За постигането на целите, или от къде идват пеперудите в корема ми?

Блогът, който усмихва хората, Иво Топалов

За постигането на целите, или от къде идват пеперудите в корема ми?

topalov No Comment
Мотивaция

Блогът, който усмихва хората, Иво ТопаловВсеки е постигал успех. В някаква област. Няма човек, който в един момент да не е получавал това, което иска. Независимо дали успехът е взет изпит, успешно интервю за работа, нов сайт или влюбване, винаги има едно общо чувство. Хората го наричат различно, най-вече след като успехът е постигнат и си спомнят за него, но говорят за едно и също чувство. Ще ги чуете да казват: стомахът ми беше свит, бях напрегнат, но приповдигнат или любимото ми: имах пеперуди в стомаха.

Замислете се колко прекрасно е това чувство: имах пеперуди в стомаха. Говорим за чувството, когато си дал всичко от себе си, когато си достигнал лимита, остава самото събитие (спортно състезание, изпит, интервю и т.н.) и в него има известна доза несигурност, но ти си подготвен доколкото е възможно. Няма какво повече да дадеш. Резултатът в този момент е без значение, защото не зависи от теб. Единственото сигурно в този момент е собственото желание за успех. Стоп. Има хора, които се пристрастяват към това чувство и живеят живота си така, че да го изпитват максимално често. Нали знаете кои са те? Спортисти, успешни бизнесмени и хиляди хора, които знаят какво искат и го постигат. Можете да ги познаете по чувството за целеустременост, което вдъхват, по знаците за ясна цел и желание за действие.

Спомням си работата, на която се задържах най-дълго, досега. Компанията беше огрмна за българските мащаби. Подадох си молбата и ме повикаха на интервю. После на второ с други събеседници. После на трето. Преди всяко интервю се опитвах да се подготвя, да се приведа в състояние, в което да получа работата. Единствено преди последното интервю, просто спря да ми пука. Знаех, че съм дал всичко от себе си. Когато ме извикаха, просто отидох. Носех със себе си само три неща: документите си, желанието си да успея и пеперудите в стомаха. Нищо друго, нищо излишно. Бях дал всичко от себе си. Одобриха ме и известно време пеперудите останаха с мен. Първите няколко месеца, докато се учех, после като срещнах първия си клиент, след това като сключих първата си сделка. Пеперудите си бяха там, а аз бях по-жив и по-буден, отколкото съм бил дотогава в целия си живот. След това свикнах. Появи се рутината или както учените обясняват това състояние: появиха се програми в мозъка ми, които поеха контрола над ежедневието ми. И пеперудите изчезнаха. С тях изчезна и състоянието на будност и чувството за цел. Дните се уеднаквиха – срещах просто поредния клиент, сключвах просто поредната сделка.

Един ден ми омръзна. Казах си, че в живота трябва да има повече от това. И си подадох молбата за напускане с идеята да започна собствен бизнес. Познайте какво се случи със стоамаха ми. Да, точно така! Пеперудите се върнаха! Моите отдавна забравени приятели, моите спътници преди всеки успех. Не знаех, че са ми липсвали толкова много, не знаех, че съм се чувствал самотен без тях, докато не се върнаха. Приветствах ги като отдавна изгубени приятели. Оттогава гледам да са все при мен. Когато тръгвам да правя нещо ново или поемам в нова неизвестна посока, първо се подготвям, а след това се допитвам до стомаха си. Ако е пълен с приятели, които пърхат жизнерадостно и нетърпеливо, знам че съм на правилния път и резултата губи своето значение и стойност. Действието бива предприето, само заради радостта от самото него!

Повечето от нас се страхуват от пеперудите. Помнят разочарованието от изгубената любов, помнят разочарованието от неуспеха и нараняването, което са изпитали след това. И реакцията им е обяснима. Не искат повече да се чувстват така и обвиняват пеперудите! “Те ме подведоха! Бях толкова въодушавен, а виж какво се получи накрая!” и започват да си го повтарят. След като убедят себе си, че пеперудите са виновни, защото са ги накарали да повярват, че всичко е възможно, си обещават нещо. Обещават си, че повече няма да позволят да бъдат наранявани така, никога няма да допуснат да се чувстват ощетени. Правят обещание, че повече няма да допуснат да се въодушевяват и ще чакат крайния резултат преди да се зарадват, за да не бъдат наранени. Чували сте ги, нали? “Нека не се радваме предварително! Да не слагаме тигана, докато рибата е в морето! Ще се зарадвам, когато подпиша договора! Нека той/тя избере да бъде с мен и тогава ще си позволя да се влюбя!”.

Звучи познато, нали?

Така си слагаме спирачки, защото обвиняваме пеперудите за предни несполуки и чувства за нараняване, ощетеност и неудовлетвореност. Но това ни изкривява. Пречупва представите ни за реалността. Радваме се не затова, че вървим нанякъде. Вместо това си обещаваме да си позволим да се зарадваме, чак когато стигнем. Но често, когато стигнем, забравяме да го направим, защото вече е постигнато и имаме крайния резултат. Или бъзаме да тръгнем към следващото.

Всичко това е познато като психологически модел на детето. Малките деца желаят да получат безусловна любов, но отдават любов единствено, когато им харесва това, което получават. За съжаление, този модел не работи. Когато изчакваш да видиш какво ще се получи, се поставяш в състояние на безвремие. Подготви се. Позволи си да изпиташ известна несигурност. Дори да не се получат нещата, няма да те наранят. Никой не може да те нарани. Позволи си да се влюбиш, позволи си да предприемеш първата крачка към нещо. Дай всичко от себе си, извикай пеперудите на помощ и действай. Сега!

Поздрави и усмивки!

Иво Топалов

02.03.2011г.

Остави коментар

Коментари

Leave a Reply

Бюлетин

Запиши се в бюлетина, за да:

- научаваш пръв за новите статии и съдържание на Блогът, който усмихва хората
- да получиш веднага комикс за новогодишната резолюция
- да изразиш по този начин своята подкрепа към моите начинания и инициативи (Благодаря ти предварително)





Име (задължително)

Email (задължително)

 Искам да получавам поща от БКУХ

Фейсбук