За маските и оптимизма

Иво Топалов, Блогът, който усмихва хората, Ivo Topalov

За маските и оптимизма

topalov No Comments

Или какво е и какво не е положително мислене

Бях си обещал повече да не пиша за оптимизма и положителното мислене. Писал съм преди статии за това, признавам, като първата изобщо статия в този блог: „Размисли върху положителното мислене и търговията”, както и една от най-четените и предпочитани в него „За постигането на целите или от къде идват пепеперудите в корема ми” например, но това беше преди много време. Въпреки, че все още вярвам в написаните тогава думи, съм достигнал и до много други изводи, направил съм си няколко развносметки и съм получил интересни прозрения. Та нали човек постоянно се развива и променя.

Няма да пиша за това, понеже всеки ден се изливат тонове цитати, весели картинки, мотивиращи напъни и какво ли още не в социалните мрежи и интернет. Толкова много, че вече е станало изтъркано и банално да се занимаваш с темата. Ще кажа само, че от началото на блога и написването на горепосочените статии бих искал да допълня следните неща, които според мен са най-важни:

Положителното мислене е в умението да сменяш гледната точка. Когато ти се случи нещо, което определено трудно може да се преглътне или пък те наранява, за да запазиш психическата си сила е много важно да умееш да променяш гледната си точка. (Същото умение е изключително силно развито у хората, които имат голямо чувство за хумор.) Например, ако можеш да прозреш урока в поредната трудност, неприятна вест или злополука, която те е застигнала, това може да те направи изключително силен и уравновесен. За да ни се случи това обаче, трябва да можем да поемеме отговорността за всички свои действия и/или резултати в живота си. Да не прехвърляш вината върху някой друг („Те са виновни!”, „Той ме накара!”, „Ако обстоятелствата бяха по-различни …”, „Само ако …” и т.н.), а да поемеш отговорност за това, което ти се случва в момента. Ако има интерес, може някой път специално да напиша нещо повече по темата, но засега е достатъчно да кажа, че така не отдаваме собствената си сила на външни за нас фактори. Никой друг или нищо не трябва да се променя, за да получим това, което искаме. Достатъчно е да променим само собственото си поведение.

Оптимизмът те прави значително по-приятен човек. Всеки има приятели, с които е трудно да се общува, понеже просто отхвърлят всичко ново или малко по-различно. Такива хора, които винаги знаят всичко за всичко и имат мнение, което не само че се опитват да вменят на всички наоколо, но и се сърдят, ако някой не се съгласи с тях. Тези многознайковци, ако случайно са малко по-негативни, на запад ги наричат с хубавата дума „хейтъри” (хейтър – човек, който мрази). Накрая тези хора, често остават сами с домашните си животни или другарите си по чашка. При оптимистите обаче положението е доста по-различно. Много по-вероятно е един оптимист да те насърчи или да се изкаже положително по някоя тема. Това не означава, че е прав разбира се, но компанията на такъв човек скоро става предпочитана.

Положителното мислене и оптимизмът ти дават сила да продължиш. Това е скрития коз в ръкава на заклетия оптимист, леката му отдалеченост и изкривена представа за реалността. Ако песимистът в повечето случаи е по-близък до реализма, то в много случаи може да се окаже, че това му играе лоша шега. Бидейки прав по отношение например на това, че се е изложил, когато е излязъл да говори на сцена, това може да накара същия този песимист никога повече да не опита излезе пред публика. Докато самозаблуждаващият се оптимист (който между другото също се е изложил, но има различна гледна точка към нещата) ще си каже нещо от рода на „О, справих се чудесно! Сигурно следващия път ще се справя още по-добре!”, което ще му даде сили да продължи да се опитва, докато не постигне това, което иска. Също като в историята на живота на Силвестър Сталоун, която ако сте пропуснали, можете да прочетете в нашумялата (и дори крадена няколко пъти) статия “Силвестър Сталоун или Историята на Роки”.

Така, след като добавих каквото исках да добавя, искам да споделя и причината, поради която пиша тези редове. Миналият месец се проведе 41-вият международен панаир на книгата в София. Аз, като млад и обнадежден автор, прекарах доста време на щанда на издателите ми от ИК „Хермес”. Честно казано, не знам какво по-важно може да има от книгите в живота на един автор и срещите с читатели, но това е тема на друга статия. Може би като стана „стар” автор ще разбера, ще видим. Запознах се с много интересни индивиди, както от посетителите, така и от изложителите и се убедих за пореден път, че съм попаднал на правилното място. Екипът на издателите ми се състои от млади и енергични хора, които се усмихват и не се плашат от работа. Определено ми харесват. А с много от всички тези хора, които срещнах, успях да разменя и по няколко думи.
От всички тези личности, с които се запознах, една жена и един мъж ме върнаха на нещо, което си мислех, че никога няма да срещна отново или поне си бях обещал да избягвам, когато го разпозная у някого. Стана ми много жал. Имаше нещо в тях, което съм срещал и преди, в разговори с други, и което тогава подминах и не описах. Може да съм сбъркал, а може още да не му е било дошло времето тогава. Естествено няма да назовавам хората, за които става въпрос по очевидни причини, макар да смятам за почти невъзможно това, което пиша да стигне до тях. Сигурен съм, че много от читателите са срещали подобни хора. Такива, които са прочели някоя книга и са се вманиачили по написаното в нея, не са го преживели, но искат да научат всички останали на новото си знание. Или още по-лощо, имат някоя езотерична приятелка или приятел, които са им напълнили главата с мъдрости и сентенции, които горките жертви наизустяват и започват да повтарят по повод и без повод, кимайки дълбокомислено с глава, придавайки си вид на мъдрост и просветление.

Затова, този път ще споделя размислите си и след разговорите с тях искам да кажа какво НЕ Е положително мислене и оптимизъм. Може да свърши работа някому, кой знае. А може би не.

Положително мислене със сигурност не е да насилваш и изкривяваш лицето си в постоянна, гримасоподобна усмивка. Това, освен че причинява огромен дискомфорт може да бъде опасно и за психическото равновесие. Когато общувате с другите, е вероятно те да усетят, че се насилвате да се усмихвате. Спокойствието ни може да подейства много по-положително на околните, отколкото насилената усмивка или придобитият автоматичен ентусиазъм.

Оптимизъм със сигурност не е отричането и отхвърлянето на всички злополуки и несгоди, които ни се случват или са ни се случили някога. Да твърдим, че един проблем не е проблем, е близко до глупостта и крие в себе си опасност от лавинообразно нарастване на неприятностите. Положителната настройка в случая би била да потърсим решение, вместо да се съсредочаваме върху проблема, както и вярването, че ще успеем да се справим, колкото и трудна да е понякога ситуацията.

Положително мислене не е и това, да говорим с приповдигнат глас и да обясняваме на всички, колко ни е хубав живота, когато всъщност ни се плаче. Всички имаме травми и е човешко, понякога да се чувстваме уязвени или наранени. Когато излекуваме травмите си (това става със много съчувствие към нас самите и понякога с консултация със специалист) или ги приемем и простим (на себе си и въвлечените в ситуацията), ще намерим облекчение, а не в изкуственото потискане. Последното понякога ни се струва като пряк път. Но това, което съм научил досега, е че в живота, както и в личностното развитие няма преки пътеки. Всеки „тарикатлък” и опит за заобикаляне на уроци или измама излиза възсолен и понякога твърде скъп. Но това отново е нещо, което всеки трябва да научи за себе си и може да стане отделна статия.

Знам поне, че аз ще продължавам да се уча и винаги ще се опитвам да намеря гледната точка, която ще ми позволи да продължа напред. И съм сигурен, че ще се справям все по-добре! От мен – усмихнат и положителен ден!
Иво Топалов, 16.01.2014 г.
 
 
 

Иво Топалов, Блогът, който усмихва хората, Ivo Topalov

Преследвай своята Луна!

topalov No Comments

 Иво Топалов, Блогът, който усмихва хората, Ivo TopalovНека излезем от орбитата на  всички неприятности и радости.
Нека миналото остане само спомен.
Нека да се впуснем в новото, с взор отправен към още по-далечни звезди, с посока към това да ставаме по-добри, да носим повече полза за околните и да изживеем мечтите си. Ако искаме да се променим, тогава нека открием още веднъж смелост за това в себе си.
Нека бъдем смели и преследваме луни, визии и мечти, толкова невъобразимо големи, че от самата мисъл за тях, да ни се изпотяват дланите. Нека имаме силата да не се предаваме при никакви обстоятелства и да бъдем винаги вдъхновени.
Нека бъдем истински и да открием смисъл, които да ни движи напред всеки един ден.
Нека сме дисциплинирани и автентични, да предприемаме действия, да ставаме, след като паднем, колкото пъти е необходимо, да се учим и да се издигаме. Нека да преминем ограниченията на всичко, което ни е спирало досега, да сме захранвани и движени напред от смелост и любов.
В тази връзка, нека си припомним вдъхновяващите думи на един човек, изречени през далечната 1962 г., по друг повод, но призоваващи към същото:
“Избираме да отидем до Луната. Избираме да отидем до Луната през това десетилетие и да постигнем други неща, не защото са лесни, а защото са трудни. Защото тази цел ще ни послужи да организираме и премерим най-доброто от нашата енергия и умения. Защото това е предизвикателство, което смятаме да приемем, което не желаем да отлагаме, и което имаме намерение да спечелим, както и всички други такива.
Със сигурност това ще ни струва доста пари… Космическите разходи скоро ще предизвикат и други такива… защото ние сме дали на тази програма висок национален приоритет – макар да осъзнавам, че в някакъв смисъл това е действие, основаващо се единствено на вяра и мечти, понеже нямаме представа какви ползи ни очакват в бъдеще.
Но ако ви кажа, мои съграждани, че ще изпратим на Луната, отдалечена на повече от 380 000 километра от контролната база в Хюстън, гигантска ракета, висока повече от 90 метра – дължината на едно футболно игрище, направена от метални сплави, някои от които все още не са изобретени, способна да издържи на температура и напрежение, няколко пъти по-големи, отколкото някога сме изпитвали, сглобена с прецизността на най-добрите часовникари, носеща оборудване, необходимо за образуване на тяга, навигация, контрол, комуникация, изхранване и оцеляване, на една никога неизпробвана мисия, до незнайно небесно тяло, и която ще успее да се завърне безопасно на Земята, влизайки в атмосферата със скорост над 40 000 км/ час, нагорещявайки се до половината от температурата на Слънцето, почти колкото е горещо тук днес – и за да направим всичко това, да го направим правилно и да го направим първи преди това десетилетие да изтече, то ние трябва да сме смели!
Преди много години великият британски изследовател Джордж Малъри, който по-късно загива на връх Еверест, бил попитан защо иска да изкачи този връх. Той отговорил: „Понеже съществува!”
Космосът също съществува и ние ще го изкачим, а Луната и планетите са там и съществуват, както и новите надежди за знание и мир – те също са там и съществуват. И поради това, когато изпъваме платна ще се помолим за благословията на Бог за най-рискованото и опасно, но също и най-великото приключение, за което човекът някога е потеглял.”
– Джон Ф. Кенеди, президент на САЩ, 12.09.1962 г.
Бъдете смели в мечтите си! Надявам се този блог да ви усмихва още много пъти!
Иво Топалов, 30.12.2013 г.
 
Можете да прочетете още за смелите мечти в статиите „За постигането на целите, или откъде идват пеперудитев корема ми” или в нашумялата миналата седмица история „Силвестър Сталоун или Историята на Роки”
 

Иво Топалов, Блогът, който усмихва хората, Ivo Topalov

Силвестър Сталоун или Историята на Роки

topalov No Comments

 „Вярвам, че съществува вътрешна сила, която създава победителите или губещите. И победителите са тези, които наистина слушат истината на сърцето си.”
– Силвестър Сталоун
Трябва да си призная, че преди време не харесвах Силвестър Сталоун. Да, гледах филми с него, радвах му се на някои от ролите, но не го ценях особено като актьор или герой. Мина време обаче и случайно прочетох преразказа на едно интервю с него. Интервюто беше на Антъни Робинс, най-известният и успешен човек в областта на личностното развитие, за когото някой ден също ще напиша материал, понеже си заслужава. И сега не гледам филми с участието на Слай особено често, но за сметка на това започнах изключително много да го уважавам като човек.
Защо искам да споделя тази история? Защото от почти три години я ползвам като мотивационна по време на обучения, както в бизнес, така и в частен коучинг, понеже вярвам, че в нея е заложен един от най-важните ключове към успеха изобщо, защото е чисто човешка и най-вече, защото много ми допада. Това не е първият път, в който я споделям публично. Разказах я в едно радио интервю за предаването „Аларма“ в началото на лятото, което се излъчи по БНР, програма „Христо Ботев”, но за съжаление, това интервю, както и всички останали интервюта освен едно, които съм давал по радиата, изчезна. После човек как да не повярва в някоя теория на конспирацията…
Както и да е. Да ви разкажа все пак историята, достатъчно говорих за нея. Малко хора знаят, но при раждането на Слай е имало усложнения, и като са го вадели от майка му са притиснали лицето му с форцепса. Затова то е парализирано наполовина, което освен външния вид, нарушава и говора му. Въпреки това, Силвестър мечтаел да стане актьор и се преместил с първата си жена да живее в Ню Йорк, където имало достатъчно агенти, които да помогнат на кариерата му. Казва на Антъни Робинс, че е получил няколко хиляди отказа, на което последният отговаря, че това не може да бъде вярно, понеже има едва 300 агенции в Ню Йорк. Слай му казва, че е ходил поне по пет пъти във всяка от тях.
Периодът, в който получава откази, се проточва изключително дълго и парите започват да привършват. След като една вечер преспива пред офиса на един от агентите, най-накрая му дават роля във филм, в който за няколко секунди трябва да се появи на сцената, за да бъде набит от главния герой. Според агента е толкова грозен, че хората биха се израдвали, ако видят, че някой го бие. За това му плащат няколко долара. Униженията не спират дотук, приема роля в еротичен филм, за която му плащат 200 долара. Жена му не го приема много добре, а в последствие авторите на филма го преименуват на „Италианският жребец” прякора му от „Роки” и се опитват да изкарват пари на негов гръб, след като вече става известен. Силвестър приема това с усмивка и обяснява, че не е имал голям избор. Или е трябвало да прави това, или е щял да се озове на улицата. На въпросът на Антъни Робинс защо тогава не се е хванал на каквато и да било работа, той отговаря със следните думи: „Понеже щях да изгубя глада си и да се успя от комфорта! Щях да спра да преследвам мечтите си.”
Положението не се подобрява и се налага Слай да ходи да се топли в обществените библиотеки. Споделя, че това е най-доброто нещо, което му се е случвало, понеже, от една забравена книга от друг човек, той се запалва по историите и разказите на Едгар Алан По, а от там и по други класически произведения и започва да чете книги. Постепенно, както се случва с много от хората, които се докосват до магията на писаното слово, той решава, че иска да стане писател и започва да пише сценарии за филми. Това е поредното начинание, което претърпява неуспех – успява да продаде само един или два сценария за по стотина долара.
В паричната си безизходица дори залага и впоследствие губи семейните бижута на жена си. Според него това е едно от нещата, които човек никога няма право да прави, независимо в колко лошо положение е. Това е неофициалният край на техните взаимоотношения според него, които продължават да се влошават, за да се разделят след няколко години, въпреки детето, което им се ражда.
Чък Уепнър – вдъхновението за Роки Балбоа
Един ден, през 1975 година, гледал боксов мач по телевизията между легендата Мохамед Али и белия и несравнимо по-скромен боксьор Чък Уепнър. Въпреки че Али почти смачква своя опонент, Уепнър постоянно става и налита на шампиона. Дори успява да го свали на земята – това само разярява Али и той буквално помила белия боксьор. Уепнър губи няколко секунди преди края на петнадесетия рунд с технически нокаут, но въпреки счупения нос и аркадите и на двете вежди, когато съдията отброява девет, той е на крака и готов да завърши мача. Силвестър Сталоун се вдъхновява, сяда и, пишейки по 20 (двадесет) часа на ден, през следващите три дни прави сценария на „Роки”. За това свое дело много по-късно той коментира: „Действай смело, когато си вдъхновен!”.
Мохамед Али удря Чък Уепнър
Опитва се да продаде сценария на няколко места, но никой не го одобрява. Междувременно, финансовото му положение съвсем се нарушава, жена му забременява и парите му свършват. В опита си да се пребори с глада, той отива пред един магазин за алкохол и се опитва да продаде кучето си, мастиф, който води със себе си още от Филаделфия, за скромните 50 долара. Тогава идва един човек и спазарява най-добрия му приятел, единственото същество, което го обича напълно безрезервно на половин цена за 25 долара. В интервюто той споделя: „Това бе най-низкият ден от живота ми и аз плаках по целия път към вкъщи. Тогава разбрах, че съм стигнал много под нулата.”
Чък Уепнър на въжетата в последния рунд на знаменития мач
След по-малко от месец обаче идва невероятно предложение. Продуцентска  компания иска да закупи правата за „Роки” срещу 125 000 долара. Това му идва малко като шок, но той им казва, че трябва да преговарят с едно неизменимо условие. Той трябва да участва във филма. Продуцентите са скандализирани. Обясняват, че вече имат човек за главната роля и е най-добре сценаристът да си гледа сценариите. Той отговаря, че всъщност е актьор и за голям ужас на продуцентите и на бременната си жена, отказва да продаде сценария.
След седмица, продуцентите отново се свързват с него и му казват, че наистина са харесали неговия сценарий. Затова му предлагат да удвоят предложението си на 250 000 долара. За техен ужас, той отново отказва. След няколко дни го търсят за трети път и му предлагат 350 000 долара, за да не участва в собствения си филм. Той отново отказва. За да направиш подбно нещо, трябва наистина да знаеш какво искаш и за какво се бориш. Да знаеш истинската си цел. Продуцентите му се съгласяват да му дадат главната роля, но срещу аванс от 35 000 долара, десет пъти по-малко пари, за да носи наравно с тях рискът от провал. И той приема!
На това място Антъни Робинс го поздравява за успеха, все пак това са много пари за човек, който не може да си позволи парно и отопление в апартамента си, и пита какви са били следващите му действия, като самият той си признава, че е очаквал Слай да е отишъл да празнува. Вместо това се оказва, че той е отишъл пред магазина за алкохол, с надеждата човекът, който е закупил кучето му, да се появи отново.
Там той чака три дни, когато човекът отново се появява. Слай директно отива при него и пита дали човекът го помни. Преди месец и половина са сключили сделка за едно куче. Човекът се сеща и му благодари, децата му много били харесали кучето. Тогава Слай казва, че иска да си купи кучето обратно. Човекът е кратък. Кучето не се продава. Слай обаче настоява и предлага 100 долара за кучето, което е закупено само за 25. Човекът отказва. Слай предлага 500 долара за кучето, но човекът отново отказва. Антъни Робинс пита тогава, какво е направил Слай, при условие, че човекът не желае да продава. На това Силвестър отговаря: „Знаех целта си и желания резултат и вече имах опит с продуцентите, затова продължих да променям подхода, докато не постигнах целта си.”
„Какво ти струваше това?” – пита го Тони Робинс и получава зашеметителен отговор. Кучето се връща при Слай срещу 15 000 долара и роля в „Роки”. Точно така, човекът участва във филма. Между другото, кучето също. Бъткъс, мастифът на Роки, всъщност е кучето на Силвестър Сталоун от истинския живот.В надписите е представен като Бъткъс Сталоун.
На снимачната площадка – Слай и Бъткъс.
  „Роки” става най-касовият филм през годината, получава няколко Оскара, включително за най-добър филм, от общо десет номинации. Никога повече Силвестър Сталоун не изпада в нищета.
Тази история не е само за артисти и писатели. Тя е за всички хора!
Линкове:
Оригиналната история, която чух за пръв път през 2010 г. услужливо изрязана за нас от цялата лекция на Тони Робинс: http://www.youtube.com/watch?v=1AjIO0HTV5w
Допълнителни интересни факти на английски език: http://www.feelingsuccess.com/sylvester-stallone/
Силвестър разказва историята сам, както и много други истории, в много повече детайли: http://www.youtube.com/watch?v=PJvPD2u3YBI
Слай и Чък малко след заснемането на Роки
 
Отново двамата преди няколко години. Между другото Чък е завършил кариерата си с доста завидна статистика: Мачове: 51 Победи: 35 С нокаут: 17 Загуби: 14 Равни: 2
Ако сте харесали тази статия може да ви хареса историята на друга спортна легенда, бенефисът на Данчо Йовчев, под заглавие За героите, силата, мотивацията, волята и спорта. Също може да ви допадне статията за Духът, личната сила и историите на един учител по литература.

Много усмивки от “Блогът, който усмихва хората”!
 

Иво Топалов, Блогът, който усмихва хората, Ivo Topalov

Разочарованието или защо някои книги просто не трябва да бъдат филмирани

topalov No Comments

 

Книгата е спечелила “Хюго” и “Небюла”
Тук няма да става въпрос за разочарованието и несгодите, които ни движат напред, и които могат да действат на душата както пръчката действа на магарето, за да ни придвижват напред по пътя ни. Друг път съм споделял за това какво мисля за изолацията и несгодите, които ни се случват, в статията „За компанията на другите и мирът със себе си” обяснявам точно какво имам предвид.
Тук обаче ще стане въпрос за обикновеното разочарование. За това, което не те придвижва по пътя напред, а дори напротив – задържа те и те спира. И си даваш сметка, че времето ти е било пропиляно.
Тази година беше филмирана една от моите най-любими книги на всички времена – Играта на Ендър от Орсън Скот Кард. За да добиете представа колко ми е любима тази книга ми позволете да ви кажа няколко неща. Чел съм я повече от десет пъти. Може би дори повече от двадесет. Последните 16 (шестнадесет) години не е имало лято, когато да не съм я прочел поне веднъж. Всеки път историята ме вълнува и си припомням колко са важни ценностите, които човек може да има и колко е важно да живееш така, че да не те е срам от нищо, което правиш. Всъщност не мога да си представя лятната ваканция, дори да е по-къса от седмица, както ми се случва последните няколко години, без деня, който отделям на Ендър и невероятната история за това как света е спасен от едно малко дете. Копието, което притежавам е с размера на библиотека „Галактика” и е отпечатано от Роял 77, за първи път в България през 1993 г.. Повече от половината ми страници са подлепени с хартиено тиксо, а много от останалите ще се нуждаят от такова след следващото прочитане, което предполагам ще бъде някъде около края на юли 2014 г. Във втората си книга използвам структурен похват от Играта на Ендър за разделяне на сюжетните линии по един особен, но много смислен и, надявам се, много привлекателен начин.
Накратко, за какво става въпрос в книгата. В далечното бъдеще Земята е пренаселена, но всички хора са обединени и се възстановяват от атаките на извънземна цивилизация, наречена бъгерите. Никой не знае защо сме се били с тях, но те просто идват и ни нападат. На два пъти. И двата пъти оцеляваме по чудо. В третата война ни е необходим най-брилянтния и добре обучен командир. Военните откриват, че децата мислят по-бързо, креативно и качествено от възрастните, тренират по-отдадено и изобщо имат качества, които възрастните са забравили. Ендър, на своите крехки десет години, се превръща в най-блестящият войн, който човечеството е раждало. Военните и системата им за наблюдение, започват да се опитват да го отведат до границата на възможностите му, включително и с мръсни трикове, за да видят дали могат да му поверят командването на армията на човечеството. Не искам да ви издавам повече.
Някои от силните черти на книгата са това, че авторът предвижда създаването на социалните мрежи, още през далечната 1985 г., когато единици са имали удоволствието да се докоснат до интернет, а да отидеш в гората откъдето да комуникиураш с останалите щеше да стане повод да затворят автора в някоя болница, ако книгата му не беше художествена фантастика, ами го беше казал в някакъв разговор например. Освен това в книгата, въпреки че има някаква политическа окраска, която не ми допада и да не съвпада с моите вярвания, се поставя въпроса за човешките ценности, които са над някакви идеологии, поставят се и множество други въпроси, за достойнство, убеждения, отношения с другите и посвещаване на дадена цел. Не половинчатото посвещаване, в което не сме сигурни дали искаме да постигнем целта си или да гледаме телевизия, а посвещаването на цялото същество на една единствена цел. Вярвам, че този пламък е горял в очите на древните пророци и светци. И липсва на повечето от съвременните „духовни” хора. Не искам да влизам в тази тема, затова спирам с тази метафора.
Орсън Скот Кард малко след написването на книгата
 
Тази книга някак си остана незабелязана в България, както и много други ценни културни произведения по различни причини и фактори – от реклама до недостъпност за дълго време. Въпреки това, аз не съм единственият й фен. Всъщност тя е една от най-продаваните книги в историята на книгоиздаването. Разбира се, далече е от „Малкия принц”, или „Повест за два града” (две от най-четените книги в историята на света), но определено „Играта на Ендър” има своята публика. От първата година, в която е написана – 1985, тя попада в листа на Ню Йорк Таймс за най-продавани книги и не излиза от него до ден днешен. Всъщност най-долната позиция, в която се озовава е около 40-та (тази информация е по спомен отпреди пускането на филма и трябва да бъде проверена допълнително, понеже интернет е залят от нова информация за филма, то не можах да открия статията). Сега през последните 60 седмици тя отново е в челните 25 места на списъка, а от лятото го оглавява. Освен това, книгата е преведена е на 33 езика, а след проведената анкета, читателите в Amazon.com я включват в списъка с„Най-добрите книги на хилядолетието” (на 32-ра позиция от общо 50 заглавия).
Стига толкова, надявам се да сте разбрали какво означава тази книга за мен и защо е толкова значима за още много хора в целия свят. Когато излезе филмът тази година, с баща ми, който също я харесва и я е чел няколко пъти, се заредихме пред касите на киното. Да, позачудихме се, понеже и двамата имаме лош опит с филмираните любими произведенеия, но все пак решихме, че трябва да се гледа. Взехме си пуканки и зачакахме. Филмът започна. Сега, не искам да съм груб, но мисля, че бяха филмирали някаква друга книга.
Харисън Форд всъщност прави добра роля
Почти през цялото време някакви деца летяха в безтегловност по екрана. Бяха пропуснати така важните сцени със сестрата и брата на главния герой, Ендър Уигин. Нямаше нищо от умозрителното преживяване на детето, което трябваше да се превърне в безгрешно човешко същество, да извърши огромен скок в личностното си развитие, да стане емпат и да разбира другите напълно, и да ги обича, за да може да спаси света и да се справи с нечовешките предизвикателства, пред които го изправяше военната машина. Тотално разочарование или най-лошо похарчените ми 10 – ина лева за цялата година (без пуканките).
Самият филм, сам за себе си не е лош и има даже доста интересни специални ефекти. Бих го препоръчал на някой, който не е чел книгата или дори не е чувал за нея. Може да му бъде интересен. Но ако сте се докоснали до вътрешния свят, на съвършения и невинен, и в същото време смъртоносно опасен Андрю Уигин, просто не гледайте този филм. Дори участието на Харисън Форд и Бен Кингсли не можаха да го спасят (на последния по някава неведома причина режисьорът му беше татуирал цялото лице. Причината остана мистерия за мен дълго след като излязох от салона, та до сегашния момент, когато вече не ме интересува). Загубено време.
Бен Кингсли като Мейзър Ракъм
 
Единствения плюс на този филм бе, че стана причина Играта на Еднър да бъде преиздадена на българския пазар и да достигне до още повече хора. За съжаление не съм виждал дали са направили нов превод и каква им е редакцията, затова не мога да препоръчам на сто процента пред старото издание, но все пак е по-добре от нищо, нали?
 
И последно, все пак ето и трейлърът към филма, поне той е приятен за гледане и съдържа в общи линии всичко, което си заслужава да се види в него:
 

Иво Топалов, Блогът, който усмихва хората, Ivo Topalov

Честит световен ден на усмивката! :)

topalov No Comments

Сертификат: “Ти беше усмихнат!”
Днес, малко изненадващо за мен, повечето интернет медии са заляти от публикации за “Световния ден на усмивката”, вместо обикновеното си, понякога не дотам позитивно, съдържание. Трябва да си призная, че до преди малко изобщо не знаех, че има такъв, но се зарадвах изключително много когато научих. Та това означава, че “Блогът, който усмихва хората” си има собствен празник! Да ни е честит празника, приятели! Пожелавам безброй поводи за усмивки, щастие и веселби! Благодаря ви за подкрепата, която оказвате, вече няколко години, като четете, харесвате и споделяте статиите на “Блогът, който усмихва хората”. Естествено, природата ми е такава, че не вярвам на всичко, което чета и не можах да повярвам, докато не проверих информацията по случая. Ето на какво попаднах: Тази година надсловът на празника е “Направи добро дело. Помогни на някой човек да се усмихне!”. Картинката, с която започва статията, всъщност е сертификат, който се разпространява между приятели в цялата мрежа, предимно по мейл. Той завършва с думите: “Ти беше усмихнат от” и подпис на човека, който го е изпратил. Хората, които го разпространяват получават титлата “Посланник на усмивката”. Празникът се провежда по инициатива на Харви Бол, от 1999 г. насам. Всяка година, първият петък на месец октомври е Световен ден на усмивката. Същият е измислил и дизайна на толкова добре познатото ни жълто личице, което е донесло усмивки на милиарди хора по целия свят! Мога само да си пожелая статиите и материалите в този блог да донесат толкова много усмивки. Или поне малко надежда за някой. Източници: Официален сайт на мероприятието, от една страна и разбира се: Уикипедия :) Ти беше усмихнат от: Блогът, който усмихва хората! Предай усмивката нататък, днес усмихни някой, като направиш нещо добро за него!  
 Иво Топалов, 4.10.2013 г.

Иво Топалов, Блогът, който усмихва хората, Ivo Topalov

За първия учебен ден и речта на сър Кен Робинсън – Как училището убива творчеството

topalov No Comments

Честит първи учебен ден на всички ученици! Честито и на тези, които вече не са ученици, но продължават да се учат и образоват!

Снимка: www.akademika.bg
Спомням си как се вълнувах на първите учебни дни. Не знам какво биха казали синоптиците по този въпрос, но честно, аз не мога да си спомня за нито един първи учебен ден, когато не е валяло, поне за кратко. И днес отново е така. Нека да върви на всички по вода! Успех през 2013 г. и безброй поводи за усмивки! По случай първият учебен ден тази година ми се иска да споделя една презентация на сър Кен Робинсън, експерт по творчество, която ми припомни една приятелка наскоро в свой пост. За първи път се запознах с творчеството му през 2009 г., чрез книгата му Елементът: как откриването на истинската ни страст променя всичко. След това съм я препоръчвал на не едно издателство за издаване на български, но без особен успех. След това попаднах и на тази негова презентация, на която освен, че се смях от сърце в първата част, ми се стори изключителна смислена и ме убеди окончателно, че сър Кен е уникален, невероятно ерудиран и си струва, човек да се запознае с неговата работа! Цитати от Кен Робинсън: – “Ако не си готов да сбъркаш, никога няма да измислиш нищо оригинално” – “Творчеството сега, е толкова важно за образованието, колкото и грамотността, и трябва да го третираме със същия статус.” – “Образованието е предназначено да ни заведе до бъдеще, което не можем да си представим.” Освен това, за първи път при този човек срещнах концепцията, че всъщност методите ни на образование са остарели, че са проектирани, за да отговорят на нуждите на индустриалната революция, че имаме крещяща нужда от алтернативни методи на образование (особено в нашата държава), които да насърчават творчеството и самостоятелното мислене в деца и възрастни.

А сега ви представям: Сър Кен Робинсън

Как училището убива творчеството

 
*Субтитри (в самото видео) и превод благодарение на Николай Михайлов.   Иво Топалов, 15.09.2013 г.

Блогът, който усмихва хората, Иво Топалов, Ivo Topalov

Рай от Радослав Гизгинджиев

topalov one comments

Блогът, който усмихва хората, Иво Топалов, Ivo Topalov„Следвай ме… Отивам на сигурно място…

Следвай ме… Отивам право към сърцето ти…” Рядко отделям внимание на нещо, което няма пряка връзка с личностното развитие, поне на пръв поглед, но романът „Рай” е едно от най-добрите четива, които са ми попадали. И има връзка с личностното развитие, защото ако не можеш да приемеш тайните на миналото си, никога няма да имаш смислено бъдеще. На места е скандален и провокативен, на други е изумително мъдър и дълбок, но навсякъде е открит и човешки, прям, искрен и откровен. Напоследък да си човечен, не е често срещана черта. Фокусът е изместен към цифри, към продажби, проценти, рейтинги и подобни глупости. А срещу нас обикновено стоят хора. Стряскащо обикновени и всеки с изумителна съдба. Някои със драми, други с тайни, а трети с изумителни пътища. В „Рай” има от всичко. Впечатляващи човешки драми и докосващи сърцето разкази. Провокации към героите и читателите и успокояващи слова, които понякога толкова жадуваме да чуем. Това е една рядко смислена книга. В нея се преплитат неочаквано множество истории. Картината се сменя рязко като филм, като те кара да затаиш дъха си. Първите няколко глави си мислех, че няма да мога да запомня всички действащи лица. Не само че ги запомних, но в края просто не можех да оставя книгата. Исках да чета още, и още, и още. Ако тази книга беше филм, то тя наистина щеше да е шедьовър, достоен да се бори за награди в целия свят. Наистина целият! Блогът, който усмихва хората, Иво Топалов, Ivo TopalovВсичко това не е неочаквано, като се има предвид кой е автор на книгата. Младият Радослав Гизгинджиев е освен писател – кинорежисьор. Почеркът му, който прави „Рай” толкова завладяващ, се усеща и в картините на лентата му „Изпуснати думи” направена по мотиви от разказ на Елин Пелин (с участието на Койна Русева и Георги Вачев). Той предизвиква и провокира много хора и мненията за него се различават от небето до земята. От рая до ада. Но лично аз съм забелязал нещо. Когато някой бива успешен и талантлив(а романът му е един от големите бумове в България и номиниран за дебютен роман на годината – разпродаде първия си тираж за три седмици), то той предизвиква завист. Затова изобщо не се учудвам, че в негова посока се излива и злоба освен доволните коментари на хиляди читатели. Изкушавам се да разкажа малко от книгата, понеже някои от героите са като живи. Но няма да го направя. Не е честно, понеже много ще решат да прочетат сами романа. Вместо това, ще цитирам нещо. Нещо, което докосна мен и няма да разбули нито една от историите: „Всички се стремим да започнем собствената си история, търсейки най-достойното или най-човешкото й начало. И винаги крием по нещо. Премълчаните истории са истинското изкуство на живота, а когато хората чуят една такава история, тръпки преминават по гърба им. Премълчаните истории крият много знание. И обикновено бихме ги разказали на един непознат.” „Здравей, Непознат! Колко е голямо сърцето ти?” Очаквам с нетърпение и втората част „Страници от Рая”, която трябва да излезе през септември, и тя да е достойно продължение на толкова добро начало! Браво, Радо! Давай все така!    

Блогът, който усмихва хората, Иво Топалов, Ivo Topalov

Приказка за истината

topalov No Comments

Блогът, който усмихва хората, Иво Топалов, Ivo TopalovНапоследък все по-актуална тема за разговори и размисли ми е истината. Най-вероятно това се дължи на наближаващата премиера на моята книга „Полетът на орела”, където една от основните линии е търсенето на истината и пътят на търсача. Предполагам много от вас са чували за този ефект на мозъка (нарича се екраниране), когато решим да си купуваме кола, започваме да виждаме по улиците изключителен брой автомобили от същата марка и модел. Или решаваме да си търсим жилище в даден квартал и се появяват познати, живеещи там, както и ни попадат статии за района. Няма да влизам в повече детайли, предполагам знаете за какво говоря. Напоследък всеки филм, който гледам, всяка книга, която чета съдържат дълбокомислени слова за това какво разбираме под истината и каква е нейната стойност. От познатите клишета като: „Истината е истина, дори никой да не вярва в нея. Лъжата си е лъжа, дори всички да вярват в нея!” –        Анонимен През мъдрите мисли на философи: „Вместо любов, пари и слава ми дайте истината!” –          Хенри Дейвид Торо До цели книги на Георгий Гурджиев („Картини от реалния свят”) и Пол Екман („Излъжи ме, ако можеш”), които обсъждат ценността на истината и това колко е важно умишлено да хвърлиш светлина върху неясна ситуация. Защото премълчаването на информация не е искреност и казване на истината. Когато сме искрени най-вече със себе си до болезненост, можем да извлечем полза за себе си и своето развитие от Истината. Във връзка с това, искам да споделя една турска приказка с вас, която ми попадна благодарение на известния писател и сценарист Георги Мерджанов, за което съм му много благодарен, понеже усмихна седмицата ми. Ето я и нея: Живял някога през девет планини в десета един човек с бяла брада, чиято мъдрост била по-голяма от добрината му, а добрината му пък била по-голяма от мъдростта.  На най-оживения площад в най-големия град на тази страна бил издигнат идол с искрящи от скъпоценни камъни очи, с коси от чисто сребро, с тяло от чисто злато и висок, колкото хиляда и един човек. Хората на тази страна, в която живеел този, който бил по-мъдър, отколкото добър, и по-добър, отколкото мъдър, се кланяли на този идол, детето ми. Те мислели, че всичко на земята — добро и зло, плодородие и немотия, грозно и красиво — е дело на този идол, хиляда и един път по-висок от човека Само нашият старец с бялата брада не вярвал, детето ми, на идола. Той дълго скривал това, но колкото повече минавали годините и той стареел, тази тайна като тежък камък започнала да притиска сърцето му. Накрая не издържал, отишъл на площада, където се извисявал идолът, и силно извикал — В името на какво вие, хора, се прекланяте пред този идол с искрящи от скъпоценни камъни очи, с коси от сребро и тяло от чисто злато? Нали вие със собствените си ръце го сътворихте! Това, което е създадено от вашия ум и от вашите ръце, вие смятате за творец на ума и ръцете ви. Помнете: нищо на света не е небитие. Битието няма край, няма начало. Постоянно се мени и никой не го създава. Унищожете тези идол, братя мои!…  Отначало хората, като чули думите на този, който бил по-мъдър, отколкото добър, и по-добър, отколкото мъдър, не го разбрали; после се поослушали; накрая се разсърдили. Започнали да хвърлят огромни камъни по него. Толкова го били, детето ми, че бялата му брада станала червена от кръв, но той не млъкнал. Като говорел на хората това, което смятал за истина, човекът с бялата брада започнал да се подмладява. Колкото повече се подмладявал, толкова по-силен ставал гласът му; колкото по-силен ставал гласът му, толкова повече се подмладявал.  Докато под дъжда от камъни човекът с бялата брада се подмладявал, детето ми, ръцете на тези, които хвърляли камъните, затреперали, гърбовете им се изкривили. Останали без сили и не можели да защищават своя идол. Тогава този, чиято смелост била по-несломима от мъдростта му и чиято мъдрост била по-непобедима от смелостта му, с един удар на мощния си юмрук свалил огромния идол.  Ако ти, детето ми, даже и под дъжд от камъни не се страхуваш да кажеш истината, в която вярваш, както е направил човекът, който бил по-мъдър, отколкото добър, и по-добър, отколкото мъдър, и който живял през девет планини в десета, ще бъдеш вечно млад.  Край Източник на приказката: http://chitanka.info/text/18392-vtora-prikazka-za-moja-sin

Блогът, който усмихва хората, Иво Топалов, Ivo Topalov

За героите, силата, мотивацията, волята и спорта – довиждане Данчо!

topalov No Comments

Блогът, който усмихва хората, Иво Топалов, Ivo Topalov

Снимка: www.aspekti.info

В тези дни, когато вниманието е насочено предимно към политиката, искам да обърна внимание на една неполитическа тема. Но, според мен, също толкова важна. В събота вечер, на 23.02.2013 г. се състоя бенефисът на великия български атлет Йордан Йовчев – неговото официално оттегляне от спорта. Още повече, това е една по-лична тема за мен. Големият атлет се оттегля от спортната гимнастика. Спорт, в който леля ми е едно от най-големите имена на България. Шоуто беше грандиозно, изпъстрено от атлети, акробатични клубове, танцьори и изпълнители от най-малки (дечица, които едвам ходеха, но се премятаха като професионалисти) до най-възрастни. Участваха и ансамбълът по художествена гимнастика, и националния отбор по спортна гимнастика. Общо над 160 артисти. Не за това искам да пиша. Не искам да пиша и за тълпата, която в навечерието на големия протест се движеше като на митинг. Но с различно настроение, позитивно и енергизиращо. Деца, възрастни и хора с бастуни, които едвам се крепяха на крака, отиваха да изпратят своя любимец. Отиваха да видят своя герой. Колите не можеха да преминат по булевардите около колелото на 4-ти километър, понеже имаше твърде много пешеходци, даже и по улицата. Не искам да разказвам и за хората, които продаваха български знамена и тромби по пътя. Не това е важно. Искам да напиша за Йордан Йовчев, с колкото може по-малко патос. Блогът, който усмихва хората, Иво Топалов, Ivo TopalovТози човек, който никога не успя да спечели олимпийска титла, по ред причини и лоши обстоятелства, граничещи с ръба на измамата, спечели сърцата на хората. Това е най-голямото признание за скромния пловдивчанин. Да бъде национален герой. Между разнообразните спортни изпълнения, песни и акробатични номера, в някои от които самият той участваше, Данчо се появяваше на екраните в залата и разказваше пътя си в един много интересен и поучителен филм. От малък хлапак в залата, носещ сак, който е по-голям от него, до този момент, в който всички го познават, когато вече е легенда на спорта, най-възрастния гимнастик и един от най-великите олимпийци на всички времена. Докато слушах разказа на Данчо ми се прииска да си нося бележник и химикалка. Всъщност, аз си носех, но в залата беше тъмно и не можех да пиша заради силните емоции, които изпитвах. А исках да запомня простичките мъдрости, които идваха от този човек. „Ако искаш много силно успеха и тренираш много усилено, става малко по-малко невъзможен!” „Америка ме научи, че трябва да се оправям сам и да работя за това, което искам да постигна!” Цитирам по памет и твърде възможно неточно. Но имаше поне 10 – ина мисли, които си заслужава да бъдат записани. Даже си заслужава да бъдат сложени до негов портрет във всички гимнастически салони на училищата в страната. Да служат за пример. Блогът, който усмихва хората, Иво Топалов, Ivo TopalovДокато гледах шоуто и си мислех за силата, волята и упоритостта на този човек, в ума ми дойде интересен образ. Затворих очи и си представих си как някое малко дете, бъдещ шампион седи в залата, гледа в захлас и се вдъхновява. Защото има пример, има от кого да се учи. Дори за момент повярвах, че наистина мога да доловя мечтите на някой малък, бъдещ герой. Върхът на вечерта беше когато олимпийския шампион Юри Кеки излезе и вдигна ръката на Данчо, точно както го направи и в Атина през 2004 година. 13 000 души в залата се изстреляха на крака, за да го аплодират. След това, когато вечерта завърши, аплодисментите продължиха повече от 10, дори 15 минути и никой не седна. Не даваха на своя любимец да слезе от сцената и да се прибере. Защото той е шампион. Шампионът на народа! Благодаря ти, Данчо! Ти си велик!

elif_shafak_ivo_topalov

Елиф Шафак, Политиката на художествената литература

topalov No Comments

Когато попаднах на това видео не го изгледах веднага. Изчаках да остана сам и на спокойствие. Чел съм “Любов” и различни други откъси от романите на Елиф Шафак, но винаги съм се впечатлявал от това колко умело борави с думите. Сега се убедих в това и от тази нейна презентация, където сама се определя, като “разказвач на истории”. “Ако искаме да унищожим нещо в този живот, независимо дали е брадавица, акне или човешката душа, трябва само да го зарградим с дебели стени. То ще изсъхне отвътре.” “Когато четем добър роман, оставяме нашите малки, уютни апартаменти назад, излизаме в нощта сами и започваме да опознаваме хора, които никога не сме срещали преди…” Насладете се на мъдростта в думите й и майсторството в речта й, а от мен – усмихнат петък! Иво Топалов, 25.01.2013 г.

Бюлетин

Запиши се в бюлетина, за да:

- научаваш пръв за новите статии и съдържание на Блогът, който усмихва хората
- да получиш веднага комикс за новогодишната резолюция
- да изразиш по този начин своята подкрепа към моите начинания и инициативи (Благодаря ти предварително)





Име (задължително)

Email (задължително)

 Искам да получавам поща от БКУХ

Фейсбук