На Марти, когото така и не успях опозная

Блогът, който усмихва хората, Иво топалов, Ivo Topalov

На Марти, когото така и не успях опозная

topalov No Comment
Истории

Блогът, който усмихва хората, Иво топалов, Ivo TopalovОбикновено, като приключвам работа късно вечер, имам навика да си проверявам пощата и фейсбук. Този навик ми е от най-противните и отдавна се каня да поработя по него, но все има по-важни неща. Не веднъж ме е държал до малките часове на компютъра, изтощен до изнемога и с кървясали очи. Казвам ви това неслучайно, а за да придобиете представа за някои навици, защото ние сме навиците, които отказваме да напуснем.

Тази събота беше по-особена. Бях изморен от предишната вечер и през деня бях свалил цяло интервю, което е доста трудоемко, заради постоянното превъртане на записа. След като приключих, реших да погледна във Фейсбук, да взема душ и да лягам.

Имах едно съобщение, въпреки че скоро бях проверявал. Предположих, че е от една приятелка, която имаше рожден ден. Разгледах малко от стената си и след това цъкнах на съобщенията. Изненада. Писал ми беше приятел, с когото не бях общувал от повече от година. Зарадвах се на писмото му, въпреки, че беше от онези познанства, които повечето хора избягват. В смисъл познавах го от период, в който не харесвах толкова много себе си. Когато решим да направим промяна в себе си, хората, които са около нас някак автоматично отпадат. Не защото не ги обичаме повече, но защото ни напомнят за нас самите в момент, когато сме били низки в собствените си очи. Не се и опитваме да го обясним, просто си тръгваме.

Имах един период в живота си когато се бях пристрастил към една онлайн игра. Предполагам, че това с пристрастяванията ми е нещо като по-генерална тема през живота. Имал съм си привързаност към алкохол, игри, цигари, дори и към хора. Тази игра беше по-особена. Хората, които се записваха в нея, играеха с армии и строяха градове, след това формираха съюзи и се отказваха от личния си живот за периоди от по няколко месеца, докато траеше играта на единия сървър. Тогава отново седях до късно зад компютъра, но беше за да водя битки и да обединявам хора. Очите ми бяха кървясали, спях по три часса на вечер и то на пресекулки, плащах безумно много пари, за да имам платен акаунт с привилегии (всъщност от такива като мен печелят повечето онлайн игри), но се биех за един по-добър измислен свят в играта. Воювах със своите собствени, виртуални мелници. Между другото, аз винаги съм обичал рицарите. Дори съм си представял, че не съм уцелил времето си с няколко века. Много пъти съм си представял, че живея в период, когато ценностите са ясни и можеш да се опълчиш на злото и да ги защитаваш от него. Това беше преди да опозная по-добре света и да разбера, че няма ясни критерии за добро и зло. Както и, че повечето зло се дължи на добри намерения.

Както и да е, твърде много се отплеснах. Отворих съобщението и се зачетох. После го прочетох отново. То беше доста кратко. „Иво, здравей. Ако още не си получил скръбната вест, да знаеш, че от този свят си замина Марти. Ще правим помен, ако искаш пиши, за да се разберем.”

Не беше това, което очаквах, а човек получава много болка, когато светът не отговаря на очакванията му. Това ми е третият помен за тая година, а Марти беше само с няколко години по-възрастен от мен, малко след средата на трийсетте. Или поне така изглеждаше. Нямах много възможност да го опозная, защото го познавах преди, когато не обръщах внимание на хората. Сега се стремя да обърна внимание на всички, с които се срещам. Помня имената и дори част от личните истории на хиляди хора. Но на Марти не му знаех фамилията. Не му знаех и историята. Знаех само един измислен ник, който обаче поне си беше избрал сам – Комикс.

Той беше от онези, които ми напомняха за недоспалия и некъпан Иво, когото се опитвах да забравя. Странно е. Спомням си, че си водех записки и когато той влезе в нашия съюз го описвах, понеже бях един от лидерите. Дълго време преди и след съюза ни с Марти изкарахме в челната двадесетица на участниците. Добро постижение за игра с 10 000 състезатели. Спомням си, че в една битка, когато вече нямаше надежда срещу един руснак, той дойде при мен и ми помогна. Без да го моля. Просто се изправи и тръгна редом с мен. Игрите, които играем понякога отразяват начина, по който действаме в реалния живот. Или начина, по-който бихме действали, ако знаехме, че всичко е възможно.

Реално не можах да разбера кой е Марти в истинския живот, има ли деца и семейство, какво работи или другите ежедневни неща, с които обикновено се описваме, когато ни попитат. Но аз познавах Комикс – Човекът с главната буква. Комикс, който защитаваше по-слабите, и който никога не проявяваше агресия пръв. Познавах Комикс, който живееше, за да побеждава и притежаваше аналитичен и строен ум. Познавах Комикс, който будуваше, за да могат другите да спят спокойно. Рицарските времена може да са си отишли много отдавна, ако изобщо някога са съществували в романтичния вид, в който си ги представяме. Въпреки това аз мога да кажа, че Комикс бе рицар. Бил съм се рамо до рамо с този човек, макар и виртуално. Затова мога да кажа, че той притежаваше смелост и доблест, достойнство и сила, с които би се гордял всеки и можеха да служат за пример.

На добър път Комикс, непознати приятелю, и дано намериш покой от битките, които толкова дълго води тук!

Иво Топалов, 1.7.2012 г.

Остави коментар

Коментари

Leave a Reply

Бюлетин

Запиши се в бюлетина, за да:

- научаваш пръв за новите статии и съдържание на Блогът, който усмихва хората
- да получиш веднага комикс за новогодишната резолюция
- да изразиш по този начин своята подкрепа към моите начинания и инициативи (Благодаря ти предварително)





Име (задължително)

Email (задължително)

 Искам да получавам поща от БКУХ

Фейсбук