Истории

Иво Топалов, Блогът, който усмихва хората, Еверест, Everest, Ivo Topalov

Еверест (филма) или един разказ за границите

topalov No Comments

Иво Топалов, Блогът, който усмихва хората, Еверест, Everest, Ivo TopalovСкоро бях на един тимбилдинг, където един приятел ми препоръча филмът „Еверест“. В средите, в които се движа често основната тема, освен шегите, е лидерството и успехът. Та този мой приятел каза, че това е много лидерски филм. Правен по истински случай.

Това са ми достатъчни бутони. Гледах филма. Открих наистина лидерския елемент в него, но всъщност видяното много повече ми натисна бутоните, отколкото да ме мотивира.

Ще направя всичко възможно да изкажа това, което имам, без да разказвам филма , за тези, които все още не са го гледали, но ако сте си го набелязали (макар че вълната мина), предлагам да спрете да четете, понеже може да научите части от края и филмът да не ви е толкова интересен.

Така ….. след като останахме тези, които са го гледали и тези, които няма да го гледат, ще започна първо с положителното. Разбрах защо този приятел ми препоръча филма. Когато професионалният алпинист събира групата от аматьори, дава им инструкции и ги повежда към Еверест, те постоянно, дори в разговорите помежду си, се питат ЗАЩО правят това, което правят. Накъде са тръгнали и защо не правят нещо друго.

Иво Топалов, Блогът, който усмихва хората, Еверест, Everest, Ivo TopalovПо моето скромно мнение за постигането на успеха е много важно да имаш ясно дефинирана цел, и още повече да знаеш ЗАЩО правиш това, което правиш.

Съвсем скоро попаднах във фейбук на цитат от великия Зиг Зиглър (слушал съм обучението, където той казва тези думи, но ги бях забравил, а в случая цитатът беше върху негова снимка – сещате се за кой тип мъдри картинки говоря…) „Никой човек не е излязъл на разходка и, просто докато е обикалял наоколо, да се е озовал на връх Еверест. Необходима е цел и здрава работа в нейна посока!“

В този смисъл филмът наистина е лидерски.

Обаче ме провокира друго – идеята на режисьора да разкаже една трагедия (която наистина се е случила и е ужасна), но да предизвика у зрителите едно такова разбиране, чувство за героизма на хората и най-вече на водача на експедицията, както и за неизбежната опасност, която грози всеки, осмелил се да предизвика най-високия връх на Земята.

Добре, това е така, но дори от филма (да, давам си сметка и не забравям, че съм видял просто една интерпретация на събитията), стана ясно, че трагедията не се дължи на „нещастно стечение на обстоятелствата и внезапна буря“, а на поредица от човешки грешки, направени от водача на експедицията, която струва живота на него самия, на няколко други човека, сред които един от добрите му приятели, направил опит да го спаси, както и ампутацията пръстите на ръцете и на носа на един от аматьорите в групата.

Всъщност грешките са свързани помежду си, но преди да ги обобщя, искам да ги разгледам поотделно.

(Последно предупреждение за тези, които искат да гледат филма – спрете тук, ако не искате да разберете какво се случва.)

Първият сериозен проблем пред алпинистите беше осигуряването на маршрута. Шерпите (местно население, ползвано като водачи и носачи) не бяха поставили въжета и стълби на част от трасето. Тук беше и първият избор на водачът. Все още времето беше хубаво, но се наложи хората от двете му поверени групи аматьори да изчакат повече от два часа на студа, докато осигурят новото трасе. Тук скритият избор е, че можеше да избере да прибере групите и да покорят върховете друг ден. (Признавам, че това не е особено явно и трудно се осъзнава в момента.)

Иво Топалов, Блогът, който усмихва хората, Еверест, Everest, Ivo Topalov

Вторият момент, който беше ключов, бе когато един от изкачващите се разболя от снежна слепота. (поне във филма го наричаха така, после разбрах, че медицинският термин е остър фотокератит, макар това да няма отношение към смисъла на тази статия). Това е и първият червен флаг, който ми се вдигна в мозъка. Водачът, вместо да върне човека в базовия лагер, го остави да лежи в снега и да си „помисли“ дали ще може да се качи. Това ми каза, че човекът май не е с много силен характер и не спазва собствените си принципи. Знаете за какво говоря – когато човек потъпква собствените си граници и принципи, за да не се конфронтира с другите и да не спори с тях. (В този момент времето все още беше хубаво, но все пак имаха два часа закъснение, а и ми се струва странно да оставиш човек, който не може да вижда да лежи в снега).

Иво Топалов, Блогът, който усмихва хората, Еверест, Everest, Ivo TopalovНай-провокативната ситуация за вземане на решения дойде за мен, когато водачът изведе остатъка от групата на непосредствения подстъп към върха, когато вече беше ясно, че времето ще се развали и бурята се виждаше в далечината. Тогава последният, който искаше да се изкачи (детски учител с два неуспешни предишни опита да достигне Еверест) се предаде на болестно състояние и изчерпа силите си. Той помоли водачът да се смили и да му помогне да се изкачи до върха. За мое най-голямо изумление водачът се съгласи. Тук дойде героичният момент във филма (в смисъл, че със свръх-човешко усилие постигнаха поставената си цел), но според мен това беше и началото на края. С други думи, след като стигнаха върха двамата се озоваха в капана на лошото време. Учителят умря, човекът, който бяха оставили да лежи в снега измръзна и загуби ръцете и носа си, от групата, която тръгна да се връща без водача си към базовия лагер, оцеляха единици, а още няколко човека, заедно с един от добрите приятели на водача, не оцеляха по време на спасителните акции, продължили почти две денонощия. Самият водач също загина и остави бременната си жена.

Къде е скрития избор? Тук вече не е скрит. Можеш да отстоиш авторитета си и да откажеш да рискуваш всичко това в името на нещо. На някои хора просто не им е съдено да постигнат мечтите си, колкото и тъжно да звучи това. На най-нещастните им е отсъдено да стигнат в подстъпа към върха, но да нямат физическата възможност да достигнат така желания връх, метафорично казано. Тук няма да се впускам в анализ защо са се оказали в тази ситуация, но често – такива хора преследват мечти, вменени отвън.

Стана ми тъжно. За всички загинали, затова, че лидерът имаше всички знания и способности, просто искаше да угоди на всички и вярваше повече в тях, отколкото те бяха способни да дадат по пътя към мечтата си. От друга страна, много хора ще кажат, че е лесно е да седя на топло пред компютъра и да философствам какво е трябвало да направи този или онзи, това е върха – най-голямо предизвикателство пред човека, с най-много жертви и т.н.. И ще бъдат прави.

Просто ми се искаше да изведа някакви универсални неща в това есе, вдъхновен от филма. Още повече, нали знаете, че човек обикновено проповядва това, което най-много му е необходимо да научи. Това е валидно и за мен. Не мога дори да изброя всички случаи, когато не съм отстоявал нещо, за което съм бил сигурен, че съм прав или, в което съм вярвал по най-различни причини – не съм искал да бъда отхвърлен, не съм бил достатъчно уверен и т.н. и т.н. Мога да продължа до утре.

Изводът от всичко това:

За пореден път се убеждавам, че ако са правилно изградени, почиват на практически опит и знание, принципите са изключително важно нещо и е много важно да ги отстояваш. На всяка цена. Толкова важно, че може да застрашиш собствената си сигурност и собственото си оцеляване. А като авторитет и водач на групи, както в ситуацията, описана във филма например, е изключително важно да изпълняваш обещаното, а именно – да върнеш хората живи.

Понякога оцеляването е по-важно от мечтите. Особено, ако последните не са наши, а са дошли от вън. А и оцелявайки – винаги ще имаш възможност за още един опит, за още един подстъп към успеха.

Иво Топалов, Блогът, който усмихва хората

Блогът е мъртъв. Да живее Блогът!

topalov No Comments

Иво Топалов, Блогът, който усмихва хоратаЗдравейте, приятели!

От много време не съм писал тук. С мен се случиха шеметни неща и някак „Блогът, който усмихва хората“ остана на заден план. И естествено, както се случва по принцип в живота, нещата, които останат на заден план и не получават достатъчно от вниманието ни, постепенно отпадат от нас и изтляват.

Така се случи и с един от най-скъпите на сърцето ми проекти – „Блогът, който усмихва хората“! Спрях да пиша и да поддържам огъня, както и да отделям внимание по много причини – много странични проекти, които постепенно станаха централни, понеже ми носеха пари и удовлетворение, или пък все ми се струваше, че това, което имам да кажа няма да е интересно на хората или пък не му е съвсем мястото в блога.

Освен това не бях забелязал, че домейните ми са закупени с картата на един приятел, който преди поддържаше IT всичките ми проекти, което означаваше, че той получава без изключение известията, предназначени за мен. Пътищата ни с този човек се раделиха, но системните съобщения са продължили да отиват към него. Накратко – освен огъня, загубих и домейнът ivotopalov.com. След пропуснатото плащане, го закупи някаква интернет компания, която прави това като бизнес и се опита да ме изнуди със $500, за да си го получа обратно.

Бях изправен пред много трудно решение. Започнах блогът през 2010 година с много ентусиазъм и той беше причината да започна да искам да пиша отново (та в крайна сметка и да напиша две книги), намерих много приятели през него и не на последно място, бях вложил изключително много работа в разработване на трафика. Толкова бях вложил, че без да пиша нищо, блогът си оставаше основния канал, през който хората научавах за мен, за моите курсове, събития и най-вече – за моите книги.

Поех дълбоко дъх, решен да взема решение, после се разколебах и цяло денонощие се чудих, говорих сериозно със себе си, обадих се на няколко приятели, после не можах да спя. После пак поех дълбоко дъх и реших да го пусна. И смених домейна на ivotopalov.net. На пръв поглед изглежда нищожна промяна, но на практика – това означава да започна от нулата.

Дадох си сметка, че случилото се е за добро. Имах нужда от обновяване, от нов изглед, от различно позициониране на нещата, от свежест…

И така, на два пъти през декември изработих дизайна и взех тридесетте най-четени статии и ги качих отново. След това, започвах да пиша подобна на тази статия, която четете. С идеята тя да бъде завръщането на блога. Или по-точно – новото начало. Но  всички ангажименти отново ме завъртяха. Това не се случи  през януари, не се случи и през февруари. За мой ужас, съвсем скоро установих, че и март е изтекъл. А блогът си оставаше обновен, но незапочнат и само със старите статии в него.

Лошото е, че през цялото това време покрай мен минаваха идеи за статии и постове, които просто маркирах и си казвах „От това би излязъл чудесен материал“ и никога не правех нищо по въпроса. Чак наскоро си дадох сметка. От това, че няма нови статии в блога, от това, че той толкова дълго бе „замразен“ (от юли 2015 г.), единствения и най-голям губещ съм аз, защото докато пиша, аз всъщност научавам много нови неща. Докато търся информация, докато проверявам фактите или дори в коментарите на читателите след публикуване на статиите…

И последно към това, което искам да кажа: наскоро се вдъхнових от един мой нов познат – унгарец. Докато си говорихме, когато се запознахме, той ми каза следното – „Загубил съм много приятели през живота си, затова намерих следната формула – сега имам уговорка с най-ценните хора за мен да си пишем на всеки две седмици. Дори да няма за какво…“

Затова преди да изтече март, седнах отново на сериозен разговор със себе си и си дадох обещание за поне една статия месечно. Дори да нямам за какво да пиша. Дори да ми се струва, че „не е достатъчно интересно“. Просто ще сядам и ще пиша. И дори тази статия е начин да се мотивирам, да направя публично това обещание, за да няма мърдане…

Та в този смисъл, читателю, „Блогът, който усмихва хората“, такъв какъвто ти го познаваш е мъртъв. С прискърбие и свито сърце ти съобщавам това. Но също в този смисъл, точно сега, „Блогът, който усмихва хората“ се ражда. Направо пред очите ти…

Да живее Блогът!

Иво Топалов, Блогът, който усмихва хората, Ivo Topalov

С брадавици и всичко…

topalov one comments


Трябва да призная, че доскоро знаех твърде малко за Оливър Кромуел. Може би е пропуск. А може би, ако знаех отдавна историята му, никога нямаше да се вдъхновя да я пусна в „Блога, който усмихва хората”, както се е случвало и се случва с много други впечатлили ме преди време факти и събития. Когато знаем нещо, твърде често за нас то е загубило блясъка си и предполагаме (несъвсем съзнателно), че другите също го знаят. В този смисъл историята на Оливър Кромуел беше нова за мен и затова ме вдъхнови толкова много.

Бях чувал за него. Даже сме учили за него в университета. но не помнех много. И така, един ден си пътувах в колата и се образовах в любимия ми „Автомобилен университет” (докато шофирам слушам лекции и речи, вместо музика и по този начин получавам чувството, че времето прекарано в задръстването не е изгубено. Нещо повече, започнах да се радвам на задръстванията, когато попадна на особено интересен лектор или история). Пътувайки слушах реч на един говорител пред Американската асоциация по човешки ресурси. Самата лекция не беше особено интересна, а самият човек нямаше завидни ораторски умения, но нещо ме караше да продължавам да слушам. На няколко пъти пръстът ми тръгваше да смени на следващата лекция, но се спирах и все пак го изслушах.

След дълго чакане, почти в края на речта, се случи нещо интересно. Лекторът разказа за това как известен портретист (сър Питър Лели) рисувал Оливър Кромуел в залата на двореца. Това бил личният портретист на Чарлз I (лекторът не разказа защо точно той го е рисувал, което е интересна история само по себе си…). По това време било модно монарсите да бъдат рисувани като били скривани всичките им дефекти. Смятало се за важно как ще бъдат възприети изобразените от тези, които впоследствие ще гледат картините. Естествено, художникът се подчинил на модерното за епохата и разкрасил Кромуел, както смятал, че се очаквало от него. Една скоба тук, лордът имал огромна брадавица точно под долната устна, която художникът нарочно изпуснал и я изобразил като малко по-светло петно. Също така се радвал на огромен нос, който също бил значително намален. След като видял портрета си за първи път, Кромуел го въздъхнал, стиснал устни и се обърнал към художника с думите:

„Сър Лели, искам тази картина да ме представя истински. Рисувайте ме отново. Този път, с брадавици и всичко!”

На това място спрях записа. И трябва да призная, че се почувствах горд, понеже преди време бях върнал едни снимки, на които фотографът беше премахнал едно мастно образувание от челото ми. След това се замислих за това колко прекрасна метафора всъщност са тези думи. Колко е хубаво, когато не оставяме нищо скрито и представяме нещата в тяхната цялост. Разбира се, писал съм цяла друга статия за ползите от честността в „Автентичността на младия търсач” и темата е малко засегната и в „За маските и оптимизма”. Тогава много „търговци”, а и всякакви други хора, възроптаха и ми писаха коментари или осъждащи лични съобщения затова как не сме можели да живеем, ако сме изцяло открити, как не било възможно да се казва през цялото време истината или как истината била субективно преживяване и как тя не била универсална. Всякакви такива неща. Разбирам, че това са все съждения и мнения, подбудени предимно от страх. И сигурно някой ден ще напиша и статия за това, но това не ги прави верни. Истината е като бременността – или е там или не. Няма средно положение.

Винаги, когато се сетя за това, се сещам и за първия закон на личностното развитие на Г. И. Гурджиев: „Към себе си бъди истински и честен.” Ако се залъгваме (оптимистично или песимистично), няма никакъв начин да се променим или да се придвижим към целта си. Ако залъгваме другите, тогава получаваме единствено лоялността им към това, което те си мислят, че сме ние (изграден от нас фалшив образ), а не към истинските нас. (И след това се чудим защо не са ни верни и ни предават след като сме представяли толкова убедително образа, в който сме искали да вярват…).

Стига с това отклонение. След това, при първа възможност, седнах да прочета за Оливър Кромуел. За мен беше голяма изненада, като се оказа, че той е имал изключително интересен живот. Сигурен съм, че мнозинството от вас знаят, но само в няколко думи:

Той е живял от 1599 г. до 1658 г., бил е земеделец, който се е оженил за заможна дама. Първите 40 години от живота му минават без никакви особени случки (пример, че колкото и да са големи мечтите ти, винаги можеш да направиш първата стъпка). След това става капитан в армията, предводител на 60 членен отряд, известен като „Желязната кавалерия”. В армията този човек стремително израства и придобива все повече и повече влияние. Самият той е пуритан и противник на установения ред. Стига до там, че предизвиква монархията и крал Чарлз I. След стълкновенията кралят е екзекутиран, а Оливър Кромуел провъзгласен за Лорд-протектор на Англия, с абсолютна власт, близка до тази на монарсите. На два пъти се опитва да изгради република и да състави парламент, но до края на живота му в страната е на власт форма на военна диктатура. Монархията е възстановена две години след смъртта му, а за назидание, като изменник на държавата, тялото му е извадено от гробницата в Уестминистърското абатство, разчленено, а главата му побита на кол пред сградата, където бил осъден Чарлз I.

За тези, които им е станала интересна историята, повече информация има в безценната Уикипедия.

Само ще добавя като интересен факт, че монархията е възстановена от парламента, създаден от Кромуел в един последен опит да се преобразува държавата в република.

В заключение, трябва да призная, че след като се зарових дълбоко, въпреки 160-те пълни автобиографии, написани за Оливър Кромуел, никъде няма запазени доказателства, че той наистина е казал тези думи. Първите сведения се появяват едва 100 години след смъртта му, пресъздадени от дневниците на един офицер, който е бил в залата по време на рисуването на портрета, но достоверността им остава непотвърдена. Все пак портретът на Кромуел драстично се различава от тези на Чарлз I и от следващия го, възстановен ан престола, Чарлз II, въпреки че и трите са рисувани от един и същи художник, сър Питър Лели. А това не отнема от вдъхновението на историята, за да бъде публикувана тук, както всички други вдъхновяващи статии и есета, които могат да бъдат намерени в раздел „Статии”.

Вдъхновен, истински и усмихнат ден!

Иво Топалов, Блогът, който усмихва хората, Ivo Topalov

Правилата на терминатора

topalov No Comments

„Няма как да изкачиш стълбата на успеха, ако държиш ръцете в джобовете си”

– Арнолд Шварценегер
 

Тази година (2014), или поне малкото време, което е останало от нея е изключително специална по много причини. Но една от най-важните за мен
е, че се навършват 30 години от създаването на Терминатор. Филм, с който съм
израстнал и който е имал изключителен ефект върху младостта ми и игрите, които
играехме тогава.

Чудех се как мога да отбележа и отпразнувам това знаменателно за мен събитие и се сетих, че преди време попаднах на едно кратко видео в YouTube, където Арнолд Шварценегер, току що награден със званието Доктор Хонорис Кауза от Южнокалифорнийския университет говореше – изнасяше реч по случай
завършването на студентите на 15. 05.2009 г.. По-късно се разтърсих и намерих, че това, което бях открил, е най-добрата част от речта му, изрязана. Той няма нужда от представяне. Освен „Терминатор”-ът, той е един от най-успешните холивудски актьори, с повече от една незабравими роли, спортна икона с множество титли от многобройни състезания по културизъм, той е също политик и 38-мият губернатор на щата Калифорния (първия чужденец избран на такава длъжност).

Ето и съкратената версия на думите му по-долу:

1. Вярвай
в себе си!

Много млади хора получават толкова много съвети от своите
учители и родители, както и от всякакви други източници. Но това, което е важно за тях е да се задълбаят в себе си, да се обърнат навътре и да се запитат „Кой искам да бъда?”. Не „какво”, а „кой”. Сами открийте това, което ви прави щастливи, без значение колко налудничаво може да се стори на околните.

2. Наруши
някои правила!

Нарушавай правилата. Не законите, а правилата. Не е възможно
да си мощен като ракета, нито да си наистина оригинален, ако си твърде възпитан и не желаеш да нарушаваш правилата. Трябва да мислиш нестандартно. В това вярвам аз. В крайна сметка какъв е смисълът да сме на тази земя, ако всичко което желаем се свежда до това да се харесваме на всички и да избягваме неприятностите.

3. Не
се страхувай да се провалиш!

Във всичко, което съм правил, винаги съм бил готов да приема
неуспеха. Не можеш винаги да печелиш, но не трябва да се страхуваш да вземаш решения. Не бива да си парализиран от страха от провал или никога няма да се избуташ напред по пътя. Продължаваш да се заставяш да вървиш напред, защото вярваш в себе си и мечтата си и знаеш, че правиш правилното нещо и тогава успехът неминуемо идва. Затова не се страхувайте да се провалите.
 4. Избягвай постоянно казващите „Не”!
Колко пъти сте чували „не прaви това”, „не прави онова” и
„никога не е било правено така преди”? Обожавам, когато някой ми каже, че никой не е правил така преди, защото това означава, че ако аз направя нещо, то ще бъда първи. Затова, слушайте внимателно когато хората казват, че нещо не може да се направи. Никога не слушам, когато някой ми каже „Не можеш!”. Винаги слушам себе си и си казвам „Аз мога!”

5. Работи
здраво!

Не искате да познаете неуспеха, само защото не сте вложили
достатъчно усилия. Мохамед Али, един от великите мои герои от 70-те отговаряше на въпроса „Колко коремни преси правиш?”. Отговорът му беше: „Не си броя коремните преси. Започвам да броя едва, когато се появи болката, защото тогава наистина имат значение.” Така се става шампион. Без болка, няма победа. Но докато вие купонясвате и се забавлявате, някой някъде по това време работи здраво. Някой поумнява и някой побеждава. Само това запомнете. Сега, ако искате да просто да преминете през живота си, тогава не обръщайте внимание на което и да е от тези правила. Но ако искате да побеждавате, няма пряк път, освен здравият и усилен труд. Запомнете, че не можете да се изкачите по стълбата на
успеха, ако държите ръцете в джобовете си.

6. Върни
нещо обратно!

Какъвто и път да изберете в живота си, винаги намирайте
време, за да дадете нещо обратно, нещо от полза за обществото, нещо от полза за щата или страната си.”
Този човек винаги ми е допадал, още като го гледах в
екшъните, когато бях много малък. Вдъхновявал ме е също толкова, колкото и
Силвестър Сталоун със своята история на живота и успеха си. Ще се радвам скоро
да имам и време, и възможност да прочета автобиографията му, която е издадена набългарски, за да видя дали е спазвал собствените си правила. Междувременно, надявам
се горните да донесат вдъхновение на тези, които ги прочетат.
Усмихнат ден от мен!

 

Иво Топалов, Блогът, който усмихва хората, Ivo Topalov

Преследвай своята Луна!

topalov No Comments

 Иво Топалов, Блогът, който усмихва хората, Ivo TopalovНека излезем от орбитата на  всички неприятности и
радости.
Нека миналото остане само спомен.
Нека да се впуснем в новото, с взор
отправен към още по-далечни звезди, с посока към това да ставаме по-добри, да
носим повече полза за околните и да изживеем мечтите си. Ако искаме да се променим, тогава нека открием още веднъж смелост за това в себе си.
Нека бъдем смели и преследваме луни, визии и мечти, толкова невъобразимо
големи, че от самата мисъл за тях, да ни се изпотяват дланите. Нека имаме силата
да не се предаваме при никакви обстоятелства и да бъдем винаги вдъхновени.
Нека бъдем истински и да открием смисъл, които да ни движи напред всеки един ден.
Нека сме дисциплинирани и автентични, да предприемаме действия, да ставаме, след като паднем, колкото пъти е необходимо, да се учим и
да се издигаме. Нека да преминем ограниченията на всичко, което ни е спирало досега, да сме захранвани и движени напред от смелост и любов.
В тази връзка, нека си припомним вдъхновяващите думи на един
човек, изречени през далечната 1962 г., по друг повод, но призоваващи към
същото:
“Избираме да отидем до Луната. Избираме да отидем до Луната
през това десетилетие и да постигнем други неща, не защото са лесни, а защото са трудни. Защото тази цел ще ни послужи да организираме и премерим най-доброто от нашата енергия и умения. Защото това е предизвикателство, което смятаме да приемем, което не желаем да отлагаме, и което имаме намерение да спечелим, както и всички други такива.
Със сигурност това ще ни струва доста пари… Космическите разходи скоро ще предизвикат и други такива… защото ние сме дали на тази програма висок национален приоритет – макар да осъзнавам, че в някакъв смисъл това е действие, основаващо се единствено на вяра и мечти, понеже нямаме представа какви ползи ни очакват в бъдеще.
Но ако ви кажа, мои съграждани, че ще изпратим на Луната, отдалечена на повече от 380 000 километра от контролната база в Хюстън, гигантска ракета,
висока повече от 90 метра – дължината на едно футболно игрище, направена от
метални сплави, някои от които все още не са изобретени, способна да издържи на температура и напрежение, няколко пъти по-големи, отколкото някога сме изпитвали, сглобена с прецизността на най-добрите часовникари, носеща оборудване, необходимо за образуване на тяга, навигация, контрол, комуникация, изхранване и оцеляване, на една никога неизпробвана мисия, до незнайно небесно тяло, и която ще успее да се завърне безопасно на Земята, влизайки в атмосферата със скорост над 40 000 км/ час, нагорещявайки се до половината от температурата на Слънцето, почти колкото е горещо тук днес – и за да направим всичко това, да го направим правилно и да го направим първи преди това десетилетие да изтече, то
ние трябва да сме смели!
Преди много години великият британски изследовател Джордж Малъри, който по-късно загива на връх Еверест, бил попитан защо иска да изкачи този връх. Той отговорил: „Понеже съществува!”
Космосът също съществува и ние ще го изкачим, а Луната и планетите са там и съществуват, както и новите надежди за знание и мир – те също са там и съществуват. И поради това, когато изпъваме платна ще се помолим за благословията на Бог за най-рискованото и опасно, но също и най-великото приключение, за което човекът някога е потеглял.”
– Джон Ф. Кенеди,
президент на САЩ, 12.09.1962 г.

Бъдете смели в мечтите си! Надявам се този блог да ви усмихва още много пъти!
Иво Топалов, 30.12.2013 г.

 

Можете да прочетете още за смелите мечти в статиите „За постигането на целите, или откъде идват пеперудитев корема ми” или в нашумялата миналата седмица история „Силвестър Сталоун или Историята на Роки”

 

Иво Топалов, Блогът, който усмихва хората, Ivo Topalov

Силвестър Сталоун или Историята на Роки

topalov No Comments

 „Вярвам, че съществува
вътрешна сила, която създава победителите или губещите. И победителите са тези,
които наистина слушат истината на сърцето си.”
– Силвестър Сталоун
Трябва да си призная, че преди време не харесвах Силвестър Сталоун. Да, гледах филми с него, радвах му се на някои от ролите, но не го ценях особено като актьор или герой. Мина време обаче и случайно прочетох преразказа на едно интервю с него. Интервюто беше на Антъни Робинс, най-известният и успешен човек в областта на личностното развитие, за когото някой ден също ще напиша материал, понеже си заслужава. И сега не гледам филми с участието на Слай особено често, но за сметка на това започнах изключително много да го уважавам като човек.
Защо искам да споделя тази история? Защото от почти три години я ползвам като мотивационна по време на обучения, както в бизнес, така и в частен коучинг, понеже вярвам, че в нея е заложен един от най-важните ключове към успеха изобщо, защото е чисто човешка и най-вече, защото много ми допада. Това не е първият път, в който я споделям публично. Разказах я в едно радио интервю за предаването „Аларма“ в началото на лятото, което се излъчи по БНР, програма „Христо Ботев”, но за съжаление, това интервю, както и всички останали интервюта освен едно, които съм давал по радиата, изчезна. После човек как да не повярва в някоя теория на конспирацията…
Както и да е. Да ви разкажа все пак историята, достатъчно говорих за нея. Малко хора знаят, но при раждането на Слай е имало усложнения, и като са го вадели от майка му са притиснали лицето му с форцепса. Затова то е парализирано наполовина, което освен външния вид, нарушава и говора му. Въпреки това, Силвестър мечтаел да стане актьор и се преместил с първата си жена да живее в Ню Йорк, където имало достатъчно агенти, които да помогнат на кариерата му. Казва на Антъни Робинс, че е получил няколко хиляди отказа, на което последният отговаря, че това не може да бъде вярно, понеже има едва 300 агенции в Ню Йорк. Слай му казва, че е ходил поне по пет пъти във всяка от тях.
Периодът, в който получава откази, се проточва изключително дълго и парите започват да привършват. След като една вечер преспива пред офиса на един от агентите, най-накрая му дават роля във филм, в който за няколко секунди трябва да се появи на сцената, за да бъде набит от главния герой. Според агента е толкова грозен, че хората биха се израдвали, ако видят, че някой го бие. За това му плащат няколко долара. Униженията не спират дотук, приема роля в еротичен филм, за която му плащат 200 долара. Жена му не го приема много добре, а в последствие авторите на филма го преименуват на „Италианският жребец” прякора му от „Роки” и се опитват да изкарват пари на негов гръб, след като вече става известен. Силвестър приема това с усмивка и обяснява, че не е имал голям избор. Или е трябвало да прави това, или е щял да се озове на улицата. На въпросът на Антъни Робинс защо тогава не се е хванал на каквато и да било работа, той отговаря със следните думи: „Понеже щях да изгубя глада си и да се успя от комфорта! Щях да спра да преследвам мечтите си.”
Положението не се подобрява и се налага Слай да ходи да се топли в обществените библиотеки. Споделя, че това е най-доброто нещо, което му се е случвало, понеже, от една забравена книга от друг човек, той се запалва по историите и разказите на Едгар Алан По, а от там и по други класически произведения и започва да чете книги. Постепенно, както се случва с много от хората, които се докосват до магията на писаното слово, той решава, че иска да стане писател и започва да пише сценарии за филми. Това е поредното начинание, което претърпява неуспех – успява да продаде само един или два сценария за по стотина долара.
В паричната си безизходица дори залага и впоследствие губи семейните бижута на жена си. Според него това е едно от нещата, които човек никога няма право да прави, независимо в колко лошо положение е. Това е неофициалният край на техните взаимоотношения според него, които продължават да се влошават, за да се разделят след няколко години, въпреки детето, което им се ражда.
Чък Уепнър – вдъхновението
за Роки Балбоа
Един ден, през 1975 година, гледал боксов мач по телевизията между легендата Мохамед Али и белия и несравнимо по-скромен боксьор Чък Уепнър. Въпреки че Али почти смачква своя опонент, Уепнър постоянно става и налита на шампиона. Дори успява да го свали на земята – това само разярява Али и той буквално помила белия боксьор. Уепнър губи няколко секунди преди края на петнадесетия рунд с технически нокаут, но въпреки счупения нос и аркадите и на двете вежди, когато съдията отброява девет, той е на крака и готов да завърши мача. Силвестър Сталоун се вдъхновява, сяда и, пишейки по 20 (двадесет) часа на ден, през следващите три дни прави сценария на „Роки”. За това свое дело много по-късно той коментира: „Действай смело, когато си вдъхновен!”.
Мохамед Али удря Чък Уепнър

Опитва се да продаде сценария на няколко места, но никой не го одобрява. Междувременно, финансовото му положение съвсем се нарушава, жена му забременява и парите му свършват. В опита си да се пребори с глада, той отива пред един магазин за алкохол и се опитва да продаде кучето си, мастиф, който води със себе си още от Филаделфия, за скромните 50 долара. Тогава идва един човек и спазарява най-добрия му приятел, единственото същество, което го обича напълно безрезервно на половин цена за 25 долара. В интервюто той споделя: „Това бе най-низкият ден от живота ми и аз плаках по целия път към вкъщи. Тогава разбрах, че съм стигнал много под нулата.”

Чък Уепнър на въжетата в последния
рунд на знаменития мач
След по-малко от месец обаче идва невероятно предложение. Продуцентска  компания иска да закупи правата за „Роки” срещу 125 000 долара. Това му идва малко като шок, но той им казва, че трябва да преговарят с едно неизменимо
условие. Той трябва да участва във филма. Продуцентите са скандализирани. Обясняват, че вече имат човек за главната роля и е най-добре сценаристът да си
гледа сценариите. Той отговаря, че всъщност е актьор и за голям ужас на продуцентите и на бременната си жена, отказва да продаде сценария.
След седмица, продуцентите отново се свързват с него и му казват, че наистина са харесали неговия сценарий. Затова му предлагат да удвоят предложението си на 250 000 долара. За техен ужас, той отново отказва. След няколко дни го търсят за трети път и му предлагат 350 000 долара, за да не участва в собствения си филм. Той отново отказва. За да направиш подбно нещо, трябва наистина да знаеш какво искаш и за какво се бориш. Да знаеш истинската си цел. Продуцентите му се съгласяват да му дадат главната роля, но срещу аванс от 35 000 долара, десет пъти по-малко пари, за да носи наравно с тях рискът от провал. И той приема!
На това място Антъни Робинс го поздравява за успеха, все пак това са много пари за човек, който не може да си позволи парно и отопление в апартамента си, и пита какви са били следващите му действия, като самият той си признава, че е очаквал Слай да е отишъл да празнува. Вместо това се оказва, че той е отишъл пред магазина за алкохол, с надеждата човекът, който е закупил кучето му, да се появи отново.
Там той чака три дни, когато човекът отново се появява. Слай директно отива при него и пита дали човекът го помни. Преди месец и половина са сключили сделка за едно куче. Човекът се сеща и му благодари, децата му много били харесали кучето. Тогава Слай казва, че иска да си купи кучето обратно. Човекът е кратък. Кучето не се продава. Слай обаче настоява и предлага 100 долара за кучето, което е закупено само за 25. Човекът отказва. Слай предлага 500 долара за кучето, но човекът отново отказва. Антъни Робинс пита тогава, какво е направил Слай, при условие, че човекът не желае да продава. На това Силвестър отговаря: „Знаех целта си и желания резултат и вече имах опит с продуцентите, затова продължих да променям подхода, докато не постигнах целта си.”
„Какво ти струваше това?” – пита го Тони Робинс и получава зашеметителен отговор. Кучето се връща при Слай срещу 15 000 долара и роля в „Роки”. Точно така, човекът участва във филма. Между другото, кучето също. Бъткъс, мастифът на Роки, всъщност е кучето на Силвестър Сталоун от истинския живот.В надписите е представен като Бъткъс Сталоун.
На снимачната площадка – Слай и Бъткъс.

 

„Роки” става най-касовият филм през годината, получава няколко Оскара, включително за най-добър филм, от общо десет номинации. Никога повече Силвестър Сталоун не изпада в нищета.

Тази история не е само за артисти и писатели. Тя е за всички хора!
Линкове:
Оригиналната история, която чух за пръв път през 2010 г. услужливо изрязана за нас от цялата лекция на Тони Робинс: http://www.youtube.com/watch?v=1AjIO0HTV5w
Допълнителни интересни факти на английски език: http://www.feelingsuccess.com/sylvester-stallone/

Силвестър разказва историята сам, както и много други истории, в много повече детайли: http://www.youtube.com/watch?v=PJvPD2u3YBI

Слай и Чък малко след заснемането на Роки

 

Отново двамата преди няколко години.
Между другото Чък е завършил кариерата
си с доста завидна статистика:
Мачове: 51
Победи: 35
С нокаут: 17
Загуби: 14
Равни: 2

Ако сте харесали тази статия може да ви хареса историята на друга спортна легенда, бенефисът на Данчо Йовчев, под заглавие За героите, силата, мотивацията, волята и спорта. Също може да ви допадне статията за Духът, личната сила и историите на един учител по литература.

Много усмивки от “Блогът, който усмихва хората”!

 

Блогът, който усмихва хората, Иво Топалов, Ivo Topalov

За героите, силата, мотивацията, волята и спорта – довиждане Данчо!

topalov No Comments

Блогът, който усмихва хората, Иво Топалов, Ivo Topalov

Снимка: www.aspekti.info

В тези дни, когато вниманието е насочено предимно към политиката, искам да обърна внимание на една неполитическа тема. Но, според мен, също толкова важна. В събота вечер, на 23.02.2013 г. се състоя бенефисът на великия български атлет Йордан Йовчев – неговото официално оттегляне от спорта. Още повече, това е една по-лична тема за мен. Големият атлет се оттегля от спортната гимнастика. Спорт, в който леля ми е едно от най-големите имена на България.

Шоуто беше грандиозно, изпъстрено от атлети, акробатични клубове, танцьори и изпълнители от най-малки (дечица, които едвам ходеха, но се премятаха като професионалисти) до най-възрастни. Участваха и ансамбълът по художествена гимнастика, и националния отбор по спортна гимнастика. Общо над 160 артисти. Не за това искам да пиша. Не искам да пиша и за тълпата, която в навечерието на големия протест се движеше като на митинг. Но с различно настроение, позитивно и енергизиращо. Деца, възрастни и хора с бастуни, които едвам се крепяха на крака, отиваха да изпратят своя любимец. Отиваха да видят своя герой. Колите не можеха да преминат по булевардите около колелото на 4-ти километър, понеже имаше твърде много пешеходци, даже и по улицата. Не искам да разказвам и за хората, които продаваха български знамена и тромби по пътя. Не това е важно.

Искам да напиша за Йордан Йовчев, с колкото може по-малко патос.

Блогът, който усмихва хората, Иво Топалов, Ivo TopalovТози човек, който никога не успя да спечели олимпийска титла, по ред причини и лоши обстоятелства, граничещи с ръба на измамата, спечели сърцата на хората. Това е най-голямото признание за скромния пловдивчанин. Да бъде национален герой.

Между разнообразните спортни изпълнения, песни и акробатични номера, в някои от които самият той участваше, Данчо се появяваше на екраните в залата и разказваше пътя си в един много интересен и поучителен филм. От малък хлапак в залата, носещ сак, който е по-голям от него, до този момент, в който всички го познават, когато вече е легенда на спорта, най-възрастния гимнастик и един от най-великите олимпийци на всички времена.

Докато слушах разказа на Данчо ми се прииска да си нося бележник и химикалка. Всъщност, аз си носех, но в залата беше тъмно и не можех да пиша заради силните емоции, които изпитвах. А исках да запомня простичките мъдрости, които идваха от този човек.

„Ако искаш много силно успеха и тренираш много усилено, става малко по-малко невъзможен!”

„Америка ме научи, че трябва да се оправям сам и да работя за това, което искам да постигна!”

Цитирам по памет и твърде възможно неточно. Но имаше поне 10 – ина мисли, които си заслужава да бъдат записани. Даже си заслужава да бъдат сложени до негов портрет във всички гимнастически салони на училищата в страната. Да служат за пример.

Блогът, който усмихва хората, Иво Топалов, Ivo TopalovДокато гледах шоуто и си мислех за силата, волята и упоритостта на този човек, в ума ми дойде интересен образ. Затворих очи и си представих си как някое малко дете, бъдещ шампион седи в залата, гледа в захлас и се вдъхновява. Защото има пример, има от кого да се учи. Дори за момент повярвах, че наистина мога да доловя мечтите на някой малък, бъдещ герой.

Върхът на вечерта беше когато олимпийския шампион Юри Кеки излезе и вдигна ръката на Данчо, точно както го направи и в Атина през 2004 година. 13 000 души в залата се изстреляха на крака, за да го аплодират. След това, когато вечерта завърши, аплодисментите продължиха повече от 10, дори 15 минути и никой не седна. Не даваха на своя любимец да слезе от сцената и да се прибере. Защото той е шампион.

Шампионът на народа!

Благодаря ти, Данчо! Ти си велик!

Блогът, който усмихва хората, Иво Топалов, Ivo Topalov

Писмо до дъщеря ми – мъдростта на стария шут

topalov No Comments

Блогът, който усмихва хората, Иво Топалов, Ivo TopalovИма много причини, поради които обожавам Чарли Чаплин. Може би заради смеха, който помня от детството, когато го гледах да се храни с обувки или да се забавлява с надуваем глобус. Може би заради мъдростта, която е оставил след себе си в статии, интервюта и записи, и която открих, чак когато пораснах. Може би заради мистерията, в която е обвит. Досега никой не знае кой е, как се е казвал преди да стане Чарли Чаплин. Дори британските разузнавателни агенти не са могли да открият истината за него. Според тях няма никакви доказателства, че този човек е съществувал (за информация вж.: http://phenomenonsofhistory.com/site/?p=12023).

Без горното да има значение, напоследък не спирам да попадам на един и същи текст отново и отново. За първи път попаднах преди няколко години, случайно от един форум. А напоследък имам чувството, че през месец някой ме подсеща за това или аз се присещам да го споделя с някой, който има нужда от него. Става въпрос за едно писмо, за което казват, че Чарли Чаплин е написал на дъщеря си, а някой е превел и го е пуснал в един много интересен блог. Аз самия не бих могъл да говоря толкова хубаво, колкото Чаплин, но бих искал един ден да се науча. Може би, ако горя страстно в нещо, бих могъл да имам малко от неговия пламък в думите.

Другото, което ме впечатли, бяха преводът и редакцията. Не знам кой ги е правил, но искам да изкажа благодарност за насладата, която ми достави. Аз самият съм правил доста преводи и смея да кажа, че съм много добър, но ще видите, че тук отново става въпрос за голям майсторлък. Много хора вече са чели този текст на мястото, където според мен е поместен оригинално – в блога Човешки безграничности, но бих искал да стигне до максимален брой читатели. Според мен ще бъде интересно четиво за всички татковци и всички дъщери. И за всички, които искат да усетят малко човещина и мъдрост. Именно затова го помествам и тук.

Ако го четете за пръв път искрено ви завиждам на удоволствието, което ще изпитате от мъдрите думи на великия Чарли. Сега спирам да ви занимавам и ви оставям смирено в ръцете на майстора:

Мое момиче,

Сега е нощ. Една коледна нощ. Всички невъоръжени войни в моята малка крепост заспаха. Не са будни нито брат ти, нито сестра ти. Дори майка ти вече спи. Едва не събудих заспалите птички, докато стигна до тази полусветла стая.

Толкова съм далеч от теб! Но нека ослепея, ако макар и за миг твоят портрет е изчезвал от очите ми. Той е тук – на масата, тук – до моето сърце. Но къде си ти? Там – в приказния Париж, танцуваш на величествената театрална сцена на Шан з`Елизе. Знам това, а сякаш в тихата нощ чувам стъпките ти, виждам очите ти да блестят като звезди в зимната тъмнина. Чух, че твоята роля в този празничен и светъл спектакъл е ролята на персийска красавица, пленена от хан Татар. Бъди красавица и танцувай. Бъди звезда и сияй. Но ако възторзите и благодарността на публиката те опиянят, ако ароматът на цветята, изпратени за теб, те замае, ти седни в един ъгъл, прочети писмото ми и се вслушай в гласа на своя баща.

Аз съм твоят баща, Жералдин!

Аз съм Чарли, Чарли Чаплин!

Знаеш ли колко нощи съм седял до твоето легло, за да ти разказвам приказки, когато ти беше малка – за Спящата красавица, за будния дракон в полето… А когато сънят идваше в старческите ми очи, аз му се надсмивах и казвах: „Върви си! Аз спя с мечтите на своята дъщеря!” Виждах тези мечти, Жералдин, виждах бъдещето ти, днешния ти ден! Виждах едно момиче да играе на сцената, една фея да танцува по небето. Чувах публиката да казва: „Виждате ли това момиче? То е дъщерята на стария шут. Помните ли как се казва – Чарли?”

Да! Аз съм Чарли! Аз съм старият шут!

Днес е твой ден. Танцувай! Аз танцувах в широк и окъсан панталон, а ти в копринена рокля на принцеса. Тези танци и шумът на аплодисментите ще те издигнат понякога в небесата.

Иди! Иди и там! Но се връщай на земята! И гледай живота на хората, живота на ония улични танцьорки в крайните квартали, които играят гладни и треперят от студ и беднотия. Аз бях като тях, Жералдин! В ония нощи, в ония приказни нощи, в които заспиваше с моите приказки, аз оставах буден. Гледах твоето лице, усещах ударите на сърцето ти и се питах: „Чарли! Нима това котенце ще те познае някога?” Ти не ме познаваш, Жералдин… Колкото и приказки да съм ти разказвал в ония далечни нощи, своята приказка аз никога не съм ти разказвал… А тя също е интересна… Приказка за един гладен шут, който танцуваше и пееше в бедните квартали на Лондон, а после… събираше милостиня… Това е моята приказка!

Аз съм вкусил глада, зная какво значи да бъдеш без покрив! Нещо повече, аз съм изпитал унизителната болка на скитника шут, в чиито гърди бушува цял океан от гордост, а трябваше подхвърляните монети да го пресушават. Но въпреки всичко аз съм жив, а за живите обикновено малко се говори.

По-добре да говорим за теб!

След твоето име, Жералдин, е моето – Чаплин. С него повече от четиридесет години съм разсмивал хората на земята. Но аз съм плакал повече, отколкото те са се смели, Жералдин! В света, в който ти живееш, не съществуват само танци и музика!

В полунощ, когато излизаш от големия салон ти забрави богатите почитатели, но не забравяй да попиташ шофьора на таксито, който те отвежда у дома, за неговата жена… И ако е бременна, ако няма пари да купи дрешка на детето, ти сложи пари в ръката му. Казал съм в банката да изплащат тези твои разходи. Но за другите – ти трябва да изпращаш точната сметка! От време на време с метрото или с автобус разглеждай града, разхождай се. Гледай хората! И най-малкото по един път на ден казвай: „И аз съм една от тях!” Да! Ти си една от тях, моето момиче. Нещо повече! Изкуството, преди да даде на човека крила, за да излети във висините, обикновено му счупва краката. И когато дойде момент, в който ти почувстваш себе си над публиката, веднага напусни сцената! Иди с първото такси в околностите на Париж. Аз много добре ги познавам!… Там ще видиш много танцьорки като теб – даже по-красиви от теб, и по-горди от теб. От ослепителния блясък на прожекторите на твоя театър няма и следа! За тях прожектор е луната. Погледни, добре погледни! Не танцуват ли по-добре от теб? Признай си, моето момиче! Винаги има някой, който танцува по-добре! И знай – в семейството на Чарли никой не е бил толкова груб, за да може да ругае един файтонджия или да подиграе просяка, седнал край Сена…

Аз ще умра, но ти ще живееш… Искам ти никога да не живееш в бедност! Заедно с това писмо ти изпращам и един бял чек. Колкото искаш пиши на него. Но когато харчиш два франка, не забравяй да си кажеш, че третата монета не е твоя. Тя трябва да принадлежи на непознатия мъж, който се нуждае от един франк. А него ти лесно можеш да намериш. Поискаш ли да видиш тези непознати бедняци, ти можеш навсякъде да ги откриеш. Ако говоря с теб за пари, правя това, защото познавам измамната сила на тези дяволи… Знаеш ли, дълго време съм прекарал в цирка. И винаги съм се безпокоял за въжеиграчите. Но трябва да ти кажа една истина, мое момиче – хората падат по-лесно от твърдата земя, отколкото играчите от нестабилното въже. Може би някоя вечер блясъкът на най-скъпия диамант ще те измами. В същата тази вечер този диамант ще бъде твоето нестабилно въже и падането ти е сигурно. Може би един ден красивото лице на някой принц ще те измами. В същия ден ти ще бъдеш неопитен въжеиграч, а неопитните въжеиграчи винаги падат… Не продавай сърцето си за злато и накити. Защото най-големият диамант е Слънцето. За щастие той блести на лицето на всеки човек!

И когато някой ден се влюбиш в някой мъж, ти бъди цялата с него. На майка ти съм казал да ти пише за това. Тя по-добре познава любовта от мен, на нея по й приляга да ти говори за това…

Твоята работа е много трудна. Аз знам това. Тялото ти е покрито само с парче коприна. Заради изкуството може и гол да се появиш на сцената, но да се върнеш от там по-облечен и по-чист…

Но нищо друго и никой друг на този свят не заслужава да вижда даже и ноктите на краката на едно момиче. Голотата е болест на нашето време.

Аз съм стар и може би думите ми звучат смешно. Но според мен, твоето голо тяло трябва да принадлежи на този, който обича голата ти душа. Не е страшно, ако твоето убеждение за това е от преди десет години, от времето, което си отива. Не бой се – тези десет години няма да те състарят. Но както и да е, искам ти да бъдеш последният човек, който става поданик на острова на голите!…

Знам, че синове и бащи винаги са бивали във вечен двубой. С мене, с моите мисли воювай, мое момиче. Аз не обичам покорните деца. И преди да капнат сълзите от очите ми върху това писмо, искам да вярвам – тази вечер е Коледа, вечер на чудеса. Искам да стане чудо – ти наистина да си разбрала всичко, което искам да ти кажа.

Чарли е вече остарял, Жералдин! Рано или късно, вместо с бяла коприна за сцената, ти ще трябва да се облечеш в черно, за да дойдеш на моя гроб. Сега не искам да те безпокоя. Само от време на време се поглеждай в огледалото, там ще ме видиш. Кръвта ми тече в твоите вени. Искам даже тогава, когато в моите вени кръвта пресъхне, да не забравяш баща си – Чарли. Аз не бях ангел, но доколкото можах, се стремях да бъда човек. Опитай и ти.

Целувам те: Чарли

Източник: Човешки безграничности – http://lava.blog.bg/izkustvo/2007/04/23/pismo-na-charli-chaplin-do-dyshteria-mu-jeraldin.63267

Блогът, който усмихва хората, Иво топалов, Ivo Topalov

На Марти, когото така и не успях опозная

topalov No Comments

Блогът, който усмихва хората, Иво топалов, Ivo TopalovОбикновено, като приключвам работа късно вечер, имам навика да си проверявам пощата и фейсбук. Този навик ми е от най-противните и отдавна се каня да поработя по него, но все има по-важни неща. Не веднъж ме е държал до малките часове на компютъра, изтощен до изнемога и с кървясали очи. Казвам ви това неслучайно, а за да придобиете представа за някои навици, защото ние сме навиците, които отказваме да напуснем.

Тази събота беше по-особена. Бях изморен от предишната вечер и през деня бях свалил цяло интервю, което е доста трудоемко, заради постоянното превъртане на записа. След като приключих, реших да погледна във Фейсбук, да взема душ и да лягам.

Имах едно съобщение, въпреки че скоро бях проверявал. Предположих, че е от една приятелка, която имаше рожден ден. Разгледах малко от стената си и след това цъкнах на съобщенията. Изненада. Писал ми беше приятел, с когото не бях общувал от повече от година. Зарадвах се на писмото му, въпреки, че беше от онези познанства, които повечето хора избягват. В смисъл познавах го от период, в който не харесвах толкова много себе си. Когато решим да направим промяна в себе си, хората, които са около нас някак автоматично отпадат. Не защото не ги обичаме повече, но защото ни напомнят за нас самите в момент, когато сме били низки в собствените си очи. Не се и опитваме да го обясним, просто си тръгваме.

Имах един период в живота си когато се бях пристрастил към една онлайн игра. Предполагам, че това с пристрастяванията ми е нещо като по-генерална тема през живота. Имал съм си привързаност към алкохол, игри, цигари, дори и към хора. Тази игра беше по-особена. Хората, които се записваха в нея, играеха с армии и строяха градове, след това формираха съюзи и се отказваха от личния си живот за периоди от по няколко месеца, докато траеше играта на единия сървър. Тогава отново седях до късно зад компютъра, но беше за да водя битки и да обединявам хора. Очите ми бяха кървясали, спях по три часса на вечер и то на пресекулки, плащах безумно много пари, за да имам платен акаунт с привилегии (всъщност от такива като мен печелят повечето онлайн игри), но се биех за един по-добър измислен свят в играта. Воювах със своите собствени, виртуални мелници. Между другото, аз винаги съм обичал рицарите. Дори съм си представял, че не съм уцелил времето си с няколко века. Много пъти съм си представял, че живея в период, когато ценностите са ясни и можеш да се опълчиш на злото и да ги защитаваш от него. Това беше преди да опозная по-добре света и да разбера, че няма ясни критерии за добро и зло. Както и, че повечето зло се дължи на добри намерения.

Както и да е, твърде много се отплеснах. Отворих съобщението и се зачетох. После го прочетох отново. То беше доста кратко. „Иво, здравей. Ако още не си получил скръбната вест, да знаеш, че от този свят си замина Марти. Ще правим помен, ако искаш пиши, за да се разберем.”

Не беше това, което очаквах, а човек получава много болка, когато светът не отговаря на очакванията му. Това ми е третият помен за тая година, а Марти беше само с няколко години по-възрастен от мен, малко след средата на трийсетте. Или поне така изглеждаше. Нямах много възможност да го опозная, защото го познавах преди, когато не обръщах внимание на хората. Сега се стремя да обърна внимание на всички, с които се срещам. Помня имената и дори част от личните истории на хиляди хора. Но на Марти не му знаех фамилията. Не му знаех и историята. Знаех само един измислен ник, който обаче поне си беше избрал сам – Комикс.

Той беше от онези, които ми напомняха за недоспалия и некъпан Иво, когото се опитвах да забравя. Странно е. Спомням си, че си водех записки и когато той влезе в нашия съюз го описвах, понеже бях един от лидерите. Дълго време преди и след съюза ни с Марти изкарахме в челната двадесетица на участниците. Добро постижение за игра с 10 000 състезатели. Спомням си, че в една битка, когато вече нямаше надежда срещу един руснак, той дойде при мен и ми помогна. Без да го моля. Просто се изправи и тръгна редом с мен. Игрите, които играем понякога отразяват начина, по който действаме в реалния живот. Или начина, по-който бихме действали, ако знаехме, че всичко е възможно.

Реално не можах да разбера кой е Марти в истинския живот, има ли деца и семейство, какво работи или другите ежедневни неща, с които обикновено се описваме, когато ни попитат. Но аз познавах Комикс – Човекът с главната буква. Комикс, който защитаваше по-слабите, и който никога не проявяваше агресия пръв. Познавах Комикс, който живееше, за да побеждава и притежаваше аналитичен и строен ум. Познавах Комикс, който будуваше, за да могат другите да спят спокойно. Рицарските времена може да са си отишли много отдавна, ако изобщо някога са съществували в романтичния вид, в който си ги представяме. Въпреки това аз мога да кажа, че Комикс бе рицар. Бил съм се рамо до рамо с този човек, макар и виртуално. Затова мога да кажа, че той притежаваше смелост и доблест, достойнство и сила, с които би се гордял всеки и можеха да служат за пример.

На добър път Комикс, непознати приятелю, и дано намериш покой от битките, които толкова дълго води тук!

Иво Топалов, 1.7.2012 г.

Блогът, който усмихва хората, Иво Топалов, Ivo Topalov

Притча за значенията. И един смислен подарък…

topalov No Comments

Блогът, който усмихва хората, Иво Топалов, Ivo TopalovИскам да ви разкажа една история, която ми разказа големият аржентински писател Енрике Марискал, когато беше на посещение през 2011 г. в България. Преди това само накратко – Енрике беше дошъл, защото книгите му се издават в девет страни, всичките обаче испаноговорящи и за пръв път щеше да бъде преведен на друг език, а именно български. Той беше решил, че това си струва да се отпразнува подобаващо като прекоси половината свят и види място, което никога не е виждал преди. Такъв е той, жизнен и непредвидим и дори на 73 години, живее според импулса и предизвикателството.

Енрике много обича да разказва истории, както личи от книгите му. На една от вечерите, след като бе настъпило кратко мълчание, някой го помоли да разкаже нещо за най-известната си книга (все още не е издадена на български) „Наръчник за човешко градинарство”. Енрике остави приборите си, избърса се със салфетката и се облакъти на масата. И започна:

„Имало едно време един човек, който живеел скромно и нямал много радости в живота, но имал достатъчно, за да бъде щастлив. Имал добра работа, достойна, както и семейство, жена и малка дъщеря на пет години. Като всеки човек имал проблеми, но имал и своите сполуки. И той като другите имал един ден в годината, когато се чувствал специален. Това бил неговият рожден ден. Тази година, рожденият му ден се паднал в делничен ден и тъй като искал да си вземе дълга отпуска през лятото не посмял да си вземе почивен ден. Бил замислил да посрещне специалния ден като занесе малка почерпка в службата, а след това отпразнува тихо и скромно със семейството.

Всичко било добре до обяда. Човекът обикновено не взимал обедна почивка, но този ден решил да се поразходи из близкия парк, колкото да почете специалния случай. Когато се върнал на работа обаче, нещо се било объркало. Един от клиентите, които били негова отговорност се бил обадил и се оплакал от него и работата, която вършел. Било несправедливо оплакване, но шефът на човека не се интересувал от това. Наказал го с намаляване на заплатата и отказ за отпуска през следващите шест месеца.

Когато следобедът узрял и наближило 5 часа, човекът си тръгнал от службата, решен поне вечерта да се наслади на радостта от компанията на семейството си.

Когато се приближил до колата си обаче видял, че някой недоброжелател или завиждащ за скромното съществуване на човека бил минал покрай колата и оставил свирепа резка с ключа си. А човекът знаел, че застраховката му е изтекла преди седмица, но отлагал подновяването й до заплата.

Когато пристигнал вкъщи бил почти забравил, че има рожден ден. Когато отворил вратата обаче останал смаян от изненада. В коридора го чакала дъщеря му, усмихната и щастлива, държаща подарък, голям почти колкото нея, опакован в най красивата цветна хартия и завързан с най-красивата панделка. Бил от онези подаръци, които човек не иска да отваря, заради прекалено красивата им опаковка.

Човекът веднага се успокоил. Имало на този свят хора, които го обичат, а нима е необходимо друго на този свят. Внимателно разопаковал подаръка, за да зарадва дъщеря си, защото човекът знаел, че повечето от удоволствието на подаряващия е задоволството на получаващия. Отворил подаръка и ужас! Кутията била празна. Това сигурно била лоша шега, която детето било научило от детската градина или от някой от странните анимационни филми, които постоянно гледало.

Човекът обикновено не губел присъствие на духа и бил спокоен, но този път му дошло в повече. Всичко натрупано през деня изведнъж избухнало в един вик:

–          Отивай си в стаята! – извикал той. – Ще те науча аз теб как се подаряват празни кутии! Когато другите имат специален ден, ние се грижим за тях и не ги нараняваме. Веднага в стаята, наказана си до утре!

Разплакано, момиченцето изтичало през коридора към своята стая. Обърнало се на вратата и през сълзи казало с тих глас на баща си:

–          Но, татко, кутията не беше празна. Аз прекарах цял следобед да я пълня със целувки!

И затворило вратата.”

Тогава Енрике спокойно вдигна приборите си и продължи да се храни, а хората наоколо го гледаха смълчани и просълзени.

–          Но Енрике, това е прекрасно, – проговори някой и после попита – Но какво означава и какво общо има с човешкото градинарство?

–          Много просто – отговори той. – Човешкият градинар винаги гледа какъв смисъл другите хора влагат в действията си. Ние сме хора, не работим с факти, а със значения. Дайте шанс на другите да ви обичат и им позволете да го изразят по техния си начин.

Блогът, който усмихва хората, Иво Топалов, Ivo Topalov

Енрике Марискал, Наръчник по човешко градинарство

 

Иво Топалов, 16.5.2012 г.

Бюлетин

Запиши се в бюлетина, за да:

- научаваш пръв за новите статии и съдържание на Блогът, който усмихва хората
- да получиш веднага комикс за новогодишната резолюция
- да изразиш по този начин своята подкрепа към моите начинания и инициативи (Благодаря ти предварително)





Име (задължително)

Email (задължително)

 Искам да получавам поща от БКУХ

Фейсбук