Четвъртата размяна

IMG_20190402_174534

Четвъртата размяна

topalov No Comments

Теодора от София взе фотоапаратчето, защото й беше необходимо да заснеме събитие, след като нейният апарат се беше развалил. Какво даде тя в замяна – вижте видеото!

Благодарен съм, че продължават размените, че инициативата става все по-голямо и по-добра :)

Ако искате да се включите, пуснете вашето предложение за размяна, за нещо, което ви е крайно ненужно със снимка на лично съобщение до мен! Ако не ви е необходим предметът, споделяйте и предавайте информацията нататък, за да стигне предметът до някой, на когото е необходим!



Благодаря ви сърдечно и усмихнат петък и почивни дни! :)

palto 2 cropped

Третата размяна

topalov No Comments

Скъпи, читатели!

Третата размяна е вече факт! Осъществихме я миналата седмица с дама, наречена Христина, от Козлодуй! Палтото отиде при нея, а тя даде нещо, което й е ненужно в замяна.

Този проект е доказателство, че всеки има нещо ненужно, което да свърши работа на някой друг. Много вълнуващо :)

Ако желаете предмета, който предлагам този път, пращайте снимки с предложенията си с вашите ненужни вещи на лично на страницата на Блогът, който усмихва хората във фейсбук или пишете тук под поста!

Какъв е той, можете да разберете от видеото по-долу:



Много усмихната и слънчева неделя!

edit 1

Втората размяна

topalov No Comments

Третото видео по проекта “По-голямо, по-добро”. Нещата ескалират, сега търсим дама, която желае да се облече :) Вижте подробности във видеото по-долу!

За проекта “По-голямо, по-добро”: Една игра, вдъхновена от видео, което гледах наскоро! Докъде могат да стигнат социалните мрежи? Наистина ли всяка ситуация може да бъде обърната в Уин – уин и нещо непотребно за някого е всъщност изключително важно за друг?

Да докажем наживо, че уин-уин не е валидна само в учебниците и дебелите книги!



Много усмивки от мен и вярвайте в доброто!

Ив.

По-голямо и по-добро

Първата размяна

topalov No Comments

Скъпи читатели,

Много се вълнувам! Първата размяна е вече факт! Благодарение на една дама, Светлана Христова, която беше една от тези, които искаха да притежават химикалката с надпис “Всичко е психика”!

Благодарен съм от сърце за широката подкрепа за успешното начало на този проект, хиляди гледания в социалните мрежи, споделяния и предложения!

Нека видим сега какъв е новият предмет и дали някой ще го познае и ще го поиска:



Благодаря от сърце, споделяйте с приятели и усмихнат месец март! Ив.

Иво Топалов, по-голямо и по-добро, експериментът

По-голямо и по-добро

topalov No Comments

Здравейте, приятели!

Отдавна не съм писал тук! Скоро се вдъхнових много от едно видео, което гледах и реших да направя един експеримент! Един експеримент със собствената ми зона на комфорт на първо място. На второ, със това да видим дали социалните мрежи наистина са толкова силни, колкото смятат и колкото някои хора твърдят. И на трето, но най-важно място, експеримент с това дали наистина всяко нещо, може да бъде от полза на някого, дали наистина можем да обърнем всяка ситуация в Уин – уин, с полза и за двете страни!

Вижте видеото за повече подробности, и ако се вълнувате колкото мен от тези неща, следете и бъдещите постове, за да видим докъде наистина могат да ескалират нещата:



Имайте усмихнат и забавен ден и топъл месец март от мен! Както и честита Баба Марта и национален празник! Ив.

celebrating-life

Личният празник: защо като поздравяваме себе си, ставаме по-успешни

topalov No Comments

Пътя към успеха - личен празник
Днес е голям национален празник. 140 години от освобождението. Винаги ми е била интересна темата за националните празници. Замислете се. Това, реално е дата, на която ние всички сме се наговорили да правим нещо. Да отбелязваме, да си спомняме, да празнуваме, да ядем, и т.н. Ритуал.



Вчера обаче, си замислих за нищо друго. Щом цяла страна, а понякога и целия свят, има нужда от ритуал, за да помни нещо, тогава защо отделния човек да няма своя личен.

Така де, всеки от нас има своите лични празници, нали така? Не говоря за рожден ден, имен и такива общи неща.

Говоря за дни, в които да празнуваме своите малки победи. Когато волята ни е била силна, когато сме сменили посоката за добро, когато сме взели паметно решение.

Например, вчера, на втори март, освен че преди 7 години съм писал една от знаковите статии на този блог (За постигането на целите, или от къде идват пеперудите в корема ми?), също ми е годишнина от напускането на корпоративната служба. Открих това, благодарение на напомнянията на Фейсбук… :) Тоест, искам да кажа, че този ден символизира нещо важно за мен. Целият избор да бъда независим от външни финансови източници и да се опитам да създам собствено нищо, като предприемач.

Колкото повече време минава, толкова по-силен става символът на тази дата. Вече не символизира просто един отделен избор. Вече са добавени и следствия, които са ме направили по-силен. Например две разминавания на косъм с фалита (щеше да ми бъде за пети път) или пък изборът да плащам редовна заплата на друг човек. Добавени са девет години самостоятелност, добавени са в разочарования и неволи, както и много успехи и покорени предизвикателства.

Всичко това се влива в символа на този мой малък личен празник. А аз не го празнувам. Не почитам деня, когато съм избрал да бъда независим, не почитам деня, на който съм избрал трудния път, не почитам деня, в който аз трябва да празнувам себе си…

Сега, като се замисля, не празнувам и други свои дни.

Нито 8 април – деня, в който преди шест години избрах здравето и отказах цигарите. Нито 3 януари – деня, в който преди осем години реших да гласувам за живота и спрях да ям месо. Не празнувам деня, в който написах първата си статия в този блог, в който все още държа на писаното слово, въпреки социалните медии и натиска им за картинки и видеа. Не празнувам деня, в който направих първото си събитие, нито първия ден, в който излязох на сцена, деня в който реших да живея самостоятелно, или деня, в който съм преглътнал за първи път егото си. Дори не празнувам деня, в който започнах най-успешното си бизнес начинание досега.

Защо това е важно, сигурно би попитал някой. Защо, по дяволите, човек да празнува някакви свои празници? Нито дават отпуск, няма намаления по магазините, вдъхновяващ, или пък измъчен парад по улицата…

Защото по този начин човек започва да се чувства успешен. Защото, когато вървим към цел ни трябват символи, трябва ни измерител, който да ни е държи в течение за това дали изобщо и колко бързо се движим.

Когато правихме Университет на успеха с трима мои приятели, имах щастието да се срещна с десетки успешни хора от България или такива, избрали да живеят тук. Както на предварителни дълбинни интервюта, така и на сцената ми направи впечатление едно много особено нещо: а именно, масово, успелите хора, макар общественото признание, макар победите над себе си, макар, понякога международните мащаби на успехите си, не се чувстваха успешни.

Да, точно така, не се чувстваха успешни. Без значение титли, награди, хорско признание, може би сме имали едва двама или трима гости, които се чувстваха успели.

140 години 2Затова днес, в деня на освобождението, кръглата 140-годишнина – ден, в който празнуваме нещо, което е важно за цял народ, взимам решение за себе си. Ще празнувам своите малки празници.

Ще го направя заради себе си.

Ще си направя списък и ще ги въведа в календара си. С различен цвят, с напомняне. Ще празнувам живота, изборите, трудностите, с които съм се справил, ще празнувам кръстопътищата, на които съм избрал да бъда най-добрата версия на себе си.

А кои са твоите празници? Какво ти се е случило, след което си избрал да бъдеш по-човечен, по-успешен или автентичен? Кои са твоите дати, които носят символа на пътя, който си изминал и на победите и загубите, които са го белязали?

Сподели в коментарите отдолу или, ако решиш, че е по-добре, направо си ги нанеси в календара. Лично аз, смятам да си направя и ритуал. Нещо малко. Примерно да ям торта или отиване до специално място. Дори билет за кино или лакомство може да бъде личен, малък ритуал на победата! Напомняне за пътя.

Честит празник, българи и усмихнат ден от мен!

Иво Топалов, 03.03.2018 г.

Vol-02-Presentators-13

Така ще те помня

topalov No Comments

За Митко!
 

Vol-02-Presentators-13А ти, ти познаваше ли го добре?

Какво значи да познаваш добре някой? Не знам. Три години бяхме най-добри приятели. Но човешките същества са толкова дълбоки, че дори и най-близките ти имат скрито от теб. Мисля си, че го познавах, обаче. Имаше момент, в който се отдалечихме. После пак бяхме близки. Споделяхме си. Но можеше и още да го опозная, да поправим счупеното. Времето не стигна. То никога не стига. Но аз го виждах. Виждах това, което го движеше. И беше силен. Знаеш ли коя беше най-любимата му фраза?
Коя?
“Да пробваме! Какво толкова може да се обърка.” И после се смееше. Смееше се с тенекиения си смях, който бе толкова заразителен. Караше те да се чувстваш, че по някакъв начин нещата ще се наредят. Това беше изворът на смелостта му.
Кажи ми още за него.
Той можеше да работи. Един път написа книга за 3 дни. От 300 страници, че и отгоре. Не казахме на главния редактор за колко време го е направил, че щеше да припадне. Видиш ли, за онзи книгите са свещени. А за него, книгите бяха средство. Средство да излее това, което му е на душата. Да сподели на хората. Да сподели това, което може да им е от полза. И не се привързваше към тях. Казваше: „Тогава бях друг, може да не съм разбрал“, и опитваше новите идеи. И се хвърляше.
Това добре ли е?
Добре е! Много хора не живееха. Той беше жив. Когато опитваше нещо – го правеше докрай. Философия, жени, цигари. После ги отказваше. Другите си мислят за крaйностите, плашат се от тях, а той ги живееше. В светите книги пише за хора като него. Хора, които се хвърлят, които вярват, които местят планини. Той не обичаше да чака и планираше умерено. Действието беше неговото верую, а да се пуска на 100%, когато не задържаш нищо назад – беше неговата религия. За краткия си живот той живя по-дълго отколкото някои хора живеят за столетие.
Звучи страшно.Vol-01-Presentators-71
Страшно е. Хората се плашеха от него. От размаха, от силата. Затова и толкова много хора го мразеха. Не го разбираха, не можеха с неговото темпо. Той им прощаваше. Първо се обиждаше, после им прощаваше. Но именно заради това и толкова много хора го обичаха.
Кое е най-смелото нещо което сте правили?
Много са нещата. Той ме събуди. Научи ме да вярвам в собствените си идеи. Научи ме да съм смел и да не задържам нищо назад. Да не си пестя силите за обратния път, понеже обратен път може и да няма. Правили сме много смели неща. Имали сме и провали. Повече отколкото успехи. Не знам кое е най-смелото. Трудно е да избера. Дали това, което хората са видели като главозамайващ успех, или това, което сме знаели само ние, че сме опитали, но сме се провалили славно. Веднъж, без да имаме пукната стотинка запазихме зала 1 на НДК за семинар. После събрахме стотици хора на събитие. На две събития. Вярвахме, че правим добро. Той винаги правеше всичко и вярваше, че прави добро.
Какво изненадваше хората в него?
Много неща. Колко беше разностранен. Знаеш ли, че свиреше на китара?
Vol-02-Presentators-16На китара?
Да, беше същински виртуоз. Като с думите. Видях го как с тази китара преодоля най-големия си страх. Излезе пред 500 човека, които очакваха да им говори за смисъла на живота.
И какво?
Ами той им свири. Техниката отказа, притесни се, изложи се, но беше себе си. Той винаги беше себе си. Правеше нещата както ги чувстваше. И рядко съжаляваше.
А хората?
Някои му се смяха. Но те не го разбраха. Може би смисълът е точно в музиката. Не музиката като изкуство. Музиката, като това да имаш собствена такава, да живееш в собствения си ритъм и да правиш това, в което вярваш. За него това беше просветление. И искаше да просвети хората. Но никога не спря и да търси. Беше истински търсещ просветител.
Защо млъкна?
Нямам какво повече да кажа. Думите рядко нямат сила. Силата е в преживяването. Точно както той правеше. И съм благодарен.
За какво?
За това, че го познавах. За всичко, което научих. Стига толкова, сега. Нека малко помълчим. И да се усмихваме. На сбогуване будните се усмихват.
 

Vol-01-Presentators-76

Ето така ще те помня!


Иво Топалов, Блогът, който усмихва хората, Еверест, Everest, Ivo Topalov

Еверест (филма) или един разказ за границите

topalov No Comments

Иво Топалов, Блогът, който усмихва хората, Еверест, Everest, Ivo TopalovСкоро бях на един тимбилдинг, където един приятел ми препоръча филмът „Еверест“. В средите, в които се движа често основната тема, освен шегите, е лидерството и успехът. Та този мой приятел каза, че това е много лидерски филм. Правен по истински случай.

Това са ми достатъчни бутони. Гледах филма. Открих наистина лидерския елемент в него, но всъщност видяното много повече ми натисна бутоните, отколкото да ме мотивира.

Ще направя всичко възможно да изкажа това, което имам, без да разказвам филма , за тези, които все още не са го гледали, но ако сте си го набелязали (макар че вълната мина), предлагам да спрете да четете, понеже може да научите части от края и филмът да не ви е толкова интересен.

Така ….. след като останахме тези, които са го гледали и тези, които няма да го гледат, ще започна първо с положителното. Разбрах защо този приятел ми препоръча филма. Когато професионалният алпинист събира групата от аматьори, дава им инструкции и ги повежда към Еверест, те постоянно, дори в разговорите помежду си, се питат ЗАЩО правят това, което правят. Накъде са тръгнали и защо не правят нещо друго.

Иво Топалов, Блогът, който усмихва хората, Еверест, Everest, Ivo TopalovПо моето скромно мнение за постигането на успеха е много важно да имаш ясно дефинирана цел, и още повече да знаеш ЗАЩО правиш това, което правиш.

Съвсем скоро попаднах във фейбук на цитат от великия Зиг Зиглър (слушал съм обучението, където той казва тези думи, но ги бях забравил, а в случая цитатът беше върху негова снимка – сещате се за кой тип мъдри картинки говоря…) „Никой човек не е излязъл на разходка и, просто докато е обикалял наоколо, да се е озовал на връх Еверест. Необходима е цел и здрава работа в нейна посока!“

В този смисъл филмът наистина е лидерски.

Обаче ме провокира друго – идеята на режисьора да разкаже една трагедия (която наистина се е случила и е ужасна), но да предизвика у зрителите едно такова разбиране, чувство за героизма на хората и най-вече на водача на експедицията, както и за неизбежната опасност, която грози всеки, осмелил се да предизвика най-високия връх на Земята.

Добре, това е така, но дори от филма (да, давам си сметка и не забравям, че съм видял просто една интерпретация на събитията), стана ясно, че трагедията не се дължи на „нещастно стечение на обстоятелствата и внезапна буря“, а на поредица от човешки грешки, направени от водача на експедицията, която струва живота на него самия, на няколко други човека, сред които един от добрите му приятели, направил опит да го спаси, както и ампутацията пръстите на ръцете и на носа на един от аматьорите в групата.

Всъщност грешките са свързани помежду си, но преди да ги обобщя, искам да ги разгледам поотделно.

(Последно предупреждение за тези, които искат да гледат филма – спрете тук, ако не искате да разберете какво се случва.)

Първият сериозен проблем пред алпинистите беше осигуряването на маршрута. Шерпите (местно население, ползвано като водачи и носачи) не бяха поставили въжета и стълби на част от трасето. Тук беше и първият избор на водачът. Все още времето беше хубаво, но се наложи хората от двете му поверени групи аматьори да изчакат повече от два часа на студа, докато осигурят новото трасе. Тук скритият избор е, че можеше да избере да прибере групите и да покорят върховете друг ден. (Признавам, че това не е особено явно и трудно се осъзнава в момента.)

Иво Топалов, Блогът, който усмихва хората, Еверест, Everest, Ivo Topalov

Вторият момент, който беше ключов, бе когато един от изкачващите се разболя от снежна слепота. (поне във филма го наричаха така, после разбрах, че медицинският термин е остър фотокератит, макар това да няма отношение към смисъла на тази статия). Това е и първият червен флаг, който ми се вдигна в мозъка. Водачът, вместо да върне човека в базовия лагер, го остави да лежи в снега и да си „помисли“ дали ще може да се качи. Това ми каза, че човекът май не е с много силен характер и не спазва собствените си принципи. Знаете за какво говоря – когато човек потъпква собствените си граници и принципи, за да не се конфронтира с другите и да не спори с тях. (В този момент времето все още беше хубаво, но все пак имаха два часа закъснение, а и ми се струва странно да оставиш човек, който не може да вижда да лежи в снега).

Иво Топалов, Блогът, който усмихва хората, Еверест, Everest, Ivo TopalovНай-провокативната ситуация за вземане на решения дойде за мен, когато водачът изведе остатъка от групата на непосредствения подстъп към върха, когато вече беше ясно, че времето ще се развали и бурята се виждаше в далечината. Тогава последният, който искаше да се изкачи (детски учител с два неуспешни предишни опита да достигне Еверест) се предаде на болестно състояние и изчерпа силите си. Той помоли водачът да се смили и да му помогне да се изкачи до върха. За мое най-голямо изумление водачът се съгласи. Тук дойде героичният момент във филма (в смисъл, че със свръх-човешко усилие постигнаха поставената си цел), но според мен това беше и началото на края. С други думи, след като стигнаха върха двамата се озоваха в капана на лошото време. Учителят умря, човекът, който бяха оставили да лежи в снега измръзна и загуби ръцете и носа си, от групата, която тръгна да се връща без водача си към базовия лагер, оцеляха единици, а още няколко човека, заедно с един от добрите приятели на водача, не оцеляха по време на спасителните акции, продължили почти две денонощия. Самият водач също загина и остави бременната си жена.

Къде е скрития избор? Тук вече не е скрит. Можеш да отстоиш авторитета си и да откажеш да рискуваш всичко това в името на нещо. На някои хора просто не им е съдено да постигнат мечтите си, колкото и тъжно да звучи това. На най-нещастните им е отсъдено да стигнат в подстъпа към върха, но да нямат физическата възможност да достигнат така желания връх, метафорично казано. Тук няма да се впускам в анализ защо са се оказали в тази ситуация, но често – такива хора преследват мечти, вменени отвън.

Стана ми тъжно. За всички загинали, затова, че лидерът имаше всички знания и способности, просто искаше да угоди на всички и вярваше повече в тях, отколкото те бяха способни да дадат по пътя към мечтата си. От друга страна, много хора ще кажат, че е лесно е да седя на топло пред компютъра и да философствам какво е трябвало да направи този или онзи, това е върха – най-голямо предизвикателство пред човека, с най-много жертви и т.н.. И ще бъдат прави.

Просто ми се искаше да изведа някакви универсални неща в това есе, вдъхновен от филма. Още повече, нали знаете, че човек обикновено проповядва това, което най-много му е необходимо да научи. Това е валидно и за мен. Не мога дори да изброя всички случаи, когато не съм отстоявал нещо, за което съм бил сигурен, че съм прав или, в което съм вярвал по най-различни причини – не съм искал да бъда отхвърлен, не съм бил достатъчно уверен и т.н. и т.н. Мога да продължа до утре.

Изводът от всичко това:

За пореден път се убеждавам, че ако са правилно изградени, почиват на практически опит и знание, принципите са изключително важно нещо и е много важно да ги отстояваш. На всяка цена. Толкова важно, че може да застрашиш собствената си сигурност и собственото си оцеляване. А като авторитет и водач на групи, както в ситуацията, описана във филма например, е изключително важно да изпълняваш обещаното, а именно – да върнеш хората живи.

Понякога оцеляването е по-важно от мечтите. Особено, ако последните не са наши, а са дошли от вън. А и оцелявайки – винаги ще имаш възможност за още един опит, за още един подстъп към успеха.

Иво Топалов, Блогът, който усмихва хората

Блогът е мъртъв. Да живее Блогът!

topalov No Comments

Иво Топалов, Блогът, който усмихва хоратаЗдравейте, приятели!

От много време не съм писал тук. С мен се случиха шеметни неща и някак „Блогът, който усмихва хората“ остана на заден план. И естествено, както се случва по принцип в живота, нещата, които останат на заден план и не получават достатъчно от вниманието ни, постепенно отпадат от нас и изтляват.

Така се случи и с един от най-скъпите на сърцето ми проекти – „Блогът, който усмихва хората“! Спрях да пиша и да поддържам огъня, както и да отделям внимание по много причини – много странични проекти, които постепенно станаха централни, понеже ми носеха пари и удовлетворение, или пък все ми се струваше, че това, което имам да кажа няма да е интересно на хората или пък не му е съвсем мястото в блога.

Освен това не бях забелязал, че домейните ми са закупени с картата на един приятел, който преди поддържаше IT всичките ми проекти, което означаваше, че той получава без изключение известията, предназначени за мен. Пътищата ни с този човек се раделиха, но системните съобщения са продължили да отиват към него. Накратко – освен огъня, загубих и домейнът ivotopalov.com. След пропуснатото плащане, го закупи някаква интернет компания, която прави това като бизнес и се опита да ме изнуди със $500, за да си го получа обратно.

Бях изправен пред много трудно решение. Започнах блогът през 2010 година с много ентусиазъм и той беше причината да започна да искам да пиша отново (та в крайна сметка и да напиша две книги), намерих много приятели през него и не на последно място, бях вложил изключително много работа в разработване на трафика. Толкова бях вложил, че без да пиша нищо, блогът си оставаше основния канал, през който хората научавах за мен, за моите курсове, събития и най-вече – за моите книги.

Поех дълбоко дъх, решен да взема решение, после се разколебах и цяло денонощие се чудих, говорих сериозно със себе си, обадих се на няколко приятели, после не можах да спя. После пак поех дълбоко дъх и реших да го пусна. И смених домейна на ivotopalov.net. На пръв поглед изглежда нищожна промяна, но на практика – това означава да започна от нулата.

Дадох си сметка, че случилото се е за добро. Имах нужда от обновяване, от нов изглед, от различно позициониране на нещата, от свежест…

И така, на два пъти през декември изработих дизайна и взех тридесетте най-четени статии и ги качих отново. След това, започвах да пиша подобна на тази статия, която четете. С идеята тя да бъде завръщането на блога. Или по-точно – новото начало. Но  всички ангажименти отново ме завъртяха. Това не се случи  през януари, не се случи и през февруари. За мой ужас, съвсем скоро установих, че и март е изтекъл. А блогът си оставаше обновен, но незапочнат и само със старите статии в него.

Лошото е, че през цялото това време покрай мен минаваха идеи за статии и постове, които просто маркирах и си казвах „От това би излязъл чудесен материал“ и никога не правех нищо по въпроса. Чак наскоро си дадох сметка. От това, че няма нови статии в блога, от това, че той толкова дълго бе „замразен“ (от юли 2015 г.), единствения и най-голям губещ съм аз, защото докато пиша, аз всъщност научавам много нови неща. Докато търся информация, докато проверявам фактите или дори в коментарите на читателите след публикуване на статиите…

И последно към това, което искам да кажа: наскоро се вдъхнових от един мой нов познат – унгарец. Докато си говорихме, когато се запознахме, той ми каза следното – „Загубил съм много приятели през живота си, затова намерих следната формула – сега имам уговорка с най-ценните хора за мен да си пишем на всеки две седмици. Дори да няма за какво…“

Затова преди да изтече март, седнах отново на сериозен разговор със себе си и си дадох обещание за поне една статия месечно. Дори да нямам за какво да пиша. Дори да ми се струва, че „не е достатъчно интересно“. Просто ще сядам и ще пиша. И дори тази статия е начин да се мотивирам, да направя публично това обещание, за да няма мърдане…

Та в този смисъл, читателю, „Блогът, който усмихва хората“, такъв какъвто ти го познаваш е мъртъв. С прискърбие и свито сърце ти съобщавам това. Но също в този смисъл, точно сега, „Блогът, който усмихва хората“ се ражда. Направо пред очите ти…

Да живее Блогът!

Иво Топалов, Блогът, който усмихва хората, Ivo Topalov

Ценните книги и безценните подаръци

topalov No Comments

Книгите, както много хора могат да се досетят, винаги са имали особено значение за мен. Още преди да се заема сериозно с тях и да стана писател, те ми бяха на сърце. Затова много се зарадвах онзи ден, когато получих шеговито предизвикателство от моят адаш Иво Димитров, да изкажа мнението си за книгата като подарък. И едно деликатно напомняне… :)

Първо, трябва да призная, че имаше голям период от детството и тинейджърските ми години, когато бойкотирах всякакво четене (дори на учебници и учебен материал). Вярвах, че съм дете на дигиталната ера и книгата беше вехто и не съвсем примамливо занимание. И имах по-интересни неща, с които да се занимавам.

След това постепенно започнах да попрочитам по някой много препоръчан от приятели откъс от книга, разказ и дори, в редки случаи, по някое цяло произведение. Това ме накара да се чувствам добре. Минах и през периода на книгите-игри. Благодарение на това увеличих постепенно четенето с цели заглавия от фантастиката и художествената литература (отново препоръчани или умело подбрани според корицата, която трябваше да съдържа нинджа или холивудска звезда) и някои по-сериозни произведения. И съвсем неусетно, научавайки нови неща, забавлявайки се по съвсем различен начин от така обичаните телевизионни игри и компютри, стигнах до един момент, в който винаги около себе си имах поне една книга, която жадно поглъщах, общувах с приказните герои, създадени от мъдри хора, понякога живели столетия преди мен, черпех знания и разкази от далечни земи и различни светове, които ме караха да се чувствам по-жив и дори по-смислен. Сякаш с всяко томче аз ставах малко по-буден, а умът ми се упражняваше в опити да разгадае сюжета на поредната заплетена история.

Тези, които четат, знаят за какво говоря. Преживяването от четенето, от досега с голямото изкуство е различно. Но не може да се каже от какво. Просто „различно” от всичко останало. Когато четеш, сякаш ставаш по-богат, сякаш преживяваш и възприемаш опита на друг човек, който майсторски е бил облечен в думи, само за да се превърне отново в образи, когато влезе в необятното ти въображение. Както мъдрецът беше казал, „четящият може да изживее хиляди животи между раждането и смъртта”.

След това леко отклоняващо въведение (крайно необходимо според мен) искам да се върна на основният въпрос, поради който се захванах изобщо с тази статия, а именно:

Струва ли си да се подаряват книги? Книгата става ли за подарък?
Трябва да знаете, че аз подарявам предимно книги! Според мен книгата не само става, но в мнозинството случаи е най-адекватният подарък. Може би не за сватба например, но по всякакви други поводи на приятели, роднини, познативинаги намирам някоя книга, с която искам да споделя по нещо с тях. Но не просто да им преразкажа, не, това няма да е достатъчно. Искам да им подаря преживяването, което аз съм имал, когато знам, че то би имало някаква стойност за тях. Може да сме си говорили по някаква тема или просто докато съм чел нещо да съм се сетил за даден човек, след което знам, че той трябва да прочете дадена книга. Или поне, че аз искам да го направи.

А подаряването на книга е истинско изкуство. Особено ако успеете на подходящия човек да изберете правилната книга. За да стане това, трябва да познавате човека. И да сте чели книгата, която подарявате. Освен това, трябва да сте деликатни, въпреки огромното нетърпение, което изпитвате да разберете какво е мнението на получаващия за прекрасния ви избор. Намекнете за темата, която ви е провокирала да подарите конкретното произведение, но никога не разказвайте подробности. Рискувате подаракът ви никога да не бъде отгърнат. Освен това е хубаво, ако напишете малко послание, за да си спомнят хората, че именно вие сте им подарили тази хубава книга. Тук умерен намек също е уместен, но трябва да се ограничите до един намек (или подсмихване при подаряване или намигане в посланието, което пишете, не може и двете), иначе започвате да изглеждате подозрително… и понякога неприятно лукаво. На последно място, трябва да сте подготвени подаръкът ви да бъде прочетен много месеци, след като според вас е бил актуален за дадения човек или дори никога да не бъде докоснат. И вие не трябва да изразявате разочарованието си, нито пък да се обиждате за това. Това не е ваша работа, нито пък ваше решение. Отговорността ви свършва с момента на подаряване.

Само едно малко допълнение към това как подбирам подаръците си – ако случайно познавам автора и знам, че книгата е хубава, тогава предпочитам да си купя от неговите книги и да помоля за лично послание към получателя. Много е шик и винаги е приятно да получиш такова! Другото, което правя, е, че когато много ми хареса някоя книга от библиотеката (или от пиратските сайтове – да, за свой и чужд ужас понякога чета книги от пиратски сайтове… знам, че не е правилно…), тогава винаги си купувам и подарявам някому книгата. Това е моят малък реванш, че съм прочел произведението безплатно. (Само да уточня, не съм подарил всяка книга, която съм прочел безплатно, но от някои от най-добрите съм изкупил по пет, а в единични случаи – дори по десетина бройки – все за подаръци).
И накрая искам да отбележа, че книгата не е материален подарък, поне за мен. Това, което се намира между кориците, може в някои случаи да бъде истиско съкровище и многократно да надхвърли цената на материалното книжно тяло. Никога не знаем коя дума ще се окаже сламката, която кара камилата да се срине или камъчето, което преобръща колата. Понякога и една дума, казана на точния момент, на точното място, може да ни помогне, да ни спаси от другите или от самите нас, също и да ни посочи посоката, ако сме загубили пътя си. А нима майсторството с думите не е именно в това, да създадеш подходящия момент, за да бъде чута правилната дума?

Във всеки случай благодаря за хубавото и смислено предизвикателство на Иво Димитров и неговия блог!

А на всички останали пожелавам усмихнат ден или разгледайте някои от другите статии, между които има няколко за книги, като например миналата – за “Изкуството да бъдеш егоист” на Йозеф Киршнер или пък прегледа на романа “Рай”!

Бюлетин

Запиши се в бюлетина, за да:

- научаваш пръв за новите статии и съдържание на Блогът, който усмихва хората
- да получиш веднага комикс за новогодишната резолюция
- да изразиш по този начин своята подкрепа към моите начинания и инициативи (Благодаря ти предварително)





Име (задължително)

Email (задължително)

 Искам да получавам поща от БКУХ

Фейсбук