Лайфстайл

Иво Топалов, Блогът, който усмихва хората, Ivo Topalov

Ценните книги и безценните подаръци

topalov No Comments

Книгите, както много хора могат да се досетят, винаги са имали особено значение за мен. Още преди да се заема сериозно с тях и да стана писател, те ми бяха на сърце. Затова много се зарадвах онзи ден, когато получих шеговито предизвикателство от моят адаш Иво Димитров, да изкажа мнението си за книгата като подарък. И едно деликатно напомняне… :)

Първо, трябва да призная, че имаше голям период от детството и тинейджърските ми години, когато бойкотирах всякакво четене (дори на учебници и учебен материал). Вярвах, че съм дете на дигиталната ера и книгата беше вехто и не съвсем примамливо занимание. И имах по-интересни неща, с които да се занимавам.

След това постепенно започнах да попрочитам по някой много препоръчан от приятели откъс от книга, разказ и дори, в редки случаи, по някое цяло произведение. Това ме накара да се чувствам добре. Минах и през периода на книгите-игри. Благодарение на това увеличих постепенно четенето с цели заглавия от фантастиката и художествената литература (отново препоръчани или умело подбрани според корицата, която трябваше да съдържа нинджа или холивудска звезда) и някои по-сериозни произведения. И съвсем неусетно, научавайки нови неща, забавлявайки се по съвсем различен начин от така обичаните телевизионни игри и компютри, стигнах до един момент, в който винаги около себе си имах поне една книга, която жадно поглъщах, общувах с приказните герои, създадени от мъдри хора, понякога живели столетия преди мен, черпех знания и разкази от далечни земи и различни светове, които ме караха да се чувствам по-жив и дори по-смислен. Сякаш с всяко томче аз ставах малко по-буден, а умът ми се упражняваше в опити да разгадае сюжета на поредната заплетена история.

Тези, които четат, знаят за какво говоря. Преживяването от четенето, от досега с голямото изкуство е различно. Но не може да се каже от какво. Просто „различно” от всичко останало. Когато четеш, сякаш ставаш по-богат, сякаш преживяваш и възприемаш опита на друг човек, който майсторски е бил облечен в думи, само за да се превърне отново в образи, когато влезе в необятното ти въображение. Както мъдрецът беше казал, „четящият може да изживее хиляди животи между раждането и смъртта”.

След това леко отклоняващо въведение (крайно необходимо според мен) искам да се върна на основният въпрос, поради който се захванах изобщо с тази статия, а именно:

Струва ли си да се подаряват книги? Книгата става ли за подарък?

Трябва да знаете, че аз подарявам предимно книги! Според мен книгата не само става, но в мнозинството случаи е най-адекватният подарък. Може би не за сватба например, но по всякакви други поводи на приятели, роднини, познативинаги намирам някоя книга, с която искам да споделя по нещо с тях. Но не просто да им преразкажа, не, това няма да е достатъчно. Искам да им подаря преживяването, което аз съм имал, когато знам, че то би имало някаква стойност за тях. Може да сме си говорили по някаква тема или просто докато съм чел нещо да съм се сетил за даден човек, след което знам, че той трябва да прочете дадена книга. Или поне, че аз искам да го направи.

А подаряването на книга е истинско изкуство. Особено ако успеете на подходящия човек да изберете правилната книга. За да стане това, трябва да познавате човека. И да сте чели книгата, която подарявате. Освен това, трябва да сте деликатни, въпреки огромното нетърпение, което изпитвате да разберете какво е мнението на получаващия за прекрасния ви избор. Намекнете за темата, която ви е провокирала да подарите конкретното произведение, но никога не разказвайте подробности. Рискувате подаракът ви никога да не бъде отгърнат. Освен това е хубаво, ако напишете малко послание, за да си спомнят хората, че именно вие сте им подарили тази хубава книга. Тук умерен намек също е уместен, но трябва да се ограничите до един намек (или подсмихване при подаряване или намигане в посланието, което пишете, не може и двете), иначе започвате да изглеждате подозрително… и понякога неприятно лукаво. На последно място, трябва да сте подготвени подаръкът ви да бъде прочетен много месеци, след като според вас е бил актуален за дадения човек или дори никога да не бъде докоснат. И вие не трябва да изразявате разочарованието си, нито пък да се обиждате за това. Това не е ваша работа, нито пък ваше решение. Отговорността ви свършва с момента на подаряване.

Само едно малко допълнение към това как подбирам подаръците си – ако случайно познавам автора и знам, че книгата е хубава, тогава предпочитам да си купя от неговите книги и да помоля за лично послание към получателя. Много е шик и винаги е приятно да получиш такова! Другото, което правя, е, че когато много ми хареса някоя книга от библиотеката (или от пиратските сайтове – да, за свой и чужд ужас понякога чета книги от пиратски сайтове… знам, че не е правилно…), тогава винаги си купувам и подарявам някому книгата. Това е моят малък реванш, че съм прочел произведението безплатно. (Само да уточня, не съм подарил всяка книга, която съм прочел безплатно, но от някои от най-добрите съм изкупил по пет, а в единични случаи – дори по десетина бройки – все за подаръци).

И накрая искам да отбележа, че книгата не е материален подарък, поне за мен. Това, което се намира между кориците, може в някои случаи да бъде истиско съкровище и многократно да надхвърли цената на материалното книжно тяло. Никога не знаем коя дума ще се окаже сламката, която кара камилата да се срине или камъчето, което преобръща колата. Понякога и една дума, казана на точния момент, на точното място, може да ни помогне, да ни спаси от другите или от самите нас, също и да ни посочи посоката, ако сме загубили пътя си. А нима майсторството с думите не е именно в това, да създадеш подходящия момент, за да бъде чута правилната дума?

Във всеки случай благодаря за хубавото и смислено предизвикателство на Иво Димитров и неговия блог!

А на всички останали пожелавам усмихнат ден или разгледайте някои от другите статии, между които има няколко за книги, като например миналата – за “Изкуството да бъдеш егоист” на Йозеф Киршнер или пък прегледа на романа “Рай”!

Иво Топалов, Блогът, който усмихва хората, Ivo Topalov

С брадавици и всичко…

topalov one comments


Трябва да призная, че доскоро знаех твърде малко за Оливър Кромуел. Може би е пропуск. А може би, ако знаех отдавна историята му, никога нямаше да се вдъхновя да я пусна в „Блога, който усмихва хората”, както се е случвало и се случва с много други впечатлили ме преди време факти и събития. Когато знаем нещо, твърде често за нас то е загубило блясъка си и предполагаме (несъвсем съзнателно), че другите също го знаят. В този смисъл историята на Оливър Кромуел беше нова за мен и затова ме вдъхнови толкова много.

Бях чувал за него. Даже сме учили за него в университета. но не помнех много. И така, един ден си пътувах в колата и се образовах в любимия ми „Автомобилен университет” (докато шофирам слушам лекции и речи, вместо музика и по този начин получавам чувството, че времето прекарано в задръстването не е изгубено. Нещо повече, започнах да се радвам на задръстванията, когато попадна на особено интересен лектор или история). Пътувайки слушах реч на един говорител пред Американската асоциация по човешки ресурси. Самата лекция не беше особено интересна, а самият човек нямаше завидни ораторски умения, но нещо ме караше да продължавам да слушам. На няколко пъти пръстът ми тръгваше да смени на следващата лекция, но се спирах и все пак го изслушах.

След дълго чакане, почти в края на речта, се случи нещо интересно. Лекторът разказа за това как известен портретист (сър Питър Лели) рисувал Оливър Кромуел в залата на двореца. Това бил личният портретист на Чарлз I (лекторът не разказа защо точно той го е рисувал, което е интересна история само по себе си…). По това време било модно монарсите да бъдат рисувани като били скривани всичките им дефекти. Смятало се за важно как ще бъдат възприети изобразените от тези, които впоследствие ще гледат картините. Естествено, художникът се подчинил на модерното за епохата и разкрасил Кромуел, както смятал, че се очаквало от него. Една скоба тук, лордът имал огромна брадавица точно под долната устна, която художникът нарочно изпуснал и я изобразил като малко по-светло петно. Също така се радвал на огромен нос, който също бил значително намален. След като видял портрета си за първи път, Кромуел го въздъхнал, стиснал устни и се обърнал към художника с думите:

„Сър Лели, искам тази картина да ме представя истински. Рисувайте ме отново. Този път, с брадавици и всичко!”

На това място спрях записа. И трябва да призная, че се почувствах горд, понеже преди време бях върнал едни снимки, на които фотографът беше премахнал едно мастно образувание от челото ми. След това се замислих за това колко прекрасна метафора всъщност са тези думи. Колко е хубаво, когато не оставяме нищо скрито и представяме нещата в тяхната цялост. Разбира се, писал съм цяла друга статия за ползите от честността в „Автентичността на младия търсач” и темата е малко засегната и в „За маските и оптимизма”. Тогава много „търговци”, а и всякакви други хора, възроптаха и ми писаха коментари или осъждащи лични съобщения затова как не сме можели да живеем, ако сме изцяло открити, как не било възможно да се казва през цялото време истината или как истината била субективно преживяване и как тя не била универсална. Всякакви такива неща. Разбирам, че това са все съждения и мнения, подбудени предимно от страх. И сигурно някой ден ще напиша и статия за това, но това не ги прави верни. Истината е като бременността – или е там или не. Няма средно положение.

Винаги, когато се сетя за това, се сещам и за първия закон на личностното развитие на Г. И. Гурджиев: „Към себе си бъди истински и честен.” Ако се залъгваме (оптимистично или песимистично), няма никакъв начин да се променим или да се придвижим към целта си. Ако залъгваме другите, тогава получаваме единствено лоялността им към това, което те си мислят, че сме ние (изграден от нас фалшив образ), а не към истинските нас. (И след това се чудим защо не са ни верни и ни предават след като сме представяли толкова убедително образа, в който сме искали да вярват…).

Стига с това отклонение. След това, при първа възможност, седнах да прочета за Оливър Кромуел. За мен беше голяма изненада, като се оказа, че той е имал изключително интересен живот. Сигурен съм, че мнозинството от вас знаят, но само в няколко думи:

Той е живял от 1599 г. до 1658 г., бил е земеделец, който се е оженил за заможна дама. Първите 40 години от живота му минават без никакви особени случки (пример, че колкото и да са големи мечтите ти, винаги можеш да направиш първата стъпка). След това става капитан в армията, предводител на 60 членен отряд, известен като „Желязната кавалерия”. В армията този човек стремително израства и придобива все повече и повече влияние. Самият той е пуритан и противник на установения ред. Стига до там, че предизвиква монархията и крал Чарлз I. След стълкновенията кралят е екзекутиран, а Оливър Кромуел провъзгласен за Лорд-протектор на Англия, с абсолютна власт, близка до тази на монарсите. На два пъти се опитва да изгради република и да състави парламент, но до края на живота му в страната е на власт форма на военна диктатура. Монархията е възстановена две години след смъртта му, а за назидание, като изменник на държавата, тялото му е извадено от гробницата в Уестминистърското абатство, разчленено, а главата му побита на кол пред сградата, където бил осъден Чарлз I.

За тези, които им е станала интересна историята, повече информация има в безценната Уикипедия.

Само ще добавя като интересен факт, че монархията е възстановена от парламента, създаден от Кромуел в един последен опит да се преобразува държавата в република.

В заключение, трябва да призная, че след като се зарових дълбоко, въпреки 160-те пълни автобиографии, написани за Оливър Кромуел, никъде няма запазени доказателства, че той наистина е казал тези думи. Първите сведения се появяват едва 100 години след смъртта му, пресъздадени от дневниците на един офицер, който е бил в залата по време на рисуването на портрета, но достоверността им остава непотвърдена. Все пак портретът на Кромуел драстично се различава от тези на Чарлз I и от следващия го, възстановен ан престола, Чарлз II, въпреки че и трите са рисувани от един и същи художник, сър Питър Лели. А това не отнема от вдъхновението на историята, за да бъде публикувана тук, както всички други вдъхновяващи статии и есета, които могат да бъдат намерени в раздел „Статии”.

Вдъхновен, истински и усмихнат ден!

Иво Топалов, Блогът, който усмихва хората, Ivo Topalov

Правилата на терминатора

topalov No Comments

„Няма как да изкачиш стълбата на успеха, ако държиш ръцете в джобовете си”

– Арнолд Шварценегер
 

Тази година (2014), или поне малкото време, което е останало от нея е изключително специална по много причини. Но една от най-важните за мен
е, че се навършват 30 години от създаването на Терминатор. Филм, с който съм
израстнал и който е имал изключителен ефект върху младостта ми и игрите, които
играехме тогава.

Чудех се как мога да отбележа и отпразнувам това знаменателно за мен събитие и се сетих, че преди време попаднах на едно кратко видео в YouTube, където Арнолд Шварценегер, току що награден със званието Доктор Хонорис Кауза от Южнокалифорнийския университет говореше – изнасяше реч по случай
завършването на студентите на 15. 05.2009 г.. По-късно се разтърсих и намерих, че това, което бях открил, е най-добрата част от речта му, изрязана. Той няма нужда от представяне. Освен „Терминатор”-ът, той е един от най-успешните холивудски актьори, с повече от една незабравими роли, спортна икона с множество титли от многобройни състезания по културизъм, той е също политик и 38-мият губернатор на щата Калифорния (първия чужденец избран на такава длъжност).

Ето и съкратената версия на думите му по-долу:

1. Вярвай
в себе си!

Много млади хора получават толкова много съвети от своите
учители и родители, както и от всякакви други източници. Но това, което е важно за тях е да се задълбаят в себе си, да се обърнат навътре и да се запитат „Кой искам да бъда?”. Не „какво”, а „кой”. Сами открийте това, което ви прави щастливи, без значение колко налудничаво може да се стори на околните.

2. Наруши
някои правила!

Нарушавай правилата. Не законите, а правилата. Не е възможно
да си мощен като ракета, нито да си наистина оригинален, ако си твърде възпитан и не желаеш да нарушаваш правилата. Трябва да мислиш нестандартно. В това вярвам аз. В крайна сметка какъв е смисълът да сме на тази земя, ако всичко което желаем се свежда до това да се харесваме на всички и да избягваме неприятностите.

3. Не
се страхувай да се провалиш!

Във всичко, което съм правил, винаги съм бил готов да приема
неуспеха. Не можеш винаги да печелиш, но не трябва да се страхуваш да вземаш решения. Не бива да си парализиран от страха от провал или никога няма да се избуташ напред по пътя. Продължаваш да се заставяш да вървиш напред, защото вярваш в себе си и мечтата си и знаеш, че правиш правилното нещо и тогава успехът неминуемо идва. Затова не се страхувайте да се провалите.
 4. Избягвай постоянно казващите „Не”!
Колко пъти сте чували „не прaви това”, „не прави онова” и
„никога не е било правено така преди”? Обожавам, когато някой ми каже, че никой не е правил така преди, защото това означава, че ако аз направя нещо, то ще бъда първи. Затова, слушайте внимателно когато хората казват, че нещо не може да се направи. Никога не слушам, когато някой ми каже „Не можеш!”. Винаги слушам себе си и си казвам „Аз мога!”

5. Работи
здраво!

Не искате да познаете неуспеха, само защото не сте вложили
достатъчно усилия. Мохамед Али, един от великите мои герои от 70-те отговаряше на въпроса „Колко коремни преси правиш?”. Отговорът му беше: „Не си броя коремните преси. Започвам да броя едва, когато се появи болката, защото тогава наистина имат значение.” Така се става шампион. Без болка, няма победа. Но докато вие купонясвате и се забавлявате, някой някъде по това време работи здраво. Някой поумнява и някой побеждава. Само това запомнете. Сега, ако искате да просто да преминете през живота си, тогава не обръщайте внимание на което и да е от тези правила. Но ако искате да побеждавате, няма пряк път, освен здравият и усилен труд. Запомнете, че не можете да се изкачите по стълбата на
успеха, ако държите ръцете в джобовете си.

6. Върни
нещо обратно!

Какъвто и път да изберете в живота си, винаги намирайте
време, за да дадете нещо обратно, нещо от полза за обществото, нещо от полза за щата или страната си.”
Този човек винаги ми е допадал, още като го гледах в
екшъните, когато бях много малък. Вдъхновявал ме е също толкова, колкото и
Силвестър Сталоун със своята история на живота и успеха си. Ще се радвам скоро
да имам и време, и възможност да прочета автобиографията му, която е издадена набългарски, за да видя дали е спазвал собствените си правила. Междувременно, надявам
се горните да донесат вдъхновение на тези, които ги прочетат.
Усмихнат ден от мен!

 

Иво Топалов, Блогът, който усмихва хората, Ivo Topalov

Автентичността на младия търсач

topalov No Comments

„Вместо любов, пари и слава, ми дайте истината!”
– Хенри Дейвид Торо

 

И преди съм писал на тази тема в статията си „Приказка за истината”. В нея става дума за един мъдър човек, който сразил враговете си с
един замах и останал вечно млад. Но това беше написано отдавна. Тогава оставих
приказката без тълкуване, понеже смятах, че така е по-добре. Все още мисля
така.
Наскоро обаче, присъствах на лъжа, която сериозно ме
разбунтува, а след това ме наведе на сериозни размисли. Няма значение каква е лъжата и къде се е случила, защото е важно другото. А именно, естеството на действията на даден човек. Той излъга, за да си спести евентуални бъдещи проблеми, както и обясненията, които щеше да му се наложи да дава. Няма значение и самоличността на този човек. За негово оправдание мога само да кажа, че момчето е едва на двадесет години. Наскоро четох един изследвания за лъжата, които казваха, че колкото по-млад е човек, толкова по-вероятно е да излъже. Това последното не знам дали е съвсем вярно. Може би с възрастта се научаваме да се прикриваме по-добре, както ще потвърди всеки експерт по езика на тялото. А може би не се
научаваме никога.
Нека започнем с нещо по-основно. Каква точно е стойността на
истината? Още от малки ни възпитават, че е лошо да се лъже, че трябва да сме честни един към друг и ни пълнят главите с различни поговорки и поучения. Понякога им вярваме, понякога не. А когато пораснем, научаваме, че не всички са честни и понякога може да ни заболи, ако ни отвърнат с лъжа. (В България е различно. Тук това се нарича тарикатлък и всеки се опитва да го придобие, защото вярва, че така се оцелява.) За съжаление, никой не ни казва защо трябва да сме честни и защо трябва да
казваме истината.
Истината има много положителни качества, но две са най-важни за мен. Първо, истината пести време. Независимо дали говорим за връзка, за интервю за работа или излизане с приятели, всички сме се озовавали в ситуации, когато ни се иска да кажем „не”, но това ни е много трудно, дори понякога не
успяваме да го направим. А всъщност, точно в такъв момент истината ще спести много време на човека, който трябва да я чуе и изключително много енергия на човека, който трябва да я каже. Когато чуя отрицателен отговор за нещо, аз съм изключително благодарен, понеже мои значителни бъдещи усилия да получа положителен отговор са били пожалени и спестени от човека, който ми дава директен отказ. От друга страна, винаги гледам да съм директен, когато давам отговор. Истината се помни лесно. Ако винаги я казваме, не се налага да натоварваме толкова много паметта си, за да помним какво точно и на кого сме казали. Освен това, истината винаги се отплаща в дългосрочен план при общуването ни с другите хора.
Толкова за стойността на истината в ежедневния живот. Какво се случва обаче, ако искаме да работим върху себе си? Ако искаме да се занимаваме с развитие на личността си и да развиваме собствените си качества? Тогава нещата стават малко по-сложни.
Тук отново има два аспекта. От една страна искренноста ни към другите, а от друга: откровеността към самите себе си.
Да бъдем искрени към другите е нещо, което се научава много трудно. Пред нас стоят всякакви препятствия. Навиците от детството, когато сме лъгали по повод и без повод. Страховете ни. А те са толкова много. Страхът от отхвърляне, от отчуждение, от новото и от излизането от зоната на комфорта. И множество други. Но ако искаме да се развиваме, трябва да започнем да казваме истината на хората. Естествено, задължително с много съчувствие и любов към тях. И тогава се случва някаква магия. Колкото по-често го правим, толкова по-лесно става. И чувството е все по-приятно, понеже знаем, че сме на чисто с всички. С приятели, с работодател, с кредитираща банка или партньор. А освен това има чувство за лекота. После ще спомена откъде идва то.
Какво обаче точно означава да бъдем автентични. Това не означава просто да не изричаме лъжа. Твърде често се случва, да притихнем в очакване и да се надяваме да не ни задат някой конкретен въпрос или просто да ни се размине. Но това не е автентичност. За да бъдем автенични, трябва умишлено и с желание да хвърляме светлина върху неясните въпроси. Да даваме обяснение, дори когато то не е поискано, и думите ни да бъдат смислени и разбираеми, а не да объркват другите. Да не оставяме възможност събеседникът ни да се заблуди, ако разполагаме с информация, която може да осветли като прожектор проблем или ситуация, които го засягат, без да изчакваме да ни бъде зададен конкретен въпрос. Само това поведение може да бъде бъде наречено истинно и откровено.
Да бъдем искрени към самите себе си е още по-трудно и още по-важно. По пътя на израстването, единственият ключ и спътник, който имаме, е истината. Да гледаме на нещата от ъгъла на това, каква е реалността, а не от
страна на нашите очаквания за нея, желания, привързаности или дори мечти. Да отворим очи за истината. Да спрем да се самозалъгваме и да погледнем фактите в очите. Само признавайки реалността, придобиваме сила и, понякога (само понякога), право да я променяме. А за това дори не се налага да правим някакво по-специално усилие. В момента на нашето осъзнаване става истинската и трайна промяна в живота ни. Тогава получаваме възможността да направим по-различен от досегашния ни избор. Тогава настоящето се променя, а различното настояще води
до съвсем ново бъдеще.
И тук идва и най-важният въпрос, който е препъвал търсачите
по пътя им от векове и ще продължава да го прави сигурно хилядолетия. Защо да бъда честен, след като всички останали послъгват? Защо да избера истината, когато всички носят маски? Защо да съм автентичен и да постигам целите си с откровеност, когато останалите търсят преки пътеки и всячески се опитват да ме прекарат?
Тези въпроси са породени от вярването, че в света няма достатъчно за всички, че всички се борим за определено количество ресурс и трябва да победим някой непременно. Може и да е така, но според мен, това е само едно вярване.
Освен това, и на мен същите въпроси са ми идвали в главата нееднократно.
Всъщност не само в главата. Случвало се е хора да ме помислят за луд, когато
казвам истината или се признавам за „виновен”, когато съм имал и най-малката възможност да избегна „наказанието”. Много пъти съм се чудил какъв е смисълът и дали някога ще има справедливост. Истината е, че света не е справедлив. Никой не ни е обещавал да бъде такъв. Това е реалността и трябва да я приемем. Единствено тогава можем да направим различен избор. Освен това, когато накрая теглим чертата, ще можем да кажем, че сме успели честно, че, въпрекi изкушенията, сме устояли и не съм получили нищо за сметка на нечие нещастие. Когато теглим чертата, ще знаем, че всичко, което имаме, е наше и успехът е личен. А това изобщо не е малко. И, най-вече, сърцето ни ще се запази живо. Ще можем да погледнем собствения си образ в огледалото право в очите. Ще уважаваме самите себе си. А този, който се уважава, не го е страх от нищо. Този, който не се страхува, е свободен. А нима великият учител не беше казал: „Истината ще ви направи свободни.”
Истината си е истина, дори никой да не вярва в нея.
Лъжата си е лъжа, дори всички да й повярват.

 

Можете да прочетете „Приказка за истината” тук, за още по
темата. Ако се интересувате от личностно развитие можете да прочетете популярната статия от миналия месец “За маските и оптимизма” или някой от следните материали: “За компанията на другите или мирът със себе си”, “За страданието” и “Духът, личната сила и историите на един учител по литература”.
Също могат да са ви интересни знаменитото интервю с д-р Менис Юсри в две части: “Депресията изобщо не съществува”  и “Всеки може да бъде милионер”.

Иво Топалов, Блогът, който усмихва хората, Ivo Topalov

Честит световен ден на усмивката! :)

topalov No Comments

Сертификат: “Ти беше усмихнат!”

Днес, малко изненадващо за мен, повечето интернет медии са заляти от публикации за “Световния ден на усмивката”, вместо обикновеното си, понякога не дотам позитивно, съдържание.

Трябва да си призная, че до преди малко изобщо не знаех, че има такъв, но се зарадвах изключително много когато научих.

Та това означава, че “Блогът, който усмихва хората” си има собствен празник!

Да ни е честит празника, приятели! Пожелавам безброй поводи за усмивки, щастие и веселби! Благодаря ви за подкрепата, която оказвате, вече няколко години, като четете, харесвате и споделяте статиите на “Блогът, който усмихва хората”.

Естествено, природата ми е такава, че не вярвам на всичко, което чета и не можах да повярвам, докато не проверих информацията по случая. Ето на какво попаднах:

Тази година надсловът на празника е “Направи добро дело. Помогни на някой човек да се усмихне!”. Картинката, с която започва статията, всъщност е сертификат, който се разпространява между приятели в цялата мрежа, предимно по мейл. Той завършва с думите: “Ти беше усмихнат от” и подпис на човека, който го е изпратил. Хората, които го разпространяват получават титлата “Посланник на усмивката”.

Празникът се провежда по инициатива на Харви Бол, от 1999 г. насам. Всяка година, първият петък на месец октомври е Световен ден на усмивката. Същият е измислил и дизайна на толкова добре познатото ни жълто личице, което е донесло усмивки на милиарди хора по целия свят! Мога само да си пожелая статиите и материалите в този блог да донесат толкова много усмивки. Или поне малко надежда за някой.

Източници:

Официален сайт на мероприятието, от една страна

и разбира се: Уикипедия :)

Ти беше усмихнат от: Блогът, който усмихва хората! Предай усмивката нататък, днес усмихни някой, като направиш нещо добро за него!

 

 Иво Топалов, 4.10.2013 г.

Блогът, който усмихва хората, Иво Топалов, Ivo Topalov

Писмо до дъщеря ми – мъдростта на стария шут

topalov No Comments

Блогът, който усмихва хората, Иво Топалов, Ivo TopalovИма много причини, поради които обожавам Чарли Чаплин. Може би заради смеха, който помня от детството, когато го гледах да се храни с обувки или да се забавлява с надуваем глобус. Може би заради мъдростта, която е оставил след себе си в статии, интервюта и записи, и която открих, чак когато пораснах. Може би заради мистерията, в която е обвит. Досега никой не знае кой е, как се е казвал преди да стане Чарли Чаплин. Дори британските разузнавателни агенти не са могли да открият истината за него. Според тях няма никакви доказателства, че този човек е съществувал (за информация вж.: http://phenomenonsofhistory.com/site/?p=12023).

Без горното да има значение, напоследък не спирам да попадам на един и същи текст отново и отново. За първи път попаднах преди няколко години, случайно от един форум. А напоследък имам чувството, че през месец някой ме подсеща за това или аз се присещам да го споделя с някой, който има нужда от него. Става въпрос за едно писмо, за което казват, че Чарли Чаплин е написал на дъщеря си, а някой е превел и го е пуснал в един много интересен блог. Аз самия не бих могъл да говоря толкова хубаво, колкото Чаплин, но бих искал един ден да се науча. Може би, ако горя страстно в нещо, бих могъл да имам малко от неговия пламък в думите.

Другото, което ме впечатли, бяха преводът и редакцията. Не знам кой ги е правил, но искам да изкажа благодарност за насладата, която ми достави. Аз самият съм правил доста преводи и смея да кажа, че съм много добър, но ще видите, че тук отново става въпрос за голям майсторлък. Много хора вече са чели този текст на мястото, където според мен е поместен оригинално – в блога Човешки безграничности, но бих искал да стигне до максимален брой читатели. Според мен ще бъде интересно четиво за всички татковци и всички дъщери. И за всички, които искат да усетят малко човещина и мъдрост. Именно затова го помествам и тук.

Ако го четете за пръв път искрено ви завиждам на удоволствието, което ще изпитате от мъдрите думи на великия Чарли. Сега спирам да ви занимавам и ви оставям смирено в ръцете на майстора:

Мое момиче,

Сега е нощ. Една коледна нощ. Всички невъоръжени войни в моята малка крепост заспаха. Не са будни нито брат ти, нито сестра ти. Дори майка ти вече спи. Едва не събудих заспалите птички, докато стигна до тази полусветла стая.

Толкова съм далеч от теб! Но нека ослепея, ако макар и за миг твоят портрет е изчезвал от очите ми. Той е тук – на масата, тук – до моето сърце. Но къде си ти? Там – в приказния Париж, танцуваш на величествената театрална сцена на Шан з`Елизе. Знам това, а сякаш в тихата нощ чувам стъпките ти, виждам очите ти да блестят като звезди в зимната тъмнина. Чух, че твоята роля в този празничен и светъл спектакъл е ролята на персийска красавица, пленена от хан Татар. Бъди красавица и танцувай. Бъди звезда и сияй. Но ако възторзите и благодарността на публиката те опиянят, ако ароматът на цветята, изпратени за теб, те замае, ти седни в един ъгъл, прочети писмото ми и се вслушай в гласа на своя баща.

Аз съм твоят баща, Жералдин!

Аз съм Чарли, Чарли Чаплин!

Знаеш ли колко нощи съм седял до твоето легло, за да ти разказвам приказки, когато ти беше малка – за Спящата красавица, за будния дракон в полето… А когато сънят идваше в старческите ми очи, аз му се надсмивах и казвах: „Върви си! Аз спя с мечтите на своята дъщеря!” Виждах тези мечти, Жералдин, виждах бъдещето ти, днешния ти ден! Виждах едно момиче да играе на сцената, една фея да танцува по небето. Чувах публиката да казва: „Виждате ли това момиче? То е дъщерята на стария шут. Помните ли как се казва – Чарли?”

Да! Аз съм Чарли! Аз съм старият шут!

Днес е твой ден. Танцувай! Аз танцувах в широк и окъсан панталон, а ти в копринена рокля на принцеса. Тези танци и шумът на аплодисментите ще те издигнат понякога в небесата.

Иди! Иди и там! Но се връщай на земята! И гледай живота на хората, живота на ония улични танцьорки в крайните квартали, които играят гладни и треперят от студ и беднотия. Аз бях като тях, Жералдин! В ония нощи, в ония приказни нощи, в които заспиваше с моите приказки, аз оставах буден. Гледах твоето лице, усещах ударите на сърцето ти и се питах: „Чарли! Нима това котенце ще те познае някога?” Ти не ме познаваш, Жералдин… Колкото и приказки да съм ти разказвал в ония далечни нощи, своята приказка аз никога не съм ти разказвал… А тя също е интересна… Приказка за един гладен шут, който танцуваше и пееше в бедните квартали на Лондон, а после… събираше милостиня… Това е моята приказка!

Аз съм вкусил глада, зная какво значи да бъдеш без покрив! Нещо повече, аз съм изпитал унизителната болка на скитника шут, в чиито гърди бушува цял океан от гордост, а трябваше подхвърляните монети да го пресушават. Но въпреки всичко аз съм жив, а за живите обикновено малко се говори.

По-добре да говорим за теб!

След твоето име, Жералдин, е моето – Чаплин. С него повече от четиридесет години съм разсмивал хората на земята. Но аз съм плакал повече, отколкото те са се смели, Жералдин! В света, в който ти живееш, не съществуват само танци и музика!

В полунощ, когато излизаш от големия салон ти забрави богатите почитатели, но не забравяй да попиташ шофьора на таксито, който те отвежда у дома, за неговата жена… И ако е бременна, ако няма пари да купи дрешка на детето, ти сложи пари в ръката му. Казал съм в банката да изплащат тези твои разходи. Но за другите – ти трябва да изпращаш точната сметка! От време на време с метрото или с автобус разглеждай града, разхождай се. Гледай хората! И най-малкото по един път на ден казвай: „И аз съм една от тях!” Да! Ти си една от тях, моето момиче. Нещо повече! Изкуството, преди да даде на човека крила, за да излети във висините, обикновено му счупва краката. И когато дойде момент, в който ти почувстваш себе си над публиката, веднага напусни сцената! Иди с първото такси в околностите на Париж. Аз много добре ги познавам!… Там ще видиш много танцьорки като теб – даже по-красиви от теб, и по-горди от теб. От ослепителния блясък на прожекторите на твоя театър няма и следа! За тях прожектор е луната. Погледни, добре погледни! Не танцуват ли по-добре от теб? Признай си, моето момиче! Винаги има някой, който танцува по-добре! И знай – в семейството на Чарли никой не е бил толкова груб, за да може да ругае един файтонджия или да подиграе просяка, седнал край Сена…

Аз ще умра, но ти ще живееш… Искам ти никога да не живееш в бедност! Заедно с това писмо ти изпращам и един бял чек. Колкото искаш пиши на него. Но когато харчиш два франка, не забравяй да си кажеш, че третата монета не е твоя. Тя трябва да принадлежи на непознатия мъж, който се нуждае от един франк. А него ти лесно можеш да намериш. Поискаш ли да видиш тези непознати бедняци, ти можеш навсякъде да ги откриеш. Ако говоря с теб за пари, правя това, защото познавам измамната сила на тези дяволи… Знаеш ли, дълго време съм прекарал в цирка. И винаги съм се безпокоял за въжеиграчите. Но трябва да ти кажа една истина, мое момиче – хората падат по-лесно от твърдата земя, отколкото играчите от нестабилното въже. Може би някоя вечер блясъкът на най-скъпия диамант ще те измами. В същата тази вечер този диамант ще бъде твоето нестабилно въже и падането ти е сигурно. Може би един ден красивото лице на някой принц ще те измами. В същия ден ти ще бъдеш неопитен въжеиграч, а неопитните въжеиграчи винаги падат… Не продавай сърцето си за злато и накити. Защото най-големият диамант е Слънцето. За щастие той блести на лицето на всеки човек!

И когато някой ден се влюбиш в някой мъж, ти бъди цялата с него. На майка ти съм казал да ти пише за това. Тя по-добре познава любовта от мен, на нея по й приляга да ти говори за това…

Твоята работа е много трудна. Аз знам това. Тялото ти е покрито само с парче коприна. Заради изкуството може и гол да се появиш на сцената, но да се върнеш от там по-облечен и по-чист…

Но нищо друго и никой друг на този свят не заслужава да вижда даже и ноктите на краката на едно момиче. Голотата е болест на нашето време.

Аз съм стар и може би думите ми звучат смешно. Но според мен, твоето голо тяло трябва да принадлежи на този, който обича голата ти душа. Не е страшно, ако твоето убеждение за това е от преди десет години, от времето, което си отива. Не бой се – тези десет години няма да те състарят. Но както и да е, искам ти да бъдеш последният човек, който става поданик на острова на голите!…

Знам, че синове и бащи винаги са бивали във вечен двубой. С мене, с моите мисли воювай, мое момиче. Аз не обичам покорните деца. И преди да капнат сълзите от очите ми върху това писмо, искам да вярвам – тази вечер е Коледа, вечер на чудеса. Искам да стане чудо – ти наистина да си разбрала всичко, което искам да ти кажа.

Чарли е вече остарял, Жералдин! Рано или късно, вместо с бяла коприна за сцената, ти ще трябва да се облечеш в черно, за да дойдеш на моя гроб. Сега не искам да те безпокоя. Само от време на време се поглеждай в огледалото, там ще ме видиш. Кръвта ми тече в твоите вени. Искам даже тогава, когато в моите вени кръвта пресъхне, да не забравяш баща си – Чарли. Аз не бях ангел, но доколкото можах, се стремях да бъда човек. Опитай и ти.

Целувам те: Чарли

Източник: Човешки безграничности – http://lava.blog.bg/izkustvo/2007/04/23/pismo-na-charli-chaplin-do-dyshteria-mu-jeraldin.63267

Блогът, който усмихва хората, Иво Топалов, Ivo Topalov

За компанията на другите и мирът със себе си

topalov No Comments

Блогът, който усмихва хората, Иво Топалов, Ivo TopalovНаскоро си говорихме с една приятелка за един период от живота ми, когато бях голям почитател на книгите на Карлос Кастанеда и учението на дон Хуан. Все още ги харесвам, просто не ги чета така жадно и страстно както преди. Някои сигурно са запознати с тяхното съдържание, но за другите бих искал да уточня, че става въпрос за учение, което ни учи как да живеем. Не е религия, а е остатък от шаманизма, т.е. преди религията. Учението се нарича Пътят на война. Войнът според дон Карлос трябва да е безупречен. Безупречен в действията си, безупречен в мислите си. Трудно е да се предаде цялото учение с две думи, но да си безупречен означава действията ти да идват от един много дълбок център вътре в теб, а не от повърхностния ум. Когато действието идва от спокойствието и е осъзнато, тогава е правилно. Войнът също така не оставя след себе си недовършени дела. Ако приключим връзка с определен човек, то трябва да е финално и окончателно, продиктувано от доброта и любов към другото човешко същество. Дори в едната от книгите дон Хуан кара младият тогава Карлос да издири своя приятелка от младините, в която е бил влюбен и е оставил нещата недовършени. След като я издири, ученикът има задачата да й даде подарък на стойност всички пари, които притежава в момента.

Направо усещам начеващи бунтуве, докато пиша това. Моля обаче за още малко внимание. Представете си силата, която идва от едно такова ограмно освобождаване. Има човек, пред който се чувстваме задължени последните няколко години, заради цялата любов, с която ни е дарил, а ние не сме могли да отговорим. В момента, в който пуснем този багаж и му позволим да си отиде, умът ни полита към висините на свободата. И какъв по-добър начин да направим това, от ритуалното приношение на толкова много скъп ресурс. Хората се обвързват най-много с парите си, защото те са символ, а и начин за удобно складиране на ресурс. Един подарък е ценен само и единствено тогава, когато е скъп за този, който го подарява. Иначе подаръкът няма никакъв смисъл.

Досега не съм успял да събера смелост да направя това. Поне засега. Намерих сили в себе си само да издиря някои от тях, с които изгубих връзка по пътя и да им благодаря за времето, любовта и споделените мечти. Но някой ден…

Направих обаче друго. За успокояване на желанията на Егото или по-скоро за ограничаване на влиянието на повърхностния ум дон Хуан изпраща вече не толкова младият Карлос на самоволно заточение. Кара го да си вземе дълъг отпуск, да замине за някое малко градче, където никой не го познава и да открие най-долнопробния хотел, който е способен. Колкото по-мизерен, толкова по-добре. Задачата беше умопомрачаваща. Ученикът трябваше да остане сам в изолация, докато не загуби желанието да бъде с други хора. Да остане сам, докато излезе от повърхностния ум и загуби желание за одобрение, загуби желание да прави впечатление или дори да разказва своите невероятно интересни истории.

Реших, че това упражнение е точно за мен. Точно в този момент баба ми беше заминала в чужбина и апартаментът й стоеше празен. Не само това, но когато оставиш апартамент в големия град празен, като всяко празно място във вселената, то има навика да се пълни. Градските апартаменти се пълнят с хлебарки. Тук трябва да спомена, че аз имам невероятен страх от хлебарки. Когато бях малък, живеехме с родителите ми в един апартамент, където имаше няколко популации от тях. Имаше кафява колония с по-дребни индивиди, имаше и черна колония с по-малко, но по-едри индивиди. Бяха изключително много. Толкова много, че присъстваха всеки ден активно в живота ни. Примерно, ако един ден решиш да отвориш бурканче с мед и то не бъде изядено, много беше вероятно на следващия ден в него да плува умряла хлебарка. Пълзяха в хладилника, по шкафовете, дори по балкона и в спалните. От тогава страхът ми граничи с фобия, примесена с чувство на погнуса. Затова апартаментът на баба ми изглеждаше точно за целта. Щях да загубя желанието си да бъда сред хора и щях да се срещна с един от най големите си страхове – хлебарките. Преместих се там и сведох контактите до минимум. Контактувах през целия период само с хората, които се чудеха дали няма да умра. Това бяха кратки контакти по телефона с родителите ми, в които потвърждавах, че съм още жив и че нямам намерение да се самоубивам. Също и редки контакти с хора със сходни търсения, с които обменяхме опит, без да се обвързваме много, много.

Забравих да спомена, че по това време имах и навика да си попийвам малко повече от здравословното. Да кажем, че пиех всяка вечер, независимо дали съм с компания или не. И отричах, че имам проблем.

В края на първият месец, след като останах сам, спрях да пия, но започнах да се пристрастявам към интернет. Контактувах с хора предимно виртуално и си казвах, че не нарушавам правилата. Дори залюбих едно момиче, с което се увличахме в дълги разговори вечерно време, в които си споделяхме и се успокоявахме взаимно. След месец обаче признах пред себе си, че това, което правя не е правилно. Прекратих и висенето в интернет. Все още имах спестени пари, затова реших да продължа периода на усамотение. Междувременно, постепенно отвоювах от хлебарките различни части от апартамента. Стая по стая. Първо банята, после спалнята, после холът и така нататък. Всеки ден различна отрова. Миене на приборите за хранене преди всяко ядене и цялата храна опакована. В началото се завивах така, че да бъда непристъпен, защото се притеснявах да не ме полазят докато спя. Постепенно се успокоих. Когато всеки ден метеш трупове на хлебарки в един момент започваш да ги приемаш. Спрях да се завивам и постепенно спря да ми пука. Чудо! В момента, в който спря да ми пука, хлебарките постепенно изчезнаха. Имам чувството, че заедно с хлебарките си отиде постепенно и желанието ми да съм сред хора. Започнах да правя гимнастика. Спрях да ям месо. Заради комбинацията от активните упражнения, заедно с липсата на алкохол, свалих 15 кг. От тялото ми излязоха отдавна натрупани отрови. После започнах да качвам отново, но вече изглеждах по съвсем различен начин. Нямаше подпухналост, нямаше и нездрав вид. Започнах да се харесвам! На шестия месец баба ми се прибра. Апартаментът й беше в прекрасно състояние и поддържан, без хлебарки и когато си събрах багажа ми каза: Изглеждаш много добре!

Сега вече гледам по съвсем различен начин. Все още понякога се срещам с хора, които ми се обиждат, когато не им се обаждам. Хора, които ме обвиняват, че не мога да живея, понеже предпочитам понякога да съм сам, вместо да търся компания. Тълкуват го твърде лично. А аз просто ги наблюдавам, както наблюдавам всичко, което се проявява в живота ми. Приветствам ги, когато идват и им пожелавам на добър път, когато си тръгват. От цялото си сърце. И наистина ги обичам. Просто пътят на всеки е различен и много, много интересен. Дано имаме възможност да се срещнем, дори за кратко. Или ако вече сме се срещали, дано имаме възможност да го направим още веднъж. От мен искам да ти пожелая: На добър път приятелю и дано откриеш мир за себе си!

Иво Топалов, 16.08.2012 г.

Блогът, който усмихва хората, Иво Топалов

Великденски (Пост)-ижения

topalov No Comments

Блогът, който усмихва хората, Иво Топалов

Много отдавна не бях писал в Блогът, който усмихва хората. Предполагам, че не съм имал нужда да усмихвам никого, или пък съм вярвал, че хората са могли да се усмихват и без мен. В крайна сметка, всички ние сме генетично програмирани да сме щастливи и сами да сме си авторитет. Нещо повече, програмирани сме генетично да сме герои, да правим саможертва за другия, да живеем достойно и с чест. Програмирани сме да бъдем съвършени, но забравяме за това, когато се отдадем на поредното увлечение. Но затова ще говорим някой друг път. Да се върна на темата. Всъщност истината е, че бях толкова зает, че нямаше да мога да усмихна никого дори и да пожелая.

Но ето ме тук, седнал зад клавиатурата за пореден път, както правех като малък за училищния вестник и както скоро ми напомни един приятел. Там бях и редактор, и репортер, и печатар, и чистач, след като другите си тръгнат, защото имахме условие да оставяме класните стаи в нормален вид за училищните занятия на следващия ден. Знам, че не е Нова година, но тазгодишният Великден има смисъл на нова година за мен. Всъщност сега трябва да празнуваме много повече, защото идва пролетта и всичко се ражда отново. Като листата. Като Феникс. Като мен.

Звучи много драматично, но нямам нищо такова предвид, просто се опитах за пръв път през живота си да направя Великия пост тази година (това е седемседмично постене, което, поне в началото, ми изглеждаше като детска игра, но в края не съвсем. Но за това след малко). Направих го и ме накара да се замисля за страшно много неща. Не ме разбирайте погрешно, не съм излишно религиозен. За мен преживяването на Бога е индивидуално и всеки сам си го преживява, може би по-добре в тихото, сам, отколкото по време на шумен и общ църковен ритуал. По-скоро ме накара да се замисля за всичко, което ми се случи през последната година. И си направих една малка равносметка за годината. През април… (няма по-подходящ момент от сегашния).

Няма да влизам в излишни подробности, само искам да скицирам най-общо.

През последната една година два пъти бях на ръба на фалита и два пъти се разминавах на косъм. Изградих фирма (отново), която дори започна да функционира. Излизал съм много пъти от България, но през последната година отидох до Италия на първото си пътуване, което не беше служебна командировка. Смених два пъти жилището си, като сега отново живея в дома, в който съм отраснал. През последната година открих, че мога да говоря пред публика въпреки огромният страх, който изпитвам, открих, че това ми доставя удоволствие, почти колкото на хората, които ме слушат. Говорих пред 800 човека. Също така разбрах, че гласът е най-доброто средство за комуникация, понеже е някак магически. Няма значение колко нови начина за комуникация ще открием, като смс-и, мейли и социални мрежи. Хората обичат да чуват човешкия глас. Спечелих много нови приятели и загубих няколко – по различни причини. Бях предаден от трима човека, като за единия бях вложил повече от година по изграждане на образа и репутацията, на които се радваше. Три пъти спирах да пуша и започвах отново два пъти. Два пъти се влюбих. Написах книга. Засадих дърво – ябълка, която ще изчакам да порастне. Пусках фенери с горещ въздух в мразовита нощ на плажа, които тръгнаха към звездите. Нахраних бездомно куче.

Бих казал, че беше една доста интересна година. Дори бих я нарекъл отлична. Със сигурност не получих това, за което мечтаех преди това, но получих много повече. Уроците, някои от тях научени трудно, други дошли много изненадващо. Много от тях едвам понесох. Но май уроците, който плащаме най-скъпо са най-ценни. Сега разбирате защо не ми е останало време да пиша и да обновявам Блогът, който усмихва хората. Трябваше да изживея пълноценно всичко това и да му се насладя, защото когато се случваше, всичко това беше настоящият момент за мен.

Нека да се върнем на Великите пости и Великден. Когато научих, че започват Великите пости, които са най-тежкото изпитание за вярващите, изпитах невероятно желание да постя. Никога досега не съм го правил и не го направих от религиозни подбуди, както посочих по-рано.

Нека да направя малко пояснение. По принцип не ям месо, но да не се докосвам до никакъв млечен продукт се оказа доста сериозно изпитание за ума и за душата ми. Най-много ме изненада Разпети петък. Тогава имаш право да пиеш единствено вода. Има много хора, които гладуват по няколко дена и аз познавам такива, които стигат до 21 дни глад. Предполагах, че това с което се захващам е доста по-лесно и трябва да призная, че в началото по-скоро го възприемах като игра. Като поредното упражнение да увелича силата на волята и издържливостта на тялото. Поредната възможност да освободя тялото си от ненужния багаж и да освежа силата на ума си.

Оказа се, че доста греша.

Не само, че се оказа много трудно, но по едно време сериозно се съмнявах дали ще изкарам докрай. Минах през виене на свят, слабост и световъртеж, както и болки в бъбреците. В същото време продължих да правя гимнастика, за да не губя тонус и да имам повече издържливост. Хем се чувствах слаб, хем имах сила да правя повече упражнения откогато и да било.

Не мога да кажа, че чаках нещо специално. В много книги съм чел, че когато хората постят, получават просветления, за които, между другото, също мисля, че са различни и индивидуални за всеки човек. Единственото, което получих като нова яснота, е това колко всъщност е вкусна храната. В момента се захранвам и искам да споделя, че едно солено пържено картофче може да презвика еуфория от вкусове. Същото ми се случи и с второто парче кашкавал (първото изядох много трудно).

Нещо подобно се случи и с ума ми. Не знам дали заради постите, заради пролетта или просто по някаква съвсем неясна причина, но прекъснаха объркването и апатията, които ме бяха налегнали след като завърших книгата (тя беше започната заради тежка емоционална травма, но успях да я завърша щастлив).

Сега, заедно с дръвчетата и природата, се събудих и аз. Работим по няколко нови проекта (с хората от екипа, не с дръвчетата и природата), които ме карат да дишам (преносно) и да ставам рано сутрин (буквално). Постепенно всичко около мен да се движи на по-висока скорост. Виждам блясък в очите на хората, сигурно защото те са започнали да го виждат в мен.

Мечтите са като растения. Не стоят дълго време в земята и веднъж, щом започнат да растат, цялата природа заговорничи, за да ги подкрепи. Когато много хора мечтаят заедно, няма нищо, което може да ги спре.

Чувствам Великден като някаква голяма граница, която съм достигнал, без да мога да определя точно каква. Научих много и сигурно още толкова предстои. Но виж колко хубаво грее слънцето и колко красиво става, когато се усмихнеш и погледнеш смело напред.

Днес е Велик ден, затова знаеш накъде да погледнеш, нали?

Точно така!

Напред и нагоре!

Иво Топалов, 16.04.2012 г.

Бюлетин

Запиши се в бюлетина, за да:

- научаваш пръв за новите статии и съдържание на Блогът, който усмихва хората
- да получиш веднага комикс за новогодишната резолюция
- да изразиш по този начин своята подкрепа към моите начинания и инициативи (Благодаря ти предварително)





Име (задължително)

Email (задължително)

 Искам да получавам поща от БКУХ

Фейсбук