Monthly Archives:December 2015

Иво Топалов, Блогът, който усмихва хората, Ivo Topalov

Изкуството да бъдеш егоист

topalov No Comments

“Приключението да живеем щастливо – дори когато това не се харесва на другите”

Позабравената книга на австрийският писател Йозеф Киршнер, която ни учи как да живеем първо за себе си, а чак след това за другите.Това е една от първите книги за личностно развитие, която някога прочетох. Най-напред беше Наполеон Хил, след това – „Манипулирайте, но правилно” на същия Йозеф Киршнер, и след това тази книга – Изкуството да бъдеш егоист“.

Признавам, че я бях забравил и, може би, никога не съм я разбирал, докато миналия месец не попаднах случайно на книгата в една библиотека и нещо в мен  ме накара да  я взема. Трябва също така да отбележа, че с тази книга са свързани и някои от ранните ми юношески травми. Поглъщайки жадно страниците й, в ранните си тинейджърски години, аз се изправих пред скандализираните от заглавието й възрастни авторитети, които ме атакуваха с думи и фрази от типа на „Да, типично е да имаш лошо държание, след като мислиш само за себе си!” или „Може да се очаква такова поведение от някой, които се учи как да бъде егоист и да не зачита по-възрастните!” или „Който мисли само за себе си, другите го смятат за егоист и не го зачитат!” И още много в същия род и вид.

Тогава се предадох пред натиска и зарязах принципите, постулирани в този философски труд, а скоро след това книгата изчезна и от библиотеката ми. Сиурно се бяха погрижили да не съм вече егоист. Ако бях по-уверен в себе си и бях възприел дори малка част от това, което пише Киршнер, може би целият ми живот щеше да се стече по друг начин. Човек не знае.

Сега, прочитайки отново книгата, погледнах на нещата с нови очи и, смея да кажа, я преоткрих. Рядко (почти никога) някое четиво ме предизвиква да пиша за него, освен ако не трябва да напиша анотация (което не съм правил за никое издателство вече повече от година). Но намерих в нея някои бисери, които ми се ще да споделя с повече хора, тъй като смятам, че могат да им бъдат полезни.

Самият Йозеф Киршнер е писател, (1931 г. – ) и името му в Германия и Австрия се нарежда редом с Дейл Карнеги и Наполен Хил. Минал е през цял букет от разнородни професии, нещо, с което обикновено се отличават търсещите умове. Преуспял е материално и се радва на престижна позиция в обществото.

Въпреки провокативните заглавия, които слага на творбите си, работата му е насочена най-вече към стремежа за изграждането на цялостна и самостоятелна личност. Също така към създаването  на успешна стратегия за живот, която да бъде индивидуална и съобразена с личните възможности на всеки негов читател.

„… изкуството да бъдеш егоист се състои предимно в това, да планираме живота си сами според своите представи и съзнателно да осъществяваме този план. Това отношение към живота изисква да се вслушваме повече в самите себе си, отколкото във внушеното ни от другите.”

В „Изкуството да бъдеш егоист” авторът разисква теми като поемането на лична отговорност за собствените неуспехи, изграждането на сигурност в себе си и вътрешна опора, интелигентния егоизъм, в който мислим първо за себе си и осигуряваме първо себе си, а едва след това се опитваме да помагаме и обгрижваме други. Разглежда също принудата на съвременното общество и семейство постоянно да повишаваме постиженията си, без да имаме време да им се насладим и, не на последно място, как да познаем своята територия и как да я отбраняваме срещу трите основни начина, с които другите искат да ни подчинят и завладеят (подчинение, подкупване и изкушаване).

Освен всичко гореизброено, той докосва и много фундаментални теми за човешкия живот, които разглежда от позицията на собствения си опит и с изобилие от примери.

Относно ентусиазма да се месим в живота на другите и да ги поучаваме с цел да спестим някои трудности, през които самите ние сме минали, той пише:

„Нашето близко до ума, но тогава крайно непопулярно заключение беше: „Безсмислено е да натрапваме на някой своите мерки за благосъстояние, ако при него неприятностите не са нараснали до такава степен, че той сам да промени положението си.”

Или иначе казано: За да доведе до смислени резултати, всяка инициатива за промяна изисква достигане на определена степен на естествено развитие.”

Горното напомня много отношението на Антъни де Мело, който казва, че за да има истинска промяна, човек трябва да е страдал достатъчно.

Относно поемането на риск и страховете ни от провал Йозеф Киршнер пише:

„Безброй домакини се измъчват от своята домашна работа. Обаче единственото, което предприемат срещу безрадостното си всекидневие, се състои в това да обвиняват другите. Искат да се сбъднат мечтите им, обаче се боят от свързания с тях риск. Почти няма човек, който да не мечтае за промяна, приключения и трескаво напрежение, свързано с тях. Но търсят ли те тези приключения и това напрежение? Не. Дори ги заобикалят отдалеко. Преживяват всичко, което им се иска да преживеят, само от втора ръка. От книги, вестници, от киното и телевизията. Пасивното съпреживяване от сигурно разстояние е най-скромният вид заблуда, но той ги задоволява.

Но никой не може да живее мечтания живот, ако избягва опита, който сам трябва да събере. Защото само в този опит се състои истинския живот.”

Относно способността ни да се наслаждаваме на ежедневния си живот и всяка малка стъпка, която предприемаме към постигането на нашите цели, той разглежда умението ни да си създаваме удоволствие от всяко нещо:

„Това не са знания, които могат да се получат от книгите. Те не са резултат от научни изследвания. Нито пък на други способности, които имаме или нямаме. Те по-скоро са лично решение, което всеки трябва да вземе сам, за да осъществи по този начин обрат към по-добро в отношението си към всекидневния живот. Всеки може да каже:

–          От днес нататък ще пия виното така, че всяка отделна глътка да ми доставя удоволствие. По същия начин ще се държа и в любовта.

–          Или: Във всичко, което правя, ще се наслаждавам на всяка отделна стъпка, която е необходима, за да се достигне дадената цел.

–          Или: Следващата неделя аз не просто ще подкарам колата, така че да достигна до целта си по най-бързия начин. Вместо това ще си оставя време, за да се насладя на всичко, което ми хареса по пътя.

Решението за стратегията на малките стъпки като основна житейска нагласа е повече от рецепта как да правим нещата по-различно от досега. Тя е началото на обновяване на нашия твърде монотонен живот.”

Йозеф Киршнер продължавада разсъждава за силата на волята. Според него прехвалената сила на волята всъщност е само и единствено пречка пред нас, понеже от момента, в който решим, че „трябва” да успеем това събужда единствено напрежение и отбранително поведение в нас. Той разглежда нещата от една друга гледна точка:

„Причината за изключителните постижения на много хора в никакъв случай не е тяхната воля, а страхът да не се провалят. Този страх от неуспеха като мотив за нашите действия има последици, които се отразяват съдбовно, не само на самите нас, но и на околните. По всяка вероятност там се крие ядрото на цялото твърдоглавие, с което толкова хора принуждават себе си и другите да вършат неща, които не им се вършат.”

Почти в самия край на книгата авторът дава един от най-мотивиращите си съвети:

„Никоя революция не е по-възможна от революцията на решителното самоутвърждаване на всеки един от нас. Според своите възможности. Според своите способности. Според своите знания за закономерностите, които водят до пълното разгръщане на личността.

Понеже никой не е заинтересуван да ни осигури най-добрите оптимални предпоставки за развитие, всеки от нас трябва да го направи сам.

Понеже никой не иска и не може да поеме отговорността за нашето щастие, трябва сами да я поемем. Понеже доникъде няма да стигнем, ако прехвърлим на другите вината за собственото си нещастие и недоволство, трябва сами да вземем в ръце живота си.

Най-добре е да започнем тази революция още днес. И да не престанем никога.”

Ако статията ви е харесала, тогава моля споделете я с приятели. Можете също да прочетете и съветите за успех на Арнолд Шварценегер или интервюто с британския психиатър д-р Менис Юсри, според който всеки може дабъде милионер.

Ако искате да получавате други подобни четива, моля запишете се в мейллиста на „Блогът, който усмихва хората” (формулярът е в контакти), което е най-сигурният начин, че няма да пропуснете нищо, особено след последните промени в логаритмите на Фейсбук.

Усмихнат ден!

(изд. Кибеа, 1994 г., София. Автор Йозеф Киршнер, австрийска, обществена библиотека)

Иво Топалов, Блогът, който усмихва хората, Ivo Topalov

С брадавици и всичко…

topalov one comments


Трябва да призная, че доскоро знаех твърде малко за Оливър Кромуел. Може би е пропуск. А може би, ако знаех отдавна историята му, никога нямаше да се вдъхновя да я пусна в „Блога, който усмихва хората”, както се е случвало и се случва с много други впечатлили ме преди време факти и събития. Когато знаем нещо, твърде често за нас то е загубило блясъка си и предполагаме (несъвсем съзнателно), че другите също го знаят. В този смисъл историята на Оливър Кромуел беше нова за мен и затова ме вдъхнови толкова много.

Бях чувал за него. Даже сме учили за него в университета. но не помнех много. И така, един ден си пътувах в колата и се образовах в любимия ми „Автомобилен университет” (докато шофирам слушам лекции и речи, вместо музика и по този начин получавам чувството, че времето прекарано в задръстването не е изгубено. Нещо повече, започнах да се радвам на задръстванията, когато попадна на особено интересен лектор или история). Пътувайки слушах реч на един говорител пред Американската асоциация по човешки ресурси. Самата лекция не беше особено интересна, а самият човек нямаше завидни ораторски умения, но нещо ме караше да продължавам да слушам. На няколко пъти пръстът ми тръгваше да смени на следващата лекция, но се спирах и все пак го изслушах.

След дълго чакане, почти в края на речта, се случи нещо интересно. Лекторът разказа за това как известен портретист (сър Питър Лели) рисувал Оливър Кромуел в залата на двореца. Това бил личният портретист на Чарлз I (лекторът не разказа защо точно той го е рисувал, което е интересна история само по себе си…). По това време било модно монарсите да бъдат рисувани като били скривани всичките им дефекти. Смятало се за важно как ще бъдат възприети изобразените от тези, които впоследствие ще гледат картините. Естествено, художникът се подчинил на модерното за епохата и разкрасил Кромуел, както смятал, че се очаквало от него. Една скоба тук, лордът имал огромна брадавица точно под долната устна, която художникът нарочно изпуснал и я изобразил като малко по-светло петно. Също така се радвал на огромен нос, който също бил значително намален. След като видял портрета си за първи път, Кромуел го въздъхнал, стиснал устни и се обърнал към художника с думите:

„Сър Лели, искам тази картина да ме представя истински. Рисувайте ме отново. Този път, с брадавици и всичко!”

На това място спрях записа. И трябва да призная, че се почувствах горд, понеже преди време бях върнал едни снимки, на които фотографът беше премахнал едно мастно образувание от челото ми. След това се замислих за това колко прекрасна метафора всъщност са тези думи. Колко е хубаво, когато не оставяме нищо скрито и представяме нещата в тяхната цялост. Разбира се, писал съм цяла друга статия за ползите от честността в „Автентичността на младия търсач” и темата е малко засегната и в „За маските и оптимизма”. Тогава много „търговци”, а и всякакви други хора, възроптаха и ми писаха коментари или осъждащи лични съобщения затова как не сме можели да живеем, ако сме изцяло открити, как не било възможно да се казва през цялото време истината или как истината била субективно преживяване и как тя не била универсална. Всякакви такива неща. Разбирам, че това са все съждения и мнения, подбудени предимно от страх. И сигурно някой ден ще напиша и статия за това, но това не ги прави верни. Истината е като бременността – или е там или не. Няма средно положение.

Винаги, когато се сетя за това, се сещам и за първия закон на личностното развитие на Г. И. Гурджиев: „Към себе си бъди истински и честен.” Ако се залъгваме (оптимистично или песимистично), няма никакъв начин да се променим или да се придвижим към целта си. Ако залъгваме другите, тогава получаваме единствено лоялността им към това, което те си мислят, че сме ние (изграден от нас фалшив образ), а не към истинските нас. (И след това се чудим защо не са ни верни и ни предават след като сме представяли толкова убедително образа, в който сме искали да вярват…).

Стига с това отклонение. След това, при първа възможност, седнах да прочета за Оливър Кромуел. За мен беше голяма изненада, като се оказа, че той е имал изключително интересен живот. Сигурен съм, че мнозинството от вас знаят, но само в няколко думи:

Той е живял от 1599 г. до 1658 г., бил е земеделец, който се е оженил за заможна дама. Първите 40 години от живота му минават без никакви особени случки (пример, че колкото и да са големи мечтите ти, винаги можеш да направиш първата стъпка). След това става капитан в армията, предводител на 60 членен отряд, известен като „Желязната кавалерия”. В армията този човек стремително израства и придобива все повече и повече влияние. Самият той е пуритан и противник на установения ред. Стига до там, че предизвиква монархията и крал Чарлз I. След стълкновенията кралят е екзекутиран, а Оливър Кромуел провъзгласен за Лорд-протектор на Англия, с абсолютна власт, близка до тази на монарсите. На два пъти се опитва да изгради република и да състави парламент, но до края на живота му в страната е на власт форма на военна диктатура. Монархията е възстановена две години след смъртта му, а за назидание, като изменник на държавата, тялото му е извадено от гробницата в Уестминистърското абатство, разчленено, а главата му побита на кол пред сградата, където бил осъден Чарлз I.

За тези, които им е станала интересна историята, повече информация има в безценната Уикипедия.

Само ще добавя като интересен факт, че монархията е възстановена от парламента, създаден от Кромуел в един последен опит да се преобразува държавата в република.

В заключение, трябва да призная, че след като се зарових дълбоко, въпреки 160-те пълни автобиографии, написани за Оливър Кромуел, никъде няма запазени доказателства, че той наистина е казал тези думи. Първите сведения се появяват едва 100 години след смъртта му, пресъздадени от дневниците на един офицер, който е бил в залата по време на рисуването на портрета, но достоверността им остава непотвърдена. Все пак портретът на Кромуел драстично се различава от тези на Чарлз I и от следващия го, възстановен ан престола, Чарлз II, въпреки че и трите са рисувани от един и същи художник, сър Питър Лели. А това не отнема от вдъхновението на историята, за да бъде публикувана тук, както всички други вдъхновяващи статии и есета, които могат да бъдат намерени в раздел „Статии”.

Вдъхновен, истински и усмихнат ден!

Иво Топалов, Блогът, който усмихва хората, Ivo Topalov

Размисли от панаира

topalov No Comments

Миналата седмица завърши международният панаир на книгата в София. Аз също присъствах, както може да се очаква, и това беше невероятно изживяване. От присъствието на събитието до обикалянето между щандовете в издирване на съкровища, което е познато на всеки запален „либрофил” и „либрохолик”. Там също се случи нещо, което ме наведе на сериозен размисъл и реших да го споделя тук.

Преди всичко имах честта да се срещна с много писатели, читатели и изложители. Има нещо специално в хората, които се занимават или се интересуват от книги. Не мога да го определя. Може би са малко по-присъстващи. Или пък има някаква искрица в очите им, която прави погледа им по-смислен, сякаш издава, че има някой зад „прозорците на душата”. А може и да си внушавам и само аз да имам подобно усещане. От друга страна, имах и честта да бъда поканен на щанда на ИК „Хермес”, за да разписвам книги и тогава се появиха много неочаквани приятели и познати. Дори хора, с които не се бяхме виждали от повече от десетилетие, което докосна сърцето ми и ме разчувства.

Няма да разказвам за всички тези срещи, но искам да разкажа за едно конкретно общуване. Минах да поздравя един добър познат и, на щанда, на който бяха изложени книгите му, беше седнал възрастен мъж, очевидно потопен в разговор с него. Познатият ми (умишлено не споделям името му) се занимава с личностно развитие и пише книги. Той реши, че трябва да ме запознае с човек, с когото разговаряха. Човекът се изправи на крака, поздрави ме и се здрависа, размахвайки бастуна със свободната си ръка. Едвам успях да си кажа името и човекът започна разпалено и ентусиазирано да ми продава книгите на моя познат.

–          И да знаете, в момента, в който прочетете книга „Х” или дори първите няколко глави на книга „Y”, ще се промените веднага. – каза той.

„Момент сега. А аз наистина ли имам нужда от промяна? Промяна от какво, към какво? Наистина ли това е книгата, която ще ме научи или нещата, написани в нея, вече са ми известни и съм ги преживял? Освен това, кой си ти, че ми препоръчваш каквото и да било, от коя позиция? Единствено поради факта, че си по-възрастен от мен? Нима възрастта е фактор за авторитет по-незначим от преживяванията и още повече – от това какво съм научил от всичко, което ми се е случило?” Тези въпроси минаха като светкавица през главата ми, но продължавах да се усмихвам и да стискам подадената ми ръка.

Това не е ли показателно за толкова много от нас, хората? Нямаме истински интерес към другия човек. Не успяваме да задържим вниманието си върху него достатъчно дълго дори и само за да научим името му и с какво се занимава. Откъде идва и накъде се е запътил. (След това, ако стане въпрос, обясняваме на наши приятели, че не можем да помним имена –не е в способностите ни. Ние просто ги забравяме в момента, в който хората ни се представят. Вместо да признаем пред себе си, че дори не се и опитваме да се поинтересуваме от другите, и в момента на представянето мислим само и единствено за това как изглеждаме НИЕ в очите на другия. Питали са ме много пъти как така помня толкова много имена и не се бъркам. Истината е, че нямам система. Просто когато другите говорят, аз слушам.) Веднага се впускаме в това да препоръчваме книги, да се правим на интересни или да се опитваме да привлечем вниманието върху себе си.

Разговорих се с този човек и му разказах за няколко други книги (без да омаловажавам книгите на моя познат, които ми препоръчваше, защото те безспорно са ценни, както е и самият им автор), които бяха на същия етаж, някои от които писани преди векове, също способни да променят животи. Между кориците на много книги се съдържат зрънца от истините, които, ако попаднат на правилната почва, могат да израснат във вдъхновяващи идеи или смели начинания. В мечти за далечни земи или копнежи и трепети на сърцето.

Накрая разговоряхме за внуците му и за това колко пригодни за този свят се раждат децата вече. Той разказа как е наблюдавал внучето си, което, още неможещо да говори, с течаща лигичка по брадата,се справя с таблет без никакви проблеми, сякаш е родено с него в ръцете. Разделихме се със спомена за думите на великия Луис Армстронг от последния куплет на може би най-известната му песен „What a wonderful world”. Спомнях си ги наизуст, понеже скоро ги използвах в презентацията на новия ми роман „Докторът”:

„Чувам деца как плачат

и ги гледам как растат,

те ще научат много повече,

отколкото аз изобщо някога ще знам…”

Сачмо е прав, светът наистина е прекрасен и този дядо беше открил това в своя внук!

Хубави, светли и усмихнати дни от „Блогът, който усмихва хората”!

Иво Топалов, Блогът, който усмихва хората, Ivo Topalov

Правилата на терминатора

topalov No Comments

„Няма как да изкачиш стълбата на успеха, ако държиш ръцете в джобовете си”

– Арнолд Шварценегер
 

Тази година (2014), или поне малкото време, което е останало от нея е изключително специална по много причини. Но една от най-важните за мен
е, че се навършват 30 години от създаването на Терминатор. Филм, с който съм
израстнал и който е имал изключителен ефект върху младостта ми и игрите, които
играехме тогава.

Чудех се как мога да отбележа и отпразнувам това знаменателно за мен събитие и се сетих, че преди време попаднах на едно кратко видео в YouTube, където Арнолд Шварценегер, току що награден със званието Доктор Хонорис Кауза от Южнокалифорнийския университет говореше – изнасяше реч по случай
завършването на студентите на 15. 05.2009 г.. По-късно се разтърсих и намерих, че това, което бях открил, е най-добрата част от речта му, изрязана. Той няма нужда от представяне. Освен „Терминатор”-ът, той е един от най-успешните холивудски актьори, с повече от една незабравими роли, спортна икона с множество титли от многобройни състезания по културизъм, той е също политик и 38-мият губернатор на щата Калифорния (първия чужденец избран на такава длъжност).

Ето и съкратената версия на думите му по-долу:

1. Вярвай
в себе си!

Много млади хора получават толкова много съвети от своите
учители и родители, както и от всякакви други източници. Но това, което е важно за тях е да се задълбаят в себе си, да се обърнат навътре и да се запитат „Кой искам да бъда?”. Не „какво”, а „кой”. Сами открийте това, което ви прави щастливи, без значение колко налудничаво може да се стори на околните.

2. Наруши
някои правила!

Нарушавай правилата. Не законите, а правилата. Не е възможно
да си мощен като ракета, нито да си наистина оригинален, ако си твърде възпитан и не желаеш да нарушаваш правилата. Трябва да мислиш нестандартно. В това вярвам аз. В крайна сметка какъв е смисълът да сме на тази земя, ако всичко което желаем се свежда до това да се харесваме на всички и да избягваме неприятностите.

3. Не
се страхувай да се провалиш!

Във всичко, което съм правил, винаги съм бил готов да приема
неуспеха. Не можеш винаги да печелиш, но не трябва да се страхуваш да вземаш решения. Не бива да си парализиран от страха от провал или никога няма да се избуташ напред по пътя. Продължаваш да се заставяш да вървиш напред, защото вярваш в себе си и мечтата си и знаеш, че правиш правилното нещо и тогава успехът неминуемо идва. Затова не се страхувайте да се провалите.
 4. Избягвай постоянно казващите „Не”!
Колко пъти сте чували „не прaви това”, „не прави онова” и
„никога не е било правено така преди”? Обожавам, когато някой ми каже, че никой не е правил така преди, защото това означава, че ако аз направя нещо, то ще бъда първи. Затова, слушайте внимателно когато хората казват, че нещо не може да се направи. Никога не слушам, когато някой ми каже „Не можеш!”. Винаги слушам себе си и си казвам „Аз мога!”

5. Работи
здраво!

Не искате да познаете неуспеха, само защото не сте вложили
достатъчно усилия. Мохамед Али, един от великите мои герои от 70-те отговаряше на въпроса „Колко коремни преси правиш?”. Отговорът му беше: „Не си броя коремните преси. Започвам да броя едва, когато се появи болката, защото тогава наистина имат значение.” Така се става шампион. Без болка, няма победа. Но докато вие купонясвате и се забавлявате, някой някъде по това време работи здраво. Някой поумнява и някой побеждава. Само това запомнете. Сега, ако искате да просто да преминете през живота си, тогава не обръщайте внимание на което и да е от тези правила. Но ако искате да побеждавате, няма пряк път, освен здравият и усилен труд. Запомнете, че не можете да се изкачите по стълбата на
успеха, ако държите ръцете в джобовете си.

6. Върни
нещо обратно!

Какъвто и път да изберете в живота си, винаги намирайте
време, за да дадете нещо обратно, нещо от полза за обществото, нещо от полза за щата или страната си.”
Този човек винаги ми е допадал, още като го гледах в
екшъните, когато бях много малък. Вдъхновявал ме е също толкова, колкото и
Силвестър Сталоун със своята история на живота и успеха си. Ще се радвам скоро
да имам и време, и възможност да прочета автобиографията му, която е издадена набългарски, за да видя дали е спазвал собствените си правила. Междувременно, надявам
се горните да донесат вдъхновение на тези, които ги прочетат.
Усмихнат ден от мен!

 

Иво Топалов, Блогът, който усмихва хората, Ivo Topalov

Автентичността на младия търсач

topalov No Comments

„Вместо любов, пари и слава, ми дайте истината!”
– Хенри Дейвид Торо

 

И преди съм писал на тази тема в статията си „Приказка за истината”. В нея става дума за един мъдър човек, който сразил враговете си с
един замах и останал вечно млад. Но това беше написано отдавна. Тогава оставих
приказката без тълкуване, понеже смятах, че така е по-добре. Все още мисля
така.
Наскоро обаче, присъствах на лъжа, която сериозно ме
разбунтува, а след това ме наведе на сериозни размисли. Няма значение каква е лъжата и къде се е случила, защото е важно другото. А именно, естеството на действията на даден човек. Той излъга, за да си спести евентуални бъдещи проблеми, както и обясненията, които щеше да му се наложи да дава. Няма значение и самоличността на този човек. За негово оправдание мога само да кажа, че момчето е едва на двадесет години. Наскоро четох един изследвания за лъжата, които казваха, че колкото по-млад е човек, толкова по-вероятно е да излъже. Това последното не знам дали е съвсем вярно. Може би с възрастта се научаваме да се прикриваме по-добре, както ще потвърди всеки експерт по езика на тялото. А може би не се
научаваме никога.
Нека започнем с нещо по-основно. Каква точно е стойността на
истината? Още от малки ни възпитават, че е лошо да се лъже, че трябва да сме честни един към друг и ни пълнят главите с различни поговорки и поучения. Понякога им вярваме, понякога не. А когато пораснем, научаваме, че не всички са честни и понякога може да ни заболи, ако ни отвърнат с лъжа. (В България е различно. Тук това се нарича тарикатлък и всеки се опитва да го придобие, защото вярва, че така се оцелява.) За съжаление, никой не ни казва защо трябва да сме честни и защо трябва да
казваме истината.
Истината има много положителни качества, но две са най-важни за мен. Първо, истината пести време. Независимо дали говорим за връзка, за интервю за работа или излизане с приятели, всички сме се озовавали в ситуации, когато ни се иска да кажем „не”, но това ни е много трудно, дори понякога не
успяваме да го направим. А всъщност, точно в такъв момент истината ще спести много време на човека, който трябва да я чуе и изключително много енергия на човека, който трябва да я каже. Когато чуя отрицателен отговор за нещо, аз съм изключително благодарен, понеже мои значителни бъдещи усилия да получа положителен отговор са били пожалени и спестени от човека, който ми дава директен отказ. От друга страна, винаги гледам да съм директен, когато давам отговор. Истината се помни лесно. Ако винаги я казваме, не се налага да натоварваме толкова много паметта си, за да помним какво точно и на кого сме казали. Освен това, истината винаги се отплаща в дългосрочен план при общуването ни с другите хора.
Толкова за стойността на истината в ежедневния живот. Какво се случва обаче, ако искаме да работим върху себе си? Ако искаме да се занимаваме с развитие на личността си и да развиваме собствените си качества? Тогава нещата стават малко по-сложни.
Тук отново има два аспекта. От една страна искренноста ни към другите, а от друга: откровеността към самите себе си.
Да бъдем искрени към другите е нещо, което се научава много трудно. Пред нас стоят всякакви препятствия. Навиците от детството, когато сме лъгали по повод и без повод. Страховете ни. А те са толкова много. Страхът от отхвърляне, от отчуждение, от новото и от излизането от зоната на комфорта. И множество други. Но ако искаме да се развиваме, трябва да започнем да казваме истината на хората. Естествено, задължително с много съчувствие и любов към тях. И тогава се случва някаква магия. Колкото по-често го правим, толкова по-лесно става. И чувството е все по-приятно, понеже знаем, че сме на чисто с всички. С приятели, с работодател, с кредитираща банка или партньор. А освен това има чувство за лекота. После ще спомена откъде идва то.
Какво обаче точно означава да бъдем автентични. Това не означава просто да не изричаме лъжа. Твърде често се случва, да притихнем в очакване и да се надяваме да не ни задат някой конкретен въпрос или просто да ни се размине. Но това не е автентичност. За да бъдем автенични, трябва умишлено и с желание да хвърляме светлина върху неясните въпроси. Да даваме обяснение, дори когато то не е поискано, и думите ни да бъдат смислени и разбираеми, а не да объркват другите. Да не оставяме възможност събеседникът ни да се заблуди, ако разполагаме с информация, която може да осветли като прожектор проблем или ситуация, които го засягат, без да изчакваме да ни бъде зададен конкретен въпрос. Само това поведение може да бъде бъде наречено истинно и откровено.
Да бъдем искрени към самите себе си е още по-трудно и още по-важно. По пътя на израстването, единственият ключ и спътник, който имаме, е истината. Да гледаме на нещата от ъгъла на това, каква е реалността, а не от
страна на нашите очаквания за нея, желания, привързаности или дори мечти. Да отворим очи за истината. Да спрем да се самозалъгваме и да погледнем фактите в очите. Само признавайки реалността, придобиваме сила и, понякога (само понякога), право да я променяме. А за това дори не се налага да правим някакво по-специално усилие. В момента на нашето осъзнаване става истинската и трайна промяна в живота ни. Тогава получаваме възможността да направим по-различен от досегашния ни избор. Тогава настоящето се променя, а различното настояще води
до съвсем ново бъдеще.
И тук идва и най-важният въпрос, който е препъвал търсачите
по пътя им от векове и ще продължава да го прави сигурно хилядолетия. Защо да бъда честен, след като всички останали послъгват? Защо да избера истината, когато всички носят маски? Защо да съм автентичен и да постигам целите си с откровеност, когато останалите търсят преки пътеки и всячески се опитват да ме прекарат?
Тези въпроси са породени от вярването, че в света няма достатъчно за всички, че всички се борим за определено количество ресурс и трябва да победим някой непременно. Може и да е така, но според мен, това е само едно вярване.
Освен това, и на мен същите въпроси са ми идвали в главата нееднократно.
Всъщност не само в главата. Случвало се е хора да ме помислят за луд, когато
казвам истината или се признавам за „виновен”, когато съм имал и най-малката възможност да избегна „наказанието”. Много пъти съм се чудил какъв е смисълът и дали някога ще има справедливост. Истината е, че света не е справедлив. Никой не ни е обещавал да бъде такъв. Това е реалността и трябва да я приемем. Единствено тогава можем да направим различен избор. Освен това, когато накрая теглим чертата, ще можем да кажем, че сме успели честно, че, въпрекi изкушенията, сме устояли и не съм получили нищо за сметка на нечие нещастие. Когато теглим чертата, ще знаем, че всичко, което имаме, е наше и успехът е личен. А това изобщо не е малко. И, най-вече, сърцето ни ще се запази живо. Ще можем да погледнем собствения си образ в огледалото право в очите. Ще уважаваме самите себе си. А този, който се уважава, не го е страх от нищо. Този, който не се страхува, е свободен. А нима великият учител не беше казал: „Истината ще ви направи свободни.”
Истината си е истина, дори никой да не вярва в нея.
Лъжата си е лъжа, дори всички да й повярват.

 

Можете да прочетете „Приказка за истината” тук, за още по
темата. Ако се интересувате от личностно развитие можете да прочетете популярната статия от миналия месец “За маските и оптимизма” или някой от следните материали: “За компанията на другите или мирът със себе си”, “За страданието” и “Духът, личната сила и историите на един учител по литература”.
Също могат да са ви интересни знаменитото интервю с д-р Менис Юсри в две части: “Депресията изобщо не съществува”  и “Всеки може да бъде милионер”.

Иво Топалов, Блогът, който усмихва хората, Ivo Topalov

За маските и оптимизма

topalov No Comments

Или какво е и какво не е положително мислене

Бях си обещал повече да не пиша за оптимизма и положителното
мислене. Писал съм преди статии за това, признавам, като първата изобщо статия в този блог: „Размисли върху положителното мислене и търговията”,
както и една от най-четените и предпочитани в него „За постигането на целите или от къде идват пепеперудите в корема ми” например, но това беше преди много време. Въпреки,
че все още вярвам в написаните тогава думи, съм достигнал и до много други
изводи, направил съм си няколко развносметки и съм получил интересни прозрения.
Та нали човек постоянно се развива и променя.
Няма да пиша за това, понеже всеки ден се изливат тонове
цитати, весели картинки, мотивиращи напъни и какво ли още не в социалните мрежи
и интернет. Толкова много, че вече е станало изтъркано и банално да се
занимаваш с темата. Ще кажа само, че от началото на блога и написването на
горепосочените статии бих искал да допълня следните неща, които според мен са
най-важни
Положителното мислене
е в умението да сменяш гледната точка.
Когато ти се случи нещо, което
определено трудно може да се преглътне или пък те наранява, за да запазиш
психическата си сила е много важно да умееш да променяш гледната си точка.
(Същото умение е изключително силно развито у хората, които имат голямо чувство
за хумор.) Например, ако можеш да прозреш урока в поредната трудност, неприятна
вест или злополука, която те е застигнала, това може да те направи изключително
силен и уравновесен. За да ни се случи това обаче, трябва да можем да поемеме
отговорността за всички свои действия и/или резултати в живота си. Да не
прехвърляш вината върху някой друг („Те са виновни!”, „Той ме накара!”, „Ако
обстоятелствата бяха по-различни …”, „Само ако …” и т.н.), а да поемеш отговорност
за това, което ти се случва в момента. Ако има интерес, може някой път
специално да напиша нещо повече по темата, но засега е достатъчно да кажа, че
така не отдаваме собствената си сила на външни за нас фактори. Никой друг или
нищо не трябва да се променя, за да получим това, което искаме. Достатъчно е да
променим само собственото си поведение.
Оптимизмът те прави
значително по-приятен човек.
Всеки има приятели, с които е трудно да се
общува, понеже просто отхвърлят всичко ново или малко по-различно. Такива хора,
които винаги знаят всичко за всичко и имат мнение, което не само че се опитват
да вменят на всички наоколо, но и се сърдят, ако някой не се съгласи с тях.
Тези многознайковци, ако случайно са малко по-негативни, на запад ги наричат с
хубавата дума „хейтъри” (хейтър – човек, който мрази). Накрая тези хора, често
остават сами с домашните си животни или другарите си по чашка. При оптимистите
обаче положението е доста по-различно. Много по-вероятно е един оптимист да те
насърчи или да се изкаже положително по някоя тема. Това не означава, че е прав
разбира се, но компанията на такъв човек скоро става предпочитана.
Положителното мислене
и оптимизмът ти дават сила да продължиш.
Това е скрития коз в ръкава на
заклетия оптимист, леката му отдалеченост и изкривена представа за реалността.
Ако песимистът в повечето случаи е по-близък до реализма, то в много случаи
може да се окаже, че това му играе лоша шега. Бидейки прав по отношение
например на това, че се е изложил, когато е излязъл да говори на сцена, това
може да накара същия този песимист никога повече да не опита излезе пред
публика. Докато самозаблуждаващият се оптимист (който между другото също се е
изложил, но има различна гледна точка към нещата) ще си каже нещо от рода на
„О, справих се чудесно! Сигурно следващия път ще се справя още по-добре!”,
което ще му даде сили да продължи да се опитва, докато не постигне това, което
иска. Също като в историята на живота на Силвестър Сталоун, която ако сте пропуснали, можете да прочетете в нашумялата (и дори крадена няколко пъти) статия “Силвестър Сталоун или Историята на Роки”.
Така, след като добавих каквото исках да добавя, искам да
споделя и причината, поради която пиша тези редове. Миналият месец се проведе
41-вият международен панаир на книгата в София. Аз, като млад и обнадежден
автор, прекарах доста време на щанда на издателите ми от ИК „Хермес”. Честно
казано, не знам какво по-важно може да има от книгите в живота на един автор и срещите с читатели,
но това е тема на друга статия. Може би като стана „стар” автор ще разбера, ще
видим. Запознах се с много интересни индивиди, както от посетителите, така и от изложителите и се убедих за пореден път, че съм попаднал на правилното място. Екипът на издателите ми се състои от млади и енергични хора, които се усмихват и не се плашат от работа. Определено ми харесват. А с много от всички тези хора, които срещнах, успях да разменя и по няколко думи.
От всички тези личности, с които се запознах, една жена и
един мъж ме върнаха на нещо, което си мислех, че никога няма да срещна отново или поне си бях обещал да избягвам, когато го разпозная у някого.
Стана ми много жал. Имаше нещо в тях, което съм срещал и преди, в разговори с други, и което тогава подминах и не описах. Може да съм сбъркал, а може още да не му е било дошло времето тогава. Естествено няма да назовавам хората, за
които става въпрос по очевидни причини, макар да смятам за почти невъзможно това, което пиша да стигне до тях. Сигурен съм, че много от читателите са срещали подобни хора. Такива, които са прочели някоя книга и са се вманиачили по написаното в нея, не са го преживели, но искат да научат всички останали на новото си знание. Или още по-лощо, имат някоя езотерична приятелка или приятел, които са им напълнили главата с мъдрости и сентенции, които горките жертви наизустяват и започват да повтарят по повод и без повод, кимайки дълбокомислено с глава, придавайки си вид на мъдрост и просветление.
Затова, този път ще споделя размислите си и след разговорите с тях
искам да кажа какво НЕ Е положително мислене и оптимизъм. Може да свърши работа някому, кой знае. А може би не.
Положително мислене
със сигурност не е да насилваш и изкривяваш лицето си в постоянна, гримасоподобна усмивка. Това, освен че причинява огромен дискомфорт може да бъде опасно и за психическото равновесие. Когато общувате с другите, е вероятно те да усетят, че се насилвате да се усмихвате. Спокойствието ни може да подейства много
по-положително на околните, отколкото насилената усмивка или придобитият автоматичен ентусиазъм.
Оптимизъм със сигурност не е отричането и отхвърлянето на всички злополуки и несгоди, които ни се случват или са ни се случили някога. Да твърдим, че един проблем не е проблем, е близко до глупостта и крие в себе си опасност от лавинообразно нарастване на неприятностите. Положителната настройка в случая би била да потърсим решение, вместо да се съсредочаваме върху проблема, както и вярването, че ще успеем да се справим, колкото и трудна да е понякога ситуацията.
Положително мислене
не е и това, да говорим с приповдигнат глас и да обясняваме на всички, колко ни е хубав живота, когато всъщност ни се плаче. Всички имаме травми и е човешко, понякога да се чувстваме уязвени или наранени. Когато излекуваме травмите си (това става със много съчувствие към нас самите и понякога с консултация със специалист) или ги приемем и простим (на себе си и въвлечените в ситуацията), ще намерим облекчение, а не в изкуственото потискане. Последното понякога ни се струва като пряк път. Но това, което съм научил досега, е че в живота, както и в личностното развитие няма преки пътеки. Всеки „тарикатлък” и опит за заобикаляне на уроци или измама излиза възсолен и понякога твърде скъп. Но това отново е нещо, което всеки трябва да научи за себе си и може да стане отделна статия.
Знам поне, че аз ще продължавам да се уча и винаги ще се опитвам да намеря гледната точка, която ще ми позволи да продължа напред. И съм сигурен, че ще се справям все по-добре! От мен – усмихнат и положителен ден!
Иво Топалов, 16.01.2014 г.
 
 

 

Иво Топалов, Блогът, който усмихва хората, Ivo Topalov

Преследвай своята Луна!

topalov No Comments

 Иво Топалов, Блогът, който усмихва хората, Ivo TopalovНека излезем от орбитата на  всички неприятности и
радости.
Нека миналото остане само спомен.
Нека да се впуснем в новото, с взор
отправен към още по-далечни звезди, с посока към това да ставаме по-добри, да
носим повече полза за околните и да изживеем мечтите си. Ако искаме да се променим, тогава нека открием още веднъж смелост за това в себе си.
Нека бъдем смели и преследваме луни, визии и мечти, толкова невъобразимо
големи, че от самата мисъл за тях, да ни се изпотяват дланите. Нека имаме силата
да не се предаваме при никакви обстоятелства и да бъдем винаги вдъхновени.
Нека бъдем истински и да открием смисъл, които да ни движи напред всеки един ден.
Нека сме дисциплинирани и автентични, да предприемаме действия, да ставаме, след като паднем, колкото пъти е необходимо, да се учим и
да се издигаме. Нека да преминем ограниченията на всичко, което ни е спирало досега, да сме захранвани и движени напред от смелост и любов.
В тази връзка, нека си припомним вдъхновяващите думи на един
човек, изречени през далечната 1962 г., по друг повод, но призоваващи към
същото:
“Избираме да отидем до Луната. Избираме да отидем до Луната
през това десетилетие и да постигнем други неща, не защото са лесни, а защото са трудни. Защото тази цел ще ни послужи да организираме и премерим най-доброто от нашата енергия и умения. Защото това е предизвикателство, което смятаме да приемем, което не желаем да отлагаме, и което имаме намерение да спечелим, както и всички други такива.
Със сигурност това ще ни струва доста пари… Космическите разходи скоро ще предизвикат и други такива… защото ние сме дали на тази програма висок национален приоритет – макар да осъзнавам, че в някакъв смисъл това е действие, основаващо се единствено на вяра и мечти, понеже нямаме представа какви ползи ни очакват в бъдеще.
Но ако ви кажа, мои съграждани, че ще изпратим на Луната, отдалечена на повече от 380 000 километра от контролната база в Хюстън, гигантска ракета,
висока повече от 90 метра – дължината на едно футболно игрище, направена от
метални сплави, някои от които все още не са изобретени, способна да издържи на температура и напрежение, няколко пъти по-големи, отколкото някога сме изпитвали, сглобена с прецизността на най-добрите часовникари, носеща оборудване, необходимо за образуване на тяга, навигация, контрол, комуникация, изхранване и оцеляване, на една никога неизпробвана мисия, до незнайно небесно тяло, и която ще успее да се завърне безопасно на Земята, влизайки в атмосферата със скорост над 40 000 км/ час, нагорещявайки се до половината от температурата на Слънцето, почти колкото е горещо тук днес – и за да направим всичко това, да го направим правилно и да го направим първи преди това десетилетие да изтече, то
ние трябва да сме смели!
Преди много години великият британски изследовател Джордж Малъри, който по-късно загива на връх Еверест, бил попитан защо иска да изкачи този връх. Той отговорил: „Понеже съществува!”
Космосът също съществува и ние ще го изкачим, а Луната и планетите са там и съществуват, както и новите надежди за знание и мир – те също са там и съществуват. И поради това, когато изпъваме платна ще се помолим за благословията на Бог за най-рискованото и опасно, но също и най-великото приключение, за което човекът някога е потеглял.”
– Джон Ф. Кенеди,
президент на САЩ, 12.09.1962 г.

Бъдете смели в мечтите си! Надявам се този блог да ви усмихва още много пъти!
Иво Топалов, 30.12.2013 г.

 

Можете да прочетете още за смелите мечти в статиите „За постигането на целите, или откъде идват пеперудитев корема ми” или в нашумялата миналата седмица история „Силвестър Сталоун или Историята на Роки”

 

Иво Топалов, Блогът, който усмихва хората, Ivo Topalov

Силвестър Сталоун или Историята на Роки

topalov No Comments

 „Вярвам, че съществува
вътрешна сила, която създава победителите или губещите. И победителите са тези,
които наистина слушат истината на сърцето си.”
– Силвестър Сталоун
Трябва да си призная, че преди време не харесвах Силвестър Сталоун. Да, гледах филми с него, радвах му се на някои от ролите, но не го ценях особено като актьор или герой. Мина време обаче и случайно прочетох преразказа на едно интервю с него. Интервюто беше на Антъни Робинс, най-известният и успешен човек в областта на личностното развитие, за когото някой ден също ще напиша материал, понеже си заслужава. И сега не гледам филми с участието на Слай особено често, но за сметка на това започнах изключително много да го уважавам като човек.
Защо искам да споделя тази история? Защото от почти три години я ползвам като мотивационна по време на обучения, както в бизнес, така и в частен коучинг, понеже вярвам, че в нея е заложен един от най-важните ключове към успеха изобщо, защото е чисто човешка и най-вече, защото много ми допада. Това не е първият път, в който я споделям публично. Разказах я в едно радио интервю за предаването „Аларма“ в началото на лятото, което се излъчи по БНР, програма „Христо Ботев”, но за съжаление, това интервю, както и всички останали интервюта освен едно, които съм давал по радиата, изчезна. После човек как да не повярва в някоя теория на конспирацията…
Както и да е. Да ви разкажа все пак историята, достатъчно говорих за нея. Малко хора знаят, но при раждането на Слай е имало усложнения, и като са го вадели от майка му са притиснали лицето му с форцепса. Затова то е парализирано наполовина, което освен външния вид, нарушава и говора му. Въпреки това, Силвестър мечтаел да стане актьор и се преместил с първата си жена да живее в Ню Йорк, където имало достатъчно агенти, които да помогнат на кариерата му. Казва на Антъни Робинс, че е получил няколко хиляди отказа, на което последният отговаря, че това не може да бъде вярно, понеже има едва 300 агенции в Ню Йорк. Слай му казва, че е ходил поне по пет пъти във всяка от тях.
Периодът, в който получава откази, се проточва изключително дълго и парите започват да привършват. След като една вечер преспива пред офиса на един от агентите, най-накрая му дават роля във филм, в който за няколко секунди трябва да се появи на сцената, за да бъде набит от главния герой. Според агента е толкова грозен, че хората биха се израдвали, ако видят, че някой го бие. За това му плащат няколко долара. Униженията не спират дотук, приема роля в еротичен филм, за която му плащат 200 долара. Жена му не го приема много добре, а в последствие авторите на филма го преименуват на „Италианският жребец” прякора му от „Роки” и се опитват да изкарват пари на негов гръб, след като вече става известен. Силвестър приема това с усмивка и обяснява, че не е имал голям избор. Или е трябвало да прави това, или е щял да се озове на улицата. На въпросът на Антъни Робинс защо тогава не се е хванал на каквато и да било работа, той отговаря със следните думи: „Понеже щях да изгубя глада си и да се успя от комфорта! Щях да спра да преследвам мечтите си.”
Положението не се подобрява и се налага Слай да ходи да се топли в обществените библиотеки. Споделя, че това е най-доброто нещо, което му се е случвало, понеже, от една забравена книга от друг човек, той се запалва по историите и разказите на Едгар Алан По, а от там и по други класически произведения и започва да чете книги. Постепенно, както се случва с много от хората, които се докосват до магията на писаното слово, той решава, че иска да стане писател и започва да пише сценарии за филми. Това е поредното начинание, което претърпява неуспех – успява да продаде само един или два сценария за по стотина долара.
В паричната си безизходица дори залага и впоследствие губи семейните бижута на жена си. Според него това е едно от нещата, които човек никога няма право да прави, независимо в колко лошо положение е. Това е неофициалният край на техните взаимоотношения според него, които продължават да се влошават, за да се разделят след няколко години, въпреки детето, което им се ражда.
Чък Уепнър – вдъхновението
за Роки Балбоа
Един ден, през 1975 година, гледал боксов мач по телевизията между легендата Мохамед Али и белия и несравнимо по-скромен боксьор Чък Уепнър. Въпреки че Али почти смачква своя опонент, Уепнър постоянно става и налита на шампиона. Дори успява да го свали на земята – това само разярява Али и той буквално помила белия боксьор. Уепнър губи няколко секунди преди края на петнадесетия рунд с технически нокаут, но въпреки счупения нос и аркадите и на двете вежди, когато съдията отброява девет, той е на крака и готов да завърши мача. Силвестър Сталоун се вдъхновява, сяда и, пишейки по 20 (двадесет) часа на ден, през следващите три дни прави сценария на „Роки”. За това свое дело много по-късно той коментира: „Действай смело, когато си вдъхновен!”.
Мохамед Али удря Чък Уепнър

Опитва се да продаде сценария на няколко места, но никой не го одобрява. Междувременно, финансовото му положение съвсем се нарушава, жена му забременява и парите му свършват. В опита си да се пребори с глада, той отива пред един магазин за алкохол и се опитва да продаде кучето си, мастиф, който води със себе си още от Филаделфия, за скромните 50 долара. Тогава идва един човек и спазарява най-добрия му приятел, единственото същество, което го обича напълно безрезервно на половин цена за 25 долара. В интервюто той споделя: „Това бе най-низкият ден от живота ми и аз плаках по целия път към вкъщи. Тогава разбрах, че съм стигнал много под нулата.”

Чък Уепнър на въжетата в последния
рунд на знаменития мач
След по-малко от месец обаче идва невероятно предложение. Продуцентска  компания иска да закупи правата за „Роки” срещу 125 000 долара. Това му идва малко като шок, но той им казва, че трябва да преговарят с едно неизменимо
условие. Той трябва да участва във филма. Продуцентите са скандализирани. Обясняват, че вече имат човек за главната роля и е най-добре сценаристът да си
гледа сценариите. Той отговаря, че всъщност е актьор и за голям ужас на продуцентите и на бременната си жена, отказва да продаде сценария.
След седмица, продуцентите отново се свързват с него и му казват, че наистина са харесали неговия сценарий. Затова му предлагат да удвоят предложението си на 250 000 долара. За техен ужас, той отново отказва. След няколко дни го търсят за трети път и му предлагат 350 000 долара, за да не участва в собствения си филм. Той отново отказва. За да направиш подбно нещо, трябва наистина да знаеш какво искаш и за какво се бориш. Да знаеш истинската си цел. Продуцентите му се съгласяват да му дадат главната роля, но срещу аванс от 35 000 долара, десет пъти по-малко пари, за да носи наравно с тях рискът от провал. И той приема!
На това място Антъни Робинс го поздравява за успеха, все пак това са много пари за човек, който не може да си позволи парно и отопление в апартамента си, и пита какви са били следващите му действия, като самият той си признава, че е очаквал Слай да е отишъл да празнува. Вместо това се оказва, че той е отишъл пред магазина за алкохол, с надеждата човекът, който е закупил кучето му, да се появи отново.
Там той чака три дни, когато човекът отново се появява. Слай директно отива при него и пита дали човекът го помни. Преди месец и половина са сключили сделка за едно куче. Човекът се сеща и му благодари, децата му много били харесали кучето. Тогава Слай казва, че иска да си купи кучето обратно. Човекът е кратък. Кучето не се продава. Слай обаче настоява и предлага 100 долара за кучето, което е закупено само за 25. Човекът отказва. Слай предлага 500 долара за кучето, но човекът отново отказва. Антъни Робинс пита тогава, какво е направил Слай, при условие, че човекът не желае да продава. На това Силвестър отговаря: „Знаех целта си и желания резултат и вече имах опит с продуцентите, затова продължих да променям подхода, докато не постигнах целта си.”
„Какво ти струваше това?” – пита го Тони Робинс и получава зашеметителен отговор. Кучето се връща при Слай срещу 15 000 долара и роля в „Роки”. Точно така, човекът участва във филма. Между другото, кучето също. Бъткъс, мастифът на Роки, всъщност е кучето на Силвестър Сталоун от истинския живот.В надписите е представен като Бъткъс Сталоун.
На снимачната площадка – Слай и Бъткъс.

 

„Роки” става най-касовият филм през годината, получава няколко Оскара, включително за най-добър филм, от общо десет номинации. Никога повече Силвестър Сталоун не изпада в нищета.

Тази история не е само за артисти и писатели. Тя е за всички хора!
Линкове:
Оригиналната история, която чух за пръв път през 2010 г. услужливо изрязана за нас от цялата лекция на Тони Робинс: http://www.youtube.com/watch?v=1AjIO0HTV5w
Допълнителни интересни факти на английски език: http://www.feelingsuccess.com/sylvester-stallone/

Силвестър разказва историята сам, както и много други истории, в много повече детайли: http://www.youtube.com/watch?v=PJvPD2u3YBI

Слай и Чък малко след заснемането на Роки

 

Отново двамата преди няколко години.
Между другото Чък е завършил кариерата
си с доста завидна статистика:
Мачове: 51
Победи: 35
С нокаут: 17
Загуби: 14
Равни: 2

Ако сте харесали тази статия може да ви хареса историята на друга спортна легенда, бенефисът на Данчо Йовчев, под заглавие За героите, силата, мотивацията, волята и спорта. Също може да ви допадне статията за Духът, личната сила и историите на един учител по литература.

Много усмивки от “Блогът, който усмихва хората”!

 

Иво Топалов, Блогът, който усмихва хората, Ivo Topalov

Разочарованието или защо някои книги просто не трябва да бъдат филмирани

topalov No Comments

 

Книгата е спечелила “Хюго” и “Небюла”
Тук няма да става въпрос за разочарованието и несгодите,
които ни движат напред, и които могат да действат на душата както пръчката
действа на магарето, за да ни придвижват напред по пътя ни. Друг път съм
споделял за това какво мисля за изолацията и несгодите, които ни се случват, в
статията „За компанията на другите и мирът със себе си” обяснявам точно какво
имам предвид.
Тук обаче ще стане въпрос за обикновеното разочарование. За
това, което не те придвижва по пътя напред, а дори напротив – задържа те и те
спира. И си даваш сметка, че времето ти е било пропиляно.
Тази година беше филмирана една от моите най-любими книги на
всички времена – Играта на Ендър от Орсън Скот Кард.
За да добиете представа колко ми е любима тази книга ми позволете да ви кажа
няколко неща. Чел съм я повече от десет пъти. Може би дори повече от двадесет.
Последните 16 (шестнадесет) години не е имало лято, когато да не съм я прочел
поне веднъж. Всеки път историята ме вълнува и си припомням колко са важни
ценностите, които човек може да има и колко е важно да живееш така, че да не те
е срам от нищо, което правиш. Всъщност не мога да си представя лятната ваканция,
дори да е по-къса от седмица, както ми се случва последните няколко години, без
деня, който отделям на Ендър и невероятната история за това как света е спасен
от едно малко дете. Копието, което притежавам е с размера на библиотека
„Галактика” и е отпечатано от Роял 77, за първи път в България през 1993 г..
Повече от половината ми страници са подлепени с хартиено тиксо, а много от
останалите ще се нуждаят от такова след следващото прочитане, което предполагам
ще бъде някъде около края на юли 2014 г. Във втората си книга използвам
структурен похват от Играта на Ендър за разделяне на сюжетните линии по един
особен, но много смислен и, надявам се, много привлекателен начин.
Накратко, за какво става въпрос в книгата. В далечното
бъдеще Земята е пренаселена, но всички хора са обединени и се възстановяват от
атаките на извънземна цивилизация, наречена бъгерите. Никой не знае защо сме се
били с тях, но те просто идват и ни нападат. На два пъти. И двата пъти
оцеляваме по чудо. В третата война ни е необходим най-брилянтния и добре обучен
командир. Военните откриват, че децата мислят по-бързо, креативно и качествено
от възрастните, тренират по-отдадено и изобщо имат качества, които възрастните
са забравили. Ендър, на своите крехки десет години, се превръща в
най-блестящият войн, който човечеството е раждало. Военните и системата им за
наблюдение, започват да се опитват да го отведат до границата на възможностите
му, включително и с мръсни трикове, за да видят дали могат да му поверят
командването на армията на човечеството. Не искам да ви издавам повече.
Някои от силните черти на книгата са това, че авторът
предвижда създаването на социалните мрежи, още през далечната 1985 г., когато
единици са имали удоволствието да се докоснат до интернет, а да отидеш в гората
откъдето да комуникиураш с останалите щеше да стане повод да затворят автора в
някоя болница, ако книгата му не беше художествена фантастика, ами го беше
казал в някакъв разговор например. Освен това в книгата, въпреки че има някаква
политическа окраска, която не ми допада и да не съвпада с моите вярвания, се
поставя въпроса за човешките ценности, които са над някакви идеологии, поставят
се и множество други въпроси, за достойнство, убеждения, отношения с другите и
посвещаване на дадена цел. Не половинчатото посвещаване, в което не сме сигурни
дали искаме да постигнем целта си или да гледаме телевизия, а посвещаването на
цялото същество на една единствена цел. Вярвам, че този пламък е горял в очите
на древните пророци и светци. И липсва на повечето от съвременните „духовни”
хора. Не искам да влизам в тази тема, затова спирам с тази метафора.

Орсън Скот Кард малко
след написването на книгата

 

Тази книга някак си остана незабелязана в България, както и
много други ценни културни произведения по различни причини и фактори – от
реклама до недостъпност за дълго време. Въпреки това, аз не съм единственият й
фен. Всъщност тя е една от най-продаваните книги в историята на
книгоиздаването. Разбира се, далече е от „Малкия принц”, или „Повест за два
града” (две от най-четените книги в историята на света), но определено „Играта
на Ендър” има своята публика. От първата година, в която е написана – 1985, тя
попада в листа на Ню Йорк Таймс за най-продавани книги и не излиза от него до
ден днешен. Всъщност най-долната позиция, в която се озовава е около 40-та
(тази информация е по спомен отпреди пускането на филма и трябва да бъде
проверена допълнително, понеже интернет е залят от нова информация за филма, то
не можах да открия статията). Сега през последните 60 седмици тя отново е в
челните 25 места на списъка, а от лятото го оглавява. Освен това, книгата е преведена
е на 33 езика, а след проведената анкета, читателите в Amazon.com я включват в списъка с„Най-добрите книги на хилядолетието” (на 32-ра позиция от общо 50 заглавия).
Стига толкова, надявам се да сте разбрали какво означава
тази книга за мен и защо е толкова значима за още много хора в целия свят.
Когато излезе филмът тази година, с баща ми, който също я харесва и я е чел
няколко пъти, се заредихме пред касите на киното. Да, позачудихме се, понеже и
двамата имаме лош опит с филмираните любими произведенеия, но все пак решихме,
че трябва да се гледа. Взехме си пуканки и зачакахме. Филмът започна. Сега, не
искам да съм груб, но мисля, че бяха филмирали някаква друга книга.
Харисън Форд всъщност прави добра роля
Почти през цялото време някакви деца летяха в безтегловност
по екрана. Бяха пропуснати така важните сцени със сестрата и брата на главния
герой, Ендър Уигин. Нямаше нищо от умозрителното преживяване на детето, което
трябваше да се превърне в безгрешно човешко същество, да извърши огромен скок в
личностното си развитие, да стане емпат и да разбира другите напълно, и да ги
обича, за да може да спаси света и да се справи с нечовешките
предизвикателства, пред които го изправяше военната машина. Тотално
разочарование или най-лошо похарчените ми 10 – ина лева за цялата година (без
пуканките).
Самият филм, сам за себе си не е лош и има даже доста
интересни специални ефекти. Бих го препоръчал на някой, който не е чел книгата
или дори не е чувал за нея. Може да му бъде интересен. Но ако сте се докоснали
до вътрешния свят, на съвършения и невинен, и в същото време смъртоносно опасен
Андрю Уигин, просто не гледайте този филм. Дори участието на Харисън Форд и Бен
Кингсли не можаха да го спасят (на последния по някава неведома причина
режисьорът му беше татуирал цялото лице. Причината остана мистерия за мен дълго
след като излязох от салона, та до сегашния момент, когато вече не ме
интересува). Загубено време.
Бен Кингсли като Мейзър Ракъм

 

Единствения плюс на този филм бе, че стана причина Играта на Еднър да бъде преиздадена на българския пазар и да достигне до още повече хора.
За съжаление не съм виждал дали са направили нов превод и каква им е
редакцията, затова не мога да препоръчам на сто процента пред старото издание,
но все пак е по-добре от нищо, нали?

 

И последно, все пак ето и трейлърът към филма, поне той е
приятен за гледане и съдържа в общи линии всичко, което си заслужава да се види
в него:

 

Бюлетин

Запиши се в бюлетина, за да:

- научаваш пръв за новите статии и съдържание на Блогът, който усмихва хората
- да получиш веднага комикс за новогодишната резолюция
- да изразиш по този начин своята подкрепа към моите начинания и инициативи (Благодаря ти предварително)





Име (задължително)

Email (задължително)

 Искам да получавам поща от БКУХ

Фейсбук