокативната ситуация за вземане на решения дойде за мен, когато водачът изведе остатъка от групата на непосредствения подстъп към върха, когато вече беше ясно, че времето ще се развали и бурята се виждаше в далечината. Тогава последният, който искаше да се изкачи (детски учител с два неуспешни предишни опита да достигне Еверест) се предаде на болестно състояние и изчерпа силите си. Той помоли водачът да се смили и да му помогне да се изкачи до върха. За мое най-голямо изумление водачът се съгласи. Тук дойде героичният момент във филма (в смисъл, че със свръх-човешко усилие постигнаха поставената си цел), но според мен това беше и началото на края. С други думи, след като стигнаха върха двамата се озоваха в капана на лошото време. Учителят умря, човекът, който бяха оставили да лежи в снега измръзна и загуби ръцете и носа си, от групата, която тръгна да се връща без водача си към базовия лагер, оцеляха единици, а още няколко човека, заедно с един от добрите приятели на водача, не оцеляха по време на спасителните акции, продължили почти две денонощия. Самият водач също загина и остави бременната си жена.

Къде е скрития избор? Тук вече не е скрит. Можеш да отстоиш авторитета си и да откажеш да рискуваш всичко това в името на нещо. На някои хора просто не им е съдено да постигнат мечтите си, колкото и тъжно да звучи това. На най-нещастните им е отсъдено да стигнат в подстъпа към върха, но да нямат физическата възможност да достигнат така желания връх, метафорично казано. Тук няма да се впускам в анализ защо са се оказали в тази ситуация, но често – такива хора преследват мечти, вменени отвън.

Стана ми тъжно. За всички загинали, затова, че лидерът имаше всички знания и способности, просто искаше да угоди на всички и вярваше повече в тях, отколкото те бяха способни да дадат по пътя към мечтата си. От друга страна, много хора ще кажат, че е лесно е да седя на топло пред компютъра и да философствам какво е трябвало да направи този или онзи, това е върха – най-голямо предизвикателство пред човека, с най-много жертви и т.н.. И ще бъдат прави.

Просто ми се искаше да изведа някакви универсални неща в това есе, вдъхновен от филма. Още повече, нали знаете, че човек обикновено проповядва това, което най-много му е необходимо да научи. Това е валидно и за мен. Не мога дори да изброя всички случаи, когато не съм отстоявал нещо, за което съм бил сигурен, че съм прав или, в което съм вярвал по най-различни причини – не съм искал да бъда отхвърлен, не съм бил достатъчно уверен и т.н. и т.н. Мога да продължа до утре.

Изводът от всичко това:

За пореден път се убеждавам, че ако са правилно изградени, почиват на практически опит и знание, принципите са изключително важно нещо и е много важно да ги отстояваш. На всяка цена. Толкова важно, че може да застрашиш собствената си сигурност и собственото си оцеляване. А като авторитет и водач на групи, както в ситуацията, описана във филма например, е изключително важно да изпълняваш обещаното, а именно – да върнеш хората живи.

Понякога оцеляването е по-важно от мечтите. Особено, ако последните не са наши, а са дошли от вън. А и оцелявайки – винаги ще имаш възможност за още един опит, за още един подстъп към успеха.

Иво Топалов, Блогът, който усмихва хората, Ivo Topalov

Изкуството да бъдеш егоист

topalov No Comments

“Приключението да живеем щастливо – дори когато това не се харесва на другите”

Позабравената книга на австрийският писател Йозеф Киршнер, която ни учи как да живеем първо за себе си, а чак след това за другите.Това е една от първите книги за личностно развитие, която някога прочетох. Най-напред беше Наполеон Хил, след това – „Манипулирайте, но правилно” на същия Йозеф Киршнер, и след това тази книга – Изкуството да бъдеш егоист“.

Признавам, че я бях забравил и, може би, никога не съм я разбирал, докато миналия месец не попаднах случайно на книгата в една библиотека и нещо в мен  ме накара да  я взема. Трябва също така да отбележа, че с тази книга са свързани и някои от ранните ми юношески травми. Поглъщайки жадно страниците й, в ранните си тинейджърски години, аз се изправих пред скандализираните от заглавието й възрастни авторитети, които ме атакуваха с думи и фрази от типа на „Да, типично е да имаш лошо държание, след като мислиш само за себе си!” или „Може да се очаква такова поведение от някой, които се учи как да бъде егоист и да не зачита по-възрастните!” или „Който мисли само за себе си, другите го смятат за егоист и не го зачитат!” И още много в същия род и вид.

Тогава се предадох пред натиска и зарязах принципите, постулирани в този философски труд, а скоро след това книгата изчезна и от библиотеката ми. Сиурно се бяха погрижили да не съм вече егоист. Ако бях по-уверен в себе си и бях възприел дори малка част от това, което пише Киршнер, може би целият ми живот щеше да се стече по друг начин. Човек не знае.

Сега, прочитайки отново книгата, погледнах на нещата с нови очи и, смея да кажа, я преоткрих. Рядко (почти никога) някое четиво ме предизвиква да пиша за него, освен ако не трябва да напиша анотация (което не съм правил за никое издателство вече повече от година). Но намерих в нея някои бисери, които ми се ще да споделя с повече хора, тъй като смятам, че могат да им бъдат полезни.


Самият Йозеф Киршнер е писател, (1931 г. – ) и името му в Германия и Австрия се нарежда редом с Дейл Карнеги и Наполен Хил. Минал е през цял букет от разнородни професии, нещо, с което обикновено се отличават търсещите умове. Преуспял е материално и се радва на престижна позиция в обществото.

Въпреки провокативните заглавия, които слага на творбите си, работата му е насочена най-вече към стремежа за изграждането на цялостна и самостоятелна личност. Също така към създаването  на успешна стратегия за живот, която да бъде индивидуална и съобразена с личните възможности на всеки негов читател.

„… изкуството да бъдеш егоист се състои предимно в това, да планираме живота си сами според своите представи и съзнателно да осъществяваме този план. Това отношение към живота изисква да се вслушваме повече в самите себе си, отколкото във внушеното ни от другите.”

В „Изкуството да бъдеш егоист” авторът разисква теми като поемането на лична отговорност за собствените неуспехи, изграждането на сигурност в себе си и вътрешна опора, интелигентния егоизъм, в който мислим първо за себе си и осигуряваме първо себе си, а едва след това се опитваме да помагаме и обгрижваме други. Разглежда също принудата на съвременното общество и семейство постоянно да повишаваме постиженията си, без да имаме време да им се насладим и, не на последно място, как да познаем своята територия и как да я отбраняваме срещу трите основни начина, с които другите искат да ни подчинят и завладеят (подчинение, подкупване и изкушаване).

Освен всичко гореизброено, той докосва и много фундаментални теми за човешкия живот, които разглежда от позицията на собствения си опит и с изобилие от примери.

Относно ентусиазма да се месим в живота на другите и да ги поучаваме с цел да спестим някои трудности, през които самите ние сме минали, той пише:

„Нашето близко до ума, но тогава крайно непопулярно заключение беше: „Безсмислено е да натрапваме на някой своите мерки за благосъстояние, ако при него неприятностите не са нараснали до такава степен, че той сам да промени положението си.”

Или иначе казано: За да доведе до смислени резултати, всяка инициатива за промяна изисква достигане на определена степен на естествено развитие.”

Горното напомня много отношението на Антъни де Мело, който казва, че за да има истинска промяна, човек трябва да е страдал достатъчно.

Относно поемането на риск и страховете ни от провал Йозеф Киршнер пише:

„Безброй домакини се измъчват от своята домашна работа. Обаче единственото, което предприемат срещу безрадостното си всекидневие, се състои в това да обвиняват другите. Искат да се сбъднат мечтите им, обаче се боят от свързания с тях риск. Почти няма човек, който да не мечтае за промяна, приключения и трескаво напрежение, свързано с тях. Но търсят ли те тези приключения и това напрежение? Не. Дори ги заобикалят отдалеко. Преживяват всичко, което им се иска да преживеят, само от втора ръка. От книги, вестници, от киното и телевизията. Пасивното съпреживяване от сигурно разстояние е най-скромният вид заблуда, но той ги задоволява.

Но никой не може да живее мечтания живот, ако избягва опита, който сам трябва да събере. Защото само в този опит се състои истинския живот.”

Относно способността ни да се наслаждаваме на ежедневния си живот и всяка малка стъпка, която предприемаме към постигането на нашите цели, той разглежда умението ни да си създаваме удоволствие от всяко нещо:

„Това не са знания, които могат да се получат от книгите. Те не са резултат от научни изследвания. Нито пък на други способности, които имаме или нямаме. Те по-скоро са лично решение, което всеки трябва да вземе сам, за да осъществи по този начин обрат към по-добро в отношението си към всекидневния живот. Всеки може да каже:

–          От днес нататък ще пия виното така, че всяка отделна глътка да ми доставя удоволствие. По същия начин ще се държа и в любовта.

–          Или: Във всичко, което правя, ще се наслаждавам на всяка отделна стъпка, която е необходима, за да се достигне дадената цел.

–          Или: Следващата неделя аз не просто ще подкарам колата, така че да достигна до целта си по най-бързия начин. Вместо това ще си оставя време, за да се насладя на всичко, което ми хареса по пътя.

Решението за стратегията на малките стъпки като основна житейска нагласа е повече от рецепта как да правим нещата по-различно от досега. Тя е началото на обновяване на нашия твърде монотонен живот.”

Йозеф Киршнер продължавада разсъждава за силата на волята. Според него прехвалената сила на волята всъщност е само и единствено пречка пред нас, понеже от момента, в който решим, че „трябва” да успеем това събужда единствено напрежение и отбранително поведение в нас. Той разглежда нещата от една друга гледна точка:

„Причината за изключителните постижения на много хора в никакъв случай не е тяхната воля, а страхът да не се провалят. Този страх от неуспеха като мотив за нашите действия има последици, които се отразяват съдбовно, не само на самите нас, но и на околните. По всяка вероятност там се крие ядрото на цялото твърдоглавие, с което толкова хора принуждават себе си и другите да вършат неща, които не им се вършат.”

Почти в самия край на книгата авторът дава един от най-мотивиращите си съвети:

„Никоя революция не е по-възможна от революцията на решителното самоутвърждаване на всеки един от нас. Според своите възможности. Според своите способности. Според своите знания за закономерностите, които водят до пълното разгръщане на личността.

Понеже никой не е заинтересуван да ни осигури най-добрите оптимални предпоставки за развитие, всеки от нас трябва да го направи сам.

Понеже никой не иска и не може да поеме отговорността за нашето щастие, трябва сами да я поемем. Понеже доникъде няма да стигнем, ако прехвърлим на другите вината за собственото си нещастие и недоволство, трябва сами да вземем в ръце живота си.

Най-добре е да започнем тази революция още днес. И да не престанем никога.”

Ако статията ви е харесала, тогава моля споделете я с приятели. Можете също да прочетете и съветите за успех на Арнолд Шварценегер или интервюто с британския психиатър д-р Менис Юсри, според който всеки може дабъде милионер.

Ако искате да получавате други подобни четива, моля запишете се в мейллиста на „Блогът, който усмихва хората” (формулярът е в контакти), което е най-сигурният начин, че няма да пропуснете нищо, особено след последните промени в логаритмите на Фейсбук.

Усмихнат ден!

(изд. Кибеа, 1994 г., София. Автор Йозеф Киршнер, австрийска, обществена библиотека)

Иво Топалов, Блогът, който усмихва хората, Ivo Topalov

За маските и оптимизма

topalov No Comments

Или какво е и какво не е положително мислене

Бях си обещал повече да не пиша за оптимизма и положителното мислене. Писал съм преди статии за това, признавам, като първата изобщо статия в този блог: „Размисли върху положителното мислене и търговията”, както и една от най-четените и предпочитани в него „За постигането на целите или от къде идват пепеперудите в корема ми” например, но това беше преди много време. Въпреки, че все още вярвам в написаните тогава думи, съм достигнал и до много други изводи, направил съм си няколко развносметки и съм получил интересни прозрения. Та нали човек постоянно се развива и променя.

Няма да пиша за това, понеже всеки ден се изливат тонове цитати, весели картинки, мотивиращи напъни и какво ли още не в социалните мрежи и интернет. Толкова много, че вече е станало изтъркано и банално да се занимаваш с темата. Ще кажа само, че от началото на блога и написването на горепосочените статии бих искал да допълня следните неща, които според мен са най-важни:

Положителното мислене е в умението да сменяш гледната точка. Когато ти се случи нещо, което определено трудно може да се преглътне или пък те наранява, за да запазиш психическата си сила е много важно да умееш да променяш гледната си точка. (Същото умение е изключително силно развито у хората, които имат голямо чувство за хумор.) Например, ако можеш да прозреш урока в поредната трудност, неприятна вест или злополука, която те е застигнала, това може да те направи изключително силен и уравновесен. За да ни се случи това обаче, трябва да можем да поемеме отговорността за всички свои действия и/или резултати в живота си. Да не прехвърляш вината върху някой друг („Те са виновни!”, „Той ме накара!”, „Ако обстоятелствата бяха по-различни …”, „Само ако …” и т.н.), а да поемеш отговорност за това, което ти се случва в момента. Ако има интерес, може някой път специално да напиша нещо повече по темата, но засега е достатъчно да кажа, че така не отдаваме собствената си сила на външни за нас фактори. Никой друг или нищо не трябва да се променя, за да получим това, което искаме. Достатъчно е да променим само собственото си поведение.

Оптимизмът те прави значително по-приятен човек. Всеки има приятели, с които е трудно да се общува, понеже просто отхвърлят всичко ново или малко по-различно. Такива хора, които винаги знаят всичко за всичко и имат мнение, което не само че се опитват да вменят на всички наоколо, но и се сърдят, ако някой не се съгласи с тях. Тези многознайковци, ако случайно са малко по-негативни, на запад ги наричат с хубавата дума „хейтъри” (хейтър – човек, който мрази). Накрая тези хора, често остават сами с домашните си животни или другарите си по чашка. При оптимистите обаче положението е доста по-различно. Много по-вероятно е един оптимист да те насърчи или да се изкаже положително по някоя тема. Това не означава, че е прав разбира се, но компанията на такъв човек скоро става предпочитана.

Положителното мислене и оптимизмът ти дават сила да продължиш. Това е скрития коз в ръкава на заклетия оптимист, леката му отдалеченост и изкривена представа за реалността. Ако песимистът в повечето случаи е по-близък до реализма, то в много случаи може да се окаже, че това му играе лоша шега. Бидейки прав по отношение например на това, че се е изложил, когато е излязъл да говори на сцена, това може да накара същия този песимист никога повече да не опита излезе пред публика. Докато самозаблуждаващият се оптимист (който между другото също се е изложил, но има различна гледна точка към нещата) ще си каже нещо от рода на „О, справих се чудесно! Сигурно следващия път ще се справя още по-добре!”, което ще му даде сили да продължи да се опитва, докато не постигне това, което иска. Също като в историята на живота на Силвестър Сталоун, която ако сте пропуснали, можете да прочетете в нашумялата (и дори крадена няколко пъти) статия “Силвестър Сталоун или Историята на Роки”.

Така, след като добавих каквото исках да добавя, искам да споделя и причината, поради която пиша тези редове. Миналият месец се проведе 41-вият международен панаир на книгата в София. Аз, като млад и обнадежден автор, прекарах доста време на щанда на издателите ми от ИК „Хермес”. Честно казано, не знам какво по-важно може да има от книгите в живота на един автор и срещите с читатели, но това е тема на друга статия. Може би като стана „стар” автор ще разбера, ще видим. Запознах се с много интересни индивиди, както от посетителите, така и от изложителите и се убедих за пореден път, че съм попаднал на правилното място. Екипът на издателите ми се състои от млади и енергични хора, които се усмихват и не се плашат от работа. Определено ми харесват. А с много от всички тези хора, които срещнах, успях да разменя и по няколко думи.
От всички тези личности, с които се запознах, една жена и един мъж ме върнаха на нещо, което си мислех, че никога няма да срещна отново или поне си бях обещал да избягвам, когато го разпозная у някого. Стана ми много жал. Имаше нещо в тях, което съм срещал и преди, в разговори с други, и което тогава подминах и не описах. Може да съм сбъркал, а може още да не му е било дошло времето тогава. Естествено няма да назовавам хората, за които става въпрос по очевидни причини, макар да смятам за почти невъзможно това, което пиша да стигне до тях. Сигурен съм, че много от читателите са срещали подобни хора. Такива, които са прочели някоя книга и са се вманиачили по написаното в нея, не са го преживели, но искат да научат всички останали на новото си знание. Или още по-лощо, имат някоя езотерична приятелка или приятел, които са им напълнили главата с мъдрости и сентенции, които горките жертви наизустяват и започват да повтарят по повод и без повод, кимайки дълбокомислено с глава, придавайки си вид на мъдрост и просветление.

Затова, този път ще споделя размислите си и след разговорите с тях искам да кажа какво НЕ Е положително мислене и оптимизъм. Може да свърши работа някому, кой знае. А може би не.

Положително мислене със сигурност не е да насилваш и изкривяваш лицето си в постоянна, гримасоподобна усмивка. Това, освен че причинява огромен дискомфорт може да бъде опасно и за психическото равновесие. Когато общувате с другите, е вероятно те да усетят, че се насилвате да се усмихвате. Спокойствието ни може да подейства много по-положително на околните, отколкото насилената усмивка или придобитият автоматичен ентусиазъм.

Оптимизъм със сигурност не е отричането и отхвърлянето на всички злополуки и несгоди, които ни се случват или са ни се случили някога. Да твърдим, че един проблем не е проблем, е близко до глупостта и крие в себе си опасност от лавинообразно нарастване на неприятностите. Положителната настройка в случая би била да потърсим решение, вместо да се съсредочаваме върху проблема, както и вярването, че ще успеем да се справим, колкото и трудна да е понякога ситуацията.

Положително мислене не е и това, да говорим с приповдигнат глас и да обясняваме на всички, колко ни е хубав живота, когато всъщност ни се плаче. Всички имаме травми и е човешко, понякога да се чувстваме уязвени или наранени. Когато излекуваме травмите си (това става със много съчувствие към нас самите и понякога с консултация със специалист) или ги приемем и простим (на себе си и въвлечените в ситуацията), ще намерим облекчение, а не в изкуственото потискане. Последното понякога ни се струва като пряк път. Но това, което съм научил досега, е че в живота, както и в личностното развитие няма преки пътеки. Всеки „тарикатлък” и опит за заобикаляне на уроци или измама излиза възсолен и понякога твърде скъп. Но това отново е нещо, което всеки трябва да научи за себе си и може да стане отделна статия.

Знам поне, че аз ще продължавам да се уча и винаги ще се опитвам да намеря гледната точка, която ще ми позволи да продължа напред. И съм сигурен, че ще се справям все по-добре! От мен – усмихнат и положителен ден!
Иво Топалов, 16.01.2014 г.
 
 
 

Иво Топалов, Блогът, който усмихва хората, Ivo Topalov

Силвестър Сталоун или Историята на Роки

topalov No Comments



 „Вярвам, че съществува вътрешна сила, която създава победителите или губещите. И победителите са тези, които наистина слушат истината на сърцето си.”


– Силвестър Сталоун


Трябва да си призная, че преди време не харесвах Силвестър Сталоун. Да, гледах филми с него, радвах му се на някои от ролите, но не го ценях особено като актьор или герой. Мина време обаче и случайно прочетох преразказа на едно интервю с него. Интервюто беше на Антъни Робинс, най-известният и успешен човек в областта на личностното развитие, за когото някой ден също ще напиша материал, понеже си заслужава. И сега не гледам филми с участието на Слай особено често, но за сметка на това започнах изключително много да го уважавам като човек.


Защо искам да споделя тази история? Защото от почти три години я ползвам като мотивационна по време на обучения, както в бизнес, така и в частен коучинг, понеже вярвам, че в нея е заложен един от най-важните ключове към успеха изобщо, защото е чисто човешка и най-вече, защото много ми допада. Това не е първият път, в който я споделям публично. Разказах я в едно радио интервю за предаването „Аларма“ в началото на лятото, което се излъчи по БНР, програма „Христо Ботев”, но за съжаление, това интервю, както и всички останали интервюта освен едно, които съм давал по радиата, изчезна. После човек как да не повярва в някоя теория на конспирацията…


Както и да е. Да ви разкажа все пак историята, достатъчно говорих за нея. Малко хора знаят, но при раждането на Слай е имало усложнения, и като са го вадели от майка му са притиснали лицето му с форцепса. Затова то е парализирано наполовина, което освен външния вид, нарушава и говора му. Въпреки това, Силвестър мечтаел да стане актьор и се преместил с първата си жена да живее в Ню Йорк, където имало достатъчно агенти, които да помогнат на кариерата му. Казва на Антъни Робинс, че е получил няколко хиляди отказа, на което последният отговаря, че това не може да бъде вярно, понеже има едва 300 агенции в Ню Йорк. Слай му казва, че е ходил поне по пет пъти във всяка от тях.


Периодът, в който получава откази, се проточва изключително дълго и парите започват да привършват. След като една вечер преспива пред офиса на един от агентите, най-накрая му дават роля във филм, в който за няколко секунди трябва да се появи на сцената, за да бъде набит от главния герой. Според агента е толкова грозен, че хората биха се израдвали, ако видят, че някой го бие. За това му плащат няколко долара. Униженията не спират дотук, приема роля в еротичен филм, за която му плащат 200 долара. Жена му не го приема много добре, а в последствие авторите на филма го преименуват на „Италианският жребец” прякора му от „Роки” и се опитват да изкарват пари на негов гръб, след като вече става известен. Силвестър приема това с усмивка и обяснява, че не е имал голям избор. Или е трябвало да прави това, или е щял да се озове на улицата. На въпросът на Антъни Робинс защо тогава не се е хванал на каквато и да било работа, той отговаря със следните думи: „Понеже щях да изгубя глада си и да се успя от комфорта! Щях да спра да преследвам мечтите си.”


Положението не се подобрява и се налага Слай да ходи да се топли в обществените библиотеки. Споделя, че това е най-доброто нещо, което му се е случвало, понеже, от една забравена книга от друг човек, той се запалва по историите и разказите на Едгар Алан По, а от там и по други класически произведения и започва да чете книги. Постепенно, както се случва с много от хората, които се докосват до магията на писаното слово, той решава, че иска да стане писател и започва да пише сценарии за филми. Това е поредното начинание, което претърпява неуспех – успява да продаде само един или два сценария за по стотина долара.


В паричната си безизходица дори залага и впоследствие губи семейните бижута на жена си. Според него това е едно от нещата, които човек никога няма право да прави, независимо в колко лошо положение е. Това е неофициалният край на техните взаимоотношения според него, които продължават да се влошават, за да се разделят след няколко години, въпреки детето, което им се ражда.






Чък Уепнър – вдъхновението за Роки Балбоа
Един ден, през 1975 година, гледал боксов мач по телевизията между легендата Мохамед Али и белия и несравнимо по-скромен боксьор Чък Уепнър. Въпреки че Али почти смачква своя опонент, Уепнър постоянно става и налита на шампиона. Дори успява да го свали на земята – това само разярява Али и той буквално помила белия боксьор. Уепнър губи няколко секунди преди края на петнадесетия рунд с технически нокаут, но въпреки счупения нос и аркадите и на двете вежди, когато съдията отброява девет, той е на крака и готов да завърши мача. Силвестър Сталоун се вдъхновява, сяда и, пишейки по 20 (двадесет) часа на ден, през следващите три дни прави сценария на „Роки”. За това свое дело много по-късно той коментира: „Действай смело, когато си вдъхновен!”.




Мохамед Али удря Чък Уепнър


Опитва се да продаде сценария на няколко места, но никой не го одобрява. Междувременно, финансовото му положение съвсем се нарушава, жена му забременява и парите му свършват. В опита си да се пребори с глада, той отива пред един магазин за алкохол и се опитва да продаде кучето си, мастиф, който води със себе си още от Филаделфия, за скромните 50 долара. Тогава идва един човек и спазарява най-добрия му приятел, единственото същество, което го обича напълно безрезервно на половин цена за 25 долара. В интервюто той споделя: „Това бе най-низкият ден от живота ми и аз плаках по целия път към вкъщи. Тогава разбрах, че съм стигнал много под нулата.”






Чък Уепнър на въжетата в последния рунд на знаменития мач
След по-малко от месец обаче идва невероятно предложение. Продуцентска  компания иска да закупи правата за „Роки” срещу 125 000 долара. Това му идва малко като шок, но той им казва, че трябва да преговарят с едно неизменимо условие. Той трябва да участва във филма. Продуцентите са скандализирани. Обясняват, че вече имат човек за главната роля и е най-добре сценаристът да си гледа сценариите. Той отговаря, че всъщност е актьор и за голям ужас на продуцентите и на бременната си жена, отказва да продаде сценария.


След седмица, продуцентите отново се свързват с него и му казват, че наистина са харесали неговия сценарий. Затова му предлагат да удвоят предложението си на 250 000 долара. За техен ужас, той отново отказва. След няколко дни го търсят за трети път и му предлагат 350 000 долара, за да не участва в собствения си филм. Той отново отказва. За да направиш подбно нещо, трябва наистина да знаеш какво искаш и за какво се бориш. Да знаеш истинската си цел. Продуцентите му се съгласяват да му дадат главната роля, но срещу аванс от 35 000 долара, десет пъти по-малко пари, за да носи наравно с тях рискът от провал. И той приема!


На това място Антъни Робинс го поздравява за успеха, все пак това са много пари за човек, който не може да си позволи парно и отопление в апартамента си, и пита какви са били следващите му действия, като самият той си признава, че е очаквал Слай да е отишъл да празнува. Вместо това се оказва, че той е отишъл пред магазина за алкохол, с надеждата човекът, който е закупил кучето му, да се появи отново.


Там той чака три дни, когато човекът отново се появява. Слай директно отива при него и пита дали човекът го помни. Преди месец и половина са сключили сделка за едно куче. Човекът се сеща и му благодари, децата му много били харесали кучето. Тогава Слай казва, че иска да си купи кучето обратно. Човекът е кратък. Кучето не се продава. Слай обаче настоява и предлага 100 долара за кучето, което е закупено само за 25. Човекът отказва. Слай предлага 500 долара за кучето, но човекът отново отказва. Антъни Робинс пита тогава, какво е направил Слай, при условие, че човекът не желае да продава. На това Силвестър отговаря: „Знаех целта си и желания резултат и вече имах опит с продуцентите, затова продължих да променям подхода, докато не постигнах целта си.”


„Какво ти струваше това?” – пита го Тони Робинс и получава зашеметителен отговор. Кучето се връща при Слай срещу 15 000 долара и роля в „Роки”. Точно така, човекът участва във филма. Между другото, кучето също. Бъткъс, мастифът на Роки, всъщност е кучето на Силвестър Сталоун от истинския живот.В надписите е представен като Бъткъс Сталоун.






На снимачната площадка – Слай и Бъткъс.
 

„Роки” става най-касовият филм през годината, получава няколко Оскара, включително за най-добър филм, от общо десет номинации. Никога повече Силвестър Сталоун не изпада в нищета.


Тази история не е само за артисти и писатели. Тя е за всички хора!




Линкове:


Оригиналната история, която чух за пръв път през 2010 г. услужливо изрязана за нас от цялата лекция на Тони Робинс: http://www.youtube.com/watch?v=1AjIO0HTV5w


Допълнителни интересни факти на английски език: http://www.feelingsuccess.com/sylvester-stallone/




Силвестър разказва историята сам, както и много други истории, в много повече детайли: http://www.youtube.com/watch?v=PJvPD2u3YBI





Слай и Чък малко след заснемането на Роки
 






Отново двамата преди няколко години. Между другото Чък е завършил кариерата си с доста завидна статистика: Мачове: 51 Победи: 35 С нокаут: 17 Загуби: 14 Равни: 2
Ако сте харесали тази статия може да ви хареса историята на друга спортна легенда, бенефисът на Данчо Йовчев, под заглавие За героите, силата, мотивацията, волята и спорта. Също може да ви допадне статията за Духът, личната сила и историите на един учител по литература.

Много усмивки от “Блогът, който усмихва хората”!


 

Блогът, който усмихва хората, Иво Топалов, Ivo Topalov

Приказка за истината

topalov No Comments

Блогът, който усмихва хората, Иво Топалов, Ivo TopalovНапоследък все по-актуална тема за разговори и размисли ми е истината. Най-вероятно това се дължи на наближаващата премиера на моята книга „Полетът на орела”, където една от основните линии е търсенето на истината и пътят на търсача. Предполагам много от вас са чували за този ефект на мозъка (нарича се екраниране), когато решим да си купуваме кола, започваме да виждаме по улиците изключителен брой автомобили от същата марка и модел. Или решаваме да си търсим жилище в даден квартал и се появяват познати, живеещи там, както и ни попадат статии за района. Няма да влизам в повече детайли, предполагам знаете за какво говоря. Напоследък всеки филм, който гледам, всяка книга, която чета съдържат дълбокомислени слова за това какво разбираме под истината и каква е нейната стойност. От познатите клишета като: „Истината е истина, дори никой да не вярва в нея. Лъжата си е лъжа, дори всички да вярват в нея!” –        Анонимен През мъдрите мисли на философи: „Вместо любов, пари и слава ми дайте истината!” –          Хенри Дейвид Торо До цели книги на Георгий Гурджиев („Картини от реалния свят”) и Пол Екман („Излъжи ме, ако можеш”), които обсъждат ценността на истината и това колко е важно умишлено да хвърлиш светлина върху неясна ситуация. Защото премълчаването на информация не е искреност и казване на истината. Когато сме искрени най-вече със себе си до болезненост, можем да извлечем полза за себе си и своето развитие от Истината. Във връзка с това, искам да споделя една турска приказка с вас, която ми попадна благодарение на известния писател и сценарист Георги Мерджанов, за което съм му много благодарен, понеже усмихна седмицата ми. Ето я и нея: Живял някога през девет планини в десета един човек с бяла брада, чиято мъдрост била по-голяма от добрината му, а добрината му пък била по-голяма от мъдростта.  На най-оживения площад в най-големия град на тази страна бил издигнат идол с искрящи от скъпоценни камъни очи, с коси от чисто сребро, с тяло от чисто злато и висок, колкото хиляда и един човек. Хората на тази страна, в която живеел този, който бил по-мъдър, отколкото добър, и по-добър, отколкото мъдър, се кланяли на този идол, детето ми. Те мислели, че всичко на земята — добро и зло, плодородие и немотия, грозно и красиво — е дело на този идол, хиляда и един път по-висок от човека Само нашият старец с бялата брада не вярвал, детето ми, на идола. Той дълго скривал това, но колкото повече минавали годините и той стареел, тази тайна като тежък камък започнала да притиска сърцето му. Накрая не издържал, отишъл на площада, където се извисявал идолът, и силно извикал — В името на какво вие, хора, се прекланяте пред този идол с искрящи от скъпоценни камъни очи, с коси от сребро и тяло от чисто злато? Нали вие със собствените си ръце го сътворихте! Това, което е създадено от вашия ум и от вашите ръце, вие смятате за творец на ума и ръцете ви. Помнете: нищо на света не е небитие. Битието няма край, няма начало. Постоянно се мени и никой не го създава. Унищожете тези идол, братя мои!…  Отначало хората, като чули думите на този, който бил по-мъдър, отколкото добър, и по-добър, отколкото мъдър, не го разбрали; после се поослушали; накрая се разсърдили. Започнали да хвърлят огромни камъни по него. Толкова го били, детето ми, че бялата му брада станала червена от кръв, но той не млъкнал. Като говорел на хората това, което смятал за истина, човекът с бялата брада започнал да се подмладява. Колкото повече се подмладявал, толкова по-силен ставал гласът му; колкото по-силен ставал гласът му, толкова повече се подмладявал.  Докато под дъжда от камъни човекът с бялата брада се подмладявал, детето ми, ръцете на тези, които хвърляли камъните, затреперали, гърбовете им се изкривили. Останали без сили и не можели да защищават своя идол. Тогава този, чиято смелост била по-несломима от мъдростта му и чиято мъдрост била по-непобедима от смелостта му, с един удар на мощния си юмрук свалил огромния идол.  Ако ти, детето ми, даже и под дъжд от камъни не се страхуваш да кажеш истината, в която вярваш, както е направил човекът, който бил по-мъдър, отколкото добър, и по-добър, отколкото мъдър, и който живял през девет планини в десета, ще бъдеш вечно млад.  Край Източник на приказката: http://chitanka.info/text/18392-vtora-prikazka-za-moja-sin

charlie_chaplin_ivo_topalov_dictator

Вместо подарък – Речта на великия диктатор или когато думите значат много…

topalov No Comments

Напоследък много съм се размислил за ценностите и за празниците, за това какво ни движи и какво ни кара да се откажем от пътя или постигането на целите ни. Може би просто ми е такъв момента. Или може би трябва да обърна внимание на нещо. Не мога да кажа все още. Както скоро писах, преди статия или две, напоследък попадам на много неща от Чарли Чаплин. Припомних си филма „Великият диктатор”, където за първи път гениалният комик изнася реч. За първи път изобщо неговият герой проговаря от екрана със звук. Но каква реч! Една от най-великите речи правени някога. Това означава да говориш, само тогава когато не можеш повече да си мълчиш. По някаква неведома за мен причина днес седнах и преведох речта. Изтеглих клипчето и му сложих субтитри, за да могат всички да се насладят на прекрасните слова на този „Майстор на думите”. Затова споделям тази реч сега с вас като подарък за празниците, понеже нещо в нея ме докосна. Понеже през 2013 г. ще продължа да укрепвам надеждата в себе си, понеже няма да се откажа от своята мисия, каквото и да се случва! Ето и клипчето:  

Мили приятели, пожелавам ви весело посрещане на 2013 г. и много сбъднати мечти. Продължавайте да мечтаете и не спирайте никога и пред нищо!

С усмивка,

Иво Топалов, 28.12.2012 г.

Блогът, който усмихва хората, Иво Tопалов, Ivo topalov

За страданието

topalov No Comments

Свободата не е безплатна Блогът, който усмихва хората, Иво Tопалов, Ivo topalovПрекарвал съм дълго време в размисли за свободата и за страданието. И то до съвсем скоро. Странно, но напоследък забелязвам, че като се размисля по-надълго и широко за нещата, които са ми се случили, откривам все по-големи дълбини на причините, които са ми го докарали до главата. Звучи логично, нали? Замислих се затова колко много предатели, използвачи, интересчии и мошеници съм срещал. Забелязъл съм, че когато срещаме еднакви хора, обикновено в това се крие някакъв урок за нас. Промяна, която трябва да направим, понеже именно малкия дефект, който трябва да си открием, предизвиква поредица от глупости в живота ни. За да е съвсем ясно прилагам и пример – чудих се защо в един определен период от живота си не мога да срещна подходяща партньорка. Не си го бях поставил за цел, но исках да изживея хубава и здравословна връзка, исках да споделям вдъхновението си с някой на по-интимни нива. В същия период срещах само крайно неподходящи дами. Или бяха твърде освободени в начина си на поведение или пък напротив – търсеха сигурен партньор едва ли не доживот. Започнах да се самоанализирам, за да открия каква е причината, търсейки я в мен. Бях повече от изненадан, когато открих, че на конкретния етап за мен нямаше нищо по-важно от свободата (желанието за свобода завладява само хората, които са в затвора, но за това по-подробно друг път). Можех, ако реша, да замина на следващия ден нанякъде за няколко месеца. Или да се преместя за постоянно в друга държава. Не че исках, но можех да го направя. Нито работата ми, нито приятелите, нито обстоятелствата, в която и да било друга сфера от живота ми можеше да ме спрат. И това ми харесваше. Това невероятно чувство на лекота и безметежност е просто незаменимо. Чувството на пълен контрол над собственото съществуване. Разбира се, това е един вътрешен конфликт, който носи неяснота и малко несигурност. Не може в едно и също време да сме свободни и да имаме някой, с когото да споделяме интимно. Точно както и любимото куче заробва! (Не сравнявам интимните отношения с отглеждането на кучета, просто метафората е подходяща). Всеки един конфликт, който държим в себе си, обаче носи необходимата доза страдание, за да можем да се мотивираме да предприемем действие и да извършим необходимата промяна в нас. А страданието се трупа. Проявява се във всяка сфера: любов, бизнес, приятелство, съседски взаимоотношения, и много други. Колкото повече отлагаме промяната, толкова повече налягане се натрупва, което е необходимо да бъде освободено. Както се бях увлякъл в горните мисли, изведнъж се озовах в положение, в което се чудех защо е необходимо страданието. След известно време безплодни усилия да го измисля се отказах. (Само да направя едно уточнение, че съм изчел огромно количество психологическа,езотерична и духовна литература по въпроса за страданието. Знам, че сами си го причиняваме. Също, че е въпрос на избор.) Както много пъти се е случвало в живота ми, в момента, в който се отказах да мисля, отговорът се изправи пред очите ми. Този път дойде от една книга, чието пррочитане отлагах дълго време по неясни за мен причини. Книгата е със заглавие „Свързването” и е написана от Антъни Силард. В момента, в който прочетох първата страница и разлистих книгата, пред мен се откри нова глава. Авторът я беше нарекъл: Свободата не е безплатна! Просто и ясно, и изключително вярно, като на американски плакат. На всичко отгоре не срещах това изречение за пръв път. Но този път оставих книгата в скута си и дълго гледах през прозореца. Всяко нещо, което желаем независимо дали е свобода, пари, връзка, или друго идва при нас, когато сме готови да го приемем. За да сме готови да го приемем трябва да сме го заслужили. За да заслужим нещо, трябва да сме го изстрадали. Често съм споменавал една метафора на Майкъл Крайтън и дори може и да съм я писал някъде, но искам да я използвам и сега. Представете си един каратист. Тренирал е 10 години. След 10 години в този спорт всяка част от тялото става оръжие, а човекът става изключително опасен. Но силата му се дължи на дългогодишни тренировки и много, много упорит труд. Някак си в процеса е успял да придобие и дисциплината да не злоупотербява с нея. Придобил е правото, заслужил е да има силата. В същото време, човек закупил силата под формата на ловно оръжие е много по-склонен да я използва неправилно. Това важи и за връзките, парите, успеха, свободата и за каквото още се сетите. Тогава осъзнах нещо, което и досега ми резонира като истина. Страданието е това, което ни прави достойни. Само така разбираме цената на това, което сме придобили. Тогава избрах да прекратя страданието. Седнах и на един лист написах всичко, за което страдах към момента. След това, на обратната страна на листа, написах всичко, на което може да ме научи това. Успокоих се и изпитах благодарност. Иво Топалов, 21.06.2012 г.

Бюлетин

Запиши се в бюлетина, за да:

- научаваш пръв за новите статии и съдържание на Блогът, който усмихва хората
- да получиш веднага комикс за новогодишната резолюция
- да изразиш по този начин своята подкрепа към моите начинания и инициативи (Благодаря ти предварително)





Име (задължително)

Email (задължително)

 Искам да получавам поща от БКУХ

Фейсбук